Джейкъб Грей
Дивогласи (6)

Шеста глава

Мрън кацна върху страничното огледало на колата на господин Стрикъм.

Коу, все още не е късно да се откажеш, каза той.

Коу се стегна и продължи напред. В далечината камбаните на Блекстоунската катедрала отброиха седем часа. Слънцето все още надничаше над дърветата и Коу хвърляше пред себе си дълга сянка, но лисиците вече бяха излезли на лов. Докато приближаваше дома на семейство Стрикъм, една се шмугна в храстите.

Защо не идем да поровим в контейнерите, предложи Кряк. Ще е пълно с вкуснотии!

— Искам да го направя — отсече Коу.

Не изглеждаш убедително, рече Мрън. Целият си пребледнял.

Той се опита да не им обръща внимание. Нямаше значение дали искаше да иде, или не… Чувстваше, че го дължи на Лидия. Може да беше малко настоятелна, но го беше придружила до библиотеката и се беше погрижила за крака на Кряк.

Застана на прага и се втренчи в разкривеното си отражение в огромното, полирано чукало. Подуши се под мишницата. Беше се измил старателно с езерна вода — доколкото можа — и беше вчесал косата си с един стар гребен, но продължаваше да се чувства като несретник. Поне си беше намерил нови обувки. Някой ги беше изхвърлил в един контейнер. Бяха с един номер по-малки, а и едната имаше дупка на пръста, но Коу отряза върха на другата и сега изглеждаха що-годе еднакви. От куфара си избра черна тениска, чиято яка не беше твърде разръфана. На гърба имаше петно от боя, но ако не свалеше дългото си, черно палто, никой нямаше да забележи.

Повдигна чукалото и сърцето му ускори пулс. След това застина.

Какво си въобразяваше?

— Не мога да го направя — прошепна, пусна леко чукалото и се отдалечи.

Най-сетне се вразуми!, възкликна Кряк и изтрака с нокти по покрива на колата на господин Стрикъм. Е, какво да хапнем? Индийско? Или китайско?

Внезапно вратата се отвори и сърцето на Коу подскочи. На прага застана Лидия, облечена в зелена вълнена рокля. Изглеждаше добре. Далеч по-добре от него.

— Знаех си, че ще дойдеш! — рече тя.

Преди Коу да продума, тя го хвана за ръката и го завлече в къщата, оставяйки крякащите врани отвън. Бенджи, нейното куче, на мига взе да го души по глезените. Беше бял на кафяви петна, с изпъкнали очи и големи уши. Бяха застанали в подножието на широко стълбище, стъпили върху дебел светъл килим. Коу с ужас установи, че вече беше оставил тъмно кално петно отгоре му с обувките си.

— Съжалявам — пророни той. — Ще се събуя.

Щом изхлузи обувките, го връхлетя споменът за съня му — как босите му крака потъват в нежна мекота. Забеляза, че Лидия гледа обувките му с едва потисната усмивка.

— Хайде! — каза тя. — Вечерята е почти готова.

Поведе го по коридор, украсен със снимки в рамки. Бенджи подтичваше край тях. Всички снимки бяха на семейството. Красивите лампи от порцелан и стъкло излъчваха мека, зеленикава светлина. Но най-силно впечатление му направи миризмата. От аромата на храна устата му така се напълни със слюнка, че той се притесни да не олигави килима.

Двойната врата в края на коридора водеше към стая с огромна маса със свещници в средата и подредени чинии. Коу беше наблюдавал къщата безброй пъти през прозореца, но все още не можеше да повярва, че най-сетне се е озовал вътре. Топлината и спокойствието му действаха добре.

Господин Стрикъм седеше в единия край на масата, разтворил вестник, с очила, кацнали на върха на носа му.

— Татко? — каза Лидия.

Директорът на затвора се обърна и на мига се стъписа.

— Какво, за…

Той отвори и затвори уста и се изправи, вторачен в Коу.

