Франческа Лия Блок
Островът на изобилната любов (9)

7
Трупове

Когато се събуждам, лежа на мокър черен пясък. Ситните кварцови кристалчета блестят на слънчевата светлина, която топли гърба ми. Слънчева светлина? Чиста и светла, каквато беше Преди. С цвят на минзухари. Заравям ръце в пясъка и разтривам песъчинките между пръстите си. Опитвам се да седна, но не мога, защото цялото тяло ме боли и нямам сили. Косата ми е натежала и като я пипам, усещам, че в нея са вплетени водорасли и парченца от миди. На лявото ми слепоочие има коричка от засъхнала кръв, което обяснява болката в главата.

Опитвам се да подредя всичко в ума си, както когато се събудиш от кошмар, който искаш да разгадаеш, кошмар с морски чудовища от типа на Сцила и Харибда, но това е реално. Аз съм Пен. Пенелопи Оувърланд. Земетръсът промени всичко, но аз все още живея в розовата къща край морето. Един гигант подгони мен, семейството ми и приятелите ми и се качихме на омагьосания кораб. Той ни отведе в океана и Мърк, биологичният ми баща, също под въздействието на магията, ни върза и ни затвори в трюма. Хекс не можеше да си спомни коя съм аз. Стори ми се, че ме мрази. Опитах се да му обясня. Имаше буря…

О, боже, Хекс, Ез, Аш. Венис. Аргос. Дори Мърк го няма. А няма и следа от нашия кораб със зловещия кон на носа.

Събирам сили, сядам и се оглеждам. Намирам се на брега на малко заливче. Чисти сини вълни заливат пясъка и се отдръпват. В далечината се вижда горичка. Жълти, бели и лилави горски цветя и висока морска трева растат по-нататък по брега. Може и да сънувам, но ми се струва, че чувам песните на птици.

Над мен лети ято бели птици. Гълъби? Преброявам дванайсет. Имаше гълъбица в съня с майка ми. В Енеидата два гълъба, изпратени от Венера, водят Еней към златната клонка, омагьосаната клонка, която трябва да даде на Прозерпина, царицата на подземния свят, за да го пусне в нейното царство и той да посети духа на мъртвия си баща. Това, че виждам птиците, е много важно (макар и да не съм сигурна защо), но от друга страна, важно е, че изобщо виждам птици.

Тук е като в света преди Земетръса.

Но нищо от това не би имало значение без хората, които обичам.

Викам имената им едно по едно, но отговор няма. Изправям се със залитане и влача мокрите си крака по пясъка. В далечината виждам тъмен силует, проснат на земята. Не искам да го видя. Не искам да отида при него.

Но естествено отивам.

Това е Хекс. Лежи по гръб със затворени очи и отворена уста. Хвърлям се върху него и притискам глава към голите му, татуирани гърди. Слагам ръце на сърцето му, впивам устни в неговите и се мъча да се сетя как се прави изкуствено дишане. Той е неподвижен. И студен. И мъртвешки блед. Изкрещявам името му.

И после усещам една ръка на рамото си, поглеждам нагоре и виждам, че той стои там, вперил поглед в мен и в себе си.

— Тук съм. Пен? Мислех, че си… Пен? — Хекс, който никога не плаче, има сълзи в очите си. — Добре ли си? От главата ти течеше кръв.

— Добре съм. Ти си тук.

Той коленичи до мен и се прегръщаме. Топлата му кожа е покрита с кал и сол. Никога повече няма да се разделям с него.

Когато накрая се отдръпваме един от друг и се оглеждаме, островът, залят от слънце и птичи песни, ме изпълва със страх. Мъртвият Хекс все още лежи в краката ми. Друга халюцинация? Или живият е продукт на моето въображение? Не, сигурна съм, че е истински, макар и да не мога да обясня защо.

— Къде са другите?

— Не знам, бейби. Сигурно сме претърпели корабокрушение. Но ние сме тук, което означава, че не е било толкова страшно. Ще ги потърсим. Но първо трябва да ти покажа нещо.

