Джейкъб Грей
Дивогласи (5)

Пета глава

Коу винаги беше предпазлив, когато излизаше денем. Нощем, докато бродеше из града за храна и провизии, мракът го пазеше от любопитните погледи. Позволяваше му да се движи спокойно по улиците и по покривите. На земята обаче, под слънчевите лъчи… се чувстваше беззащитен. Улиците бяха задръстени с коли, а по тротоарите и магазините пъплеха стотици хора. Той си повтаряше, че не гледат в него, но това не помагаше особено.

Този път обаче, с Лидия до себе си, се чувстваше почти нормален. Разбира се, хвърляше по някой поглед в небето, за да се увери, че Кряк и Мрън все още са с тях. Милки беше останал в гнездото.

Блекстоун беше огромен и улиците се пресичаха под прав ъгъл. Коу не можеше да прочете имената им по табелите, но броеше пресечките. Така винаги знаеше къде е пътят, който водеше до парка. Навлизаха все по-навътре в града, а сградите надвисваха все повече над тях, извисяваха се все по-нагоре, докато небето не се превърна в тънка сива ивица над тях. „Сигурно хората, които живеят на върха, също се чувстват като в гнездо“, помисли си той.

Еднорелсови линии кръстосваха по мостове над улиците или се криеха в тунели, които чезнеха под земята. Станциите им бяха из целия град и бълваха пътници от недрата на земята. Коу никога не беше дръзвал да слезе под нивото на улиците. При мисълта, че може да остане затворен долу, направо се вцепеняваше.

— Татко е толкова напрегнат — говореше Лидия. — Казва, че може да го уволнят. Онези затворници били под най-строга охрана, но се измъкнали през пода на една от тоалетните.

Коу я остави да говори по целия път. А на нея й се удаваше. Разбра, че е само дете, че кучето й — Бенджи — се страхува от котки и че любимият й предмет в училище е математиката. Слушаше я, но откъдето и да минеха, очите му оглеждаха възможни пътища за бягство, за предпочитане нагоре — водосточни тръби, аварийни стълби, первази на прозорци, достатъчно широки, за да се хване. Чудеше се кога ли е точният момент да й каже, че всъщност никога не е влизал в библиотеката.

Вече наближаваха огромната старинна сграда с покрита с трева морава отпред, насечена от пътеки и осеяна с чудати метални скулптури. Коу беше попаднал тук за пръв път преди малко повече от година. Беше привечер, над Блекстоун се беше извила буря и той се беше подслонил от дъжда под величествените колони с канелюри^[1], които красяха фасадата на библиотеката. Дори не знаеше какво има вътре, но светлината в един от прозорците го примами да надникне. Той долепи нос до стъклото и бе омагьосан от гледката на огромните рафтове, отрупани с безброй книги. Те му напомниха за вечерите в ранното детство, когато майка му избираше някоя рисувана книжка от полицата и му четеше, докато заспи.

Изненада го жена на средна възраст — тя се появи на главния вход и го покани да влезе. Беше с една глава по-ниска от него, с черна кожа и ситно къдрава черна коса, която сивееше тук-таме. За пръв път от месеци го заговаряше друго човешко същество и ако не валеше толкова силно, той щеше да избяга. В случая просто застина на място. Жената се усмихна и го осведоми, че името й е госпожица Уолъс и че е главната библиотекарка. Попита го дали обича книгите. Коу не отвърна нищо, но тя явно забеляза копнежа, изписан на лицето му.

— Почакай тук — каза тя.

И противно на инстинктите си и на предупрежденията на враните, той го направи.

Жената се появи отново, стиснала в ръце куп шарени книги и картонена чаша с нещо топло.

— Струва ми се, че ти е студено — каза му.

Коу отпи предпазливо. Горещ шоколад. Той затвори очи и попи аромата. Напитката беше гъста и сладка и го изпълваше по начин, който нямаше нищо общо с ефекта на дъждовната вода. Жената го остави да избере книгите, които му харесват най-много — тези с най-малко думи. Може би се досети, че не може да чете, но не каза нищо.

— Просто ги върни по същото време идната седмица — рече тя. — Остави ги до аварийната стълба зад сградата, ако предпочиташ да не влизаш.

Коу кимна и се опита да каже „Благодаря“, но беше толкова притеснен, че в крайна сметка само го прошепна беззвучно.

Идната седмица върна книгите; на тяхно място го чакаше нова купчинка и чаша горещ шоколад. Това се случи отново и на следващата седмица, и на по-следващата. От време на време госпожица Уолъс излизаше да си поговорят. Само веднъж предложи да се обади на някого — „за да ти помогнат“, — но Коу тръсна глава толкова решително, че тя не повтори предложението си.

— Какво се е случило с родителите ти, Коу?

Въпросът на Лидия го върна в настоящето.

