Джейкъб Грей
Дивогласи (18)

Деветнайсета глава

Коу тръгна през гората, а листата вече падаха нагъсто от дърветата. Не след дълго той вече крачеше по кафяв килим. Вместо да лети напред, Милки беше кацнал на рамото му и се возеше с него между кривите дънери. Коу вече не се нуждаеше от напътствията на враните. Краката му като че знаеха пътя.

— Страх ли те е? — попита Коу.

Само глупакът не би се страхувал от онова, което ни очаква, отвърна Милки.

Не след дълго дърветата останаха абсолютно голи, с мрачни, проядени дънери. Стволовете им се издигаха над земята подобно на скелети и дращеха бездънния, беззвезден мрак на нощното небе. Опадалите листа се бяха превърнали в тъмна, воняща маса, която лепнеше по стъпалата на Коу.

Между дърветата духна студен вятър, подобно на беззвучен шепот, който го убеждаваше да се обърне и да побегне, да бяга, докато не е късно. Вятърът погали кожата му, хвана сърцето му между пръстите си и го стисна в леден юмрук. Коу пренебрегна предупреждението.

Измежду две дървета насреща изплува нечий силует и дъхът на Коу заседна в гърлото му. Беше Хрущяла; грубите му черти бяха сиви като пепел, покрити с белези — остатък от раните му в действителността. Усмивката му представляваше безрадостна цепка през татуираното му лице, но най-ужасни бяха очите — черните точици на зениците се открояваха на фона на ириси, бели като скреж.

Не се страхувай, рече Милки. Тук е прекалено слаб, за да ти стори нещо.

Коу събра кураж и застана пред кучегласия. Острият като игла поглед на Хрущяла проблесна.

— Привет, вранегласи — рече той.

— Търся Предача — каза Коу.

Хрущяла изсумтя, обърна се и му показа посоката с ръка.

— Няма търпение да се запознаете.

Двамата тръгнаха редом, а Коу долови присъствието и на други, които се прокрадваха сред дърветата в мрака, без да изостават. Успя да различи беглите им очертания и усещаше ненавистните им погледи върху себе си.

Последователи на Предача, обясни Милки. Които загубиха живота си през Мрачното лято.

— Изглеждаш уплашен, момче — обади се Хрущяла. — Що за дивоглас, само с една врана за пазач?

— Пак е с една повече от твоите кучета — отвърна му Коу.

Лицето на Хрущяла посърна.

— Мислиш, че е голяма смелост да дойдеш тук, а? — каза той. — Направи грешка, вранегласи. Предача ще те накара да вземеш Врания клюн и най-сетне ще се завърне в Земята на живите.

— Освен ако не го спра — Коу се опита да прозвучи уверено.

Беше наясно за рисковете на пътешествието си, но подигравателният тон на Хрущяла ги правеше десет пъти по-страшни.

Здравенякът се изсмя.

— През Мрачното лято ти беше просто бебе… А аз бях там. Колко много от вашите редици умряха пред очите ми, заплетени в мрежите му! И всеки от тях — по-могъщ дивоглас от теб. Предача не знае що е милост.

— Аз не очаквам милост — каза Коу. — Дойдох за приятелката си.

— Хлапето на лисегласата? — кимна Хрущяла. — Надявам се сенките на родителите ти да чуят писъците ти, когато екнат над тези земи.

Коу забеляза слаба светлина напред между дърветата.

— Пристигнахме — обяви Хрущяла и на лицето му се изписа страхопочитание.

Той спря на пътя, а Коу продължи сам.

Дърветата и от двете страни отстъпиха и разкриха поляна в гората. Светлината струеше от мрежа, оплетена от дебели светещи нишки, които се спускаха от близките клони. Те се събираха по средата и оформяха трон в паяжината.

