Джейкъб Грей
Дивогласи (14)

Петнайсета глава

— Но… — заекна Коу. — Как така…?

— Познавате ли се? — повдигна вежди Трохата.

— Пораснал си, Троха — каза госпожа Стрикъм.

— Ще ми се срещата ни да беше при други обстоятелства.

Както никога, Трохата явно беше загубил дар слово. В очите му се четеше смесица от възхищение и недоверие като в погледа на смаяно дете.

— Чух, че си свикал събрание — тя тръгна към тях сякаш се носеше над земята. — Предвид настоящите си проблеми, реших, че е разумно да се появя.

Коу хвърли гузен поглед на Трохата, който клатеше глава.

— Ти си последният човек, когото очаквах да видя — започна гълъбогласият. — Мислех, че си напуснала града окончателно.

Въпреки строгото изражение на госпожа Стрикъм, устните й потръпнаха.

— Заловили са дъщеря ми, нали?

Както се беше ококорил, сега Трохата зейна и с уста.

— Лидия ти е…

— Да — отговори госпожа Стрикъм. — Щом видях, че не е с вас, ме обзе ужасяващо подозрение. Изглежда, съм била права. Тя не знае нищо за… миналото ми. Кой знае колко е уплашена! Аз… — по лицето на госпожа Стрикъм пробяга следа от мъка, но тя начаса се окопити. — Решена съм да си я върна — изръмжа тя тихо. — Каквото и да ми струва.

— Вие сте дивогласа — пророни Коу.

Госпожа Стрикъм го прониза с очи и той се почувства като нищожна плячка при вида на хищник.

— Точно така, вранегласи.

Коу не можеше да повярва.

— Аз съм виновен — рече той накрая. — Мислят, че Лидия е вранегласата. Всъщност търсеха мен!

— Лидия никога не е обичала да се подчинява — каза госпожа Стрикъм с мрачна усмивка.

— Ще я намерим — обади се Семчо и изпъчи гърди.

— О, мишегласият — рече госпожа Стрикъм и спря очи на мишката, която пропълзя по ръкава на Семчо. — Познавах баща ти, младежо. Имаш същите очи.

Тя замълча. Изглеждаше наистина страховито — Стойката й беше по-изправена отпреди, а разпуснатата й червена коса се развяваше на вятъра като пламък.

— Загина храбро.

Очите на Семчо плувнаха в сълзи, но той ги преглътна на мига.

— Знам — рече. — Трохата ми разказа.

— Е, сега какво? — прекъсна ги Коу. — Как ще намерим Лидия?

Госпожа Стрикъм прикова острия си взор в него.

— Ако Хрущяла е бил с тях, струва си да проверим в старата мрежа на метрото под града — тя посочи релсите. — През Мрачното лято се говореше, че се крие там с глутницата си.

— Линиите са дълги километри — възкликна Трохата. — Дори да са под земята, как ще ги намерим?

— Вероятно мога да помогна — обади се Семчо.

Трохата и госпожа Стрикъм се обърнаха към него. Младежът пребледня, но Коу му се усмихна и той се поободри.

— Долу живеят мишки — обясни. — Много мишки!

— Можеш ли да ги призовеш? — попита Коу.

Семчо кимна. Коленичи на перона, постави длани отгоре му и затвори очи.

Коу скочи долу на релсите, чезнещи в кръглия отвор на тунел, който водеше в мрака.

Нищо.

И после — най-сетне — едно дребно, кафеникаво животинче се появи на входа на тунела. Последва го второ, после трето. Не след дълго навън се изсипа същинско цунами от мишки: пълзяха по стените и падаха от тавана на тунела.

Гризачите се стекоха покрай глезените на Коу, покатериха се по перона, събраха се около Семчо като жив кафяв килим и му зацъркаха. Момчето отвори рязко очи и на лицето му се изписа самодоволна усмивка.

— Никога досега не съм събирал толкова много! — рече той гордо.

— Хрущяла — пресече го госпожа Стрикъм строго. — Къде е?

— Извинете — каза Семчо, заслуша се и накрая се надигна. — Видели са едър мъж с татуирано лице — обяви той.

Триумфът в гласа му бе изчезнал, заменен от уплах.

— Не спира да се движи и непрестанно е придружаван от кучета. Ще ни отведат на място.

При мисълта, че злият дивоглас е толкова близо, сърцето на Коу се сви.

