Джейкъб Грей
Дивогласи (4)

Четвърта глава

Коу се събуди от враните, които грачеха в един глас. Гнездото леко се поклащаше.

— Какво става? — попита той.

Махай се!, изпищя Кряк и запляска с криле. Тревога!

Вълна от адреналин заля тялото на Коу. Той приседна и посегна за някакво оръжие. Тъкмо намери една огъната пластмасова лъжица, когато през отвора се появи нечия глава.

— Еха! — възкликна Лидия и опря длани в гредите на гнездото. — Страхотно място! И доста по-голямо, отколкото изглежда отдолу.

Коу се избута в единия ъгъл и вдигна лъжицата пред себе си подобно на нож. Момичето носеше бейзболна шапка. Изпод нея косата й се спускаше право надолу и се завиваше под брадичката й. На дневна светлина видя, че има лунички, които не беше забелязал миналата нощ. Очите й блестяха.

— Ей! Защо си насочил това към мен? — възмути се тя.

— Как ме намери? — попита Коу троснато. — Никой не знае за това място!

Лидия засия от гордост.

— Умея да надушвам нещата — похвали се тя. — И преди съм те виждала да се навърташ покрай дома ни и да ни наблюдаваш от оградата срещу къщата. Предположих, че вероятно живееш някъде наоколо. А когато излязох на разходка с Бенджи тази сутрин, намерих това до входа на парка.

Тя подхвърли обувката на Коу на пода на гнездото.

— Досетих се, че паркът е идеално скривалище за някого, който не иска да бъде намерен. Затова прескочих оградата и взех да търся, докато не се натъкнах на тази чудна конструкция, заклещена в клоните. Не е зле, а?

Внезапно Коу се почувства глупаво, но го досрамя да пусне лъжицата.

— Какво правиш тук? — попита той.

Лидия се усмихна.

— И аз мога да ти задам същия въпрос. Нямаш ли си дом? Нямаш ли родители?

Коу повдигна рамене и отвърна:

— Живея тук. Сам.

— Яко! — въодушеви се тя. — Няма ли да ме поканиш да вляза?

Коу стрелна косо Мрън с очи.

Дори не си го и помисляй, рече вранът и изпъчи гърди.

— Не — отговори Коу.

— Е, стига де! — рече тя. — Много те моля!

Да я бутнем, предложи Кряк.

Младият вран подскочи напред заплашително, после се върна на мястото си.

— Не! — каза Коу. — Остави ме на мира!

Лицето на момичето помръкна.

— Добре, добре — каза тя. — Спокойно. Нека само си поема дъх, може ли? После си тръгвам.

Тя подпъхна един кичур коса обратно под шапката си. Все още през дупката се подаваха само главата и раменете й. Страхът на Коу се изпари. Това беше просто едно момиче. Нима можеше да му стори нещо?

Лидия изду бузи и подхвърли:

— Ами, добре. Ще тръгвам.

— Чакай! — каза Коу, погледна враните, въздъхна и промърмори: — Може да влезеш за малко.

Не!, изкрякаха птиците като един.

Коу отпусна лъжицата.

— Уф! — отдъхна си тя с усмивка. — Можеше да ме нараниш сериозно с това.

Той не успя да се сдържи и се усмихна.

Момичето издрапа в гнездото и се настани с кръстосани крака на площадката. Беше с дънки и светъл суитшърт, покрит с листа и пръст. Свали шапката си, разтръска коса и огледа Кряк и Мрън с недоумение. Коу знаеше, че Милки е отвън — никога не спеше в гнездото.

— Значи тези птици са домашните ти любимци? — попита тя.

Не съм никакъв любимец, обади се Мрън.

А аз не съм някаква си птица, възбуди се Кряк. Аз съм вран.

— Нещо такова — отговори й Коу.

Нещо такова?, повториха Мрън и Кряк в един глас.

Лидия се поотдръпна. Коу осъзна, че за нея това звучеше просто като ядосано грачене.

— Живеят с мен — поясни.

— Дресираш ли ги?

Кряк се изкиска. Кя-кя-кя.

