Джейкъб Грей
Дивогласи (13)

Тринайсета глава

Коу се врътна рязко, за да се скрие от погледа му.

— Хрущяла! — прошепна той.

Държанието на Квакер се промени на мига. Той сякаш се преобрази: от ексцентричен отшелник стана същество, създадено, за да се промъква незабелязано, плъзна се като капка и се долепи до стената. После хвърли един поглед надолу по стълбите и цъкна дълбоко в гърлото си. Котките му мигновено пуснаха враните и се събраха около него. Мрън изкряка от болка, а кучетата долу изръмжаха.

— Май си станал немарлив с годините, Квакер — каза Хрущяла. — Не е препоръчително да позволяваш хора като мен да проникват в скривалището ти. Хайде, котенце, излез. Знам, че си тук. Моите хубавци те надушват.

Феликс Квакер дръпна ухото на Коу до устните си.

— Достатъчно бели направи. Сега се омитай, докато все още не е късно!

— Но… — започна Коу.

Ръмженето на кучетата се приближи.

— Хайде! — рече Лидия и се стрелна надолу към стаята с витрините.

Коу я последва с враните си.

— Не се опитвай да ни избягаш, Квакер! — изрева Хрущяла. — Само ще ги ядосаш!

Коу се спря на прага на стаята. Лидия вече беше на перваза на прозореца. Нещо обаче го накара да забави ход. Мечът — зовеше го. Трябваше да го вземе.

— Бягай без мен! — викна той на момичето и се обърна.

— Чакай! — каза тя. — Къде…

Гласът й заглъхна, а Коу се стрелна покрай Квакер и котките и пое нагоре по стълбите. Влетя в стаята в кулата.

Коу, зарежи!, изкряска Мрън и запляска из килията.

Коу трескаво огледа заключената витрина. Нямаше с какво да я счупи… Ключът вероятно беше у Квакер…

Отдолу долетя воят на нападащите котки, заглушен от ръмженето и тракането на кучешките челюсти.

— Ще си платиш, ако нараниш и една от тях! — извика Квакер.

Внезапно ръмженето секна.

— Така… Време е да поговорим — каза Хрущяла. — Мислеше, че си ни заблудил, нали? С преструвките си на някакъв изкуфял дядка. Ние обаче знаем какво пазиш в къщата. Хлебарките на Шмугъл пропълзяха тук и го намериха — той понижи глас заплашително. — Така че стига игрички. Заведи ме при Врания клюн.

Чуха се няколко тежки удара и Квакер изкрещя.

— Разкарай се от дома ми, долен мизернико — изръмжа той с пропит от болка глас.

Очите на Коу се спряха върху меча. „Враният клюн“. Оръжието… ето какво криеше Квакер. Името проникна дълбоко в съзнанието му. Острието му принадлежеше. Мечът на вранегласия.

— Стига увърта, Квакер — рече Хрущяла. — Или да извикам Шмугъл? Приятелите му ще се шмугнат в ушите ти и ще изядат мозъка ти. Ще ги усещаш дълго, след като загубиш способност да пищиш. Или Мамба? Змиите й могат да те парализират с едно ухапване. Заклевам се, Квакер, ако е нужно, ще одера всички котки в къщата една по една. Готов съм на всичко, за да проговориш.

Настъпи мълчание.

— Горе е — обади се коткогласият с равен глас.

Кръвта на Коу се смръзна. Нямаше къде да избяга. Покатери се на стола и се протегна към прозореца. Твърде високо. Дори и да скочеше, нямаше да успее да го стигне.

Кряк кацна на гардероба. Нямаше нужда да говори — Коу го разбра и се стрелна през стаята. Отвън стъпките на Хрущяла затрополиха по стълбите. Коу отвори гардероба и скочи вътре. Враните също влязоха, той затвори вратата и долепи око до процепа.

Хрущяла блъсна Квакер в стаята. Монокълът на коткогласия се откачи и издрънча силно на пода. Кучетата спряха на прага и взеха да душат въздуха. И от двете ноздри на коткогласия течеше кръв, а под окото му имаше грозна подутина.

„Ако ме надушат, край“ — помисли си Коу.

Кучетата обаче сякаш изпитваха колебания и дори страх. Опашките им увиснаха между краката и те не прекрачиха прага. И трите се бяха вторачили във Врания клюн.

От увисналите черни джуки на едно от кучетата капеше кръв. Коу преглътна ужасено. Явно някоя от котките на Квакер не беше извадила късмет.

Хрущяла се заразхожда из стаята, като дъските на пода проскърцваха при всяка негова стъпка. Той заобиколи витрината.

— Къде е ключът? — отсече и протегна подобната си на лопата ръка.

— Долу в кабинета ми — отвърна Квакер и попи кръвта от устата си с носната си кърпа. — Ако ти трябва, можеш и сам да го донесеш.

Трите кучета изръмжаха зад гърба му.

Хрущяла се ухили и татуираното му лице заприлича на зловеща маска. Той сви пръсти в юмрук и го вдигна високо над главата на Квакер подобно на парен чук. Коу едва не отклони погледа си. Дали затворникът щеше да строши черепа на стария човек пред очите му?

Хрущяла обаче се завъртя на пети и стовари юмрука си върху витрината. Стъклото се пръсна с трясък и парчетата се разлетяха из стаята.

— Май няма да ми трябва — рече той.

Здравенякът се пресегна и хвана Врания клюн за дръжката, а Коу се изпълни с гняв, примесен с още нещо… завист. Едва успя да овладее порива си да изскочи и да се хвърли върху кучегласия на мига.

