Джейкъб Грей
Дивогласи (10)

Десета глава

Нечий писък разцепи въздуха. Коу осъзна, че е неговият собствен. Носеше се стремително надолу. Лидия беше впила ръце в тялото му.

Внезапно падането спря. Коу размаха крака в празното пространство, а стомахът му се върна на мястото си. Чу се изстрел и куршумът се заби в дървото с глух удар.

— Прекратете огъня! — извика господин Стрикъм. — Лидия!

Клоните на дървото под тях взеха да се отдалечават със стряскаща бързина. Бащата на Лидия и полицаите ги следяха с очи потресено. С всеки метър, с който се издигаха враните, Коу се чувстваше все по-малък, а тялото му — все по-крехко. Паднеха ли сега, категорично щяха да се простят с живота си.

— Това е невъзможно! — шепнеше Лидия и го стискаше здраво.

Коу се огледа. Трохата висеше в краката на гълъбите си. Сигурно тежеше поне двойно на Коу, но гълъбите явно не се затрудняваха. Те се обърнаха като един и полетяха към портите на парка, стиснали бездомника като чучело в ноктите си. Полицаите зад Коу се превърнаха в точици, а кръглото езеро в парка под тях напомняше мръсна медна монета.

В гърлото на момчето се надигна смях от неподправена радост.

— Коу, не мога да повярвам — възкликна Лидия, останала без дъх от вълнение.

Враните махаха равномерно, силно с криле. Страхът на Коу се стопи и той усети, че сърцето му забави пулса си и заби в техния ритъм. Лидия имаше право — не беше възможно това да се случва. Беше против всеки закон на физиката и гравитацията. Беше… вълшебство.

Набраха скорост и вятърът засвистя покрай телата им. Прелетяха над железопътните релси, високо над димящите фабрики, а не след дълго и над северния завой на река Блекуотър. От небето реката напомняше змия, виеща се през града. Няколко корабчета оставяха бели бразди по тъмната й повърхност. Коу смаяно попиваше огромния град, превърнал се в мозайка от улици и разноцветни покриви. Видя библиотеката, толкова малка, че можеше да се пресегне и да я откъсне от земята. Напред се мержелееха краищата на града, места, които не беше и сънувал, че ще види. Нивя в жълтеникаво и зелено се простираха чак до хоризонта, осеяни с огромни, накъсани парчета тъмна гора.

Лидия го стискаше, стъпила върху ходилата му. Косата й се вееше пред лицето му, а тя го гледаше с широка усмивка, въпреки че устните й бяха посинели от студ. Заля го чувство за вина. Как бе могъл да се усъмни в нея…

Гълъбите на Трохата завиха на запад към залязващото слънце и се снижиха. Коу внуши на враните си да ги последват и те го послушаха: опънаха криле и се заспускаха плавно. Слънцето затопли лицето му, а вятърът рошеше косата му. Отново прекосиха Блекуотър. По моста отдолу пъплеше влак. Бяха твърде високо и гръмовният рев на локомотива не се чуваше.

Коу осъзна, че се носеха към църква, чиято камбанария пронизваше като кама сумрачното небе. Църквата беше заобиколена от порутени ниски сгради. Спуснаха се ниско, прелетяха над един паркинг и се насочиха към огромната врата на зданието.

Земята се понесе към тях и Коу внезапно изпадна в паника. Няколко врани го изпуснаха и той пропадна на около метър, преди останалите да поемат тежестта му. Инстинктивно вирна крака, но враните извиха криле в пълен синхрон и забавиха. На около метър от земята разтвориха нокти и го пуснаха.

Лидия се изпусна с писък, падна и се претърколи. Коу я изгуби от очи, защото също се стовари на земята. Не успя да остане на крака, затова притисна лакти до тяло и се изтъркаля странично. Болка проряза краката му.

Когато спря, охлузен и разтреперан, забеляза, че враните се бяха пръснали по небето като сухи сажди на вятъра. Всички, с изключение на Милки, Мрън и Кряк.

— Благодаря — прошепна той.

Трохата се спусна пред тях и стъпи леко на крака. Мъжът извади шепа семена от джоба си, поръси ги по земята и гълъбите закълваха лакомо. Трудно беше човек да си представи, че допреди малко бяха носили възрастен човек във въздуха. Трохата се ухили дяволито.

— Трябваше да ви предупредя, че кацането не е лесна работа.

Лидия се изправи първа на крака и дръпна Коу до себе си.

