Франческа Лия Блок
Островът на изобилната любов (11)

9
Царят

Хекс пристъпва гневно напред.

— Трябва да видим приятелите си веднага. Царят му се усмихва, но очите му остават сериозни, дори тъжни.

— Съжалявам, Хексан. Първо трябва да се изкъпете и да се преоблечете. Ще видите приятелите си на банкета довечера.

Посягам да хвана Хекс за ръката, но той ме отблъсква и се приближава към царя.

— Значи владееш някои хватки. Добре. Превземаш се и говориш глупости, знаеш името ми и можеш да ни накараш да виждаме труповете си. Живееш в доста красив дом, като се има предвид, че останалият свят се е разпаднал, доколкото знам. Но от това не следва, че можеш да се гавриш с нас.

Царят свива устни сякаш е усетил някаква неприятна миризма.

— Не ми харесва, когато се употребява такъв език в присъствието на моята царица.

— Изобщо не ми пука и, между другото, тя не е твоя. Тя не принадлежи на никого. А ако принадлежеше на някого, приятел, това щях да съм аз.

— Пенелопи — казва царят. — Какво ще кажеш за това момче?

— Извинявам се — заеквам аз и дърпам Хекс за гърба на ризата. — Ние и двамата сме много изморени и разстроени. Ако може само да видим Венис и Ез и Аш. И нашето куче Аргос?

— Ще ги видите, ще ги видите. Но първо искам да изглеждате прилично. Буря, Мрачната и Бързата ще ви заведат до стаите ви. — Той кимна с глава към жените-птици. Почти бях забравила за тях. Буря, Мрачната и Бързата. Ела, което означава „буря“, Келено, което означава „мрачната“ Окипета, което означава „бързата“, са имената на харпиите в митологията. Не съм учудена, че тези жени носят имена на харпии, макар че са доста по-красиви от древните крилати вещици с орлови нокти.

Царят очевидно има под ръка множество симулации, а може би и под челото си, като се имат предвид еленовите рога.

Прошепвам на Хекс:

— Моля те прави каквото иска. Видях, че всички са тук, във видение. — Венис, Ез, Аш, Аргос. — Мисля, че казва истината.

Хекс кима, но очите му са студени. Все пак идва с мен и тръгваме след жените-птици по един коридор.

Спираме пред една врата.

— Твоята стая — ми казва една от домакините. Хекс се кани да влезе, но тя го спира. — Ти си в съседната.

— Мамка му — казва той.

Слагам ръка на рамото му.

— Няма значение. За момента — казвам му тихо аз.

— Не искам да правим скандали. Трябва да видим приятелите си.

— Както кажеш — отвръща той, без да ме погледне и го отвеждат към стаята му.

В моята стая има голямо легло на платформа от полиран кварц. На пода има инкрустирана роза. В розата има око.

На кварцова маса има чаша с вода, ленени кърпи, ваза с тъмночервени рози, поднос с плодове. Има рокли, закачени на кристални издатини от зелен, черен и розов турмалин, които се подават от кварцовите стени. Роклите са с почти един и същ модел — дълги, тесни, скроени на верев, от коприна или крепсатен. Някои имат тюл на подгъва или вмъкнати дантели. Те са в различни цветове — слонова кост, златист, сребрист, пепел от рози, прасковен, кайсиев, шафран, слънчеви зелени листа, небесносин. Някои, например синята, са украсени с кристални мъниста, напомнящи звездно небе. Всички те са моят размер, а аз не мога да си спомня кога за последен път съм носила рокля — може би на тържеството при завършване на началното училище. Тогава? И ми беше много неприятно. Сухата кожа на пръста ми закача конци от синята рокля и преставам да я пипам. Докато стоя там, настръхвам от ясното усещане, че някой ме наблюдава, и се оглеждам.

Аз наблюдавам себе си.

На стената виси мой портрет. Не го забелязах, когато влязох. Определено съм аз, но с дълга коса, каквато имах Преди, по-чувствени устни, по-силна брадичка и две очи. Три, ако се брои огромното око на тепсия в ръката ми на портрета. Окото на Бул Циклопа. Платното е пищно и бляскаво, наситено със светлина. Аз съм с голи гърди, мъртвешки бледа и съм обградена с увяхващи рози, много подобни на онези в картината на Данте Габриел Росети Venus Verticordia. Всъщност цялата картина прилича на Росети. Кожата на ръцете ми настръхва и контрастира с гладката кожа на момичето от портрета.

Кой е този цар и какво иска от нас? От мен?

Каня се да извикам Хекс, но се възпирам. Той само още повече ще се ядоса и ще се изложим на още по-голяма опасност. Изглежда по-разумно да въздействаме върху егото на този странен човек и да го обърнем в наша полза, особено ако е толкова запленен от мен, колкото изглежда.

Опитвам се да не обръщам внимание на топлите вълни, които се разливат от гърдите ми, сякаш очарователен непознат разглежда голото ми тяло.

Пен, спри. Съсредоточи се.

Към стаята има баня с вкопана кварцова вана и купа с розови листа на ръба. Течаща вода?

Пълня ваната, разпръсквам листенцата и влизам вътре. Опитвам се да не мисля за нищо и за никого, докато се сапунисвам и изплаквам. После се избърсвам с хавлиена кърпа и обличам синята рокля. Завързвам мократа си коса и обувам тъмносивите велурени ботуши, които ме чакат. Няма никакво бельо, а моето е мръсно, затова оставам смущаващо гола под роклята, но също и успокоена от допира на плата с чистата ми кожа. Трябва да отида да намеря Хекс. Въпреки странните обстоятелства, все пак се вълнувам, че той за пръв път ще ме види изкъпана и облечена като хубаво момиче. Ами домакинът? Вълнувам ли се какво ще си помисли той?