— Не, ние трябва да…

— Няма да отнеме много време. Трябва да го видиш.

Той ме хваща за ръката и ме води на плажа, където лежи още едно тяло. Момиче с дълги, слаби крайници и разрошена коса. Навеждаме се над нея, Хекс размотава рибарската мрежа, оплетена около краката й и изчиства пясъка от лицето й с върха на пръстите си.

Тя ни гледа с тъмните си очи.

Ахвам.

Тя съм аз.

— Защо?

Не питам никого конкретно. Вече би трябвало да знам, че няма отговор на този въпрос. После пак започвам да крещя и да викам Ез, и Аш, и Аргос, и най-вече Венис. Спомням си как той ми говореше на кораба, как ми помагаше да преодолея лудостта, която ме беше обзела. Мърк ни беше вързал. Него не го викам.

Хекс ме хваща за раменете и ме кара да го погледна.

— Трябва да запазим спокойствие — казва той. — Нали?

Кимам и насочвам очи към морето. Вълните изглеждат благосклонни и проблясват на слънцето. Не съм свикнала да виждам слънце по вълните; морето вкъщи е оловносиво на дрезгавата светлина. Гледам възхитена. Забравила съм колко прекрасен може да бъде светът, но това не компенсира факта, че другите ми любими хора ги няма.

— Да започнем ей там, Пен, между дърветата. Преди всичко друго трябва да намерим питейна вода.

Откъсвам поглед от вълните и тръгваме към дърветата с белеща се червеникава кора и лъскави тъмнозелени листа да търсим вода за пиене. Не бях забелязала колко съм жадна. Отначало ми беше приятно да усещам слънцето по кожата си, но сега раменете ми са почервенели и сянката на дърветата ми действа добре. Въздухът има влажен и сладък мирис и скоро намираме малък поток, около който растат къпини. Хекс ги разглежда и когато се уверяваме, че не са отровни, ги ядем с оцветени пръсти от шепите си и преглъщаме с вода от потока. Чистата прясна вода мигновено ни освежава. Нещо подскача в потока. Това са риби, следователно тук има животни, вероятно природата не е замърсена, а може би няма и големи хищници (говоря за гиганти), или поне така ми се иска да вярвам.

Като се връщаме на плажа през полянката, виждаме две, както изглежда, наскоро изкопани дупки в земята.

— Приличат на гробове — казва Хекс.

Спираме и се споглеждаме. Гробове? За нашите трупове, които лежаха на плажа? От нас се иска да погребем себе си? От всички неща, които са били искани от мен, това е най-странното. Замислям се дали да изпълня тази задача само защото не ми се иска да търся труповете на приятелите и роднините си там на плажа. Ами ако наистина намерим мъртвите им тела? Дори и да е някаква злокобна магия, ние пак може да помислим, че е истина. Изпитвам облекчение, че тук има само два гроба.

С Хекс се връщаме до моето тяло и внимателно го вдигаме. Пренасяме го през плажа до дърветата. Усещам го в ръцете си малко и вдървено и си спомням как носех майка си, когато я намерихме в Лас Вегас, преди да умре. Не смея да погледна лицето на този труп.

Хекс нежно ми говори по целия път.

— Не го разбирам, Пен, но ми се струва, че това се очаква от нас да направим, не мислиш ли? Нека се престорим, че все едно сме герои от приказка или сън. В епоса погребването на мъртвите е много важно, свещено нещо.

Но дори и в Енеидата, хората не погребват сами себе си.

Полагаме моето тяло в гроба и се връщаме да вземем Хекс. Той не тежи много повече от мен. Мъча се да държа погледа си върху живия Хекс, докато носим мъртвия към последното му убежище. Мъртвите версии на нас двамата лежат там, но не изпитвам желание да плача; не изпитвам никакво друго желание, освен да се махна оттук и да се прибера вкъщи. Каква магия тегне над нас? Какво е това проклятие? И какво съобщение съдържа тя? Че трябва да забравим старите си „аз“? Какво се очаква да научим от всичко това?

