Джейкъб Грей
Дивогласи (15)

Шестнайсета глава

Отървахме се — каза госпожа Стрикъм.

Трохата стоеше безмълвен, втренчен в мъртвото тяло на кучегласия. Семчо се беше разтреперил и Коу го прегърна през рамо. В главата му отекна един въпрос.

— Сега как ще намерим Лидия? — изрече го той.

— Претърсете му джобовете — нареди госпожа Стрикъм.

Коу клекна предпазливо до димящия труп на Хрущяла. Потръпна при мисълта, че трябва да докосне тялото, но не искаше останалите да го вземат за страхливец. Опипа якето на дивогласия.

— Нищо — каза.

— Провери и вътре! — рече майката на Лидия.

В джобовете на Хрущяла обаче имаше само свиреп нож с черна дръжка и острие във формата на остър кучешки зъб. Госпожа Стрикъм го претегли на ръка.

— Любимото оръжие на Хрущяла през Мрачното лято. Явно се е върнал, за да го вземе. Интересно — не очаквах, че е толкова сантиментален.

Тя хвърли ножа и той издрънча на пода.

Чакай!, каза Кряк и заклати клюн. Виж обувката му. Нещо блести!

Коу огледа подметката на черната обувка на Хрущяла и видя нещо сребристо. Измъкна предмета от гумата с пръсти. Беше сребърна шивашка игла.

— Мамба носеше същата в библиотеката — спомни си вранегласият.

При мисълта за какво й беше послужила иглата, сърцето му учести ударите си.

— Вижте подгъва на дънките му!

Трохата и госпожа Стрикъм се приближиха. По края на крачолите на Хрущяла бяха полепнали няколко разноцветни парчета конец.

— Игли и конци — замисли се Трохата. — Странно.

— Текстил — пророни госпожа Стрикъм и повдигна вежди замислено.

Една от лисиците й излая два пъти.

— Мислех си точно същото, Рубина — рече госпожа Стрикъм. — В промишлената зона има стара шивашка фабрика. Пустее от години — съпругът ми често споделя, че полицията получава сигнали за там. Идеалното скривалище.

По кожата на Коу пробягаха тръпки. Последователите на Предача, приютени в шивашка фабрика… Имаше някаква странна, зловеща логика.

— Мислители, че Лидия е там? — попита той, удивен колко спокойни бяха останалите след случилото се преди малко.

— Може би — отвърна госпожа Стрикъм. — А може би не. Така или иначе, това е единствената ни следа. Да тръгваме!

Тя се обърна към изхода.

— А той? — попита Семчо тихо и посочи трупа на Хрущяла.

Госпожа Стрикъм дори не забави крачка. — Оставете го на плъховете.

Кучетата на мъртвия дивоглас душеха плахо около входа на метростанцията с подвити между краката опашки.

— Вече не са опасни — каза госпожа Стрикъм и почеса единия звяр зад ушите.

Металната решетка беше затворена, но Семчо я отвори умело с набор шперцове, които извади от палтото си.

По време на подземната им схватка навън беше заваляло. Дъждът се сипеше по улиците на Блекстоун, сякаш оловното небе се беше продънило. Четиримата дивогласи се затичаха през пороя, като се прикриваха, където можеха. В подобни дни Коу обикновено придърпваше платнището на гнездото и се опитваше да заспи, но сега не му беше до сън. Шокът от хладнокръвното спокойствие на дивогласите постепенно го напусна и в съзнанието му остана единствено мисълта за Лидия. Ами ако не беше в шивашката фабрика? Тогава какво? Опита се да пренебрегне съмненията си, но не беше лесно.

Насочиха се към промишлената зона. Наоколо почти нямаше хора. Семчо в движение пресъздаваше битката с Хрущяла удар по удар. Мръсната му руса коса се беше сплъстила на главата му от дъжда, но явно не му пречеше.

— Лисиците ви бяха страхотни! — каза той на госпожа Стрикъм. — Колко можете да извикате наведнъж?

Госпожа Стрикъм държеше чадър и водата се оттичаше по него на плътни струи.

— Не съм сигурна — отговори тя.

— На бас, че можете да призовете пълчища! — въодушеви се Семчо.

— Не е ставало нужда от доста време — рече госпожа Стрикъм с досада.

— Остави Велма на мира — каза Трохата.

Семчо млъкна и се нацупи.