— Е, това беше необичайно — рече тя.

Коу кимна и огледа Милки, Кряк и Мрън.

— Да, за мен също е новост — изрече той тихо.

— Добре дошли „При Трохата“ — обяви мъжът и посочи сградата пред себе си. — Мястото е известно още като църквата „Свети Франциск“, както са го наричали едно време.

— И ти живееш тук? — удиви се Лидия.

Навремето църквата вероятно бе притежавала блясък — както много други в Блекстоун, — но очевидно беше тежко пострадала от пожар. По каменните стени чернееха големи петна, а половината плочи от покрива бяха изчезнали, оставяйки обгорелите греди на произвола на стихиите подобно на ребрата на оглозган скелет. Постройката напомняше на Коу разлагащо се животно, накълвано от мършоядите.

— Не може всички да спим в пухени легла и да имаме течаща вода — рече Трохата и за миг устните му увиснаха, но после усмивката се върна на лицето му. — Заповядайте!

Гълъбите се вдигнаха от земята, махнаха с криле към зеещата в покрива дупка и се настаниха високо по гредите.

— Тук поне не трябва да се тревожа за охраната — обяви Трохата и отвори вратите с две ръце.

Коу и Лидия го последваха.

Вътре църквата беше в руини. Стените бяха издраскани с надписи и сред мръсните прозорци нямаше и един здрав. Миришеше на влага и запуснатост; във въздуха се носеше и някаква отблъскваща воня, която заседна в гърлото на Коу. По пода се въргаляха килнати пейки. От кръста, окачен на стената в дъното, беше останало единствено по-светлото петно. Коу се зачуди дали някой го беше спасил при пожара, или просто го бяха откраднали.

Трохата ги поведе нагоре по тясно вито каменно стълбище, като вземаше по две стъпала наведнъж с дългите си крака. Лидия вървеше след Коу, а враните подскачаха най-отзад, потраквайки с нокти по камъка. Студено течение носеше хлад.

— Целият район бил опустошен от пожар през Мрачното лято — обясни Трохата. — От кметството нямали пари да го преустроят, така че в голямата си част околността е изоставена.

Ниската врата в горния край на стълбите водеше към горен етаж в задния край на църквата. На места между липсващите подови дъски прозираха гредите отдолу. В дъното имаше още гълъби, събрани около нещо като тенекиен барабан с искряща жарава вътре. Момчето с мръсната русолява коса седеше до него и бъркаше едно котле. Щом се приближиха, то вдигна очи и се усмихна.

— Готова ли е вечерята, Семчо? — попита Трохата.

— Коя е тази? — Семчо кимна към Лидия.

— Казвам се Лидия — натърти тя. — А ти кой си?

Семчо не й отговори и се обърна към котлето.

— Доста се забави — каза той.

Трохата прекрачи по дъските.

— Не бъди груб с гостите ни — каза той. — Имахме леко недоразумение с полицията. Трябваше да се изнесем по въздуха.

— Видяха ли ви? — попита Семчо с тревога в очите.

— Опасявам се, че да — отвърна Трохата. — Нямахме кой знае какъв избор — той погледна Коу и Лидия. — Гладни ли сте? Семчо е сготвил специалитета си: супа от тиква.

Коу понечи да се приближи, когато забеляза, че Лидия се взира разтревожено през един от счупените прозорци.

— Добре ли си? — попита той.

— О… да — отвърна Лидия. — Добре съм — и след кратка пауза продължи: — Просто се замислих за мама и татко. Сигурно ще ме накажат до живот за това.

Коу впери очи в пода.

— Ако искаш, ще намеря начин да те върна…

— Не! — прекъсна го Лидия. — Току-що прелетях над града, носена от ято птици. Птици. Нямам намерение да се прибирам, преди да науча всичко.

Лидия замълча и тръгна след Трохата. Коу я последва.

Насядаха на пода около мангала. Навън вече се стъмваше. Трохата обиколи с кибрит в ръка и запали няколко свещи, закрепени в гърлата на празни винени бутилки.

— „Дивогласи“, значи — каза Лидия и погледна първо Трохата, а после и Коу. — И двамата!

Трохата вдигна кибритената клечка пред лицето си и то се нашари със сенки и ивици оранжева светлина. За момент очите му им се сториха далеч по-стари от тялото. Той духна клечката и отговори:

— Да. Семчо също.