— Е, интересно ли е постоянно да се криеш в парка? — попита Лидия.

— Не се крия — отвърна Коу в пристъп на отегчение.

— Хубаво. Тогава защо ме шпионираш?

Коу не издържа на погледа й.

— Не шпионирам.

— Лъжец — каза тя, но с усмивка. — Първо реших, че си крадец, но после си казах, трябва да си пълен глупак, за да решиш да обереш директора на Блекстоунския затвор. Все едно, прощавам ти. Казвам се Лидия, между другото — тя протегна ръка.

Коу се вторачи в пръстите й.

Тя се наведе напред, хвана неговата ръка, сложи я в своята и я поклати нагоре-надолу.

— А ти си?

— Аз съм… Коу — каза той.

Лидия се усмихна.

— Що за име е това?

Коу повдигна рамене.

— Така се казвам.

— Щом казваш. — Тя огледа гнездото. — Ти ли го построи?

Коу кимна и не успя да потисне гордостта в гърдите си.

С нечия помощ!, обади се Кряк.

Лидия вдигна глава и присви очи към враните.

— С малко помощ — добави Коу.

— Да не си говориш с птиците?

Врани, моля те, каза Мрън.

— Ами… — започна Коу с намерението да излъже, но се отказа. — Да. И те са врани.

— Добреее… това определено е странно — рече Лидия.

Мрън й изсъска.

— Извинявай — рече тя притеснено.

— Не се тревожи — успокои я Коу. — Винаги е в лошо настроение.

Вземи си думите назад!, каза Мрън.

Лидия наклони глава.

— Исках просто да ти благодаря — каза тя. — Вероятно трябва да благодаря и на тях. Проявиха истинска смелост — обърна се към враните. — Извинете… Проявихте истинска смелост.

Мрън накокошини пера.

С ласкателство няма да стигнеш доникъде, малката, рече той.

— Казва, че няма нужда от благодарности — вметна Коу.

Внезапно стомахът му изкъркори. Не беше хапвал нищо след картофите от закусвалнята.

Очите на Лидия светнаха.

— Гладен ли си? — попита тя и свали раницата си.

— Малко — призна Коу.

Тя бръкна в раницата и извади шоколад в синя опаковка.

— Заповядай — каза и му го подаде през гнездото.

Коу го взе, сякаш беше някаква скъпоценност, и внимателно обели опаковката. Не помнеше кога беше ял шоколад за последно.

Внимавай, обади се Мрън. Може да има отрова.

Коу завъртя очи, след което отхапа огромна хапка. Зъбите му потънаха в дебелата плочка и тя се разтопи на езика му. Шоколадът изчезна за секунди, а устата му се изпълни със сладост.

— „Малко“ гладен — каза Лидия, все още с усмивка. — Вземи.

Подаде му ябълка. Коу се опита да я изяде по-бавно, като отхапваше съсредоточено. От плода в устата му пръсна сок, който се стече и по брадичката му.

Остави малко и за нас!, обади се Кряк.

Коу подхвърли огризката на двете врани и те я нападнаха с клюнове. Не се тревожеше дали ще остане нещо за Милки. Белият вран почти не ядеше.

— Опърпаната май е пострадала — рече Лидия и посочи изкривения крак на Кряк.

Кого нарича „опърпан“?, сопна се той.

— Ела насам, враничке — заговори тя успокояващо. — Дай да видя.

Надявам се, не говори на мен, вирна клюн високомерно Кряк. Не съм „враничка“.

Мрън се закиска гърлено.

— Просто малко се страхува — обясни Коу.

Лидия се наведе към Кряк.

— Мога да му направя шина — каза тя. — Наоколо има доста боклуци, които мога да използвам. Разбирам се с животните.

Кряк подскокна встрани от нея.

— Нека опита — каза му Коу. — Може пък да помогне.

— Имам още една ябълка — обяви Лидия, извади плода от раницата си и му го подаде. — Ето.

