Франческа Лия Блок
Островът на изобилната любов (8)

6
Водовъртеж

Освободих се от създателя на чудовища Кронен, но не съм се освободила от чудовищата на жаждата и глада. Кожата на устните ми е суха, разранена и още повече се възпалява, когато ги облизвам с подутия си език. Небцето ми също е подуто, а очите ме болят при всяко мигане. Стомахът ми кипи.

Венис продължава да говори с мек, призрачен глас, но звучи все по-далечен и по-далечен.

Накрая чуваме стъпки и някой идва при нас.

Мъжът повдига главата ми и ми дава да пия вода, с което утолява ужасната ми жажда. Мъча се да не позволя нито една капка да се разпилее, но той ме кара да пия прекалено бързо и трябва да преглъщам много усилено. После ме храни с лъжица с някакъв вид овесена каша, която аз бързо гълтам.

— Много добре, момиче, скоро ще стигнем там, където отиваме — изръмжава мъжът.

Когато излиза, момчето призрак ме осведомява, че мъжът се казва Мърк и е мой баща. Но това е невъзможно. Спомням си баща си. Той е висок, тих човек с нежни ръце, а не този ужасяващ пират, който ни е вързал в трюма на управляван от духове кораб.

— Защо? — питам аз, в копнежа си за истинския си баща, за истинския си живот, а не за това сега.

— Защо какво?

— Защо е всичко? Защо сме тук? Къде е това тук? Какво се случи с всички? — Не искам да плача, но усещам как сълзите напират в мен.

— Моля те, опитай се да поспиш — казва той.

Затварям очи, като се надявам, че всичко ще е различно, когато се събудя. Че ще си бъда вкъщи, където и да е това вкъщи, в безопасност зад заключени врати, далеч от света.

* * *

Вместо това се събуждам от яростно клатене и имам чувството, че корабът е подхвърлян между лапите на две морски чудовища. Чуваме как вятърът бушува над главите ни.

— Буря — казва Венис.

Само буря? Това не е обикновена буря. Сещам се за една дума от книгите, които ми четеше човек, когото обичах. Водовъртеж.

Повдига ми се и се надявам, че няма да повърна храната, която онзи човек ми даде преди малко.

— Дишай дълбоко — казва ми Венис. — Както ни учеха Хекс и Ез. Спомняш ли си?

Става още по-лошо, когато си помисля за дишане. Ами ако съм забравила как се диша? Ами ако някоя част от мозъка ми е трайно увредена и завинаги трябва съзнателно да контролирам всяко свое мигане и всеки свой дъх?

Докато се опитвам да дишам, чуваме шумно отваряне на врата, крясъци, тропот, блъскане и после три фигури, също вързани с въже, са тук в тъмнината при нас.

Не виждам лицата им. Единият от тях плаче, другият пее песни като ангел, третият крещи ругатни, а през това време Венис се мъчи да ги успокои.

— Какво става? — пита ругаещият.

— Хекс, опитай се да се успокоиш. Има буря, но мисля, че всичко ще се оправи. Трябва да сме заедно.

Хекс? Хекс е тук?

— Майната му! И кой плаче? Престани с този глупав плач, разбра ли?

Хекс не говори така.

Плачещият се тресе и се дави, като се мъчи да сподави риданията си.

— Ез, всичко е наред — казва Венис. — Ще се оправим.

— Елиът? — пита плачещият.

— Не, аз съм Венис, братът на Пен.

— Къде е брат ми?

— Ез, слушай ме внимателно, Елиът не е тук. Всички вие сте под въздействие на някаква магия. Но мисля, че когато слезем от кораба, това ще свърши.

Пеещият отново запява. Може би е ангел. Музиката е небесна — ако имаше цвят, щеше да е бледосиня — но корабът толкова силно се клати, че не мога да й се насладя. Все едно да слушаш ангелска песен, докато си в ада. Съсредоточавам се върху усилията си да не повърна.

— Млъкнете, дявол да го вземе, млъкнете всички! Ти спри да пееш!

Ругаещият.

— Аш, може ли да замълчиш за малко — казва с нежен тон Венис, което изглежда е единственият тон, който използва. Може би това е характерно за призраците. — Много хубаво пееш, но в момента всички сме в тежко положение.

Корабът се накланя и едно от телата се плъзга към мен — виждам черната коса и бялото овално лице. Сърцето ми се напряга и се бори срещу въжето около гърдите ми.

— Какво ти е на тебе? — изсъсква той. — Имаш налудничав поглед. Друсана ли си? Казах ти повече да не се друсаш. Изглеждаш ужасно.

— Хекс — казва Венис. — Това е Пен, гаджето ти. Спомняш ли си я?

— Кучка — промърморва Хекс.

Повдига ми се и ме облива студена пот. Момчето призрак се примъква към мен и раменете ни почти се допират.

— Той не знае коя си. Ти знаеш ли кой е той?

Спомням си един слаб чернокос човек, който ме прегръщаше в леглото и ми четеше книги, а през това време светът около нас изчезваше. Но ние бяхме в безопасност; бяхме заедно. Той никога не би ме нарекъл кучка. Той ме обичаше, нали? Той…

Корабът отново се накланя, овесената каша изригва от мен и образува воняща локва.

— Отвратителна си — казва той. Имам чувството, че влива отрова във вените ми, както и че може би съм повърнала собственото си сърце.

Не разбирам защо бяхме принудително извадени от дома си. За какво? За това тук ли?

— Говори с него — казва малкият ми брат. — Кажи му коя си.

Пеенето и плачът се засилват. Толкова ми е лошо, че не мога да правя нищо.

— Искам да си отида вкъщи.

— Знам. Но сега не може. Кажи му коя си.

— Хекс? Това съм аз, Пен.

Той не отговаря.

Опитвам пак, защото какво друго ми остава? Опитвам се да дишам, да се съсредоточа, да следя картините в главата си и да им позволя да ме водят.

— Спомняш ли си? Ние и приятелите ни се борехме с гиганти и вещици и накрая се изгубихме, но после пак се събрахме всички заедно. Ти се върна при мен. Ние се обичаме. Аз те обичам.

Чакам и си мисля, че пак ще ме наругае, но той мълчи. Ез и Аш също мълчат. Дори корабът сякаш е затаил дъх. Разпознавам затишието пред буря.

Нещо се тряска и удря, захвърля ни на другия край на кораба и точно когато Хекс произнася името ми и гласът му този път е различен (може би започва да ме разпознава?), отново потъвам в тъмнина.