Преди да изляза, се оглеждам в огледалото над бюрото. Дрипавата превръзка на окото ми разваля целия ефект. След това виждам малката кристална купичка.

В нея има око.

Око, което изглежда толкова естествено, че би могло да бъде истинско.

Но е направено от стъкло.

Кафяво е, като моето.

Взимам го и внимателно го въртя между палеца и показалеца си. То е хладно и твърдо на пипане, но и малко податливо, което ми се струва странно.

Без да се замисля, го слагам в празната си очна кухина.

Веднага затварям дясното си око, за да проверя — защото това е невъзможно.

Виждам.

Виждам със стъкленото око.

Образите са размазани, както през опушено стъкло, но все пак виждам.

Разплаквам се. Сълзи се стичат по лицето ми. И от двете очи.

Не. Не искам всичко това. Кой е този магьосник, този чародеец? Защо прави това?

Втурвам се в коридора и се сблъсквам с Хекс. Соча окото, но не мога да говоря.

— Какво има? Стъклено око? Какъв е проблемът?

— Виждам през него. Хекс, виждам.

Той отърсва някакви невидими окови.

— Трябва да намерим Венис, Ез и Аш и да се махаме оттук.

— Добре — прошепвам аз.

Не мога да кажа на своя любовник и най-добър приятел, макар и да знам, че сигурно е прав, че изпитвам дълбока и смущаваща нужда да остана тук.

* * *

— Хексан — казва царят, когато влизаме в залата, където той все още седи, — не си облякъл дрехите, които ти оставих.

Осъзнавам, че Хекс не е свалил мръсните си дрехи, макар че кожата и косата му изглеждат чисти.

Хекс вдига рамене.

— Предпочитам си своите, благодаря.

— Ще видим — казва царят.

Хекс среща своят еквивалент на „ще видим“! Аз пристъпвам една крачка напред и изправям рамене.

— Можеш ли да ни обясниш всичко това?

Царят се усмихва и става.

— Всичко какво? Това място? Нещата, които намери в стаята си? Защо питаш?

Мъча се да не трепна и да не падна на колене под неговите очи с цвят на син ахат. Вместо това тръгваме след него по друг коридор.

— Защото искам да разбера — казвам аз.

— Разбира се, че искаш да разбереш. И ще разбереш.

Това не ми е достатъчно. Налагам си да продължа да говоря.

— Докараха ни тук с един кораб. Имахме най-различни халюцинации; мислех, че ще се побъркам, после корабът се разби и когато дойдохме в съзнание на брега, двамата с Хекс видяхме два трупа, приличащи на нас и дърво, което кървеше.

— Кървящо дърво? — Царят се мръщи и поклаща глава. — Това не беше предвидено. Съжалявам, че сте били подложени на тези неща, но не бих могъл да обясня всичко, дори и да исках. А сега е време да възстановите силите си и да видите някои свои приятели, които ви чакат.

Той ни въвежда в друга стая и те са там.

* * *

Аргос се плъзга по гладкия инкрустиран под и аз го взимам на ръце, като му позволявам да завре муцуна във врата ми и да ме целуне по лицето. Той целият трепери от радост.

Венис, Ез и Аш са седнали на възглавници около дълга ниска маса и плитко басейнче в средата. В него растат розови лотоси и плуват риби кои. Двуметрови свещи осветяват стаята, а във всеки ъгъл има почти също толкова високи кристали. Моите любими момчета са изкъпани и изглеждат добре, облечени с ленени ризи и панталони, но и с кал да бяха покрити, аз пак щях да им се зарадвам.

— Пен! — вика Венис и се затичва към мен, последван от Ез и Аш. Заравям лице в гнездото, което техните рамене образуват за мен. Те ухаят на маслини, мед и пресни, но леко киселинни подправки. Усещам как мускулите ми омекват от облекчение.

Венис ме хваща за ръка.

— Окото ти.

— Ще ти разкажа по-късно — прошепвам аз, защото не искам да показвам на домакина ни, колко задължена съм му и без това. Той ме наблюдава сега, а очите му са толкова искрящи, колкото и кристалите в стаята. — Но разкажете ми за себе си, момчета — казвам аз високо.

— Събудихме се тук. Сигурно е имало корабокрушение. — Ез ме прегръща и ключиците ни се удрят. — О, много си слаба.

— Ти ли ми го казваш? — отговарям аз.

— Но аз вече се храня, благодарение на домакина ни — казва той и отправя стеснителна полуусмивка към царя. — И ти ще се храниш. Погледни! — Той ме завежда до маса, на която са наредени чинии с риба, ориз, зеленчуци, увити в лозови листа.

Брат ми все още се притиска до рамото ми.

— Уплашихме се, че може да си…

— Знам. Аз също.

— Какво се случи с Мърк? — питам аз и го галя по челото.

Венис клати глава, Аш се мръщи, а Ез казва:

— Не знаем.

След като си върнах момчетата, мога да помисля и за баща си. Осъзнавам, че и от него имам нужда. Всички ние бяхме по въздействието на онази магия, не само той. Къде ли е сега? Но знам, че в момента не мога да попитам царя. Все още не.

— Езра е прав. Трябва да ядеш — казва той и продължава да ме гледа.