Хрущяла завъртя острието на мижавата светлина на крушката на тавана и го огледа отблизо. Лъч светлина пробяга по метала и освети странните букви.

— Не ми се вижда кой знае какво — рече той. — Детска играчка.

— Безценен е — изсъска Феликс Квакер. — В погрешните ръце…

— Спести ми лекцията — прекъсна го Хрущяла. — Знам какво е.

Той запаса меча в колана си, а Коу изскърца със зъби.

— Получи онова, което търсеше — каза Квакер с натежал от умора глас. — Сега си тръгвай.

Хрущяла кимна замислено, след което навря лице в пода. Беше се надвесил над нещо.

— Какво е това? — попита.

Когато се изправи, Квакер стрелна с очи гардероба. Хрущяла държеше черно перо.

В гърлото на Коу заседна ужасен вик.

— Човекът на враните е тук — каза Хрущяла. Не беше въпрос, а констатация.

Квакер поклати глава.

— Не те бива в лъжите — рече Хрущяла. — Сътрудниците ми скоро ще я намерят.

Квакер повдигна вежди. Коу също се зачуди.

„Нея“?

— Няма да я намерите! — рече внезапно Квакер.

Хрущяла го блъсна от пътя си и закрачи към вратата. След това спря и заговори, без да се обръща.

— Говори се, че вие, коткогласите, имате по девет живота. Да проверим, какво ще кажеш?

— Моля? — каза Квакер и отстъпи назад. Стъпи върху монокъла си и той изхрущя.

Хрущяла докосна с ръка по главата всяко от кучетата. Щом го направи, те присвиха уши и вирнаха опашки.

— Довършете го — нареди той и излезе.

— Не! — изкрещя Квакер.

Кучетата влязоха и го наобиколиха. Феликс Квакер стисна стола в ръце и го размаха пред себе си. От това кучетата само заръмжаха още по-заплашително.

— Орион! — каза Квакер, като не спираше да размахва стола. — Веспа! Монти! Вадете ноктите!

Едно от кучетата скочи към лицето му, но Квакер отстъпи ловко встрани. След секунда второто куче стисна ръкава му в зъбите си и отпра част от плата.

Коу блъсна вратите на гардероба и извика, за да отвлече вниманието на зверовете. В същото време внуши на враните си да нападнат. Птиците литнаха, насочиха нокти към очите на кучетата и затракаха с клюнове. Коу сграбчи Квакер и го издърпа от стаята. Враните се спуснаха след тях и в мига, щом излязоха, Квакер затвори вратата.

От другата страна кучетата заръмжаха и започнаха да се блъскат във вратата. Тя се затресе в касата си. Най-накрая три котки се стрелнаха нагоре по стълбите със съскане, но Квакер махна уморено с ръка и те спряха на място.

— Много сте полезни и трите! — рече той.

Котките отвърнаха с недоволно мъркане.

— Е, да, така ще кажете — отбеляза Квакер. — Имах късмет, че враните бяха наоколо — той се обърна към Коу: — Чудя се само защо Хрущяла говореше за вранегласия като за „нея“… С удоволствие го насърчих в заблудата му, но…

— Лидия! — прекъсна го Коу. — Явно мислят, че Лидия е вранегласият! Трябва да я открием.

— Чакай малко — каза Квакер, но Коу вече препускаше надолу по стълбите.

Виковете на Лидия проехтяха в къщата и сърцето подскочи в гърдите му. Той остави враните зад себе си, понесе се по стъпалата през две, а на завоя на парапета скочи, лек като въздух. Имаше чувството, че го е подел порив на вятъра, който му даваше бързина, с каквато не беше свикнал.

На площадката една мъртва котка лежеше в локва кръв.

Чакай!, изкрещя Мрън.

С два скока Коу прелетя през последните стълби и продължи да тича напред. Изскочи от входната врата, увиснала накриво на пантите си. Кряк се спусна пред него с бясно махане на крилете.

В дъното на алеята Хрущяла крачеше към един микробус. Мамба беше седнала отпред, а Шмугъл тъкмо пъхаше Лидия през страничната врата. Тя риташе бясно и пищеше.

— Пусни ме! Долу ръцете от мен!

Хрущяла затвори вратата зад тях.

Коу препускаше с всички сили, но здравенякът се качи отпред. Дори не го бяха забелязали.

— Спрете! — изкрещя той.

Микробусът обаче завъртя гуми и засипа всичко с дъжд от камъчета сред облак прах. Колата излетя през разбитата порта и се спусна надолу по хълма. Коу продължи да тича след тях, но скоро стоповете им изчезнаха в далечината, а с тях — и надеждите му да ги стигне. Той спря по средата на платното с пламнали гърди.

— Не… Моля… — изрече.

Не и Лидия.

Милки се появи в небето и кацна на ръката му, следван от Мрън и Кряк.

— Мислят, че тя е вранегласата — каза Коу.

Скоро ще установят, че грешат, обяви Мрън.

Коу се сепна.

— И какво ще й сторят тогава?

Мрън не отговори доста време.

Да се върнем в къщата, каза той накрая. Говорещият с котки вероятно може да ни помогне.

Коу кимна, но забеляза как Мрън избегна да отговори на въпроса му.

Завари Феликс Квакер във фоайето с мъртвата котка на ръце. При приближаването му мъжът вдигна очи.

— Хванаха я — рече му Коу съкрушено. — Моля ви… тя е единственият приятел, когото имам. Помогнете ми да си я върна.