— Не че любопитствам — добави тя, — но повечето деца без родители отиват в сиропиталище.

— Не знам — рече Коу предпазливо. — Не си спомням.

Не можеше да й разкаже сънищата си. Тя щеше да му се изсмее.

— Но… — Тя не довърши. Може би усети, че не иска да говори за това.

Спряха, за да пресекат улицата.

Мрън изкряка, спусна се надолу и кацна на светофара.

Ама че е любопитна, каза той.

Библиотеката се извиси пред тях. Изглеждаше доста по-стара от повечето сгради в Блекстоун. Лидия се насочи към огромната двойна врата, но Коу забави крачка. Веднъж стигнали, увереността му внезапно се изпари. Можеше ли наистина просто да влезе през входа?

— Какво чакаш? — попита Лидия.

Ние ще останем отвън, каза Мрън и се настани на стълбите. Пази се.

Коу осъзна, че изглежда глупаво, затова се стегна и изкачи стълбите. По пътя разгони няколко гълъба, които неочаквано го наведоха на мисълта за бездомника пред закусвалнята отпреди две нощи.

Онзи вероятно не беше с всичкия си, както предположи Кряк.

Коу изкачи стъпалата и косъмчетата по врата му настръхнаха. Изпита странното, любопитно усещане, че го наблюдават. Обърна се, но зад него нямаше никого. Тревата на моравата отпред се поклащаше на вятъра, а няколкото пейки бяха празни. Той последва Лидия през вратата.

Вътре беше топло и на челото му мигновено изби пот. В тишината внезапно установи, че чува собственото си дишане. Обходи с поглед необятното помещение. В далечния край по редиците високи лавици стояха хиляди книги, а горе имаше балкон с още полици. На няколкото маси пред тях седяха хора, които четяха и пишеха тихо. Отляво, близо до входа, стоеше извито бюро с компютър и купчини листове. Зад него бе седнала библиотекарката. Тя се беше привела над тефтера си с ниско спуснати на носа очила. Когато вдигна очи и видя Коу, на лицето й се разля широка усмивка.

— Виж ти, здравей! — рече, премести поглед към Лидия и повдигна вежди. — Както виждам, довел си си приятелка.

Коу кимна.

— Казвам се Лидия Стрикъм — каза Лидия. — Приятно ми е.

— Наричайте ме госпожица Уолъс — каза библиотекарката. — Е, с какво мога да ви бъда полезна?

Коу остави книгите на бюрото.

— Аз… Може ли… — заекна той и се изчерви като домат.

Дощя му се да се втурне обратно навън, на хлад.

— Трябва да намеря една книга — довърши накрая.

Госпожица Уолъс плесна с ръце доволно.

— Крайно време беше! — рече тя. — Така и не разбрах дали книгите, които ти подбирах, ти харесват. Е, какво търсиш?

Коу се огледа из просторната зала.

— Искам да науча повече за паяците — заяви и след кратка пауза добави: — За необичайните паяци.

Лидия повдигна вежди, но поне този път не каза нищо.

Госпожица Уолъс просто се усмихна и каза:

— Последвайте ме.

Коу тръгна след нея между лавиците, като се стараеше да отбягва погледите на останалите читатели. Беше убеден, че зяпат мърлявото му черно палто и опърпаните обувки. Библиотекарката огледа лавиците, забави крачка и накрая спря по средата на залата.

— Тук е природознанието — каза тя и посочи лавиците пред себе си. — Да видим.

Приведе се напред и извади една книга.

— Това е енциклопедия за видовете паяци — каза и я подаде на Коу. — Има и няколко книги за членестоногите. Може би знаеш, че паяците са вид членестоноги. Ако имаш нужда от нещо друго, ще съм на бюрото си.

Коу седна на пода с облекчение, че тук не го виждат. Лидия се настани до него.

— Мислех, че сме дошли, за да те науча да четеш — измърмори тя. — Обаче ти се интересуваш от онзи затворник, нали? Здравеняка в уличката, с противната татуировка.

Коу кимна и отвори книгата.

— Виждал съм я — каза той.

— Къде?

— В един свой сън — отвърна Коу. — Сън за родителите ми.

Лидия наклони глава.

— Нали уж не помнеше нищо за родителите си?

Коу въздъхна. Не знаеше какво да й каже. Нямаше представа какво точно знае самият той.

— Не мога да го обясня — каза. — То е като усещане за спомен. Сънувах го няколко пъти. Само че последния път беше различно. Имаше един мъж… лош мъж… носеше пръстен със същия паяк.

Лидия повдигна вежди объркано.

— Същия паяк?

— Абсолютно — рече Коу. — Ще ми помогнеш ли да потърсим?

Седнали един до друг, двамата заразгръщаха страниците с изображения на паяци. Нито един не приличаше на онзи, който бяха видели, със заобленото му тяло, дългите, тесни крачка и изобразеното на гърба „М“.