— Лидия, какво търси тук това момче?

Коу на мига посърна и прокара очи по масата. Беше сложена за трима.

— Аз го поканих — отговори Лидия. — За да му се отблагодарим.

— Поканила си го? — повтори господин Стрикъм.

— Ще си тръгвам — каза Коу и се обърна.

Лидия го хвана.

— Не, няма — каза тя. — Нали, татко?

Тя изпепели баща си с очи. Мъжът първо се загледа в босите крака на Коу, а после го погледна в очите.

— Е, как се казваш? — рече накрая.

— Името му е Коу — отвърна Лидия. — Коу, това е баща ми.

Бащата на Лидия се поколеба за миг, след което кимна отсечено и протегна ръка. Явно му костваше сериозни усилия да се усмихне. Коу пое ръката му, а наум си отдъхна, че беше изтъркал добре ноктите си в езерото.

В същия момент в стаята влезе жена с поднос, над който се издигаше пара. Беше слаба, с леко чуплива червена коса, прихваната в рехав кок. Над светлата си рокля имаше розова престилка. Коу я разпозна на мига. Майката на Лидия. Щом жената го съзря, в очите й проблесна тревога.

— Какво става? — попита тя.

— Явно Лидия е поканила това… хм… този… приятел за вечеря — обяви господин Стрикъм.

— Той е наш гост — натърти Лидия. — Това е Коу. Момчето, което се появи снощи.

— Аха — каза госпожа Стрикъм и впи настойчиво присвитите си очи в Коу, който на мига се почувства неудобно.

— Не може ли поне да го поканим на вечеря? — попита Лидия. — Ще донеса още една чиния — тя посочи един от столовете: — Коу, седни тук.

Момичето излезе, а Коу се замисли дали да не се врътне и да не избяга. Очевидно не беше желан гост. Да беше послушал Мрън и Кряк! Опита да се усмихне, но беше убеден, че се е получила просто изкривена гримаса. Господин Стрикъм кимна, сякаш не знаеше как да постъпи. Жена му просто остави подноса внимателно на масата.

— Заповядай, седни — каза бащата на Лидия.

Коу се подчини, седна и отпусна ръце покрай тялото си. Всичко изглеждаше толкова чисто! Стените, подът, покривката… Не смееше да шавне, за да не омърси нещо.

Не след дълго Лидия се появи отново и всички насядаха около масата. Госпожа Стрикъм вдигна капака на друг поднос, в който имаше парче месо. От миризмата устата на Коу отново се изпълни със слюнка. Той преглътна смутено.

— Е, Коу, къде живееш? — попита господин Стрикъм и се зае да реже месото с огромен нож.

— Наблизо.

— С родителите си? — попита господин Стрикъм.

— Не — отвърна Коу. — Живея сам.

Изражението на господин Стрикъм изведнъж стана строго.

— Не ми изглеждаш достатъчно голям — каза той.

Лидия го стрелна с поглед. Сърцето на Коу учести ударите си от паника и мислите му запрепускаха. Ако научеха, че е само на тринайсет, щяха да се обадят на властите.

— На шестнайсет е — каза Лидия.

— Сериозно? — учуди се господин Стрикъм. — Питам просто, защото…

— Да — излъга Коу. — На шестнайсет съм.

— Стига с този разпит, татко — каза Лидия.

Тя сложи пред Коу чиния, препълнена с месо, картофи и зеленчуци, залети със сос, и го покани:

— Започвай.

Той вдигна очи. Госпожа Стрикъм кимна. Стори му се малко бледа.

— Надявам се да ти хареса — рече тя.

Коу взе едно парче и впи зъби в месото. Едва не простена от удоволствие. Никога преди това не беше вкусвал подобно нещо, толкова меко и почти сладко. Отхапа отново, а сосът покапа по ръцете му. Отхапа парче картоф, но едва се сдържа да не го изплюе — беше много горещ. Отвори уста, пое няколко глътки хладен въздух, след което го сдъвка набързо и го глътна. После загреба шепа от нещо зелено и също го натъпка в устата си. Каква чудна комбинация от вкусове! Част от храната падна в чинията, но той начаса я върна обратно в устата си. Преглътна отново с усилие и облиза гъстия сос от пръстите и китката си.

