Джейкъб Грей
Дивогласи (19)

Двайсета глава

Предача опули осемте си очи, щом враните се врязаха в краката и гърба му. Нечий клюн явно бе разкъсал нишката, която придържаше Коу, защото глезените му неочаквано се освободиха. Той се претърколи встрани от черния корем на паяка. Създанието се затресе на краката си. Враните продължаваха да се сипят от небето, забивайки нокти и клюнове в косматата му кожа. Гневът на Коу им даваше сила; той имаше чувството, че при всеки удар, който птиците нанасяха по тялото на паяка, блъска Предача със собствените си юмруци.

Над поляната екна глъчка от животински стонове и диви крясъци. Във въздуха се понесе отблъскваща миризма, а тялото на паяка се разпадна пред очите на Коу. Първо се откачиха краката, смазани под напора на клюновете, после коремът се спихна и увисна. Под спукания череп на паяка се събра локвичка черна течност, подобна на нефтено петно. Коу отстъпи и за част от секундата му се стори, че различи гърчещото се тънко тяло на Предача, бледата кожа и разкъсаните дрехи. Лидия застана до него, сбърчила лице с погнуса.

Устремът на враните като че поотслабна, атаките им станаха по-вяли и Коу вдигна ръка. Птиците се подчиниха и литнаха по околните дървета. Крилете им бяха оцапани в черно от слузта на паяка.

На земята не беше останало нищо, освен един лъскав златен пръстен. Коу го изгледа удивено, неспособен да повярва, че това беше единственото, останало от чудовището, срещу което се беше изправил. Той се наведе предпазливо и го взе. Пръстенът беше студен като лед.

Лидия застана до него.

— Това беше невероятно! — каза тя. — Как го направи?

Коу огледа враните, застанали на пост около поляната. Сред тях беше и Милки.

— Не го направих аз — отвърна той и кимна към птиците. — Те бяха.

— Благодаря — каза Лидия. — На всички ви!

Враните закрякаха тихичко, а Лидия прошепна на Коу:

— И особено на теб. Не мога да повярвам, че дойде за мен!

Той се усмихна засрамено. Част от него искаше този момент да отмине, друга — да продължи вечно.

— Нищо не е в сравнение с твоята постъпка: да скочиш през портала — отговори й. — Аз бих имал някакъв шанс да се върна — все пак съм вранегласият. Но ти… Дойде тук със съзнанието, че няма връщане назад.

Лидия прехапа устни.

— Май беше малко глупаво.

— Беше удивително — каза Коу и добави с усмивка: — Но не го повтаряй. Става ли?

Лидия му подаде Врания клюн и каза:

— Да се прибираме.

Той взе извитото острие и кимна на Милки.

— Сбогом, Милки.

Милки наклони глава.

На добър час, вранегласи.

Белият вран излетя и една по една и останалите птици го последваха. Коу и Лидия останаха сами.

Коу беше напълно изцеден, телом и духом, но все пак вдигна меча победоносно. Замахна във въздуха с острието и пред тях зейна тъмна дупка, която водеше в чернилка, по-плътна и от най-беззвездната нощ. Той протегна ръка към Лидия и тя я пое.

— Готова ли си? — попита.

Лидия кимна и двамата прекрачиха в нищото заедно. Мракът обгърна Коу със звука на течаща вода и внезапно той се почувства в безтегловност, сякаш душата му се беше отделила от тялото. Понесе се наоколо, сякаш сънуваше, но през цялото време усещаше присъствието на Лидия до себе си.

В далечината изникна тънка ивица светлина и двамата се понесоха към нея все по-бързо и по-бързо. Светлината стана ослепителна. Коу отвори уста, за да извика, но от гърлото му не излезе нито звук. Блясъкът погълна всичко около него, той затвори очи и му се отдаде.

По тялото му пробягаха тръпки и той усети твърда земя под краката си. Залитна напред и завъртя очи в очакване да привикнат със сумрака.

Намираше се в мазето на шивашката фабрика, стиснал Лидия за ръка.