Допускам, че те вече са доста близки; Ез не разрешава на никого, освен на брата си близнак, да го нарича Езра. Дори и Аш не го нарича така.

На стената над масата виси картина с маслени бои на млада жена с леденосини очи и леденобяла коса, оградена с корона от черни рози. Макар да е изправена и очите й да са отворени, в лицето й се чувства смъртта; това и качеството на рисунъка ми напомнят за Офелия от Джон Еверет Миле. По някаква причина освен тази, жената от картината ми изглежда позната, но не мога да се сетя защо. Изпитвам безпокойство, като ме наблюдава.

— Коя е тя? — питам Ез.

— Не е ли невероятна? Искам да се науча да рисувам така. Той обеща да ме научи.

— Кой? — питам аз, но вече знам. Царят има много таланти.

Забелязвам, че Аш прави гримаса. Дали го ревнува от царя? Ез изглежда не съзнава това, а аз все още не знам коя е жената от картината.

Но храната е толкова вкусна, колкото изглежда и мирише, и докато ям, забравим за всичко останало. За десерт има смокини и чай с мед. Чаят има вкусна мента, лайка, мащерка, цикория, малини, а всеки аромат е много ясно изразен и имам чувството, че ям свежи растения. Има още и тъмно, сладко вино, което сякаш е дестилирано от скъпоценни камъни. Всички пийваме по малко, освен Венис, който казва, че ще му се приспи, и Хекс, който се намръщва, когато царят ми подава чашата. Но аз я взимам. Усещам стомахът си пълен за пръв път от цяла вечност. Но се страхувам от този човек, който има толкова голяма власт над нас, над света.

Все пак е трудно човек да отхвърли удоволствието на момента. Когато Аргос скача и се опитва да пие от дългия басейн с вода в средата на масата, царят го грабва в ръце.

— Не може, малкия ми. Ще ти се даде вода за пиене, в която няма риби и цветя.

— Тя обаче тъкмо затова му харесва — казва Венис.

Аргос близва царя с дългия си кучешки език странично, точно както ме ближе мен. Ез поглежда възхитено царя; той изглежда точно толкова очарован от него, колкото и Аргос. Имам неясен спомен, че съм разказала на Ез и Аш история, в която съм им описала царя, преди това да се случи.

Изглежда прелестен, каза тогава Ез.

Колко контрол упражнява този цар над нас?

Нашият домакин пуска Аргос на земята; кучето застава на задни крака и пляска с предните си лапи. Всички се смеем, дори Аш, който отпива още вино. Но не и Хекс.

— Аз отивам да си легна — казва той, щом се нахранихме.

Навеждам се към него и шепна в ухото му.

— Какво не е наред?

— Изпитвам недоверие към това място, към този човек. Тук има някаква магия и всички трябва да се махаме.

— Може би той ще ни помогне да намерим Мърк — казвам аз. Онова, което не казвам, е, че царят ни дава храна, баня, легла, дрехи, а на мен ми даде и зрение.

Хекс добре ме познава; вероятно знае какво мисля. Става и се обръща, а лицето му изразява тревога. Повтаря, че отива да си легне.

— Съветвам тебе, Ез и Аш да спрете да пиете. И тримата имате налудничав поглед.

Защо казва това? Спомням си как говори с мен на кораба, когато мислеше, че съм майка му. Знам, че е чувствителен на тема алкохол, откакто е въздържател. Единственото време, през което ме е виждал пияна, беше в хотел „Лотос“, където се запознахме. Тогава и двамата се дрогирахме със сока от лотосови цветове. Но сега е различно. Сега виното ни се предлага от мъж с еленови рога, който току-що ми върна окото — колкото и откачено да звучи.

— Разкажи ни приказка за лека нощ, Пен! — крещи Ез, докато Хекс излиза от стаята. После се обръща към царя и му казва: — Пен е разказвач.

— Така си и мислех — казва царят и се усмихва с много неочаквана топлота, която излъчва към мен. — С удоволствие ще чуя една приказка за лека нощ, Пенелопи.

Аш ми подава още една чаша вино.

— Хайде, Пен, покажи какво можеш.

— Да, моля те — казва царят.

— Трябва да я уверяваме, че това е дарба — му обяснява Ез. — Тя е склонна да се подценява.

— Езра, мисля, че си прав. Пенелопи не съзнава истинската си стойност. Тя е забележителна жена.

Сега топлотата е директна и аз отклонявам очи от него. Как успява да предизвика толкова силна реакция в мен само с една дума и един поглед?

— Хайде, Пен — окуражава ме Венис.

Вглеждам се в портрета на стената и търся вдъхновение. Тези сини очи. Също като на царя.

Ето коя е тя! Момичето. Сестрата. Тя беше във видението ми, видението, което получих, когато се срещнахме.

— Ще ми е по-лесно, ако Аш пее — казвам аз с надежда да го отвлека, защото започва много да се напива.

Аш свива рамене и отпива още една глътка вино. Гледа нагоре към кварцовия таван и пее. Дори и пиян, той пее като ангел.

Започвам да говоря.

Нямам намерение да разстройвам царя. Може би е поради виното. Може би подсъзнателно се мъча да се отдалеча от него. Може би е пеенето на пияния Аш. Така или иначе това е историята, която му разказвам.

* * *

Минала беше точно една година от навечерието на събитията, които тя беше предсказала.

Момчето беше този, който счупи прозореца на стаята й с голи ръце. Прокара юмрука си през стъклото и кръвта потече по китката му, сякаш се беше опитал да се самоубие.