Коу спря на място и заповяда на краката си да спрат да треперят. В копринения трон седеше мъжът от кошмара му, увит от врата до глезените в черна роба, прилепнала плътно по тялото му. Виждаше се само кожата на ръцете и на лицето му — бяла, опъната толкова плътно над костите, че всяка възлеста става на дългите му пръсти и всеки кокал на изпитото му лице прозираха отдолу. Черните нокти на мъжа бяха извити като на хищник, а на един от пръстите си той носеше дебелия златен пръстен със символа на паяка. В другата си ръка бе стиснал Врания клюн подобно на скиптър. Беше по-стар, отколкото в съня, и по кожата на лицето му — гладка в съня — сега имаше белези. Черната му коса тук-там беше изпъстрена с бели нишки. В това царство на сивотата той изглеждаше по-истински от всичко наоколо.

— Здравей, Джак — започна Предача с мек, дрезгав глас. — Очаквах те.

— Къде е Лидия? — попита Коу.

Въпреки че страхът и гневът заплашваха да го залеят, гласът му звучеше твърдо.

— Търпение — отвърна Предача. — Чакам този миг от осем години. Осем години на това място, в компанията на жалки, тъжни сенки, събирайки сили за завръщането ми. Трябва да си го усетил дори в Земята на живите. Хрущяла го усети. Мамба и Шмугъл също. Сподели с мен, Коу, сънува ли ме?

— Ще останеш тук, докато не се разпаднеш в нищо! — каза Коу. — Къде е приятелката ми?

Предача се усмихна. Не беше ослепително бялата усмивка от съня на Коу — зъбите му бяха черни, с изпилени остри върхове.

— Каква прилика с майка ти — каза той. — Но дори тя се задави от страх, преди да умре.

— Мълчи! — прекъсна го Коу. — Нито дума за майка ми!

Предача махна равнодушно с дългата си ръка.

— Прав си, Джак. Миналото е минало. Важното в момента е бъдещето. Да пристъпим към онова, за което сме тук, какво ще кажеш?

Той се пресегна към една от нишките в паяжината и я подръпна. Копринената жилка потръпна по цялата си дължина, а Коу я проследи с поглед. На мястото, където се съединяваше с клона, висеше пашкул, изпреден от бяла, лепкава нишка. Коу с ужас различи очертанията на тяло вътре в него. Беглите черти на лицето на Лидия едва личаха през тънкия слой коприна. В отворените й очи се четеше страх.

— Лидия! — извика Коу.

Тя се размърда и коприненият й ковчег се разклати.

— Чудесен подарък — каза Предача. — Дъщерята на жената, изпратила ме тук. Паяците ми могат да й причинят толкова страдание… — той се усмихна зловещо. — Дори в Земята на мъртвите човек пази способността си да изпитва болка.

— Пусни я! — озъби се Коу.

— Разбира се — кимна Предача, приведе се напред на трона и добави с шепот: — При едно условие.

Коу се досети какво е условието още преди паякогласият да го изрече на глас.

— Върни ме в Земята на живите!

— Никога — отвърна Коу.

— Звучиш много убедено — каза Предача. — Дали бих могъл да те накарам да размислиш?

Встрани се дочу шумолене и Коу обърна очи. Горската постелка по ръба на поляната мърдаше. Щом осъзна защо, той потрепери. Паяци — бели, във всякакви форми и размери, — които пъплеха все по-близо до него. Една част се покатериха по нишките на паяжината и се насочиха към Лидия.

— Давам ти право на избор, Джак Кармайкъл. Или разрязваш булото и ни връщаш в Земята на живите — мен, теб и момичето… Или оставаш тук, където и двамата сте обречени на вечна агония.

Паяците покриха пашкула на Лидия.

— Чакам от осем години — продължи Предача, а един от паяците тръгна по лицето на Лидия. — Сега съм по-силен от всякога и чакането ми е към края си.

Коу прикова очи върху приятелката си, като се стараеше да не поглежда бледото лице на Предача. Как би постъпила майка му? Беше дала своя живот, за да спаси неговия. Дали обаче би позволила на Предача да измъчва Лидия, за да спаси Земята на живите? Или пък би поела риска и би му позволила да се завърне?