Той извади очукани порцеланови чаши и Семчо взе да сипва супа с черпака. Течението поде сивите струи пара над чашите и ги подгони навън през покрива. На небето изгряха първите звезди и всичко притихна — само по някой гълъб се обаждаше от време на време. Коу засърба вкусната, гъста супа, а Трохата заговори.

— Блекстоун не е обикновен град — рече той. — Тук има нещо специално. Никой не знае какво точно, но е факт, че мястото привлича хора като нас. Навремето имало повече дивогласи — хора, които притежават дарбата да говорят с животните. Сега са останали малцина.

Коу осъзна, че цял живот беше чакал да чуе това.

— Значи Коу е птичи дивоглас? — попита Лидия и се наведе напред.

— Само за враните — рече Трохата и я стрелна гневно с поглед. — Гълъбите са за мен — гласът му отново омекна. — Дарбата обаче невинаги е насочена към птиците…

Семчо щракна с пръсти и две мишлета подадоха плахо муцунки от джоба на палтото му.

— Страхотно! — удиви се Лидия.

Семчо се изчерви.

— Може да ги погалиш — предложи той. — Тези двамата не хапят.

Лидия се пресегна и ги погали, а мишките зацъркаха доволно.

— Значи Хрущяла, Мамба и Шмугъл също са дивогласи — заключи Коу.

— При това могъщи — каза Трохата с мрачно лице. — И лоши.

Той изсипа остатъка от супата в гърлото си и остави чашата. По брадата му бяха полепнали няколко капки. Трохата ги избърса с опакото на ръкава си.

— Къде са останалите? — попита Коу.

— Из целия град — отвърна Трохата. — Някои познавам, други — не. Преди много, много време, обикновените хора знаеха всичко за дивогласите. Бяха ни оставили да живеем на спокойствие в хармония с природата. След това обаче нещата се промениха. Всичко започна с обвинения във вещерство и магьосничество. Няколко дивогласи бяха прогонени. Останалите се скриха, но неколцина отвърнаха на удара, което само влоши нещата. За много от родовете дивогласи… дойде краят. По-късно оцелелите се научиха да пазят способностите си в тайна. Дарбата се превърна в проклятие.

— „Родове“ дивогласи — повтори Коу. — Какво значи това?

Трохата си сипа още супа.

— Уменията на дивогласите се предават от майката или бащата — обясни той. — Когато родителят дивоглас загине, дарбата преминава у най-голямото дете.

Стаята помръкна. Умът на Коу се оживи и се съсредоточи.

— Значи единият от нашите…

Трохата наклони глава.

— Значи не знаеш?

— Не знам какво? — попита Коу.

Трохата замълча, но не след дълго продължи:

— Беше майка ти. Тя говореше с враните преди теб.

Коу се замисли над новината. Ако Трохата говореше истината, значи…

— Тоест щом в момента тези способности са у мен, тя трябва да е…

Трохата и Семчо се спогледаха, след което мъжът кимна сериозно и сложи ръка на рамото на Коу.

— Съжалявам. Майка ти загина преди много време. Мислех, че знаеш.

Коу се вторачи в чашата в ръцете си, за да не издаде сълзите, които замъглиха очите му.

— Вероятно е така — каза той, макар че беше поддържал надеждата жива толкова години. Надеждата, че един ден тя ще се върне за него.

— Беше смела жена — рече Трохата. — Впечатляваща.

Сърцето на Коу подскочи.

— Познавал си я?

Трохата поклати глава.

— Не, но съм я виждал няколко пъти като млад. Дори не посмях да я поздравя.

Въпросите се зароиха в ума на Коу. Той се обърна към враните си. Само Милки го гледаше със слепите си и същевременно прями очи. Кряк и Мрън бяха извърнали глави.

— И вие сте знаели, нали? — рече им той тихо.

Внезапно всичко се изясни: ето защо го бяха отнесли враните в онзи спомен. Майка му им беше наредила да го направят — както той им беше внушил днес.

— Трябва да сте знаели — повтори той по-силно.

Вече не можеше да сдържи сълзите си. Лидия го погледна съчувствено.

Накрая Мрън вдигна клюн.

Разбрахме, каза той. Историята премина към нас. Както преминаваха и годините. Така и не намерихме правилния момент да ти кажем. Справяхме се добре, а ти беше в безопасност.

— Но… — Коу подсмръкна и сдържа сълзите си. — Можеше да ми кажете. Толкова време без дори да зная. Мислех, че са ме изоставили, Мрън.