Квакер задържа очи за миг върху Коу, след това ги върна върху котката в ръцете си и погали нежно окървавената й козина.

— Казваше се Хелена — рече той. — Намерих я преди петнайсет години на улицата.

— Съжалявам — каза Коу. — Знам какво е чувството да изгубиш някого.

— Да… Допускам, че е така — отговори Квакер.

— Моля ви, не позволявайте да ми се случи отново — примоли му се Коу. — Лидия все още е жива. Все още можем да я спасим.

Очите на Квакер се спряха на враните, накацали по парапета.

— Засега трябва да почака. Първо трябва да поговорим. Ела с мен, вранегласи.

Коткогласият излезе от фоайето, а Коу стисна юмруци. Искаше му се да се втурне навън и на мига да се заеме с издирването на затворниците. Осъзнаваше обаче, че Квакер е вероятно единственият, който знаеше как да ги намери. Затова — противно на всичките си инстинкти — Коу го последва.

Лаят на кучетата все още ехтеше из къщата. Квакер въведе Коу в обширна кухня с каменен под и груба дървена маса. Враните влетяха и накацаха по ръба на мивката. Квакер положи мъртвата котка нежно на едно парче вестник пред огромното огнище. Дванайсетина други котки наизлязоха, наредиха се около тялото на мъртвата си посестрима и замяучиха тихо. Коткогласият далеч не беше безупречно облеченият мъж, който беше отворил вратата преди по-малко от час. Китката му кървеше от ухапването на кучето, под носа му имаше кървава коричка, а доскоро прилежно изгладените му дрехи бяха омачкани и разкъсани.

Той се обърна към Коу и присви очи.

— Е, кажи. Защо смятат, че приятелката ти е вранегласата?

— Предполагам, че… При всяка среща с мен и враните и тя беше там — осъзна Коу едва сега. — Всъщност първия път, в уличката, мен дори не ме видяха — само Лидия. Явно са решили, че тя е извикала враните на помощ на баща си, когато го нападнаха. А после, в дома на семейство Стрикъм, Мамба явно е забелязала враните, които ме чакаха отвън… Тя обаче също не видя мен самия. И разбира се, е решила, че враните са на Лидия.

Идеше му да се разкрещи от тази несправедливост. Ако я беше отпратил обратно в скривалището на Трохата, нямаше да се случи нищо подобно.

— Ясно — рече Квакер. — А как намерихте мен?

— Госпожица Уолъс — рече Коутихо. — Преди…

— Произшествието в библиотеката — довърши Квакер вместо него.

Той намокри една кърпа на чешмата и почисти окървавения си нос.

— Прочетох за това. Полицията обаче не дава никакви подробности. И ти ли я познаваше?

Коу кимна.

— Хрущяла и неговите приятели я убиха — каза той.

— Зверове! — рече Квакер и оголи острите си зъби ядосано. — Библиотекарката беше много способна. Ползвам библиотеката често за изследванията си. Разбира се, тя нямаше никаква представа кой точно съм — той метна кърпата в умивалника. — Преди два дни отидох да взема няколко книги, когато забелязах на бюрото й странна рисунка.

— Паяк? — попита Коу.

Квакер го стрелна рязко с очи.

— Да! Откъде…

— Ние го нарисувахме — обясни Коу. — Аз и Лидия.

Квакер повдигна вежди объркано.

— Е, явно доста съм се стреснал, когато го видях, защото тя ме попита дали знам какво означава. Не исках да се забърквам в нищо, разбира се. И й го заявих, доста категорично. След това побързах да си тръгна.

— Явно се е досетила, че знаете нещо за него. Беше написала името ви под рисунката — рече Коу. — Преди да я убият, го беше стиснала в ръка.

Квакер отклони поглед, сякаш се срамуваше да срещне очите на Коу. Лаят на кучетата беше поутихнал и той се обърна нагоре.

— Накрая ще се успокоят — каза. — Определено не обичам кучета, но когато не са под влиянието на своя дивоглас, общо взето, са безвредни.

Коу имаше купища въпроси, но не знаеше откъде да започне. А и дали отговорите щяха да помогнат на Лидия?

— Значи се познавате с Хрущяла?

— В миналото съм се сблъсквал с хора като него — отвърна Квакер. — Това разклонение на кучегласите винаги са били мръсници.

— Има и други? — удиви се Коу.

Феликс Квакер се отпусна тежко на един стол.

— На печката има чайник с гореща вода. Чаят е в онзи буркан на полицата — посочи той. — Предпочитам да разговарям за дивогласите с чаша качествен чай в ръка.

Коу неохотно взе буркана, намери две чаши и понечи да сипе сухите листа в тях.

— Стой! — рече Квакер. — Очевидно досега не си правил чай. Гледай и се учи!

Коу отстъпи и остави приготовленията на коткогласия. Мъжът сипа листата в метално кълбо с дупчици, след това го пусна в малък чайник и го заля с вряла вода.

— Вероятно трябва да съм ти благодарен — каза той. — Кучетата на Хрущяла щяха да ме убият, ако не бяха твоите врани.

— Е, аз също щях да съм мъртъв, ако му бяхте казали, че съм в гардероба — рече Коу.

Квакер се доближи до него, пое си дълбоко въздух и кимна.

— Отначало не те разпознах, а трябваше. Приликата е поразителна.

По врата на Коу пробягаха тръпки.

— Познавали сте родителите ми?

Квакер сипа от кехлибарената течност в чашите и сложи едната на масата пред Коу.

— Разбира се, Джак.

— „Джак“? — повтори Коу и изпъна гръб на стола.