Не след дълго стигнаха до едноетажните сгради в промишлената зона — запустели фабрики и празни складове, насечени от мрежа от улици с паркинги тук-таме. По алеите между сградите бяха избуяли бурени. Враните на Коу полетяха напред. Беше им казал да си отварят очите за подозрителни неща — например змии или хлебарки, събрани по тъмните кьошета. Кряк кацна на една лампа и изтръска капките от перата си. От клюна му също капеше вода.

Коу се затича, за да настигне майката на Лидия. Лицето й беше безизразно, а погледът й — празен.

— Госпожо Стрикъм? — обади се той.

Тя излезе от унеса и махна с ръка нетърпеливо.

— Велма — каза. — Така и така обстоятелствата ни събраха заедно, може да разчупим леда.

Коу кимна, но така и не посмя да я нарече с малкото й име.

— Вярно ли е — продължи той колебливо, — че някои дивогласи могат да се превръщат в животните си?

— Така говорят — отвърна тя и се загледа напред. — Въпреки че аз не съм чувала някой да го е правил.

— Значи… вие не можете?

Тя се обърна отново към него и го прониза с поглед.

— Не, не мога — тросна му се. — На твое място бих се съсредоточила върху Лидия, вместо да си фантазирам измишльотините, които бълва Феликс Квакер.

Тя спря на ъгъла между две улици и посочи сива сграда без прозорци.

— Пристигнахме.

— Да огледаме — каза Трохата и погледна Велма, която кимна леко.

— Вие двамата трябва да почакате отвън — нареди майката на Лидия.

— Моля? — сепна се Коу.

— Тази битка не е за вас — продължи госпожа Стрикъм. — Това са стари наши врагове. А и държат дъщеря ми.

— Моите родители… — започна Коу.

— Твоите родители бяха убити от Предача — прекъсна го Трохата. — А докато Враният клюн е далеч от теб, той не може да се върне. Послушай Велма.

— Не! — каза Коу. — Нуждаете се от нас.

— Прав е! — намеси се и Семчо.

Трохата пристъпи напред, хвана Коу за раменете и го погледна в очите.

— Коу, не си готов — рече му той. — Признай го.

После се доближи още и рече полугласно:

— Освен това, ако не се върна, някой трябва да се погрижи за малкия Семчо.

Коу понечи да подхване спор, но овладя гнева на връхчето на езика си и вместо това смотолеви:

— Добре.

Трохата пусна раменете му и той забеляза, че са заобиколени от десетина лисици и ято гълъби. Двамата възрастни пресякоха улицата рамо до рамо.

— Просто ще ги оставиш да тръгнат? — тросна му се Семчо ядосано.

— Ние ще пазим — думите едва излизаха от гърлото му. — Наоколо може да се навъртат и други последователи на Предача.

Семчо се тръшна до стената.

Мъдро решение, рече Мрън и кацна до него. Да оставим това на специалистите. Ще открият Лидия за нула време.

Трохата и госпожа Стрикъм се промъкнаха покрай шивашката фабрика на път за металната врата; създанията им ги следваха, скрити в сенките. Най-сетне дъждът започна да отслабва.

В следващия миг двамата изчезнаха в сградата.

— Не мога да повярвам, че ще пропуснем това — рече Семчо, на път да се разплаче.

— Няма — каза Коу и тръгна след Трохата и госпожа Стрикъм.

Няма?, учуди се Кряк и скочи във въздуха.

— Чакай! — Семчо притича зад него. — Мислех…

— Просто не исках да споря — обясни Коу. — Изключено е да остана навън, при положение че Лидия е в опасност.

Мрън прелетя покрай тях и кацна на паважа отпред.

Коу, чу какво каза Трохата. Това не е…

— Няма смисъл да го обсъждаме — прекъсна го Коу. — Решението е взето. Ако искаш, може да останеш тук.

Мрън въздъхна, но ги последва.

Стигнаха до леко открехнатата врата. Вътре беше тъмно. Коу се шмугна през нея, следван плътно от Семчо. Щом очите му привикнаха към мрака, успя да различи стотици маси и столове, които чезнеха към дъното. На всяка имаше някаква машина. Подът тънеше в прах, така че следите на Трохата и на госпожа Стрикъм се открояваха лесно. Край някои от машините все още стояха натрупани купчини плат.

— Шевни машини — прошепна Семчо.