— Ами, какво чакаме? — каза Трохата и скочи на релсите.

Тръгнаха заедно. Семчо ги водеше, предшестван от вълната мишки. Гризачите се бяха покатерили и по раменете, ръцете и дрехите му. Госпожа Стрикъм го следваше плътно. Около нейните глезени също се въртяха мишки. Враните на Коу прелетяха над главите им и се завъртяха над входа на тунела. Дори и Милки явно се колебаеше дали да влезе.

Това добра идея ли е?, попита Кряк и погледна в тунела. Искам да кажа, все пак е територията на врага, нали така?

Страх ли те е Кряк?, попита Мрън.

Не!, отвърна Кряк. Просто проявявам предпазливост.

Е, аз съм направо ужасен, довърши Мрън.

Милки мълчаливо разроши пера.

Коу се съсредоточи, за да призове още врани. Когато се обърна, с удовлетворение видя, че зад него се е оформило ято. Сред черното различи и доста гълъби. Трохата явно беше взел същото решение. Щяха да потънат в неизвестното…

— Просто не се отдалечавайте — каза Коу на враните си.

— А влаковете? — попита Семчо.

— Тази линия не се използва от десетилетия — обясни Трохата. — Но все пак бъдете нащрек. Обзалагам се, че вътре има поне няколко опасни типове, които предпочитат да не ги откриваме.

Мракът ги погълна. Коу напрегна очи и се взря в сенките. Кой знае какви капани можеше да им е подготвил Хрущяла, ако наистина беше тук.

Госпожа Стрикъм цъкна леко с език. Коу чу тихи стъпки, между мишките се прокрадна пухкаво тяло с наострени уши и тръгна редом до нея. Щом очите му привикнаха с тъмнината, установи какво беше. Спомни си оранжевото създание, което се беше шмугнало в храстите до дома на семейство Стрикъм в нощта на злощастната вечеря.

— Вие сте лисегласата — рече той.

Към лисицата се присъедини и втора и изцъка тихо на госпожа Стрикъм.

— Права си — отвърна тя с лукава усмивка. — Действително не е много съобразителен.

Коу се поблагодари, че бяха на тъмно, защото лицето му поруменя.

— Защо не ми казахте по-рано? — попита той.

Госпожа Стрикъм беше приковала очи пред себе си.

— Защото ценя личното си пространство — отвърна тя. — Заподозрях кой си още в мига, щом те зърнах, Джак. Не исках дъщеря ми да се забърква с други дивогласи. Предполагам, намираш поведението ми за доста грубо.

— Няма проблем — каза Коу.

— Не, има — продължи тя. — Защото се провалих.

Тя се обърна към него, без да спира.

— Сигурно е проява на наивност — да реша, че мога да предпазя Лидия от света на дивогласите… Исках да изживее детството си, разбираш ли? Като нормално момиче. Моята майка не ми оказа тази чест. И в най-ранните си спомени вече си играя с лисици. Още на четиригодишна възраст знаех, че един ден дарбата ще се прехвърли на мен.

— А Лидия няма никаква представа? — попита Коу.

Госпожа Стрикъм поклати глава.

— Бях изключително предпазлива. След Мрачното лято рядко общувах с лисиците си, въпреки че преживяхме много.

— Меко казано — измърмори Трохата пред тях.

— Аз… съжалявам, че замесих и Лидия — рече Коу.

— Да, аз също — каза Велма Стрикъм простичко.

След това забърза крачка и лисиците се затичаха, за да не изостават.

Май не те харесва особено, каза Кряк, който ту подскачаше, ту подхвръкваше до Коу.

Трохата изостана до него и рече:

— Ней обръщай внимание. Винаги се е държала малко… хм, високомерно.

— Тя ме ненавижда — каза Коу. — И с право.

— Отначало се държеше по същия начин с мен — продължи Трохата и след кратка пауза снижи глас: — Между другото, трябва да ти кажа нещо за Велма Стрикъм. В крайна сметка именно тя уби Предача.

Семчо подсвирна лекичко в мрака.

Коу се загледа в силуета на госпожа Стрикъм, преди да изчезне зад завоя.

„Значи е отмъстила смъртта на родителите ми.“

Което беше още по-зле — беше й длъжник.