Мислите му се насочиха към госпожа Стрикъм, Трохата, Семчо и Феликс Квакер. Спомни си неколцината дивогласи, дошли да изслушат молбата му за помощ само за да си тръгнат след това. Нямаха никакви шансове срещу Предача. Отново щяха да настанат мрачни времена. Към Блекуотър щяха да рукнат потоци кръв, които щяха да обагрят и улиците. Блекстоун щеше да загине в касапницата.

Коу погледна Лидия. Може би си струваше да плати тази цена. Момичето с нищо не беше заслужило подобна участ.

Може би обаче имаше и друг начин. В съзнанието му се зароди идея и той с мъка потисна издайническия й блясък в очите си.

— Ще го направя — пророни тихо.

Коу, недей!, рече Милки.

Предача се усмихна и поднесе Врания клюн към земята. Постави го внимателно върху гърбовете на паяците и те го понесоха към краката на Коу. Момчето се пресегна и го взе. В ръцете му острието олекна.

Ако разрежеш булото, всичко е загубено, каза Милки. Предача ще залее с ужас Земята на живите.

— Ако ме ядосаш — предупреди Предача, — паякът ми на мига ще впие челюсти в приятелката ти. Болката ще бъде невъобразима, при това пред очите ти.

— Съжалявам, Милки — каза Коу. — Нямам избор.

— Хайде! — подтикна го Предача.

Коу затвори очи и проговори на Милки с ума си, а не на глас.

Каза, че не владея враните тук, но ще послушат теб. Сега се нуждая от тях.

Усети как рамото му олекна, щом Милки излетя. Белият силует на враната се стопи в мрака между дърветата; тя дори не се сбогува.

— Ха! — каза Предача. — Дори и най-старият ти приятел те изостави. Хайде, срежи булото.

Коу вдигна Врания клюн и енергията на острието пробяга по ръката му. Усети как мечът привлече тъканта, която разделяше Земите, и вдигна очи към Лидия. Тя клатеше глава, а паякът дебнеше до бузата й. Коу проследи с очи нишката, която я свързваше с трона. Стисна меча по-здраво, а сърцето му ускори ударите си.

Той подскочи във въздуха, метна се встрани и замахна с острието към копринената нишка. Тя се скъса от раз.

— Не! — изръмжа Предача и се опули изненадано.

Преди да успее да реагира, крехко балансираният посред паяжината трон се срина и го затрупа с преплетени нишки. В същото време пашкулът на Лидия полетя надолу, тупна на земята и навсякъде се разлетяха паяци. Коу се затича към нея, като тъпчеше хрущящите тела. Той разкъса паяжината около лицето й и задърпа нишките около горната половина на тялото й.

— Коу, внимавай! — извика тя.

Той се обърна. По краката и ръката му плъзнаха паяци, които започнаха да хапят. Коу подскочи с вик и изпусна Врания клюн.

— Предупредих те! — изкрещя Предача и се изправи на крака.

Глезените и краката на Коу се покриха с паяци и той потръпна. Сякаш кошмарът му — участта на родителите му — се сбъдваше; с всяко ухапване паяците впръскваха нова доза отрова в кръвта му.

Поляната се завъртя около него. Появяваха се лицата ту на Лидия, ту на Предача, дърветата, изкривени под необичаен ъгъл. Той падна на земята и главата му закънтя от писъците на Лидия, смесени със собствените му отчаяни викове. Беше по-ужасно и от най-страховития кошмар. Усещаше паяци в косата си, паяци, които се опитваха да влязат в устата, в носа, в ушите му. Опитваше се да ги махне, но и да успееше, се задаваше нова, по-силна вълна. Коу отслабваше с всяка изминала секунда. Паяците се опитваха да разтворят здраво стиснатите му клепачи и той осъзна, че няма да им устои още дълго. Пред очите му заиграха бели петна.

Изведнъж нещо се отърка в кожата му.

Перо.

И още едно.

— Ама какво…? — извика Предача.

Коу усети леки потупвания по цялото си тяло. Кряскането, с което бяха съпроводени те, бе най-прекрасното нещо, което беше чувал. Писъците на враните.