Тя лежеше на пода, а косата й, почти като на албинос, се беше разпиляла на всички страни. До ръката й лежеше празното шишенце от хапчетата. Трите черни хрътки лежаха настрани като заспали. Дори и змията, освободена от клетката, не помръдна при влизането му.

Студените сини очи на сестра му бяха отворени. Когато я взе в прегръдките си, кожата й, с цвят на кала лилия, беше изстинала. Крайниците й бяха сковани. Той си помисли, че трябва да й направи изкуствено дишане, но не знаеше как. Отвори устата й. Крещя в нея.

Този ден тя не му беше отворила, когато почука на вратата й и кучетата мълчаха. Той знаеше, че нещо не е наред. Опита се да се свърже с майка им, но тя не отговори. Тогава реши да счупи прозореца.

Когато дойдоха парамедиците, се сви в ъгъла, стиснал една от нейните книги. Те се опитаха да му я вземат, но той не им я даде. Отиде с линейката до болницата, притиснал книгата към гърдите си.

Майка му ги чакаше в болницата. Не можеше да ходи и я бяха сложили на инвалиден стол. Непрекъснато повтаряше. „Не, не, не.“ Той искаше да й изкрещи да млъкне.

Сестра му беше оставила видео на компютъра си. Не беше за никой друг, само за него. То гласеше: „Съжалявам за Сър, Бър и Узи. Имам нужда от тях при пътуването си, защото постоянно сънувам, че ще бъда сама по пътя. Имах нужда и от кадуцей, но знам, че той няма да ти липсва много, затова може би не трябва да се извинявам. Змиите господстват в отвъдното. Наистина те обичам, малко братче. Но този свят е гаден, прав си. Нищо не мога да направя оттук. Ти вероятно можеш.“

О, да. Като начало ги накарай да ми отрежат косата и сложи малко цигари в ковчега ми!

Тя беше взела кучетата и змията и беше поискала цигари; беше му оставила книгите си.

Той отвори книгата, която носеше в болницата, върна се вкъщи и никога повече не я пусна. Тя беше пълна с чертежи на символи, които не разбираше — слънца, луни, триъгълници, ръце, змии, голи хора, гълъби, жаби, ангели, дракони, скелети, саби, очи. Някъде в далечината кукувица изкука като пророчица за гибел, предупреждение за смърт чрез отрова или огън.

Дали има магия, помисли си момчето, за съживяване на мъртвите?

* * *

Значи някога той е бил нормално момче? Ако онова, което видях, може да се нарече „нормално“. Имал е сестра, която се е самоубила и е убила трите си кучета и змията си? Това не обяснява много. Но стомахът ми се свива и усещам болка в гърдите си, сякаш сама съм преживяла видяното.

Но не си го преживяла. Ти си ти. Той е непознат човек. Помни това.

Царят става.

— Много вълнуващо, моя царице — казва той. Изтрива с ръкав някаква прашинка, или може би сълза, от бузата си. — Знаеш много неща.

— Съжалявам — заеквам аз. — Не знам откъде дойде.

— Главата ме боли от виното, черната кръв на гроздето раздува вените ми и имам нужда от сън.

— Разказването ни помага да определим действието — казва царят с тайнствената усмивка на пророк.

— Кой знае къде ще ви отведе това пътешествие. Но за момента бих искал да те придружа до леглото ти.

При думата „легло“ тялото ми неволно се раздвижва и аз притискам бедрата си едно към друго, за да спра усещането.

* * *

Когато се събуждам, е следобед. Щом идвам на себе си, първото нещо, което правя, е да затворя дясното си око и да проверя. Да, мога да виждам с лявото си око.

Отивам да потърся Хекс в стаята му. Тя е също като моята, но без роклите и портрета. И подът е различен — него е изобразен скелет, застанал и казан със сабя в ръка.

Никакви следи от Хекс.

Отивам в трапезарията, и стаята с трона. Никой. Излизам навън. Чувам смях, пресичам двора и минавам под друга арка в овощна градина. Отвъд нея има тилна.

Сред дивите цветя виждам две фигури, които се надбягват, следвани от куче със странен вид, докато други двама души седят и ги гледат. Обяснявам си веселите движения на състезателите, когато виждам, че единият от тях е Венис, но не и когато виждам, че човекът, с когото се състезава, има еленови рога на главата. Не е ли трудно да се бяга с тях? Венис и царят се смеят като деца и това ме учудва; царят не ми приличаше на човек, който би си играл с малкото ми братче.

Царят извиква името ми и се затичва към мен. Той е бос и гол до кръста, по-мускулест е, отколкото си представях, и лицето му е зачервено.

— Дълго спа. Почина ли си добре?

— Къде е Хекс? — питам аз.

— Какво? Приятелят ти ли? Не е ли в стаята си? Може би е излязъл на разходка. Сигурен съм, че не е отишъл далеч. Ние се надбягвахме. Брат ти е бърз.

— Пенелопи е по-бърза — казва Венис, който идва при нас, последван от Ез, Аш и Аргос. Кучето ми никога не е изглеждало толкова щастливо. Езикът му почти докосва земята, а очите му блестят. Когато царят се навежда да го погали по главата, Аргос скача и го целува по лицето, което, изглежда, не е неприятно на нашия домакин.

Ез ме прегръща през рамо и ме целува. Никога повече няма да се разделям с него, Аш и Венис.