Милки, Кряк и Мрън кацнаха на най-близките маси. В огромната стая беше толкова тихо, че Коу чуваше свистенето на перата им.

В средата на помещението, до стената на фабриката, беше изграден офис. По пода се въргаляха хартии, а на стената бяха облегнати манекени, покрити с парчета плат. Вероятно никой не беше влизал и работил тук от много време. Може би дори от Мрачното лято насам.

Стъпките в прахта водеха към далечния край на помещението. Няколко мишки пропълзяха в основата на близката стена.

— Подкрепление — рече Семчо сериозно.

Коу се усмихна, макар че не можеше да си представи как точно биха им помогнали мъничките гризачи. В ъгъла различи вита метална стълба, която се спускаше към мазето.

— Чуваш ли? — рече Семчо.

Коу наклони глава и се заслуша. Отдолу долитаха ритмични звуци.

— Звучи като песен — каза той.

Думите бяха неразличими.

Коу заслиза по стълбата с разтуптяно сърце, като стъпваше изключително внимателно.

Още не беше стигнал долу, когато въздухът се изпълни с какофония от вой и крясъци. Той се спусна по стъпалата и попадна в празен коридор със светлина в дъното. Животинските звуци се усилиха и той се затича. В края на коридора спря пред двойна врата с малки прозорчета. Светлината и ужасяващите звуци идваха от другата страна.

Коу се приближи и надникна през стъклото.

Първо видя госпожа Стрикъм, заобиколена от кръг от лисици. Козината по вратовете им беше настръхнала и те ръмжаха, но несигурно, сякаш се страхуваха да продължат напред. Гълъбите също бяха оформили кръг около Трохата.

Коу открехна лекичко вратата, стараейки се да остане незабелязан. От другата страна имаше голям склад с палети и щайги покрай стените, осветен със свещи, чиято светлина се отразяваше в сребристите отдушници на тавана. Мамба и Шмугъл бяха застанали в средата на склада, на няколко метра един от друг. Доколкото виждаше, не бяха въоръжени. Той затаи дъх. Между двамата стоеше разтреперана Лидия, стиснала в ръце Врания клюн.

На главата й беше нахлузена качулка. На пода в краката й имаше странни фигури, нарисувани с гъсто, черно вещество.

— Да не сте посмели да й сторите нещо! — каза госпожа Стрикъм.

— Мамо? — пророни Лидия. — Мамо, ти ли си?

— Добър опит, скъпа — обади се Шмугъл, — но знаем, че това не е майка ти. Тази е противната лисегласа.

— Не се безпокой, Лидия — продължи госпожа Стрикъм с пресипнал от тревога глас. — Всичко ще се оправи.

Шмугъл се изхихика.

— Не мисля — намеси се Мамба. — Освен ако всички не правите точно каквото ви кажа. Първо, да разкараме лисиците, става ли? — тя посочи голяма касетка с отвор отстрани. — Например ей там вътре.

Майката на Лидия хвърли отчаян поглед на дъщеря си, а след това и на животните в краката си. После махна категорично с ръка, лисиците като една се втурнаха без колебание в касетката и дори наблъскаха тела едно върху друго, за да се съберат. Мамба се приближи, тресна капака и ги затвори вътре.

— Сега и гълъбите — рече. — Да ги няма!

Трохата се поколеба за миг, но вдигна ръка. Гълъбите литнаха във въздуха и се наложи Коу да отскочи от вратата — те се стрелнаха през нея в плътно ято, след което се скриха зад ъгъла на коридора. Трохата и Велма бяха беззащитни.

— А сега ти — Мамба насочи вниманието си към Лидия. — Използвай Врания клюн!

— Хайде, Лидия — каза госпожа Стрикъм. — Разрежи булото!

— Вече им повторих хиляда пъти — каза Лидия. — Не знам как. И непрекъснато ме наричат „вранегласата“! Ама какво правиш тук, мамо?

Приглушеният й от качулката глас звучеше уплашено.

Шмугъл размърда крака и хвърли въпросителен поглед на Мамба.

— Достатъчно! — изсъска змиегласата. — Не сме стигнали дотук, за да се хванем на подобен тъп трик. Знаем, че истинската ти майка отдавна я няма, вранегласа. Хайде, действай!

— Мамо, моля те, кажи им истината! — рече Лидия. — Кажи им, че съм обикновено момиче!