Той отвори очи. Беше заобиколен единствено от бели пернати силуети, които махаха с криле около тялото му, тракаха с клюнове и кълвяха паяците, улавяха ги и ги хвърляха настрани. Коу успя да се изправи и залитна настрани, но Лидия го подхвана. От тялото й все още висяха дебели копринени нишки, но се беше освободила. Враните оформиха кръг около двама им, като кълвяха всеки паяк, който дръзнеше да се приближи.

Предача се беше изправил в другия край на поляната.

— Не е зле — каза той. — За начинаещ. Но можеш ли така?

Раздвоена мълния разцепи небето над тях, последвана от толкова мощен гръм, че дърветата се разлюляха. Клоните се сцепиха с пукот, а Предача с вой падна на колене. Тялото под черната му роба се размърда. Лидия сграбчи Коу за ръката и го дръпна назад.

— Трябва да бягаме! — каза тя. — Къде е Враният клюн?

Коу обаче не можеше да отлепи очи от ужасяващата гледка пред себе си. Ръцете и краката на Предача, подали се изпод одеянията му, взеха да изтъняват. По бледата му кожа изпъкнаха черни вени, които сякаш се пукнаха и оцветиха плътта му в мастиленочерно. По пръстите му избиха тънки черни косъмчета, фалангите се сляха в едно и се превърнаха в животински крачка. Костите на тялото му взеха да се разместват със стържене, като се извъртаха рязко в нови позиции. Кръстът му изтъня, а тялото му се изду.

Робата се разкъса по гърба и страните му и от двете страни на гръбнака изскочиха още четири крака, които слепешката взеха да се гърчат към земята. Щом я докоснаха, Предача изви глава нагоре. Лицето му се уголеми и издължи, а костите на черепа му се размърдаха. Косата му запада на кичури между предните крака, а челюстите се разшириха. Два от зъбите му се удължиха в свирепи хелицери^[1], а бузите му се разцепиха и на тях изникнаха още две очи, после още две и още две. Щом преобразяването приключи, осемте черни, лъскави кълба се завъртяха и се заковаха върху Коу. Намираха се на черната, космата глава на паяк. Гигантски паяк на ръст колкото самия Коу.

Лидия ровеше в плетеницата от нишки на земята.

— Трябва да е някъде тук! — каза тя.

— Какво ще кажеш, вранегласи? — проговори огромният паяк с гласа на Предача.

Преди Коу да отговори, нова вълна паяци се надигна зад гигантското тяло на господаря им. Гадинките плъпнаха по поляната и се нахвърлиха върху враните. Птиците се замятаха и заграчиха от болка.

Бягай, Коу! — изпищя Милки от средата на кълбото пърхащи криле.

Коу се обърна и сграбчи Лидия за ръката.

— Чакай! — извика тя. — А Врания клюн?

Той я дръпна след себе си и се затича към края на поляната. Не знаеше накъде точно да поеме, но определено би било ужасна грешка да останат на поляната при това същество. Двамата се втурнаха между дърветата, разгонвайки сенките по пътя си. Когато минаваха покрай мъртвите, усещаха студени вълни. Гласовете им ги гонеха. Бягай, смъртни! Той те следва!

Коу се обърна и се увери, че бяха прави. Краката на гигантския паяк затропаха по земята, той се блъсна в едно дърво и разтресе ствола му. Хелицерите му помръднаха.

— Не можете да ми избягате — рече той.

Коу сякаш летеше над земята с огромни крачки, следван плътно от Лидия. Пред тях имаше единствено прогнили дървета — безкрайна, мрачна гора.

— Да се разделим! — предложи Лидия и изтръгна ръката си от неговата.

Тя се стрелна наляво, а Коу продължи напред. Дробовете му пареха от киселия дъх на страха. Той се огледа наоколо за враните си, но мъртвите клони над главата му бяха празни. Потърси с очи и Лидия, но не я намери.

Коу се препъна в един корен и за малко не падна, но успя да запази равновесие. Скри се зад едно дърво, облегна гръб на кората му и се постара да не мърда.

Накрая гласът на Предача разцепи тишината, но звучеше далеч.

— Това е моето царство, Джак — каза той. — Мога да изкривя измеренията. Безсмислено е да бягаш, защото всички пътища водят до мен.