— Предполагам, че вече не използваш това име — продължи Квакер, отпи от чая си и измърка доволно. — Спомням си те като бебе. Джак Кармайкъл, син на Елизабет и Ричард. Бяха умни хора. И смели — може би прекалено смели, накрая.

Коу преглътна и потисна напиращите в очите му сълзи. Съсредоточи се върху чашата с чай. Отпи, но потръпна от странния вкус на езика си.

— Не си почитател, както виждам — каза Квакер с усмивка. — Също като майка си.

Коу наостри уши.

— Е, да не го хабим все пак — продължи Квакер и премести чашата му до своята, след което отново отпи от чая. — Честно казано, мислех, че родът на враните е приключил. След събитията от Мрачното лято посетих дома ви. Нямаше никого, но следите бяха многозначителни: паяжини, толкова дебели, че ми трябваше брадва, за да вляза през вратата — Квакер поклати глава при спомена. — Колко жалко за тази дарба. Ако майка ти се беше барикадирала вътре, както сторих аз, може би все още щеше да е жива, но…

Квакер спря посред изречението — явно беше забелязал смаяното изражение на лицето на Коу. Продължи с по-мек глас:

— Както казах, бяха смели хора.

Отпи отново от чая, но на Коу му се стори, че за миг по лицето му се изписа срам.

— Защо сте били в дома на родителите ми? — попита той.

— За да взема Врания клюн, разбира се — отвърна Квакер. — Онзи меч.

Коткогласият кимна.

— За мой късмет майка ти го беше скрила добре.

— Какво представлява? — поинтересува се Коу. — Оръжие?

Квакер се ококори за миг, после отново присви очи.

— Същинска трагедия е, че знаеш толкова малко за наследството си, Джак.

Коу усети, че бузите му поруменяват.

— Ами, защо не ми разкажете?

— Враният клюн действително прилича на оръжие, но всъщност е по-скоро инструмент… ключ, който се предава от поколение на поколение вранегласи от времената, когато на мястото на Блекстоун се простирали само поля и реката. Още от първия вранеглас, за да бъда по-точен — Корвус Черния. Мечът може да разсече булото, което разделя този и другия свят.

— „Другия“? — озадачи се Коу.

Милки гракна тихо от ръба на мивката, а враните от двете му страни го изгледаха притеснено.

Квакер постави чашата си в чинийката и тя изтрака. Мъжът се взря настойчиво в Коу, а котките край огнището обърнаха взор към господаря си, наостриха уши и застанаха нащрек.

— Земята на мъртвите — каза той.

Стомахът на Коу се сви.

Коткогласият хвърли кратък поглед към Милки и продължи:

— Враните винаги са били специални — рече той. — Единствените създания, които могат да преминават между Земите.

— Какво представлява тази Земя на мъртвите? — попита Коу.

— Как ти звучи?

Косъмчетата по врата на Коу настръхнаха.

— Отвъдното?

— Може да го наречеш и така, щом ти харесва.

— Звучи ми невероятно.

— Не ми вярваш? — рече Квакер. — Този бял приятел тук знае, че говоря истината.

Милки го измери с очи.

— Виждам, че не е от приказливите — каза Квакер. — Е, перата му са достатъчно красноречиви. Бял е, защото е сред малкото, които са посетили Земята на мъртвите и са се завърнали отсам.

Коу погледна Милки с нови очи. Възможно ли беше коткогласият да говори истината?

— Да речем, че ви повярвам — каза той предпазливо. — Какво е онова място?

— По-добре попитай него — отговори Квакер и посочи Милки.

Белият вран излетя и кацна на масата между двамата. Ноктите му изтракаха по дървото.

— Погледни в очите му — подтикна го Квакер. — Дълбоко.

Милки наклони глава. Коу се почувства неловко пред погледите на Квакер и на останалите животни, но все пак се втренчи в замъгленото ляво око на врана.

— Какво ще ми покажеш, Милки? — рече той тихо.

Отначало не видя нищо. После в дълбините на бледия ирис се завихриха силуети. Той се вгледа по-отблизо. Стаята около него избледня и окото като че го засмука в себе си. Коу почувства, че се носи в пространството, а после започна да пропада, надолу, надолу, през дълбините на облачното небе. В мъглата различаваше форми — гори, клони, земята, покрита с пластове черни листа.

— Виждаш ли? — долетя гласът на Квакер някъде отдалеч.

Коу кимна, неспособен да отлепи очи от ириса на Милки. Между дърветата в мъглата се мяркаха лица, както и движещи се между стволовете тела. Два от силуетите се обърнаха към него и той се понесе към тях. Те протегнаха ръце и промълвиха нежно името му.

— Джак?

Беше майка му. Той различи лицето й в мъглата — големите й, тъмни очи, милата й усмивка. После видя и баща си, със сериозно, избръснато лице с малка трапчинка в брадичката. Очертанията на телата им бяха неясни, но лицата им го зовяха.

— Джак, ела при нас — казаха те в един глас.

Тъкмо той да се отпусне в прегръдките им, зад тях се появи трета физиономия. Сърцето на Коу подскочи ужасено — принадлежеше на Предача. Подобните му на паяци ръце се впиха в раменете на родителите му и ги дръпнаха назад. Беше приковал черните си, лъскави очи в Коу.

Момчето се отдръпна стреснато и едва не падна от стола си. Отново се озова в кухнята. Милки продължаваше да го гледа, наклонил глава.

— Предача — каза Коу. — Видях го!

— Чака те — рече Квакер сериозно.