Беше се настроил, че ще се върне в гробището, до гроба на родителите си, и сърцето му подскочи. Съзря Трохата и госпожа Стрикъм, и двамата на колене. Ръцете им бяха вързани зад гърбовете им, а около шиите им се бяха увили змии. Зад тях стояха Шмугъл и Мамба.

— Виж ти кой се появи! — рече облечената в черно жена. — Колко удобно. Не беше лесно да хванем лисегласата, затова пък вие се напъхахте право в ръцете ни.

— Лидия! — възкликна госпожа Стрикъм.

Палтото й беше разкъсано, а тя изглеждаше изтощена.

— Мамо! — отвърна Лидия.

Очите на Шмугъл се спряха върху Врания клюн, след което скочиха на лицето на Коу.

— Къде е той? Къде е Предача?

— С Предача е свършено — обяви Коу. — Унищожихме го.

Лицето на Шмугъл пребледня, но изражението на Мамба се вкамени.

— Лъжеш! — изсъска тя.

Коу бръкна в джоба си и извади златния пръстен.

— Говори истината — каза Лидия. — Така че по-добре се откажете.

Шмугъл се втренчи в пръстена и очите му заблестяха от гняв.

— А може и да избием всички ви — каза той.

Той помръдна с глава. Една хлебарка чевръсто се шмугна в крачола на Коу, спусна се по ръката му до китката и впи челюсти в кожата му. Младежът извика от болка, изпусна пръстена на пода и той се изтъркаля в сенките. Коу изтръска хлебарката, но от ъглите на помещението изпълзя цяла армия нейни събратя.

Мамба изсъска и майката на Лидия и Трохата извикаха: змиите около шиите им стегнаха хватката си.

В същия миг Коу с учудване забеляза две мишки, които се суетяха в процепа под вратата. А мишките означаваха само едно…

Семчо връхлетя задъхано в склада, изблещил очи.

— Пуснете ги! — извика той.

Шмугъл се изкикоти и хвърли един поглед на Мамба.

— Олеле, колко ме уплаши.

— И с право — каза Семчо.

От стените долетя глухо жужене.

— Какво става? — учуди се Мамба и отстъпи.

От окачените на тавана вентилационни тръби долетя тропане. Нещо тичаше вътре. Жуженето прерасна в силен, кънтящ екот. Коу внезапно осъзна откъде идваше то и прошепна:

— Залегни!

Той тъкмо се залепи за пода и дръпна Лидия до себе си, когато през вратата зад Семчо нахлу тъмен облак пчели и се спусна върху Мамба и Шмугъл. Двамата се загърчиха и заподскачаха с ужасени викове и писъци, а насекомите покриха всеки сантиметър от кожата им.

— Помощ! — закряска Мамба.

Щом господарката им загуби концентрация, змиите около шиите на Трохата и на Велма Стрикъм паднаха на пода.

Шмугъл се строполи на земята, затъркаля се по пода и успя да отърси част от пчелите. Той се пресегна към пожарогасителя, облегнат на стената, насочи го към Мамба и издуха пчелите от тялото й с бялата пяна. Във всички посоки по пода плъзнаха купища хлебарки, но от тавана се посипаха сиви тела, които заскачаха пъргаво по пода. Катерици! Те се нахвърлиха върху хлебарките със зъби и нокти и взеха да чупят крехките тела на насекомите. Коу се дръпна встрани, стиснал Лидия за ръка.

Мамба размаха ръце отчаяно, покрита в бяла пяна. Змиите й се насочиха към Коу и приятелите му, но на пода бяха пресрещнати от по-повратливи тела. Гигантските стоножки се впиха в пълзящата гмеж и я отблъснаха.

— Хайде, дивогласи! — извика Семчо.

На вратата до него стояха три силуета. Маделин в инвалидната количка, с блеснали черни очи; високият Али, пчелогласият, сложил длани на рамото на старицата Емили, която владееше стоножките.

— Бягай! — изписка Шмугъл с подути от ужилванията лице и устни.