След половин час Лидия се изправи и се протегна.

— Не е тук — каза тя. — Да помолим госпожица Уолъс за помощ.

— Намерихте ли каквото търсехте? — попита библиотекарката с усмивка, щом се приближиха до бюрото й.

Коу поклати глава.

— Търсим един определен паяк — обясни Лидия. — Но в тези книги го няма.

— Хмм — замисли се госпожица Уолъс. — Можете ли да го нарисувате?

— Мисля, чеда — каза Лидия.

Госпожица Уолъс й подаде лист хартия и молив.

— Тялото му беше с формата на „S“ — мърмореше си Лидия, докато рисуваше.

Пресъздаде паяка почти съвършено. При вида му Коу потрепери.

— Не забравяй „м“-то отгоре — обади се той, взе молива и довърши рисунката.

Госпожица Уолъс присви очи зад очилата.

— Сигурни ли сте, че е истински паяк? — попита тя. — Никога не съм виждала такъв.

— Просто искам да знам откъде е — каза Коу. — Важно е.

— В библиотеката идват най-различни специалисти и учени — рече госпожица Уолъс. — Ще позвъня на този-онзи. Удобно ли ви е да дойдете утре?

Коу кимна и каза:

— Благодаря ви.

— Няма проблем — отвърна библиотекарката. — Така и така сте тук, искате ли да вземете нещо?

— Да, моля — намеси се Лидия, преди Коу да успее да отговори.

Когато излязоха от библиотеката, раницата на Лидия беше пълна с нови книги. В повечето имаше далеч повече думи, отколкото беше свикнал Коу. Той обаче не се интересуваше от книгите. Все още мислеше за паяка. Не го беше открил във всички онези книги… Дали имаше някакви шансове изобщо да разбере истината за съня си?

Кряк и Мрън ги чакаха на стълбите отвън, втренчени в един човек, седнал на пейката отсреща със сандвич в ръка.

Този не оставя и трохичка да падне, изсумтя Кряк разочаровано.

Нещо интересно?, попита Мрън.

Коу поклати глава.

— Да тръгваме.

— Не унивай — каза му Лидия. — Госпожица Уолъс може да открие нещо.

Коу подритна едно камъче по тротоара.

— Може би. Така или иначе, благодаря за помощта.

— Мислех си — продължи Лидия, — дали пък паякът не е свързан с някоя банда? Сещаш ли се — да е символ, а не истински паяк? Родителите ти имаха ли някакви проблеми?

Най-добре забравете за цялата история, рече Мрън и кацна пред тях. Да се върнем към обичайните си занимания.

— Мисля, че не — отвърна Коу. — Не съм сигурен.

Не знаеше много за тях.

Стигнаха началото на парка около пладне.

— Слушай — каза Лидия. — Вече трябва да тръгвам. Обаче защо не дойдеш на вечеря вкъщи?

Изключено!, изкряска Кряк.

Много, много лоша идея, вметна и Мрън.

— Хм… — рече Коу.

Това вече е прекалено, продължи Мрън. Първо се промъква в гнездото ни, после те завлича през половината град, а сега и това!

— Хайде! — подкани го Лидия. — Това е най-малкото, което можем да направим, след като ни спаси от затворниците. Помисли само — топла храна! Няма да ти се отрази зле.

Тя не ни трябва, каза Кряк и изпляска с криле.

Коу забеляза шината на крака му. След като Лидия му я сложи, вранът не се беше оплакал и веднъж от травмата.

— Ще си помисля — каза Коу.

Лидия завъртя очи.

— Добре, помисли. А после ела — в седем часа.

Тя му махна и забърза към дома си, но спря и извика:

— А, не е лоша идея и да се изкъпеш.

— Нямам ба…

Но тя беше далеч.

Коу се покатери по портата на парка, като разкъса паяжината, блеснала между две от решетките. Копринените нишки залепнаха за пръстите му. Останал сам, той се почувства странно. Беше свикнал да е сам — каза си, — така че се очакваше да изпита облекчение. Да, но чудно защо не можеше да си внуши, че е доволен, задето Лидия си е тръгнала. Изтри паяжината от пръстите си.

Добре, че се отървахме от нея, рече Мрън. Да се връщаме в гнездото да дремнем, а?

Стигнаха до дървото, а Коу забеляза движение — нещо се скри в храстите.

Това плъх ли беше?, попита Кряк.

— Мисля, че беше мишка — отвърна Коу.

Все едно, обади се Мрън. И двете стават за вечеря.

Коу завря яката на блузата си в носа си и подуши.

— Какво искаше да каже, да се изкъпя?

Нали не смяташ да го правиш?, попита Мрън.

Вече се беше намърдал на един от ниските клони.

— Не — отговори Коу и се закатери. — Така де, може би.