— Слушай, скъпа — каза госпожа Стрикъм. — Направи каквото ти казва жената. Вдигни меча и замахни настрани.

— Но…

— Направи го! — тросна се госпожа Стрикъм.

Внезапно прозрение огря Коу.

„Мамба и Шмугъл ще убият Лидия на мига, ако осъзнаят, че не им е нужна.“

Мамба отново подхвана тихичко напевите си.

— Призовава го — прошепна Семчо, облещил очи от страх. — Символите на пода и странния език — предполага се, че така се е общува с мъртвите. Трохата ми го обясни един път. Вероятно казва на Предача да… да се приготви.

Лидия замахна с Врания клюн. Не стана нищо.

— Опитай отново, Лидия! — каза госпожа Стрикъм.

Майката на момичето пристъпи напред, но Шмугъл щракна с пръсти и се обърна към нея. От вътрешността на дрехите му изпъплиха хлебарки, които плъзнаха по пода, като тракаха телца едно в друго.

— Спри на място! — нареди той, а гадинките се струпаха в кръг около Трохата и госпожа Стрикъм. — В противен случай ще ви оглозгат до кости.

— Не става! — просъска Мамба.

— Да не би малката проклетница все пак да казва истината? — изръмжа Шмугъл. — Може пък лисегласата наистина да й е майка, тоест…

— Момичето просто е уплашено — взе да увърта Трохата.

— Дайте й още един шанс.

— Нямаме време за това — каза Мамба.

Тя пристъпи към Лидия и присви очи. После се пресегна и свали качулката от главата й.

— Не! — възкликна госпожа Стрикъм.

Сърцето на Коу спря. Черна змия беше увила плътно тяло около шията на Лидия. Влечугото надигна леко глава и я изравни с ухото й. После изплези език, а Лидия потръпна.

— Тази змия е съвсем млада — рече Мамба, — но с ухапването си може да убие дребосък като теб за по-малко от минута. Ще загинеш като кучето си, в мъчителни спазми. Когато баща ти открие тялото ти, то ще е толкова подуто, че няма да те разпознае. Стига игрички! Ако не прережеш булото в близките три секунди, търпението ми ще се изчерпа! Едно…

— Моля ви… — примоли се госпожа Стрикъм.

— Две…

— Недейте — обади се Трохата.

— Три…

Коу връхлетя през вратата с враните си, следван от Семчо.

— Спрете! — изкрещя той. — Аз съм вранегласият!

— Мърлявото хлапе от библиотеката! — рече Шмугъл презрително. — Нима е възможно…

Мамба стисна юмрук и удари длан.

— Разбира се, че е той! — каза тя. — Явно е бил у тях, затова враните бяха отвън, когато змията ми уби кученцето.

Коу хвърли един поглед на госпожа Стрикъм. Лицето й беше замръзнало от страх. Ако успееше да ги разсее за достатъчно време, Лидия можеше и да се измъкне от това жива.

— Хрущяла също го разбра — каза Коу. — Преди да умре.

Шмугъл стрелна с очи първо Мамба, после и Коу, и премигна бързо.

— Да умре? — повтори той. — Лъжеш.

— Истина е — намеси се Трохата. — Дори и бичме като Хрущяла не може да издържи на 20000 волта.

Шмугъл присви очи. Хлебарките около госпожа Стрикъм и Трохата се разшаваха в синхрон и обградиха Коу.

— Не се страхуваш, а? — каза хлебаркогласият. — А трябва. Една моя дума е достатъчна и от теб няма да остане нищо, освен няколко кокала и куп парцали. Пернатите ти приятели не могат да направят нищо.

— Нуждаете се от мен — каза Коу. — Аз съм единственият, който може да използва Врания клюн.

— Коу, недей — обади се Лидия.

Мамба я стрелна с очи и Лидия се задъха — змията около шията й пристегна хватката си и заклати глава странично. Лидия изцъкли очи, а лицето й започна да посинява.

— Бедното момиче, едва диша — обяви Мамба. — Ако стегна още малко, вените й ще започнат да се пукат.

Коу пристъпи напред. Хлебарките се задвижиха с него. Щом се приближи до приятелката си, прозря, че черните символи на пода не бяха нарисувани, и потрепери от погнуса. Бяха съставени от паяци — стотици паяци, които стояха напълно неподвижно. Заедно формираха неравен кръг с осем присвити крачка.

— Пуснете я — каза Коу отчаяно.