— Мен? Защо?

— Защо според теб? — попита Квакер. — Само вранегласият има власт над Врания клюн.

— За да го върна тук — прозря изведнъж Коу. — Ако разсека булото, той ще може да се върне. Затова и последователите му издирват вранегласия.

Феликс Квакер кимна, отпи последна глътка чай и остави чашата на масата.

— Това, че те объркаха с момичето ти осигури малко време, но скоро ще се върнат за теб.

— Може и да сте прав — рече Коу и се изправи. — Но аз нямам намерение да се крия като вас. Благодаря за чая, но сега трябва да тръгвам. Трябва да открия Лидия.

Квакер се пресегна и погали рижавия котарак, увил се около глезените му.

— Моето място е тук — рече той. — Помогнах ти, с каквото можах.

На вратата се почука лекичко и двамата вдигнаха поглед. На прага на кухнята стоеше Трохата, а до него бе и Семчо.

— Поредните натрапници, както виждам — въздъхна Квакер.

— Входната врата беше отворена — каза Трохата. — Май сте имали неканени гости. Макар да подозирам, че тук всеки гост е неканен — той прокара очи по Коу и враните и изражението му се вкамени. — Къде е Лидия?

— Отвлякоха я — каза Коу мрачно. — Мислят, че тя е вранегласият.

Лицето на Трохата не издаваше чувствата му — само ноздрите му се разшириха незабележимо, но Семчо го избута, излезе напред и посочи ядно Коу.

— Трябваше да останеш с нас, глупак такъв — викна той. — Казахме ти, че не си готов!

— И бяхте прави — отвърна Коу, засрамен от резкия тон на малкото момче. — Сега обаче мисля да поправя грешката си.

— И как точно ще стане това? — попита Семчо.

— Трябва да ме научиш на всичко, което знаеш — обърна се Коу към Трохата. — Бързо. Моля те, трябва да ми помогнеш. Някой трябва да ми помогне.

Коу се обърна към Квакер, но коткогласият не отвърна на погледа му.

— Моля те, Троха — повтори Коу. — Животът на Лидия зависи от това.

Трохата изглеждаше потънал в мисли, приковал очи в пода. Коу затаи дъх. Накрая гълъбогласият го погледна в очите.

— Много добре, вранегласи — каза той. — Но те предупреждавам — ще боли.

 

 

В часа преди зазоряване Блекстоун взе да оживява като някакво създание, отърсващо се от сънливостта си. По улиците забръмчаха автобуси, пълни с прибиращи се у дома пътници — някои след нощната смяна, други тепърва започващи работа. По страничните улички се валяха боклуци, а бездомниците се свираха в своите разпадащи се подслони от картон под мостовете и по входовете, вкопчени в последните часове необезпокояван сън. Магазинерите вдигаха ролетките със силен трясък.

Тялото на Коу го болеше от главата до стъпалата. Слязоха от хълма Херик и се запътиха към района на финансовите учреждения, който вече не беше призрачният град от стъкло и стомана от миналата нощ. Сега гъмжеше от мъже и жени в костюми, които се вливаха като насекоми в огромните мравуняци на офис сградите. Бяха твърде заети, за да забележат странното трио, което се промъкваше между тях — опърпаният мъж и двете момчета, — или пък странното ято птици, извило се над тримата.

Костите на Коу пукаха и скърцаха, а жилите около мускулите му се опъваха с писък при всяка стъпка. Всеки сантиметър гола кожа по тялото му беше покрит с драскотини. Той обаче нямаше право да се оплаква. Сам беше помолил Трохата да го научи, а уроците се оказаха болезнени, както му беше обещал мъжът. Упражняваха се в огромната градина зад къщата на Феликс Квакер — коткогласият се беше съгласил да им помогне поне с това. И така, за няколко часа Коу се изправи срещу Трохата, врани срещу гълъби. Сражение на дивогласите и създанията им под звездите.

Някои неща овладя лесно — вече можеше да призове стотици врани само с една мисъл, — но Трохата винаги беше с една крачка пред него. Сякаш танцуваха танц, чиито стъпки Коу не знаеше и беше толкова зает да следи ритъма, че краката му се преплитаха един в друг. Атаките на гълъбогласия бяха безпощадни — той пръсваше враните наоколо и пращаше своите птици да дращят Коу с клюнове и нокти. По едно време гълъбите дори вдигнаха Коу от земята и го запратиха в един храст. За спомен му остана голяма колкото длан синина под ребрата.

Квакер и Семчо ги наблюдаваха отстрани със смесица от иронично забавление и моменти на съчувствие. Гледката на седнали едни до други мишки и котки определено беше странна, но и двамата дивогласи държаха създанията си под контрол. Коу знаеше какво си мислеше Квакер — че той е безполезен, бледа сянка на майка си и нейните способности.

Много, много трудно коткогласият се беше попримирил с инвазията на личното му пространство и накрая взе да им разказва за Корвус Черния, първия вранеглас. Оказа се, че той бил толкова могъщ, че овладявал по няколко ята врани наведнъж, а и дори — според някои ранни източници, — умеел да се превръща във врана. Трохата обяви, че това са измислици и между него и Квакер избухна поне десетминутен спор за това кое е легенда и кое — исторически факт. Поне Коу си отдъхна от битката.

— Вдигни брадичка — каза гълъбогласият, щом стигнаха пустата улица зад старите кейове край реката.

— Когато вдигна брадичка, боли — оплака се Коу. — Пусна ме да падна на глава, не помниш ли?

Семчо се изхихика.