— Значи си по-бърза от брат си? — казва царят и вдига вежда предизвикателно. — Искаш ли да се надбягваме и да го докажеш? До онази скала и обратно.

Не му отговарям и се обръщам към останалите:

— Виждали си сте Хекс?

— Погледнахме в стаята му, когато се събудихме — отговаря Ез. — Помислихме, че е при теб и не искахме да ви безпокоим.

Усещам, че по огряното от слънцето лице на царя пробягва тъмна сянка.

— Не разбрах защо той се разстрои снощи — продължава Ез. — Храната тук е толкова хубава! Всичко е идеално! Нали, Аш?

Аш не отговаря, а се смъква на земята до покривката с пикника и отваря бутилка вино. Чудя се дали наистина ревнува Ез заради отношенията му с царя. Той никога по-рано не е бил ревнив. Но всъщност до този момент около нас не е имало други красиви млади мъже.

— Ще изпратя някого да потърси Хексан — казва царят. — Сега хапнете нещо и нека после да се състезаваме.

— Виждаш ли? — казва Ез и ме придърпва към трапезата. — Храната е фантастична! Никога няма да си тръгнем оттук. — Смокини, ябълки, круши, малки парчета сирене, увити в смокинови листа, един меден хляб.

Никога няма да си тръгнем оттук.

Това ме разтревожва, но изглежда не тревожи спътниците ми. Дори и Аш вече блажено си похапва.

— Как се сдобивате с всичката тази храна? — питам аз царя. — Знаете ли какво е положението нататък? — Посочвам към хоризонта и морето, което ни изхвърли тук.

— Отглеждам овощни дървета, зеленчуци и зърно, имам пчели, кози и пилета. Ловим риба в реките. Кухнята ни е семпла, но се надявам, че ти харесва.

— Но как? Къде се намира това място?

— Цветната люлка. Просто една моя малка мечта. Сега яж. Аз ще отида да кажа на едно от момичетата да потърси приятеля ти.

Още веднъж съм прекалено гладна, за да поставям под съмнение нещата. Венис, Ез, Аш, Аргос и аз се наяждаме до насита и се отпускаме на тревата, докато царят го няма. Не говорим, замаяни от амброзиевия аромат във въздуха, от синьото небе, пълно с малки бели облаци, от допира на цветя до кожата ни. Откъсвам няколко цветчета и ги увивам около къдрите на Аш. Той е прекалено пиян и не забелязва. Когато царят се връща и ме уверява, че е изпратил жената-птица на име Мрачната да потърси Хекс, се съгласявам да се надбягвам с него.

— Но не съм облечена подходящо — казвам аз и соча прасковената копринена рокля, с която спах тази нощ.

Той се усмихва и ми показва белите си зъби.

— Изглеждаш прекрасно. Но ако искаш, можеш да срежеш подгъва, за да ти е по-лесно да тичаш. Има още много, много рокли.

Питам го как има толкова много и защо ми ги е дал на мен.

— Тук отглеждаме копринени буби и имаме майстори тъкачи. И ти казах защо. Не искам да те разстройвам, но отдавна знам за теб, отдавна знам, че си моята царица.

Съзнавам, че няма начин да водя логичен разговор с него, но, от друга страна, повечето неща и без това вече не са логични.

— Аз ще ти стана стилист — казва Аш. — Не се безпокой. И като си свърша работата, вече няма да си спомняш, че съществува ликра. — На това място двамата с Ез избухват в неудържим смях. Изглежда виното е заличило напрежението между тях.

— Вие, момчета, пияни ли сте? — питам аз и си мисля за Хекс: Имаш налудничав поглед.

— Пияни сме от любов — казва Ез.

— Островът на любовта — казва Аш. — Сещаш ли се? Пияни сме на Острова на любовта. — Той коленичи пред мен и разпорва хоризонтално подгъва на роклята ми, така че тя свършва малко над колената и остава достатъчно плат да се направят възли между краката. Използваме откъснатото парче плат да пристегнем гърдите ми, тъй като все още нямам долно бельо. Виждам, че царят ме наблюдава, докато Аш връзва плата около гърдите ми и поглеждам надолу, надявайки се, че не се изчервявам прекалено явно.

Преди не бях много бърз бегач — бях доста схваната. Венис беше спортистът в семейството ни. Но след Земетръса заякнах от тренировките с Хекс и Венис.

Къде е Хекс? Не ми харесва, че все още го няма; това ме изнервя. Може би бягането ще ми подейства добре.

— По местата. Готови. Старт! — вика Венис и ние с царя побягваме през поляната.

Дългата трева гъделичка прасците ми. Слънцето блести в очите ми. Очи! Сърцето ми помпа кръв в тъпанчетата ми и се мъча да не изоставам от мъжа с дългите крака. Той има преднина и аз не искам да ме победи. Искам да му покажа, че съм силна и че не може толкова лесно да ме спечели със своите ласкателства и фокуси. Движа ръце по-бързо, държа ги близо до тялото си, изправям глава, изпъчвам гърди.

Може би той нарочно ме пуска напред, не съм сигурна, но го настигам и всеки от нас докосва една от протегнатите ръце на Венис.

Отпускаме се на земята и се мъча да си поема въздух. Царят пада до мен. И той е задъхан, а по кожата му блестят капки пот. С крайчеца на окото си виждам гладката мускулатура на раменете и гърдите му. Той се обръща на една страна и се усмихва. Смущаващите рога хвърлят сенки по лицето му.