Той затърча към вратата в другия край на помещението, която Коу не беше забелязал дотогава. Мамба претича панически покрай него, блъсна вратата и изчезна зад нея. Коу стисна Врания клюн в ръката си. Тъкмо понечи да се втурне след Мамба, когато чу писъка й. Тя се върна в склада, отстъпвайки назад.

— Моля те! Не ме наранявай. Накарай го да се махне!

Шмугъл се закова на място, а сърцето на Коуучести ударите си. През отворената врата в склада бавно пристъпи огромен кафеникав вълк. Беше сбърчил муцуна и по белите му зъби се стичаха лиги. След него се появи и Раклън.

— Отдавна не сме се виждали, Шмугльо — каза той. — Ако не ме лъже паметта, имаме неразчистени сметки.

Хлебаркогласият потръпна и долепи длани една в друга, сякаш щеше да се моли.

— Не знам какво имаш предвид! — рече той.

Вълкът изръмжа.

— Обеща, че ще одереш Кресида и ще си направиш палто от нея — поясни Раклън. — Тя казва, че предпочита обратното.

Адамовата ябълка на Шмугъл заподскача под брадичката му.

— Сигурен съм, че е станало недоразумение. Не може ли да го обсъдим?

Емили, стоногогласата, изкуцука бавно в склада.

— Времето за разговори изтече — каза тя студено. — Сега е време за кръв.

Стоножките й развиха тела от мъртвите змии на Мамба и се плъзнаха към лошите дивогласи. Али щракна с пръсти и през вентилационните тръби влетяха нови рояци пчели. Катериците на Маделин наскачаха по щайгите и до една обърнаха очи към Шмугъл и Мамба. Коу се удиви колко заплашително изглеждаха малките космати животинчета.

— Чакайте — обади се Велма Стрикъм.

Беше се приближила и беше сложила ръце на раменете на Лидия.

— Това не е начинът.

— Това е война — каза Раклън. — Трябва да отмъстим за онова, което ни сториха.

Той положи ръка върху гъстата грива на вълчицата си и измери Шмугъл с пълен с омраза поглед.

— Разкъсай ги, моето момиче — рече тихо.

— Не! — извика Коу и се хвърли между звяра и разтрепераните последователи на Предача. Кресида спря на педя от него. Муцуната й беше почти до лицето му. Осъзна, че дори и враните му да бяха тук, не биха могли да му помогнат.

— Проля се достатъчно кръв — каза Коу и се постара да потисне страха, от който гласът му трепереше. — Животът на тези дивогласи е в ръцете ни.

Вълчицата го гледаше с жълти очи. Коу се помоли наум Раклън да владее добре инстинктите й. Можеше да счупи черепа му с едно стисване на челюстите.

— Чуй го, вълкогласи — намеси се Трохата. — Войната свърши… А и ние се сражавахме на страната на доброто, забрави ли? Те убиваха без капка милост.

Накрая вълчицата отстъпи.

— Постъпваш правилно — каза Велма. — Жена ти би се гордяла с теб, Раклън.

Внезапно се чуха тежки стъпки. Всички се обърнаха. В коридора проблесна светлина.

— Не мърдайте! — извика някой. — Полиция!

— Тръгвайте! — каза Велма. — Махайте се оттук!

Али стисна дръжките на количката на Маделин и я подкара през склада. Раклън се врътна, следван от вълчицата. Вълкогласият застана до вратата и изчака Емили да излезе. Последни си тръгнаха Трохата и Семчо.

В следващия миг лъчите на фенерите заслепиха Коу и той с мъка различи човешките силуети — някои тичаха, други бяха приклекнали.

— Полиция! На колене!

В полумрака проблеснаха металните дула на пистолети.

— Хвърли оръжието!

Коу осъзна, че говореха на него, и пусна Врания клюн на земята. После застана на колене и вдигна ръце. Лидия вече го беше направила.

— Това е момчето от библиотеката! — викна един от полицаите.

След миг някой изви ръцете на Коу зад гърба му и белезниците стегнаха хладните си, метални челюсти около китките му.