— Това определено беше гадно.

— Определено има напредък — рече Трохата. — Към края крясъците ти бяха наполовина по-тихи, отколкото в началото — той посочи тухления мост, надвесил се над улицата. — Стигнахме.

— Какво има тук? — попита Коу.

Трохата и Семчо се спогледаха.

— Скоро ще видиш.

Той призова няколко гълъба на ръката си.

— Пазете в краищата на улицата. Ако видите полиция, обявете тревога.

Гълъбите изгукаха в отговор и отлетяха в противоположни посоки.

— След мен — каза Трохата.

Изкатериха се по стълбите на изоставена станция на градската железница, наполовина засенчена от металния покрив над релсите. В глухата линия имаше стари, ръждясали, покрити с графити вагони с изпочупени прозорци. Трите врани на Коу се настаниха върху очуканата будка за билети. Изгряващото слънце още не се виждаше зад сградите, но лъчите му вече изпълваха въздуха с нежна, бледа светлина.

Добре ще ми дойде малко почивка!, обади се Кряк. И перата ме болят. Честно.

Моите също, вметна Мрън. Тези гълъби са по-корави, отколкото изглеждат.

— Добре — рече Трохата. — Да видим какво си научил.

— Пак ли? — удиви се Коу.

Трохата отиде в долния край на релсите.

— Съсредоточи се, вранегласи — каза той сериозно.

Семчо се настани встрани, на ръба на моста, с изглед към улицата, с по една мишка на всяко рамо.

— Поне му се опъни малко — обади се той. — Омръзна ми да гледам как те бие.

Коу го стрелна гневно с поглед и мишегласият му намигна.

„Ще му дам да се разбере“ — помисли си Коу.

Той затвори очи и отправи призива си. След секунди въздухът се изпълни с врани, които накацаха по ръцете му и по земята наоколо. Той ги раздели на две редици със знак с ръка — едната щеше да нападне, а другата щеше да остане зад него и да го пази — точно както го беше научил Трохата.

— Добре! — рече Трохата, след което без предупреждение разтвори ръка и гълъбите му връхлетяха като лавина.

Коу изпрати първата си група врани срещу тях. Птиците се сблъскаха във въздуха в облак от сиви и черни пера, с истерични писъци и крясъци. Коу се възползва, че е скрит от погледа на противника си, изтича встрани и се прикри зад една килната будка. Изпрати останалите си врани да заобиколят с надеждата да изненада Трохата отстрани. Той обаче го очакваше. От земята се вдигна стена от гълъби с протегнати напред крака. По-възрастният дивоглас се претърколи под мелето и застана от другата страна.

— Не е зле, Коу! — извика той. — Коу?

Коу се ухили със задоволство и надникна. Трохата не го беше забелязал.

Леко изгукване го накара да вдигне глава. Кацналият върху будката гълъб го изучаваше с поглед.

— О, ето къде си! — обади се Трохата. — Благодаря, Бобин.

Коу бързо призова още врани. Няколко изоставиха битката с гълъбите. В същия момент обаче той съзря цяла армия гълъби да връхлита от съседния покрив.

Сивите птици се спуснаха ниско и се насочиха право към него.

„Мисли, че ме е сгащил, но се лъже.“

Коу вдигна лявата си ръка и запасните врани, които беше изпратил под моста, се издигнаха в черен облак. Той ги остави да се заемат с вълната от гълъби и същевременно нареди на Кряк, Мрън и Милки да нападнат Трохата изотзад. Тримата се спуснаха върху гърба на гълъбогласия, запляскаха с криле в лицето му и той загуби равновесие. Да! Коу замахна във въздуха победоносно.

С изненадан вик Трохата удари колене в перона, а гълъбовите му ята се пръснаха хаотично. Десетина прелетяха ниско точно до главата на Коу. Той се приведе и осъзна, че летяха право към Семчо. Малкото момче се завъртя с вик, а птиците се издигнаха около него и го обградиха. Семчо залитна, единият му крак се хлъзна покрай релсата, а Коу подскочи в паника. Малкото момче размаха ръце в опит да запази равновесие, след което се килна през парапета и се скри с глух вик.

— Семчо! — изрева Трохата.

— Помогнете му! — изкрещя Коу и даде знак с ръка на враните наоколо. Птиците засипаха коловозите като вълна среднощен мрак. Коу затаи дъх и се сви в очакване да чуе глухия удар долу.

Мина секунда. После втора.

На третата враните се издигнаха, стиснали гърчещия се Семчо в ноктите си, и го поставиха внимателно на перона. Момчето поотупа дрехите си с пребледняло лице.

Трохата се спусна към мишегласия, а гълъбите около него се разлетяха встрани. Той сграбчи Семчо и го прегърна, след което стрелна Коу с очи и му кимна с облекчение в погледа.

— Мисля, че дуелът свърши — каза той. — Доказа способностите си, вранегласи.

Браво, Коу, изграчи Кряк.

Справи се добре, обади се и Мрън.

Коу се изпълни с гордост. Сърцето му все още биеше учестено след битката. Семчо се отлепи от Трохата.

— Реших, че това ще бъде краят ми — каза той и изду бузи.

— Благодаря ти, Коу.

— Благодари на враните — усмихна се Коу.

— Не, ти беше — отвърна Семчо и сведе очи засрамено. — Съжалявам, че се усъмних в теб по-рано.

Коу повдигна рамене с неудобство. Скоро еуфорията се стопи и значимостта на онова, което предстоеше, го връхлетя с пълна сила.

— Е — попита той, — как ще открием Хрущяла и останалите?