* * *

Момчето свежда поглед към сестра си, която лежи в подплатения с розов сатен ковчег. Дори и с късо подстриганата си коса, тя прилича на ангел. Ангел, който е отровил трите си кучета и убил змията си, за да й правят компания. Белите й ръце са скръстени като криле и той е успял да пъхне пакет цигари под ръцете й. А после дискретно да среже една къдрица и да я скрие в джоба си. Представяше си как ще влезе в ковчега при нея. Там ще е тъмно. Те ще бъдат в тъмното заедно.

Но не, той ще бъде силен. Той ще промени нещата за себе си и за любимата си, когато накрая я намери. Той ще се научи да използва магия и ще промени света.

* * *

— Добре ли си? — пита царят.

— Добре съм — отвръщам аз, защото не искам да му показвам какво съм видяла току-що, особено ако умишлено ми е позволил да спечеля надбягването.

— Имаш нещо… — Той се присяга и маха стръкче трева от бузата ми, като за момент задържа лицето ми в ръце, и ме гледа в очите.

Не ми харесва как от този жест сърцето ми отново се разтуптява, точно когато се мъча да се успокоя. Съзнавайки, че брат ми и приятелите ми ме наблюдават, аз ставам и оправям разкъсаната си копринена рокля.

— А сега следва състезание по стрелба с лък — обявява царят и скача до мен. Отваря голям кожен сак и изважда лък и колчан със стрели. — Победителят ще спечели това. Венис?

Брат ми взима лъка и го разглежда.

— Никога не съм опитвал.

— Но ти имаш добра координация ръка — око, сигурен съм в това. От всички спортове, с които си се занимавал. Фокусирай се, дишай и опъни лъка. И не забравяй напрежението в ръката, която не стреля, ръката на лъка.

— По какво ще стреляме?

Царят посочва към небето. Ято бели гълъби. Може би същите дванайсет, които видяхме с Хекс при пристигането си на острова. Те кръжат над нас и като че ли чакат да бъдат свалени.

— Не убивам животни — казва Венис. — Не са останали много.

Царят си взима лъка и се обръща към Ез и Аш.

— Предполагам, че и вие двамата също не убивате птици.

Ез и Аш се споглеждат, вдигат рамене и поклащат глави — не.

Царят се обръща към мен.

— Пен? Те няма да умрат. Само ще се трансформират.

Присвивам очи към него на минзухарената слънчева светлина.

— Така ли?

— Да, така. Ще ти покажа.

Той слага стрела в лъка и опъва тетивата. Стрелата пронизва един гълъб.

Поемам дълбоко въздух, като си спомням гълъба в съня с майка ми.

Но когато птицата пада като камък на земята, тя вече не е птица, а бяла роза, пронизана със стрела, но все пак като по чудо цяла. Другите гълъби невъзмутимо се престрояват в небето над нас.

— Ще е добре да имаш собствен лък и стрели, за да се защитаваш при опасност — казва царят и поставя нова стрела в лъка. — Тоест, ако стрелбата ти е истинска, което е спорно. — Той се усмихва и прокарва ръка през косата си, която веднага отново заема перфектната си форма. Прилича на жълти листенца.

Отговарям на предизвикателството и взимам лъка от ръцете му. Никога не съм стреляла с лък, но по някаква причина в този момент това не ми се струва особено трудно. Само че не искам да стрелям по птица, след като не съм виждала птици от толкова дълго време.

Те няма да умрат. Само ще се трансформират.

Вярвам ли му? Искам да му вярвам. Това е начинът да проверя дали казва истината. Като рискувам скъпоценния живот на някое малко същество…

Насочвам лъка към един гълъб. Еднакъв натиск в двете ръце. Спомням се какво ме учеше Хекс за боя със саби: Когато нанасяш удар, това не е мисъл. То е чисто действие. Ти въплъщаваш резултата.

Гледам с едно око бялата птица — тя ще падне на земята като роза, Пен — опъвам тетивата и стрелям.

Всички заставаме и вцепенено гледаме как стрелата ми се издига в небето, избухва в пламъци и полита през облаците като комета, докато изгаря напълно. Птиците се разпръскват невредими.

— Какво беше това? — пита Венис.

— Нямам представа — отговарям му аз. — Но поне не убих гълъб.

— Още един знак за благородството ти — произнася напевно царят. — Лъкът и стрелите са твои, царице Пенелопи. Пожелавам ти да ги използваш добре, докато царуваш до мен.

Да царувам до него? Пламъкът на следобедната фантазия пращи и догаря като моята огнена стрела. Аз не съм царица. Само едно момиче, което стреля наслуки и стрелата му се самозапалва. Макар и да не знам какво точно означава, знам, че се е случило на Акест, сицилийския цар, който дал кратка почивка на хората си, преди отново да поемат на път. Пак Енеидата. Влудяващата книга на Хекс. Нашата книга. И трябва да намеря Хекс.

Като че ли съм й подсказала, Тъмната, чернокосата жена-птица приближава към нас по поляната.

— Момчето е с Бързата на водопада — казва тя. Гола до кръста е и забелязвам, че Венис се изчервява и отвръща поглед. Той много отдавна не е виждал друга жена освен мен, а да не говорим за полугола жена с криле.

Царят й благодари и се обръща към мен.

— Царице Пенелопи?

— Престани да ме наричаш така.

— Съвсем наблизо е. Там е малък рай и можем да поплуваме. Всички можете да дойдете. После ще се върнем тук за вечеря.

Ез скача, хваща Аш за ръка и тръгва весело, а Аргос ги хапе по глезените.