Коу затаи дъх, но сърцето му биеше бясно до болка.

— Надушвам страха ти, момче — рече Предача от по-близо.

Коу се поколеба дали да не опита да избяга. Колкото по-далеч от поляната отведеше Предача, толкова повече време щеше да осигури за Лидия. Тялото му обаче сякаш беше парализирано, а краката му бяха пуснали корени подобно на дърветата наоколо. Отляво се плъзна дълга сянка. По извивката й се досети, че е крак на паяк. Четинестият крайник се появи — опипваше земята леко на един-два метра от него. Въздухът се пропи от студ. Коу застави тялото си да се раздвижи и побягна.

— Ето къде си! — изсъска гласът.

Краката на момчето като че се препънаха и той се претърколи на земята. Заби лице в калта и нагълта известно количество от нея. Обърна се по гръб и осъзна, че краката му бяха оплетени с нещо лепкаво. От ужас се задъха. Беше паяжина. Предача провря паячестото си тяло между дърветата.

— Никъде няма да ходиш, вранегласи!

Коу разкъса нишките с мръсните си ръце и успя да освободи единия си крак. Изправи се с мъка, но огромният черен паяк изви гръб и изстреля нова копринена нишка от издатината в основата на корема си. Лепкавата паяжина се усука около глезените на Коу и отново го събори на земята.

Предача тръгна обратно към поляната, влачейки тялото му след себе си. Острите коренища се забиваха в гърба му, но паякът продължаваше да го тегли с лекота напред.

Коу се обърна по корем и се опита да се задържи с ръце, но нямаше за какво да се хване. Ребрата му се удариха в един дънер и той изстена от болка. Вдигна ръце, за да предотврати следващия удар, и успя да се хване за близкия дънер. Заби нокти в кората, опитвайки да се изскубне, но се сгърчи в агония, когато един от тях се изтръгна.

Тялото на Коу се изтъркаля безпомощно в средата на поляната. Белите врани все още се бореха с прилива от паяци. Сянката на Предача падна отгоре му. Коу се завъртя и се озова на сантиметри от разкривеното, хибридно лице на своя враг. Паякът заби два от краката си в земята от двете страни на главата му и надигна черните части на тялото си.

Коу се опита да вдиша и да запази спокойствие. Затвори очи с мисълта, че това вероятно беше последният му шанс. Не беше готов за края.

— Пусни го! — изкрещя Лидия. — Враният клюн е у мен.

Коу изви врат и съзря момичето недалеч. Мечът стърчеше в ръката й.

Защо се беше върнала? Защо просто не беше избягала? Трябваше да направи нещо. Имаше право само на един опит.

Силата се концентрира в Коу във внезапен порив, подобно на приливната вълна пред някой бент. В гърдите му се надигна вихър, който развя краищата на окъсаното му палто. Коу отприщи вятъра и изрече призива си. Усети как той се понася по поляната и отвъд нея. Пое към всяка врана в гората.

Предача се изсмя. По врата на Коу покапаха капки гъста бяла лига.

— Времето за пазарлъци изтече, малката — рече паякът. — Накрая ще получа онова, което искам, но първо той трябва да си плати за наглостта. Когато приключа с него, ще ме моли да му позволя да използва Врания клюн. Не се безпокой, скъпа — след това е твой ред!

Елате при мен!, изкрещя Коу наум. Моля ви! Имам нужда от вас.

Волята на дивогласия му дух стисваше враните една по една като с железни нокти. Те му се отдадоха и мощно махащите им криле и гневните им остри клюнове едва не го пометоха. Силата обаче беше в неговите ръце. Съзнанието му сякаш се отскубна от връзките, с които го държеше разумът. Коу стана едно с враните, а те — едно с него. Гората се ширна под разперените му криле и той съзря поляната и осмокракото създание, настанило се в средата й.

— Готов ли си да страдаш? — попита Предача.

Коу отвори очи. Огромният паяк беше разтворил хелицери над лицето му.

Зад него хиляди врани белееха в небето.

— Сега! — рече Коу.

Небето се стовари върху им.