В следващия миг осъзна, че около масата се е възцарила тишина, и вдигна очи. Тримата членове на семейство Стрикъм го зяпаха с отворени усти, стиснали в ръце вилици и ножове. Коу се изчерви до корените на косата си.

— Не е свикнал с други хора — побърза да поясни Лидия.

— Съжалявам — каза Коу. — Просто е вкусно.

Той взе вилицата и ножа, но не знаеше как да ги държи. Без да го изпуска от поглед, пълен с любопитство, госпожа Стрикъм наряза внимателно храната си и постави малко парченце в уста.

Вечерята продължи в мълчание. Коу почти не ги поглеждаше и въпреки че се постара да не бърза, скоро омете всичко в чинията си. Без да пита, Лидия му сипа допълнително.

— Явно си гладен, Коу — обади се господин Стрикъм. — Кога се храни за последно?

Коу си спомни ябълките, които му беше дала Лидия, и заяви:

— По-рано днес.

— Между другото, може би ще успея да намеря за теб някаква… помощ — рече господин Стрикъм и остави вилицата и ножа.

Коу повдигна вежди.

— Общината може да се погрижи за децата, които нямат…

— На шестнайсет съм — отсече Коу прекалено високо.

— Няма нужда да се държиш грубо — продължи господин Стрикъм. — Просто се опитвам да ти помогна.

— Остави го на мира, татко — намеси се Лидия.

Господин Стрикъм я измери с очи гневно.

— Не ми повишавай тон, госпожице. Не и след снощните ти своеволия.

— Без Коу и враните му щяхме да сме мъртви — каза тя. — Просто смятам, че трябва да уважим личното му пространство.

Господин Стрикъм понечи да каже нещо, но накрая пусна вилицата и ножа на масата.

— Права си, Лидия — и се усмихна на Коу. — Извини ме.

— „Врани“ ли каза, милинка? — попита госпожа Стрикъм.

— Да — отвърна Лидия. — Коу има три питомни врани, които се въртят около него. Две от тях нападнаха затворника в уличката снощи.

— Виж ти, колко интересно — отбеляза госпожа Стрикъм, повдигна вежда и се прокашля. — Моля да ме извините, трябва да ида до банята.

Тя се изправи, попи устните си по края с изгладена салфетка и излезе от стаята.

Коу забеляза движение пред прозореца — махащи криле. Отпред кацна Кряк. Сърцето му се сви. Само това му липсваше — тъкмо в момента, когато може би ги беше спечелил на своя страна. Той махна с ръка: „Махай се!“.

От коридора внезапно долетя лай.

— Тихо, Бенджи! — заповяда господин Стрикъм. — Е, Коу, в Блекстоун ли си роден?

Лаят стана истеричен.

— Какво му става? — учуди се Лидия, изправи се и излезе от стаята.

Пак останах сам, помисли си Коу.

След секунда Лидия нададе пронизителен писък.

— Лидия! — извика господин Стрикъм.

Двамата с Коу скочиха на крака едновременно и хукнаха към коридора.

Коу се закова на място и се огледа наоколо. Бенджи се беше скрил под стълбите и лаеше бясно, а Лидия не спираше да пищи.

На килима имаше змия. Със сиви люспи, дълга около три метра. Беше се навила, но беше вдигнала заострената си нагоре муцуна над земята. Коу понечи да се хвърли напред, но господин Стрикъм го сграбчи.

— Не, стой настрана! — каза той.

— Остави кучето ми! — пищеше Лидия. — Бенджи!