Зариваме труповете си, заглаждаме земята отгоре. После Хекс отчупва клонки от един храст с бели цветове, които напомнят дантелата на сватбена рокля, и забожда по един на всяка могила.

— Какво трябва да кажа? — пита той.

— Тук почиват Хекс и Пен, войни, разказвачи, оцеляващи, приятели и любовници. Нека душите им да се преродят, за да творят добро и да възродят планетата — изричам аз за свое учудване. Откога храня надежди да възраждам планетата? Грандиозна задача, особено сега, когато Венис, Ез и Аш ги няма. Ако не ги намерим, ще е голям късмет да възродя собственото си сърце.

Хекс ме хваща за ръка и тичаме обратно към плажа. Нагазваме във водата и търсим около скалите. Нещо се е заклещило между камъните и разпознавам зяпналата уста и изхвръкналите очи на дървения кон от носа на нашия кораб. Отчупена по този начин, главата наистина прилича на конски череп. Това не предвещава нищо добро. Значи наистина е имало корабокрушение.

В желанието си всичко това да изчезне, закривам лице с ръце.

— Защо не се предаваме?

— Защото нямаме избор.

* * *

В тъмното пространство между дланите ми изникват цветове и се разбиват на парчета като цветни стъкълца. После фрагментите се събират отново в образи. Виждам Венис с Аргос в ръце, застанал до Ез и Аш. Намират се в зала с водопади, които се спускат по камъни в плитки езерца. Аш пее, а Ез рисува. Млад мъж седи на покрит с цветя подиум пред брат ми и приятелите ми. Димът от благовония отчасти го замъглява, но успявам да видя, че очите му са раздалечени, светли и странни. На главата му има корона с еленови рога, украсена с цветя.

* * *

— Те са добре — казвам аз. — Хекс, те са добре, виждам ги.

Обикновено виденията ми са от по-далечното минало, но съм почти сигурна, че сегашното е нещо, което току-що се е случило. Странното е, че мъжът прилича на мъжа от видението ми за острова от черен кварц.

Описвам на Хекс какво съм видяла.

Той ме прегръща през рамо. Хекс не подлага на съмнение тези неща.

— Можеш ли да кажеш къде?

Клатя глава, не. Видението изчезва.

— Нека да хапнем още нещо и малко да си починем — казва той. — После ще ги търсим.

Тръгваме обратно към потока с рибарската мрежа, която свалихме от моя труп. Хекс я носи; на мен не ми харесва идеята да се докосвам до нещо, което е обвивало мъртвото ми тяло.

Хекс стои във водата и хвърля мрежата; рибата лесно се лови. Това са малки сребристи рибки и според мен прекалено доверчиви. Той търка две пръчки една в друга, за да получи искра и да запали огън. После изчистваме рибите и ги печем на шиш. Въобще не ми е неприятно, макар никога да не съм допускала, че мога да убия животно и да го изям. Гладът обаче печели всички битки. Рибата има свеж, сочен и чист вкус.

— Сега е добре да се изкъпем — предлага Хекс. Сваля ризата и джинсите си и влиза в най-дълбоката част на потока, в едно езерце под малък водопад.

Поглеждам надолу към себе си; дори не съм забелязала в какво плачевно състояние съм. Дрехите ми са разпокъсани и когато ги свалям, виждам, че по ръцете и краката ми има много рани. Във водата Хекс нежно почиства с пръсти засъхналата кръв от слепоочието ми. Щом ме докосва, идвам на себе си. Облягам се на рамото му и гледам нагоре. Слънцето блести през листата, а въздухът ухае на къпини и цветя. Не е редно да се отпускам, когато всичко е толкова несигурно. Но наранените ми, изтръпнали мускули започват да се разхлабват във водата и затварям очи.

— Какво стана на този кораб? — питам Хекс. — Колко време бяхме на него?

— Може би един-два дена. Не знам.