Трохата се огледа нагоре-надолу по релсите. Двата гълъба, които беше изпратил в двата края на улицата, долетяха при него с нежни позиви.

— Още е рано — каза той. — Не дойдохме чак тук само за едното упражнение.

Гълъбът пред него заскача нагоре-надолу нетърпеливо и изгука.

— Колкото е необходимо, Бобин — рече Трохата.

Внезапно по перона дотичаха две кафяви мишки. Семчо се наведе да ги вземе в шепи, а между краката на Коу се плъзна трета. Хлапето постави гризачите на раменете си и един от тях вдигна муцунка до ухото му.

Очите на Семчо светнаха.

— Идват — каза той.

— Кой идв… — започна Коу.

Докато говореше обаче, усети някого зад себе си и се обърна.

Към тях се приближаваше прегърбена старица с бастун. Тя тътреше единия си крак; беше обута с гумени ботуши и носеше няколко пласта дрехи. Главата й беше покрита с карирана памучна кърпа, но отдолу се подаваха няколко бели косъма. Нещо не беше наред с очите й — те се въртяха наоколо, насочени в различни посоки, сякаш старицата не можеше да вземе решение накъде да погледне. Коу си отдъхна. Може и да не беше с всичкия си, но поне не представляваше кой знае каква заплаха.

Той се обърна отново към Трохата и сърцето му подскочи. В другия край на перона бяха изплували още три силуета. Единият принадлежеше на изискан чернокож младеж в спретнат делови костюм и черни очила, с куфарче в ръка. Беше втъкнал вестник под мишница и Коу разпозна собственото си лице на препънатата първа страница. Момчето отстъпи и се прикри зад Трохата.

— Не бягай — продума гълъбогласият твърдо. — За да не ги стреснеш.

До костюмирания мъж имаше млада жена на двайсет и няколко в инвалидна количка. Гъстите й кестеняви къдрици обрамчваха нежно, красиво лице, а ъгълчетата на очите бяха заострени нагоре. Буташе я мускулест мъж с квадратна челюст в гащеризон, който сякаш идваше от някой строеж. Кестенявата му коса беше посивяла отстрани. Имаше огромни, силни ръцете. Четиримата новодошли се събраха мълчаливо около Коу, Семчо и Трохата.

— Това ли сте? — рече гълъбогласият. — Надявах се на повече.

Семчо повдигна рамене.

— Разпратих много мишки — каза той. — Квакер каза, че му стига случилото се в неговата къща. Предполагам, че го е страх — може би и с другите е така.

Момичето в количката вдигна ръка за поздрав. От яката на палтото й се подадоха предпазливо две катерици — една червена и една сива^[1]. Едната мина по гърба й и се настани на рамото й, а другата приседна на подлакътника на количката. И двете зяпнаха Коу.

— Тя е дивогласа! — възкликна Коу.

— Другите също — пророни Трохата.

Коу се обърна към старицата и в същия миг три огромни стоножки — всяка по метър дълга и дебела колкото пръст, — пропълзяха по палтото й. Две се мушнаха в ръкавите й, а третата се напъха в единия й ботуш.

Хм, вкуснотия, обади се Кряк и потрака с клюн.

Около двамата мъже отначало нямаше никакви животни, но младежът се наведе, положи куфарчето на земята и отвори капака. Рояк пчели се издигна в спирала във въздуха. На лицето на Коу се изписа усмивка.

— Благодаря, че дойдохте — каза Трохата.

— Защо ни събра? — попита дрезгаво мъжът, който буташе инвалидната количка.

Звучеше раздразнен, дори ядосан. Коу огледа тялото му и се зачуди дали в дрехите му не се крие някоя гадинка.

— Знаеш защо, Раклън — отвърна Трохата. — Не може да не си го усетил.

— И двамата го усетихме — рече мъжът и леко извърна глава.

Коу проследи погледа му и сърцето му рязко подскочи. В сенките край перона беше приклекнал едър сивкав силует. Коу никога не беше виждал вълк в града. Животното ги огледа с жълтите си очи, след което безшумно се скри от погледа им.

— Предача — обади се момичето в количката.

Коу отново насочи вниманието си към новодошлите.

— Точно така, Маделин — отговори Трохата. — Как си, между другото?

Катериците на момичето наклониха глави и зашаваха с мустаци. На Коу му се стори, че долови нещо в погледа, който й хвърли Трохата — привързаност. Вероятно са на една и съща възраст, предположи той.

— Бях добре — отвърна тя. — До тази сутрин.

Пчелогласият махна с ръка и роякът му зажужа около него като миниураган.

— Видяхме всичките му знаци, Троха. С Предача обаче е свършено. Мъртъв е.

Трохата кимна.

— Да, но последователите му бродят на свобода в града — каза той. — А сега… докопаха и Врания клюн.

Групичката дивогласи се размърда и те си размениха тревожни погледи. Първа заговори стоногогласата старица. Гласът й беше слаб и неравен, но в очите й блестеше пламък.

— Враният клюн е непотребна вещ — каза тя. — След смъртта на бедната Лизи не остана вранеглас, който да го понесе.

„Лизи — помисли си Коу и сърцето му потръпна. — Майка ми.“

Трохата положи ръка на рамото му.

— Има вранеглас, Емили — рече той. — Синът й.

Стоногогласата се опули удивено.

— Това момче… говори с враните? — изрече тя.

— Невъзможно! — обади се момичето в количката.

Пчелогласият се изсмя.