Змията се стрелна напред. Лаят на Бенджи прерасна в скимтене — зъбите й се впиха в крака му и стиснаха. Кучето взе да ръмжи, да трака с челюсти и да се мята и успя да се отскубне. Змията изсъска, обърна се и се насочи право към Лидия, като не изпускаше и едно нейно движение с нефритенозелените си очи.

Коу изтръгна ръка от хватката на господин Стрикъм. После сграбчи лампата, поставена в коридора, изскубна шнура от контакта и я запрати срещу змията. По пода издрънчаха стъкло и порцелан. Коу грабна друга лампа и я вдигна над главата си. Люспестата твар се стрелна встрани и се насочи към отворения вентилационен изход в стената. Преди някой да успее да я спре, тя се изхлузи в мрака.

Коу пусна лампата. Кръвта препускаше във вените му.

— Бенджи? — пророни Лидия и приклекна до кучето.

Животното лежеше настрани, отворило широко очи, и дишаше тежко. От двете ужасни следи от зъби на крака му капеше кръв.

Господин Стрикъм хлопна капака на вентилацията на мястото му и затегна винтчетата. В същия миг в коридора дотича и жена му.

— Какво става? — попита тя високо.

Погледът й обходи останките от лампата, Бенджи и Лидия, а накрая и Коу.

— Имаше змия — обясни господин Стрикъм. — Никога не съм виждал подобно нещо. Откъде се е взела?

Госпожа Стрикъм стрелна Коу гневно с поглед, сякаш по някаква причина вината беше негова, след което се приближи до Лидия.

— Ухапа ли го? — попита.

Лидия кимна с мокро от сълзи лице и намести кучето в скута си.

— Едва диша!

Тялото на Бенджи трепереше и се гърчеше, докато внезапно не се отпусна на коленете на Лидия. Големите му очи останаха отворени, но светлината вътре угасна.

— Бенджи! — прошепна Лидия.

Госпожа Стрикъм сложи ръка на гърба на дъщеря си.

— Съжалявам, милинка — каза тя.

— Не! — възпротиви се момичето. — Викнете ветеринаря!

Госпожа Стрикъм прегърна дъщеря си. Кучето все още лежеше безжизнено в скута й.

— Мъртъв е — каза тя и притисна ридаещата си дъщеря към себе си. — Отиде си.

Коу стоеше като истукан, напълно безпомощен.

Господин Стрикъм се беше хванал с една ръка за челото, сякаш не можеше да повярва на случилото се. Накрая посочи вратата и се обърна към Коу.

— Съжалявам, но трябва да останем насаме.

Коу кимна безмълвно, все още в шок. Преди беше виждал водни змии в парка — Мрън казваше, че са деликатес, — но не и змия с подобни размери, камо ли отровна. Не и в Блекстоун. Той също искаше да утеши Лидия, но господин Стрикъм вече го побутваше към вратата.

— Благодаря за вечерята — изтърси той и взе обувките си. — Ако мога да помогна с нещ…

Вратата хлопна зад него.

Кряк и Мрън чакаха до колата.

Опитахме се да те предупредим, каза Кряк. видяхме змията, преди да влезе през канала.

Обаче я пипнахме, подхвърли Мрън. Виж!

Той кривна клюн и посочи към земята зад колата. Змията лежеше безжизнена, извила покритото си с кръв тяло в осморка.

Твърде късно за Бенджи.

Коу обърна гръб на мъртвото влечуго и на враните и се затътри надолу по пътеката. Умът му работеше трескаво.

Ей, къде тръгна?, изкряка Мрън обидено.

Змията беше влязла през канала. Явно някой я беше пуснал там. Внезапно чу нечии бързо заглъхващи стъпки и изскочи на пътя с разтуптяно сърце. След миг очите му привикнаха към тъмнината и той различи в далечината силует, който се отдалечаваше от къщата на Лидия на бегом по тротоара. Висока, мрачна фигура. Сърцето му замръзна.

Млада жена с черна коса.

Избягалата затворничка.