— Знаеш какво искаме — рече му Шмугъл. — Отговорът е в теб.

Коу погледна госпожа Стрикъм и Трохата. Гълъбогласият беше стиснал челюсти. Госпожа Стрикъм спусна бавно клепачи — или примирено, или защото не издържаше повече на гледката. Какво означаваше това? Как трябваше да постъпи?

— Добре! — каза той. — Ще отворя вратата към Земята на мъртвите. Но я пуснете, моля ви!

— Първо срежи булото, тогава ще я пуснем — каза Мамба.

— Не — пророни Трохата. — Той не трябва да се връща.

— Нямаме избор — каза Коу. — Това е единственият начин.

Той се обърна към госпожа Стрикъм. Тя отново беше отворила очи, а на лицето й се бореха различни чувства.

— Ако той се завърне, с всички ни е свършено — каза Трохата и погледна умолително майката на Лидия. Напомняше малко момче, сковано от ужас.

Гълъбогласият е прав, каза Мрън. Не го прави.

Послушай Мрън, Коу. Моля те, обади се и Кряк.

Коу се обърна към Милки с надеждата за съвет. Белият вран не каза нищо, но нещо в погледа му вдъхна смелост на Коу — и сякаш му показа, че изборът, който вече беше направил вътре в себе си, е правилният.

Той стигна до кръга от паяци. Хлебарките спряха, като чели се страхуваха да го прекосят. Щом влезе вътре, започна леко да му се гади, сякаш за миг светът се беше разклатил.

— Дай ми Врания клюн, Лидия — рече той.

Независимо от цената, нямаше да позволи Лидия да умре. Трябваше да я спаси.

— Коу, не го прави — каза Трохата. — Теб те нямаше преди осем години. Не осъзнаваш какво си на път да сториш.

Госпожа Стрикъм мълчеше, вдигнала брадичка предизвикателно, но кожата й беше пребледняла от уплах.

С мокро от сълзи лице Лидия подаде Врания клюн на Коу и прикова ококорените си от страх очи в неговите. Той сключи пръсти около хладната кожа на дръжката и се учуди, че мечът е доста лек — спокойно можеше да е върбова пръчка, а не метално острие. Дръжката легна идеално в дланта му.

— Точно така — рече Мамба, а змията на шията на Лидия отслаби хватката си.

— Застани в средата — нареди Шмугъл.

— Коу, спри! — викна Трохата ядосано. — В името на родителите ти, остави Врания клюн!

Лидия гледаше ту майка си, ту Коу. Мамба отново започна да припява.

Трите врани полетяха по собствена воля през помещението. Мрън и Кряк внезапно отскочиха и изсъскаха.

Не можем да влезем!, каза Мрън.

Коу, излез от там!, изграчи Кряк.

Само Милки кацна на рамото му.

— Идваш за компания ли? — попита го Коу.

Милки премигна и Коу видя собственото си отражение в замъгленото око на враната.

Момчето вдигна Врания клюн.

— Не забравяй за уговорката ни — каза той на Мамба.

Той замахна с меча във въздуха и усети леко съпротивление, сякаш сечеше плат. Внезапно грейна тънка ивица ослепителна светлина, която го накара да извърне очи.

— Получава се! — възкликна Шмугъл. — Продължавай!

Отстрани на Коу Трохата зяпна. Дори госпожа Стрикъм затрепери.

— Съжалявам, Коу — каза Лидия. — Толкова съжалявам.

Той описа крива с Врания клюн. Заслепен от блесналата светлина, не виждаше нищо, освен яркия неправилен портал.

— Сега отстъпи — изсъска Мамба с възбудено изражение на лицето. — Порталът ще действа съвсем кратко.

Коу отстъпи, след което някой го подръпна за ръкава. Той се обърна. До него стоеше Лидия.

— Взе да ме спасяваш твърде често — пророни тя с дрезгав, задавен глас. — Сега е мой ред да спася теб.

— Лидия… — каза госпожа Стрикъм с тревога в гласа.

Преди Коу да осъзнае какво става, момичето изтръгна Врания клюн от ръцете му и скочи през портала. Змията остана увита около шията й.

— Не! — изкрещя Мамба.

След части от секундата порталът се затвори, свещите угаснаха и паяците в краката на Коу се разпръснаха до един и изчезнаха в сенките.

От Лидия нямаше и следа.