— Пазете се! — Коу разпозна резкия глас на господин Стрикъм. — Лидия! Велма! Оставете ги! Това са жена ми и дъщеря ми!

— Татко!

Изправиха Коу на крака. Той хвърли отчаян поглед на Врания клюн, но нямаше как да го вземе.

— Лидия! Велма! — повтори господин Стрикъм. — Мислех, че и двете… Мислех… Слава богу!

Двама полицаи избутаха Коу от склада и го повлякоха по стълбите. Той чу гласа на Лидия зад гърба си.

— Татко, ще отведат Коу!

По коридора пред него имаше още полицаи. Някой говореше високо:

— … десетки проклети лисици… вътре! Не съм виждал подобно нещо.

— Татко! — извика Лидия отново. — Къде го водят? Той ме спаси!

С бутане и дърпане преведоха Коу през помещението с шевните машини, а после и през прага и го изкараха навън. Край пътя бяха спрели четири полицейски коли и два бронирани микробуса. Белезниците около едната му китка се отвориха.

— Сега кротувай! — рече му един полицай и закопча другия край на белезниците за един метален парапет. Радиостанцията му изпращя.

— „Пчели“ ли каза? — измърмори той.

Коу едва сдържа усмивката си. Другите дивогласи се бяха крили с години — нямаше да позволят да ги хванат сега.

След миг Шмугъл и Мамба също се появиха на прага, закопчани с белезници и обградени от тежковъоръжени полицаи. Пребледнели, дивогласите безмълвно се оставиха полицаите да ги отведат до единия микробус и да ги вкарат вътре.

— Не мърдай и не се обръщай — прошепна нечий глас зад него.

— Семчо? — каза Коу.

— Ш-шт! Ще опитам да разкопчая белезниците.

След няколко секунди допирът на метала около китките на Коу изчезна. Той отпусна бавно ръце и се обърна. От Семчо нямаше и следа, а белезниците висяха отворени на парапета.

Господин и госпожа Стрикъм излязоха през вратата на фабриката, прегърнали здраво Лидия помежду си. Гледката изпълни сърцето на Коу.

— Полицай Франко? — каза господин Стрикъм. — Трябва да поговорим за момчето.

Единият от полицаите, които бяха извели Коу от сградата, се насочи към директора.

— Арестуван е, сър — каза той. — Закопчан е за онзи парапет…

Коу обаче вече беше прескочил парапета и се беше стопил в сенките между две сгради.

Беше изключено да се върне в гнездото, това беше ясно. Там беше първото място, където щяха да го потърсят.

Тоест нямаше избор.

 

 

Коу се събуди от уханието на бекон под стряхата на църквата. Трохата се беше привел над мангала и местеше очукан тиган над жарта. През прозорците и през дупката в покрива струеше бледа утринна светлина.

— Добро утро, поспаланко — поздрави го мъжът.

Коу се надигна рязко и на мига съжали. Цялото тяло го болеше — от връхчетата на пръстите на краката до темето. Той простена.

— Така става, когато се превръщаш във врана — рече Трохата и се подсмихна.

След това подаде на Коу чиния със сандвич със сочен бекон и димяща стиропорена чашка. После се тръшна на пода срещу него и впи зъби в собствения си сандвич.

— Е, вярно ли е? Че е свършено с него?

Коу отхапа огромно парче и кимна, като си припомни лудостта в очите на Предача в сетния му час.

— Дано така да си остане — отсече Трохата и задъвка умислено. — Знаеш ли, Коу, ако искаш, може да останеш тук за постоянно.

— Благодаря, но няма нужда да го казваш — отвърна Коу с усмивка.

Трохата повдигна рамене и рече:

— Напротив.

После бръкна в един от многото си джобове и извади сгънато парче вестник. Подаде го на момчето.

Коу разтвори внимателно тънката хартия. На нея имаше черно-бяла снимка на мъж и жена. Коу разпозна лицата от съня си — майка му и баща му. От раменете на мъжа беше провесило крака момче на три-четиригодишна възраст. Коу преглътна тежко, загледан в изображението си като малък, след което отново насочи вниманието си към родителите си. И двамата се усмихваха щастливо.