— Ти не ме позна.

Той мълчи, затова отварям очи и го поглеждам. Мръщи се.

— Какво направих?

— Беше ми ядосан. Каза нещо, в смисъл че не се грижа добре за детето си. Че се дрогирам. Вероятно мислеше, че съм майка ти.

Хекс отмята косата си назад и водните капчици се разхвърчават от лъскавата му черна коса.

— Съжалявам.

— Не знаеше, че това съм аз. Няма проблем.

— Не знам какво се случва. Кой ни поставя под въздействието на тези магии или каквото там са те. Трябва да намерим останалите.

Кимам.

— И после трябва да намерим начин да се върнем вкъщи.

Хекс поглежда надолу към мен, накланя глава, повдига вежди и казва:

— Не съм сигурен, че е толкова просто, Пен.

Решавам да не го питам какво има предвид. Искам само да намерим останалите и да се приберем вкъщи. Тук може да има риба, плодове и питейна вода, но има и твърде много признаци за опасност. Ако да погребеш собствения си труп не е лошо предзнаменование, тогава какво е? Освен това, откъде знаем, че всички тези неща са истински? Ако труповете ни не са били истински, тогава може би целият този остров е някаква халюцинация.

Ако се прибера, никога повече няма да изляза от розовата къща, дори и да ме нападнат гиганти. Чудя се дали къщата все още е там или Бул се е върнал и в гнева си я е разрушил. Сещам се за репродукциите на тавана в моята стая, за картините на Ез, за книгите ни, за зеленчуковата градина. Всичко това може и да е изчезнало.

След къпането си обличаме мръсните дрехи. Исках да ги изперем, но нямаше да изсъхнат навреме и двамата сме достатъчно уязвими, без да трябва да се разхождаме наоколо голи.

Връщаме се да изследваме гората още малко и тръгваме покрай потока. Дърветата образуват балдахин над главите ни, розови и бели орхидеи растат по стъблата и висят от клоните. Земята е покрита със светлозелен мъх, кристален на слънчева светлина. Чуваме птици; няма съмнение, че са птици, а на мен дори ми се стори, че една катеричка се стрелна из клоните.

Започва да става студено, затова се връщаме покрай потока до мястото за нощуване. Докато събираме дърва за огъня, чувам, че Хекс ме вика, тичам и заставам до него.

Но виждам невероятно, за разказ дори, ужасяващо чудо.

Ей от дървото, което из почвата първом заскубах,

възчерни кърви избликват и капки от тях опетняват

с гнилоч земята. Разтърсват ми тялото тръпки студени,

в жилите моята кръв линее от страх и от ужас.

— Какво? Какво правиш…?

Той държи един клон, покрит с лепкаво тъмно вещество.

— Това е в Енеидата.

Пак Енеидата!

Отдръпвам се, защото не искам да повярвам.

— Кървящо дърво.

— Да: знак, че ще трябва да погребем някого.

В книгата е така, защото Полидор, синът на троянския цар Приам, е убит и Еней трябва да му направи подходящо погребение.

Обръщам се, като се мъча да скрия отчаянието в гласа си, но ми е трудно поради мисълта за кървящия клон.

— Няма кой друг да погребваме.

— Засега не — отговаря Хекс.

Връщам се при него. Той държи клона, но по него вече няма никаква кръв.

— Нещо ужасно ще се случи, нали?

След Земетръса Одисеята поне ни предоставяше някои улики, служеше ни като някакъв вид пътеводител. Паралелите с Енеидата са по-неясни и може би служат само като доказателство за все по-нарастващия хаос в света около нас.

Ако книгите вече не ни носят спасение, ни остава още по-малко надежда от преди.

Стъкмяваме нов огън от клони, които не кървят, и си правим легло на мъха между клоните на дърветата. Опитвам се да кажа на Хекс, че един от двамата трябва да остане буден, да бъде на пост — току-виж някое друго дърво реши да прокърви през нощта — но съм прекалено уморена и приветствам съня. Като богиня.