Постепенно очите му започнаха да различават подробности в тунела пред тях — оронените тухли и сивите релси, които се простираха напред. Нямаше и помен от други хора, нито пък от дебнещи кучета. Освен шума от стъпките им се чуваше капеща вода, шумоленето на мишките и по някое плясване с криле.

Дали пък госпожа Стрикъм не беше права? Толкова се беше зарадвал на шанса да си има приятел, че бе проявил егоизъм. Можеше да каже на Лидия да остане при църквата и да иде сам до Горт хаус. Но не го беше направил. Това, че замеси и госпожица Уолъс, също беше проява на егоизъм. Тогава нямаше представа срещу какво са изправени и докъде бяха готови да стигнат враговете им.

Сега обаче вече знаеше и нямаше намерение да поема никакви рискове с Хрущяла и бандата му. Това, че могъщ дивоглас като майката на Лидия беше на тяхна страна, го накара да се почувства доста по-добре, въпреки че отношенията помежду им не бяха точно приятелски.

Госпожа Стрикъм се закова на място.

— Какво става? — прошепна тя.

В същия миг и Коу го усети — гъделичкане по стъпалата.

— Прилича ми на задаващ се влак — рече Семчо тревожно и се огледа в двете посоки по тунела. — Нали уж линията не се използвала вече?

— Така е — каза Трохата.

Вибрациите ставаха все по-силни с всяка изминала секунда и изведнъж иззад завоя изскочиха две ослепителни бели светлини.

— Бягайте! — викна Трохата.

Враните на Коу го изпревариха и полетяха надолу по тунела след госпожа Стрикъм. Коу се стрелна след тях. Семчо тичаше до него, а мишките му се пръснаха във всички посоки.

— Насам! — извика майката на Лидия. — Пред нас има перон.

Тунелът се окъпа в светлина и дългите им сенки се простряха пред тях. Ревът на влака беше оглушителен. Коу не смееше да погледне назад. Вместо това се беше втренчил в релсите, които хвърчаха под краката му. Спънеше ли се, беше свършен. Когато вдигна очи, край него се издигаха облицованите с плочки стени на станцията, а перонът беше на нивото на гърдите му. На тавана примигваха лампи. Той скочи горе след госпожа Стрикъм, а после помогна на Трохата да издърпат и Семчо в безопасност. Влакът се зададе с грохот по релсите зад него.

— Скрийте се! — изкрещя Трохата.

Госпожа Стрикъм се втурна към старата будка за билети. Тъкмо приклекнаха зад нея, когато спирачките на влака изскърцаха. На облицованата с плочки стена имаше табела, но Коу не можеше да я разчете.

Семчо проследи погледа му и прошепна:

— Улица „Мейсън“.

— Странно — зачуди се Трохата. — Тук не би трябвало да има електричество.

Влакът спря със скърцане на перона и враните и гълъбите накацаха скришом по покрива му. Лисиците на госпожа Стрикъм не се виждаха никъде.

— Явно някой отново е пуснал тока — прошепна лисегласата. — Май се досещам кой.

Вратите на вагона се отвориха със съскане. Две кучета с олигавени муцуни излязоха на перона и наостриха уши. Последва ги Хрущяла. Мъжът се огледа свирепо, първо наляво, а после и надясно.

— Чакайте тук, момчета — пророни кучегласият. — Тук нямам нужда от вас.

Кучетата подушиха въздуха и заръмжаха. Хрущяла надигна огромната си глава и присви очи.

— Имаме си гости, така ли? — рече той. — Излез!

Космите по врата на Коу настръхнаха и той приклекна още по-ниско. Госпожа Стрикъм беше спуснала клепачи, сякаш се беше съсредоточила върху нещо. Когато ги отвори, в очите й се четеше решителност. Тя се надигна, готова за битка…

Без да мисли, Коу се хвърли напред и изскочи на открито преди нея.

— Коу, върни се! — просъска тя.

Вече беше твърде късно. Кучетата на мига се обърнаха и оголиха зъби.

— О, ти ли си, дребосъко? — ухили му се Хрущяла.

— Къде е Лидия? — рече Коу. — Какво й направихте?

— Вранегласата е в безопасност и е точно където й е мястото — отвърна Хрущяла. — За съжаление не мога да кажа същото за тебе. Време е за вечеря, момчета.

Двете кучета препуснаха по перона с удивителна скорост.