Сега дори и Аш изглежда щастлив, сякаш сме на ваканция, а не корабокрушенци на остров, чийто владетел е магьосник с еленови рога, и очевидно е омаял приятеля му. Само Хекс може да оправи нещата.

И така, всички се съгласяваме и тръгваме.

Водопадът се намира зад ливадата, отвъд възвишение с кварцови скали, сред палмова горичка. Минаваме през дърветата по пътека, водени от звука и мириса на вода. Стигаме до мястото, където въздухът е влажен и водопадът се спуска стъпаловидно от високи скали в езеро. Царят се хвърля във водата, последван от Ез и Венис. Мрачната кацва на една скала и ги наблюдава, показала вълнуващите си гърди. Обръщам се към Ез.

— Какво става? Имаш ли представа?

Той вдига рамене.

— Искам още малко вино.

Не обръщам внимание на това.

— Къде мислиш, че е Хекс? Той не би си тръгнал просто така, нали?

Не съм толкова сигурна. Напоследък се държи странно към мен — толкова хладно снощи и почти жестоко на кораба. Може би все още е под влияние на онази магия? Но къде би могъл да отиде?

— Може би търси Мърк? — предполага Аш, сваля ленената си риза и се настанява на скалата да се пече на слънце.

— Щеше да ми каже, ако е така.

Аш гледа с присвити очи как царят с Ез и Венис се плискат в езерото и около тях хвърчат малки капки с цветовете на дъгата.

— Кой знае? Този човек е намислил нещо. Но поне има хубаво вино.

— Хайде, Пен, ела при нас! — вика Ез.

— Къде е Хекс? — питам аз и поглеждам към жената, наречена Мрачната. — Каза, че приятелката ти го е довела тук.

— Така ми каза Буря — отговаря ми тя и очите й са още по-златни на слънце.

— Ще го намерим, обещавам ти — казва царят. — Ела във водата, Пенелопи. Тя е твоята стихия. Трябва да я опознаеш колкото може по-добре за случаите, когато най-много ще ти потрябва.

Дали не би могъл да се изразява малко по-ясно? Говори все по този начин. Може би знае какво стана след Земетръса, когато онази вълна стигна до къщата ни. Само че как би могъл да го знае, освен ако и той, също като мен, има способност за ясновидство, което в неговия случай не би ме учудило.

Но независимо от това какво иска да каже и как знае каквото знае, той е прав; може да съм изстреляла горяща стрела, но водата е моята стихия. И ми е нужна колкото може повече свежа вода, за да наваксам за липсата й през последните месеци. Всички ние имаме нужда от вода. Венис излиза от езерото и пак скача вътре от скалата, последван от Ез. Аш затваря очи, сякаш иска да ни изтрие всички от съзнанието си, и ляга на скалата да се пече.

Спомням си как плувахме с Хекс преди не повече от ден. Толкова ли беше? Изглежда ми цяла вечност. Къде е той?

Но колкото и да ме мъчи този въпрос, аз все пак се вмъквам в езерото, така както човек се вмъква в топла копринена рокля. Самата копринена рокля, с която съм облечена, не предоставя кой знае какво прикритие, поради което се опитвам да стоя под водата, за да не вижда царят контурите и сенките на тялото ми. Той ме наблюдава от известно разстояние и се усмихва. После изчезва под водата и само върховете на рогата му се подават на повърхността.

Докато съм обърната на другата страна и гледам как Венис се гмурка, усещам как две ръце зад гърба ми ме повдигат и изпищявам така, както пищят един тип момичета, на които никога не бих искала да приличам. Не мога да си позволя да се държа като глупаво и слабо същество.

Царят е зад гърба ми и ме е хванал през кръста. Той ми се смее и хищническото изражение е изчезнало от лицето му; сега е само игрив младеж — е, с еленови рога, но все пак. Водата по мускулестите му рамене блести на слънцето. Усещам как тялото ми се поддава, като растение, което има нужда от хранене.

Той те притежава, мисля си аз. Ти си негова.

Не, аз съм на Хекс, ако ще съм нечия. Къде е Хекс?

Но Хекс го няма, а аз скачам из водата и плувам с царя — съзнавайки, че все повече изпадам под магическото въздействие на кожата му, на очите му, на усмивката му, че съм неспособна да се боря, а и не съм сигурна дали искам да се боря. Накрая се захлажда и решаваме да се приберем.

* * *

В стаята си събличам съсипаната копринена рокля, обличам друга, чиста — кремава с тъмнорозова дантела — и обувам червени велурени ботушки. Слагам огърлица от барокови перли в различни розови нюанси и забождам на главата си венец от златни и сребърни листа. Стомахът ми мърмори и като слагам ръка върху него, усещам мускулите си под тънкия плат. Все още се чувствам неудобно да ходя без бельо. Бих могла да помоля нашия домакин да ми даде нещо, но, разбира се, няма да му доставя това удоволствие. Той и без това вече има чувството, че ме притежава.

И ти му позволяваш да те притежава, карам се на себе си аз. Носиш неговата каишка на врата си. Но не свалям перлите.

— Царице Пенелопи — казвам аз на жената в огледалото с намерение да прозвучи гневно и иронично, но прозвучава едва ли не гордо. Странно. Още по-странно е отражението, което ме гледа отсреща, сякаш пред мен е самата богиня на красотата. Не мога да се позная.