Отпратиха те заради собствената ти безопасност, отвърна Мрън. Той ги намери.

Внезапно в помещението като че стана с десет градуса по-студено. В ума му, на ръба на съзнанието, изплува ослепителен, ярък и ужасяващ образ. Тяло, белязано с „М“, осем пълзящи крачка…

— Паякогласия — каза Коу.

Сега дойде ред на Трохата да се изненада.

— Откъде зна…?

— Появи се в сънищата ми наскоро — обясни Коу. — Мисля, че има нещо общо със смъртта на госпожица Уолъс — той преглътна виновно.

— Жената в библиотеката? — попита Трохата.

Коу му разказа какво беше видял — рисунката до аварийния изход и паяжината над устата на библиотекарката.

Лицето на Трохата доби пепеляв оттенък под слоя мръсотия. Коу забеляза, че Семчо се е разтреперил.

— Хрущяла и останалите — продума Трохата. — Когато той беше жив, бяха негови последователи. Но да нарисуват знака му днес…

— Какво искат? — попита Лидия.

Трохата се размърда.

— Добрите дивогласи работят в хармония с животните си — обясни той. — Лошите обаче насилват волята им. Паякогласият беше най-ужасният от всички. Наричаше себе си Предача.

Щом чу името, в съзнанието на Коу просветна. Докато скицираше паяка в библиотеката, Лидия беше оприличила тялото му на „S“, с ръбато „М“ в средата. Предача^[1].

Коу потръпна.

— Разкажи ни всичко.

Трохата продължи:

— На Предача не му се понрави да се крие сред обикновените хора. Жадуваше за власт. Затова събра и други покварени дивогласи и се опита да превземе града. Това се случи преди осем години.

— Мрачното лято! — възкликна Лидия.

Трохата видимо потрепери.

— Не бях кой знае колко по-голям от вас. Предача си постави задачата да издири всички добри дивогласи и да ги… унищожи. И почти успя. Може би майка ти е заподозряла, че е по петите й. Ако беше научил за съществуването ти, той щеше да убие и теб заедно с тях.

— А баща ми? — попита Коу.

— Намериха го с нея — отвърна Трохата. — Беше останал до нея… и плати цената.

— О, Коу — прошепна Лидия. — Толкова съжалявам.

Тя пъхна ръка в неговата и я стисна силно.

Силите внезапно напуснаха тялото на Коу. Надеждата, че родителите му все пак са живи, угасна завинаги. Всяко следващо разкритие хвърляше нова, болезнена светлина върху миналото. От неясно осветени силуети в някакъв сън и избледняващи лица, докато враните го отнасяха, родителите му рязко бяха добили осезателни контури. Бяха истински хора, които го бяха обичали и бяха пожертвали живота си, за да го спасят. Сърцето на Коу щеше да се пръсне.

— В учебниците по история пише, че Мрачното лято свършило отведнъж — продължи Трохата. — Истината е, че Предача загина. Убийството му най-сетне сложи край на кръвопролитията.

Мъжът внезапно изправи гръб и се втренчи в пламъците в мангала, а лицето му се стегна.

— Хвърлихме в борбата всичко — онези от нас, които бяха оцелели — и най-сетне един от нас успя да го убие. Нужна ни беше цялата сила, с която разполагахме, и мнозина загубиха живота си.

Очите му не се откъсваха от пламъците.

— Разбира се, властите в Блекстоун нарекоха събитията просто „вълна от престъпления“. Приписаха всичко на масова истерия. След като загубиха предводителя си, последователите на Предача станаха непредпазливи — блекстоунската полиция успя да залови доста от тях. Други избягаха и заживяха под прикритие. Отново се възцари мир. Досега…

— Чакай малко — прекъсна го Лидия. — Казваш, недобрите дивогласи са убили Предача. Защо тогава последователите му все още използват неговия символ? И защо го бяха изрисували на стената? Какво значи всичко това?

— Нали е мъртъв? Нали? — попита Семчо и прозвуча съвсем като дете.

— О, да, мъртъв е — отвърна Трохата. — Но…

— Но какво? — потръпна Лидия.

Коу забеляза, че до него Милки се беше оживил и беше накокошинил пера.