— Реших, че е добре да ти я дам — рече Трохата.

Накрая Коу успя да проговори.

— Откъде е?

— Квакер — отвърна мъжът. — Даде ми я снощи. Изрезка от статията, излязла след смъртта им. Знам какво е да загубиш родителите си, Коу. Така че да ти предложа подслон е най-малкото, което мога да сторя.

Коу сгъна парчето вестник и го прибра в джоба си.

— Благодаря.

По стълбите се чуха стъпки и Коу изправи гръб, но Трохата продължи да дъвче сандвича си невъзмутимо.

— Здрасти, Семчо! — извика гълъбогласият.

Русолявото момче се шмугна в помещението.

— Натъкнах се на няколко твои приятели, Коу — рече то и кимна към счупения прозорец от цветно стъкло в дъното на църквата.

Мрън и Кряк влетяха през него, извиха криле и се приземиха до Коу.

Къде изчезна?, сопна се Мрън. Чакахме те на гробищата е часове!

— Дълга история — отвърна Коу.

Да започнем с най-важното — това да не е бекон?, намеси се Кряк.

Коу откъсна едно парченце и го подхвърли на враната. Тя го подметна във въздуха, стрелна глава и го улови.

— Имам още една изненада — каза Семчо. — Намерих още нещо твое.

Той взе едно мръсно одеяло до мангала и внимателно го разви. В него лежеше дълго, лъскаво черно острие: Враният клюн.

— Свих го от един задрямал полицай — похвали се Семчо и продължи плахо: — Е, Коу… Ще останеш ли с нас?

Коу отпи от чашата. Беше горещ шоколад. В ума му изплува образът на госпожица Уолъс и той почувства тъга.

Семчо го гледаше с очакване.

— Не знам — отговори той. — Мисля… Мисля, че имам нужда известно време да остана сам.

— Разбира се — подхвърли Трохата. — Нуждаеш ли се от нещо друго?

Коу понечи да каже не, но изведнъж го осени идея.

— Има едно нещо… — отвърна той.

Същия следобед Коу за пръв път в живота си се качи на автобус, облечен в дрехите, които му беше заел Трохата. Беше увил шал около лицето си и беше нахлупил бейзболната шапка плътно над очите си, за да не го разпознаят по скицата от вестниците. Както никога, враните се съгласиха да не идват. Осъзнаваха, че това е нещо, което Коу трябваше да направи сам.

Бръмчащият автобус го откара извън пределите на Блекстоун до малко селце, наречено Фалстън. Той слезе, мина през портата на църквата и пое по пътеката между гробовете. Извади една омачкана бяла роза от джоба си и я постави до надгробния камък на родителите си, след което прокара пръсти по извивките на буквите на имената им. Един ден — може би — щеше да ги прочете.

Извади снимката от якето си и я приглади върху мрамора.

Можеше ли Трохата да ги замести? Разбира се, че не. Можеше обаче да му стане приятел, нещо като по-голям брат. Коу не се съмняваше, че гълъбогласият можеше да го научи на някой и друг номер, свързан с оцеляването в Блекстоун. Не беше сигурен как щеше да понесе съжителството с гълъбите на Мрън и Кряк, но предполагаше, че щяха да свикнат. Враните знаят как да оцеляват, както казваше често Мрън.

Или пък можеше да си построи ново гнездо на място, по-безопасно от парка. С помощта на стотина врани щеше да отнеме далеч по-малко време. Отвътре обаче усещаше, че няма да го направи. Вече беше живял сам достатъчно дълго. Може би беше време за малко човешка компания.

— Предположих, че ще си тук — каза Лидия.

Коу едва не изпусна снимката и скочи на крака. Беше застанала на няколко метра, сгушена в топло, дебело зелено палто, със зелена шапка и шал, пъхнала ръце в джобовете си.

— Как ме намери? — попита той.

Лидия се усмихна, извади ръка, обвита в ръкавица, и посочи през двора. Коу забеляза госпожа Стрикъм, седнала зад волана на колата им. Тя му махна.