„Елате при мен, врани!“ — напъна воля Коу. Той замахна срещу кучетата и двайсетина врани се спуснаха от покрива на вагоните под водачеството на Мрън, Кряк и Милки.

Хрущяла изсумтя, а кучетата се заковаха на място. Враните извиха във въздуха, приземиха се отгоре им и впиха острите си нокти в кожата им. Кучетата полудяха — започнаха да се търкалят, да подскачат и да тракат челюсти в опит да се отърсят от нападателите си. Някои от враните паднаха, други обаче се задържаха. Една птица изкряска предсмъртно, преди едно от кучетата да я стисне с уста и да я запрати в стената.

Внезапно се появиха и лисиците — девет или десет на брой. С ръмжене и джафкане те се изсипаха от изоставените асансьори в края на перона. Впиха зъби в краката на кучетата и онези завиха от болка.

Хрущяла отстъпи с изненадано, шокирано изражение на грозното си татуирано лице и в същия миг отгоре му връхлетяха гълъбите. Под напора им той отстъпи още назад, след което птиците го вдигнаха на няколко метра от земята и го пуснаха на перона. Хрущяла се строполи на колене и запълзя към отворените врати на вагона. Кучетата му търтиха да бягат в тунела, преследвани от лаещите лисици и грачещите врани.

— Спрете го! — извика госпожа Стрикъм.

Кучегласият почти беше стигнал до вагона, все още покрит с пърхащи, кълвящи и дращещи гълъби. Той протегна окървавена ръка, но вратата неочаквано се затвори с трясък.

Със стон Хрущяла се затътри по перона, подпирайки се на плочките на стената, докато не се блъсна в някаква метална кутия. Ръждясалият й капак се отвори и отвътре се подадоха оплетени електрически кабели и ключове. Гълъбите не се предаваха. Коу забеляза, че Трохата е изкривил ядно лице. Даде си сметка, че не познава всички страни на Трохата — ветерана от Мрачното лято, свиреп и отмъстителен.

Няколко мишки се измушиха изпод вагона и побягнаха по перона към господаря си.

— Браво! Затворихте вратата! — рече Семчо, а те се покатериха по краката му. — Прегризаха кабелите — обърна се той към останалите.

Трохата пристъпи към Хрущяла и вдигна ръка. Гълъбите плеснаха с криле и се издигнаха над проснатото туловище на затворника.

При вида на стореното от тях Коу потръпна. Лицето на здравеняка беше покрито с резки и драскотини, от които капеше кръв. Ръцете му също бяха разкъсани и окървавени.

Госпожа Стрикъм явно не се трогна от жалкия му вид. Тя се приближи, а Хрущяла долепи гръб до стената. Очите му се разшириха. „Страх го е от нея“ — осъзна Коу.

— Ти! — изхъхри кучегласият. — Жената, която погуби моя господар!

— Къде е дъщеря ми? — кресна госпожа Стрикъм. — Какво сте й направили?

Хрущяла свъси дебелите си вежди.

— Къде е кое?

— Знаеш за кого говоря! — рече госпожа Стрикъм.

Докато говореше, три лисици се приближиха със заплашително ръмжене.

Хрущяла явно все още недоумяваше.

— Нещо… не разбирам. Ти си лисегласата. Тя не ти е дъщеря.

— Хванахте грешния човек — намеси се Коу. — Аз съм вранегласият.

Мрън и Кряк кацнаха на двете му рамене.

— Мен трябваше да хванете.

Хрущяла не каза нищо, но в очите му проблесна безсилен гняв.

Една от лисиците се покатери на гърдите му и завря муцуна в лицето му.

— Последен шанс — каза госпожа Стрикъм. — Къде е?

Коу изстина. Сериозно ли щеше да го направи? Независимо какви ужасии беше извършил мъжът, момчето не можеше да понесе мисълта, че лисиците ще го наранят още повече.

Преди да успее да продума обаче, Хрущяла се метна настрани и лисицата отхвърча от гърдите му. Той се обърна да побегне, но се спъна и полетя към земята. Слепешката се пресегна, за да се подпре, и сграбчи най-близкото до него — плетеницата кабели в отворената метална кутия.

Чу се силно пращене и Хрущяла изкриви уста в беззвучен вик. Тялото му се сгърчи вдървено, а вените на врата му опънаха кожата, сякаш бяха червеи. След това от очите му излезе дим и той се свлече на земята до таблото. Главата му изкънтя в перона.