Този път Коу се нахрани по-спокойно, докато Лидия приготвяше шина от клонки и канап. Кряк протегна крак недоверчиво и момичето намести шината отгоре му. Коу забеляза, че Милки е влязъл в гнездото през малкия отвор в дъното на платнището. Лидия май не го беше забелязала. Белият вран обаче сякаш ги наблюдаваше с незрящите си очи.

— Ето, готово! — каза Лидия и плесна с ръце. — Не е счупено, но не трябва да го натоварва.

Кряк огледа шината.

Добра работа свърши!, каза той.

— Казва „благодаря“ — рече Коу и понечи да се усмихне…

Но се опомни. Какви ги вършеше? Беше проявил непредпазливост, като покани момичето в най-тайното си място. Ами ако го издадеше на родителите си? Или на някого другиго? Той се прокашля.

— Слушай, благодаря ти за храната, но…

— Това книги ли са? — каза тя и взе да разглежда из гнездото.

В ъгъла, под опърпания суитшърт на Коу, лежеше последната му пратка.

— Да — отвърна той. — Но…

Лидия отвори една.

— С картинки са! — обяви и се ухили.

Коу вече определено искаше тя да си тръгне, но не можеше да намери точните думи.

— Защо четеш книжки с картинки? — попита тя. — Те са за малки деца.

Той усети, че червенината на лицето му се засилва.

Изражението на Лидия прерасна в смайване.

— Чакай… Извинявай. Някой учил ли те е да четеш?

Коу сведе очи и поклати глава едва забележимо.

— Виж ти, книгите са от библиотека — забеляза Лидия. — Да не си ги… откраднал?

— Не! — вдигна поглед Коу ядосано. — Взех ги назаем.

— Имаш карта за библиотеката? — попита Лидия с ококорени очи.

— Не точно — отвърна Коу. — Една жена… библиотекарката… оставя ми ги навън.

Лидия върна книгата на мястото й и рече:

— Мога да те науча да четеш.

Коу не знаеше какво да отговори. Защо се държеше толкова мило с него?

— Така де, ако искаш — добави тя притеснено. — Може да идем заедно в библиотеката. Ще изберем нещо, на което да се учиш.

Коу понечи да отговори, но Милки нададе тих крясък. Всички обърнаха очи към белия вран.

— О, не го бях забелязала — каза Лидия и се размърда изненадано. — Защо е с такива пера?

— Такъв е откакто го помня — каза Коу, втренчен в Милки. — Виж, благодаря ти за предложението за библиотеката, но…

Милки отново изкряка.

— Звучи, сякаш иска да дойдеш с мен — рече Лидия с усмивка и нацупи устни. — Но да не забравяме, че аз не знам птичешки.

Мрън просъска.

— Този е голям нервак, а? — попита тя.

Коу беше приковал очи в Милки. Защо бялата птица вдигаше толкова шум?

Белият вран премигна. Наистина ли искаше Коу да иде с непознатото момиче? Именно неговите думи за паяка го накараха да проследи баща й предишната вечер. Ако не го беше направил, нямаше да види татуировката. Която беше същата като пръстена от съня му.

— Хайде! — подкани го тя. — Какво толкова ще ти стане от едно посещение в библиотеката?

Разбира се! Кой друг щеше да му помогне да разбере какво значеше символът с паяка по-добре от библиотекарката? Тя имаше толкова много книги.

— Е, какво ще кажеш? — попита Лидия.

Лоша идея, обади се Мрън.

Според мен тя е добронамерена, каза Кряк и вдигна крак.

Коу погледна първо тях, а после Лидия. До този момент не беше имал приятел. А тя се беше постарала доста да го открие. Милки беше проговорил за първи път за осемте години, от които го познаваше Коу. Може би това беше добър знак.

— Преди да ми откажеш, да знаеш, че това е моят начин да ти се отблагодаря, задето ни спаси — каза Лидия.

Коу заизучава съсредоточено лицето й, сякаш чертите й можеха да издадат мислите й. Срещаха се едва за втори път. Дали беше в състояние да се довери на друг човек, след като ги беше избягвал толкова дълго?

Може би още не. Но ако останеше нащрек и ако враните дойдеха с него…

— Добре — заяви той. — Само един път.