— Майка ми знае къде са погребани родителите ти — каза тя. — Лисиците й очевидно са доста бдителни — очите й се спряха на гроба. — Кармайкъл… Хубаво име.

Коу й показа снимката.

— Ето ги… родителите ми — каза той гордо.

— Изглеждат мили хора — каза Лидия и повдигна вежди: — Това ти ли си? Колко си сладък!

Коу се изчерви.

Лидия се засмя, но внезапно стана сериозна.

— Защо снощи си тръгна, без да се сбогуваш?

— Съжалявам — отвърна Коу. — Наложи се. Затова ли си тук? За да се сбогуваме?

Лидия хвърли един поглед към майка си.

— Не — каза тя. — Дойдох да те поканя да дойдеш да живееш с нас — поне за известно време.

— Но…

— Изслушай ме — продължи тя. — Имаме една свободна стая. Татко каза, че няма проблем. Разбира се, няма да му казваме, че си дивоглас. Той не знае дори за мама! Определено се налага да поработим малко над обноските ти на масата, а и един-два дни в банята няма да са излишни. После трябва да помислим за дрехите, които, честно казано…

— Добре, добре — вдигна ръка Коу. — Схванах.

— Е, ще дойдеш ли? — попита Лидия и лицето й грейна.

Коу се замисли. Истински дом, истинско легло, истинско семейство, истинска храна, поднесена на трапеза…

— Ще трябва да се посъветвам с враните, но… чакай малко…

Беше забелязал нещо в косата й — някакво пухче — и посегна да го махне.

В следващия миг отдръпна стреснато ръка, а пухчето се спусна към земята и се отдалечи на осем крака. Кръвта се смръзна в жилите му.

— Какво има? — попита Лидия и завъртя глава.

— Нищо — изтърси Коу бързо. — Някакъв молец.

Но не беше нищо. Беше паяк. Паяк, бял като сняг.

— Ще поговориш с враните, значи? Сигурна съм, че ще се зарадват на повечето място в гнездото. Ако искат, може да си построят ново гнездо в градината!

Паяк. Не означаваше нищо. Предача беше мъртъв, нали? Но ако не…

— Не мога — рече той внезапно. — Съжалявам. Мисля, че засега мястото ми е при Трохата. А и си права. Обноските ми…

— Пошегувах се! — възкликна Лидия.

— Знам — рече Коу, — но говоря сериозно. Не мисля, че съм готов. Не и за подобен живот.

Лицето на Лидия помръкна.

— Щом така смяташ — каза тя. — Но поканата винаги ще важи.

— Благодарен съм за това — каза Коу. — Честно.

Над хълма проехтя клаксон и Лидия се обърна към майка си.

— Трябва да тръгвам — каза тя.

После неочаквано се наведе напред и го стисна силно в прегръдките си. Той усети как лицето му отново почервенява, а Лидия тръгна бавно надолу по алеята.

— Сбогом, Джак Кармайкъл — каза тя. — Поне засега. Не забравяй, че ти обещах да те науча да четеш. Няма да се измъкнеш!

Коу се усмихна и сведе очи към гроба на родителите си, докато руменината му отмине.

„Елизабет и Ричард Кармайкъл“. Две имена, които не разкриваха и половината история.

Нямаше представа как е истинското му име, докато Феликс Квакер не му го беше казал. Не го бяха наричали „Джак“ от петгодишен и нямаше намерение да променя това.

Провикна се над гробовете към Лидия, която тъкмо влизаше в колата:

— Името ми не е Джак — извика той. — Казвам се Коу.

Лидия се усмихна.

— Е, доскоро, Коу! — викна в отговор и му махна.

Коу, вранегласият. Коу, последният потомък на родословие, което датираше от столетия. Какво го очакваше следващите дни?

Той напълни дробове и усети как леденият въздух го пречиства. Нещо му подсказваше, че заплахата не си беше отишла безвъзвратно. Освен него имаше и други дивогласи — както добри, така и лоши. Един от враговете беше сразен, но щяха да се появят други.

Коу обаче щеше да е готов.