— И аз съм забелязвал символа на Предача — каза Трохата. — Изчегъртан на пейка в парка. Нарисуван на капака на кола. Надраскан на стената на склад край реката. Последователите му вероятно отново са се обединили. Затова и се натъкнахме на теб зад закусвалнята, Коу — бяхме излезли на обиколка из града, за да се уверим, че старите ни познати са в безопасност. Вече съм убеден, че не е така. Никой не е в безопасност — той замълча за миг. — И аз сънувам странни неща, Коу, също като теб. Сънища с паяци. Не съм сигурен какво означават.

Коу усети, че мъжът премълчава нещо — нещо важно.

— Но имаш някакво предположение?

Трохата се изправи и се отдалечи от мангала. Силуетът му се очерта на звездното небе. Той застана на ръба на пода и се загледа в спящите си гълъби, потънал в размисли. След половин минута мълчание се обърна отново към тях.

— Въпросът с живота и смъртта е по-сложен, отколкото изглежда на пръв поглед.

— Напротив — каза Лидия. — Или си жив, или си мъртъв.

Тя погледна Коу. Мангалът хвърляше дълбоки сенки върху лицето й. Очите й блестяха страховито.

— Може би — отвърна Трохата. — Надявам се.

Коу се замисли за родителите си, убити от Предача и последователите му. В тялото му се надигна гняв. Вярно, не можеше да отмъсти на самия паякоглас, но Хрущяла, Шмугъл и Мамба все още бяха на свобода. Трябваше да си платят.

— Трябва да ги спрем! — каза той. — Трябва да им се опълчим.

— Мястото им е в затвора — каза Лидия.

Семчо се изкиска и напрежението във въздуха се разсея. Мишегласото момче запуши уста с ръка.

— Какво толкова смешно има? — запита Коу.

— Нищо — отговори Семчо. — Просто… ами, нямате шансове.

Самодоволното изражение на лицето му подразни Коу.

— Какво искаш да кажеш?

— Семчо… — подхвърли Трохата предупредително.

— Не — тонът на Семчо стана предизвикателен. — Наблюдавах те, Коу. Спотаил си се в парка и едва успяваш да си намериш достатъчно храна. Рядко се осмеляваш да напуснеш гнездото си. Живееш с три опърпани врани…

Ей!, изкрякаха Кряк и Мрън.

— По-жилав съм, отколкото изглежда — каза Коу и се надвеси над него.

— Семчо има право — каза Трохата делово. — Не владееш способностите си.

— Спасих Лидия и баща й — каза Коу. — Хрущяла щеше да ги убие!

— А враните му ни отърваха от полицията пред библиотеката — добави Лидия.

— Не ти липсва смелост, признавам — кимна Трохата. — Но срещу други дивогласи с всичките им животни? Ами ако Хрущяла имаше цяла глутница кучета със себе си? Или пък Мамба беше призовала не една, а дванайсет змии? Имаш късмет, че се намесихме навреме. Засега най-смисленият ход е да останем скрити.

Коу си припомни ужаса си, прикован под чудовищното куче в библиотеката, напълно беззащитен. Увереността му взе да се изпарява.

— Прав си — призна той.

— Не е вярно, Коу — заяви Лидия твърдо. — Ти изгони и змията от къщи. Не се отказвай.

Трохата наклони глава и повдигна вежди срещу Лидия.

— Напомняш ми на някого, когото познавах навремето — каза той. — Наистина смел човек.

— И онзи надали се е отказвал, нали? — попита Лидия.

Трохата поклати глава.

— Така е, тя също не се отказваше.

Подкрепата на Лидия вдъхна плам в сърцето на Коу.

— Ами, тогава ще се борим с тях — обяви той. — Днес призовах цяло ято. Мога да се науча.

— Не достатъчно бързо — подметка Трохата. — Ще те убият, Коу. Както сториха с майка ти.

Думите му го нараниха дълбоко.

— Нека поне опитам!

Трохата и Семчо се спогледаха и Семчо повдигна рамене.

— Слушай — предложи Трохата, — нека ти покажа срещу какво си изправен. Ти и аз… Да си направим дуел, да премерим сили. Аз имах дванайсет години да се усъвършенствам, но нямам никакви шансове срещу Хрущяла, Шмугъл или Мамба. Като видиш колко лесно ще те надвия, може би ще преосмислиш решението си.

— Дуел? — учуди се Коу.

— Ще стане забавно — рече Семчо.

Коу стисна гневно устни.

„Подиграват ми се“ — помисли си.

— Ще се справиш! — каза Лидия и го тупна силно по рамото.

Коу усети слепия взор на Милки върху лицето си и внезапно осъзна, че няма да се огъне.

— Съгласен — каза той.