— Троха, детето на семейство Кармайкъл умря заедно с родителите си. Този тук те е заблудил, а сега губи и нашето време. Очакват ме в съда. Доскоро.

Той прати пчелите си обратно в куфара и го затвори. След това се приготви да тръгва. Останалите последваха примера му.

— Чакайте! — обади се Семчо.

Пчелогласият поклати глава.

— Кога ще се вразумиш, мишегласи? — въздъхна той.

Семчо погледна Коу.

— Покажи им! — каза.

Коу пъргаво вдигна ръце към гърдите си. След секунди три ята врани се завъртяха около тях в няколко черни спирали, по една около всеки от дивогласите. Коу трябваше да напъне всички сили, за да ги задържи в тази формация, но се справи. Дивогласите застинаха по местата си, а вълкогласият го изгледа и повдигна вежди.

— Джак Кармайкъл? — каза той.

— Наричайте ме „Коу“ — отвърна Коу.

Той махна с ръка, за да отпрати враните, и птиците се разпръснаха около станцията.

Момичето в количката — Маделин — го измери студено сочи.

— Щеше да е по-добре, ако беше мъртъв.

Думите й го жегнаха болезнено.

— Ти си слабото ни място — тя отново се обърна към Трохата. — Изпрати го някъде далеч от Блекстоун завинаги. Докато момчето е в безопасност, Предача няма да може да се върне.

В гърдите на Коу закипя гняв. Как можеше да говорят за него, сякаш не присъстваше!

— Няма да ходя никъде — заяви той.

Маделин стисна колелата, тласна количката напред и я закова точно пред краката му.

— Не мисли, че винаги съм била в това състояние — тросна му се тя. — Не… Предача ме докара дотук.

Коу се опита да устои на погледа й.

— Съжалявам — каза накрая. — Не знаех.

— Нищо не знаеш — каза тя малко по-меко.

Коу погледна Трохата и помисли: „Няма да спечелим доверието им“.

— Слушайте, може и да не съм се сражавал в Мрачното лято, но родителите ми са го направили. Трябва да направим нещо.

— Типичното за Кармайкъл упорство — рече Раклън, вълкогласият. — Родителите ти също не искаха да избягат. Видя докъде ги докара това.

Думите му за малко да пречупят решителността на Коу.

— Преди няколко дни дори не знаех, че има и други дивогласи — продължи той. — След това обаче научих за Мрачното лято. Тогава сте победили, нали?

Раклън поклати глава.

— От онази война излязоха само победени — каза той.

— Моля ви, трябва да поведем битка — каза Коу. — Последователите на Предача заловиха моята приятелка. Мислят, че тя е вранегласата, но се лъжат. Тя е обикновено момиче.

— Значи не засяга нас — обади се дивогласото момиче, завъртя количката и я подкара към края на перона.

— Мади е права — добави старицата. — Троха, вярно е, че победихме Предача, но не мисли, че ще успеем отново. На времето бяхме повече. Бяхме по-млади и по-силни.

— В момента съм по-силен оттогава — каза Трохата. — Тренирам.

Стоногогласата го изгледа с мъка и протегна сбръчкана ръка към него.

— Троха, винаги си бил смело момче — каза тя, — но недей да искаш това от мен, моля те. Добре знаеш какво загубих — тя се задави в сълзите си. — Моите… моите деца.

Раменете й се разтресоха. Трохата я прегърна и облегна брадичка на главата й. След малко старицата се окопити и избърса очи с носната си кърпичка.

— Моят род приключва с мен, Троха — тя премести очи върху Коу. — Ако имаш някакъв разум, вранегласи, ще избягаш, за да не те застигне същата участ — тя погали Трохата по бузата и каза: — Пази се, Самюъл.

Трохата кимна и я изпрати с очи.

Тя беше вече в края на перона, а пчелогласият не беше помръднал.

— А ти, Али? — рече Трохата. — Ще ни помогнеш ли?

Младият мъж присви устни, след което намести слънчевите очила на носа си и отново вдигна куфарчето.

— Троха, навремето минахме през доста трудности, но тогава беше друго. Залогът беше висок. Роякът ми пожертва живота си във войната.

— Залогът е висок и сега — каза Трохата.

— Не е същото, братко — отвърна Али. — Враният клюн… Това е само мит. Точно в стила на онзи побъркан отшелник, Квакер. Кой знае дали изобщо ще проработи?

Той също се отдалечи.

— Ами ако грешиш? — попита Семчо.

— Ще поема този риск — отвърна пчелогласият, без да се обръща назад.

— Страхливци! — изкрещя Семчо.

Дивогласите обаче се отдалечиха също толкова неусетно, колкото бяха дошли.

— Съжалявам, Коу — каза Трохата. — Изглежда, че ще сме само тримата.

Коу въздъхна и внезапно болките по тялото му се изостриха.

— Четирима сме — рече женски глас.

В същия миг изгряващото слънце надникна над ръба на перона и заслепи Коу с лъчите си. От един от изоставените вагони излезе висок силует.

„Явно е проследила всичко от самото начало“ — помисли си Коу и запремига в опит да различи лицето й.

Трохата се сепна, отстъпи и присви очи.

— Велма? Ти ли си?

Жената пристъпи в сянката на навеса и Коу се сепна изненадано. Разпуснатата й коса се развяваше около лицето й, а очите й като че бяха малко по-тесни отпреди и грееха с по-ярък пламък. Дългото й тъмнооранжево палто на бели точки беше прилепнало плътно около тялото й. Коу обаче я разпозна на мига.

— Здравей, Коу — каза госпожа Стрикъм.