Когато отивам в трапезарията за вечеря с останалите, свещите са запалени, а през прозорците прониква теменужен здрач. На масата има още чай, яхния от морски дарове с ориз, зелена салата с горски плодове, ядки, натрошено козе сирене и латинки. И вино. По време на вечерята царят разговаря с Ез за живопис.

— Целта е да се създаде илюзия, нали? — казва царят. — Илюзия за дълбочина, за светлина, за душа.

Ез се навежда напред и попива думите му.

— Но как?

— Ти сигурно знаеш за това повече от мен.

— Съмнявам се. Това са шедьоври. Получил си тази дарба след Земетръса, така ли?

— Може и така да се каже, в известен смисъл — отговаря царят.

Аш вдига очи към тавана и отпива още вино. Ез не забелязва; твърде зает е да наблюдава царя.

— Искам да те рисувам — казва той.

Царят отмества косата от очите си и се усмихва.

— Това може да се уреди. — Обръща се към мен и ми подава кристална чаша, а аз отпивам. Виното е черно като кръв.

— Аз ще си лягам — казва Аш хладно. Ез като че ли не забелязва как той излиза.

От слънцето и водата през деня ми се приспива. Скоро се излягам на едни възглавници с приятеля ми, брат ми и домакина ми, като забравям, трябва да призная със срам, за любовника си. Може би и Ез донякъде е забравил своя любовник.

Хекс не е в стаята си, където влизам със залитане, като се опирам на кварцовата стена. Връщам се в моята стая, хвърлям се на леглото с дрехите и заспивам.

По-късно усещам сладък, топъл дъх по лицето си — пролетен вятър с аромат на жасмин, и отварям очи, като мисля, че е Хекс.

Но не е Хекс.

Царят седи на леглото ми, еленовите рога се разклоняват в тъмнината и се преплитат с розови и бели жасминови цветове и пълзяща лоза. Той държи голяма кристална чаша в едната си ръка и канделабър в другата. Светлината от свещите пада върху лицето му и пламъците се отразяват в очите и златните халки на ушите му. Аз сядам и закривам гърдите си с чаршафа. Нося кремавата рокля от крепсатен, а косата ми е пригладена назад с масло, което мирише на момина сълза. Пипам с ръка, за да се уверя, че новото ми око все още е там. Там е.

— Не се плаши — казва той. Усещам как тялото ми се размеква като разтопен восък при звука на гласа му.

— Защо си тук? — питам аз.

— Донесох ти малко вино, за да ти помогне да заспиш.

— Бях заспала. — Опитвам се да си придам сърдит тон, но това е трудно, когато той е толкова близо. Усещам миризмата на тъмни рози, грозде и мед.

— Съжалявам. — Очите му се озаряват от усмивка. — Но тъй като вече си будна, би ли искала да направим възлияние?

— Възлияние? Това някакъв ритуал ли е? — Течността мрачно просветва в кристалната чаша. Изведнъж съм ужасно жадна. Взимам чашата с две ръце, навеждам устни и отпивам.

— Ритуал? Да, някакъв вид жертвоприношение. На Силван.

— На кого?

— Един ден ще научиш.

Нямам възможност да разсъждавам върху това име. Виното ме удря веднага, разлива се във вените ми и отслабва ставите ми. Примигвам към царя. Той е станал сега, носи бяла ленена риза със седефени копчета и кафяв кожен панталон с ниска талия, свободен около бедрата. Бос е.

— Пенелопи, бих искал да ти покажа нещо. Ще дойдеш ли с мен?

Той взима чашата вино от мен, оставя я и ми подава ръка. Тя е голяма и гладка, а на средния му пръст има златна халка. Ноктите му са грижливо оформени, плоски и чисти. Сигурно защото съм била толкова омаяна от лицето му, досега не съм забелязала ръцете му.

— За Хекс ли е? Намерили ли са го?

— Съжалявам, не. Нещо друго е.

Усещам, че ставам и го хващам за ръката, после тръгвам боса по студения полиран кварцов под с тази ужасна мозайка, изобразяваща око, вписано в роза. Царят пуска ръката ми, откача една златна брокатена роба, която виси на кристална издатина в стената и ме загръща с нея. Пак ме хваща за ръка. Усещам как пулсовете ни се смесват, където извивката на ръката ми между палеца и показалеца се притиска към неговата. Вече не ми е студено.

Гласът му е дрезгав.

— Ела с мен.

Изкачваме се по вита стълба към кулата. В турмалиновите кристали, вградени в стената, горят свещи и осветяват пътя ни. На върха на кулата има голям балкон, който гледа към градина. Не си спомням да съм я виждала преди. Дървета със сребристи стъбла и други с провиснали, мъхести листа спускат клоните си над езерца, които блестят на лунната светлина. Сребристобели орхидеи растат навсякъде и дори оттук уханието им е много силно, почти като опиат. По форма те приличат на орхидеите Calypso bulbosa, чието име произлиза от гръцката дума за скривалище, тъй като най-често растат в усамотените части на горите.

— Гледай — казва царят и сочи към цветята.

Капки роса проблясват по розите. Сигурно това е причината за сребристия цвят на цветята. Докато ги гледам, някои цветове се надигат от стъблата и се понасят из въздуха. Насекоми? Чувам високочестотна музика, като от звънчета.

— Харесват ли ти? — пита той.

— Какво са те?

Вместо отговор той протяга ръка, при което едно от цветчетата излита нагоре към нас и каца на пръстите му. Отблизо виждам, че това изобщо не е цветче, а някакво човекоподобно същество, облечено с листа на цвете.

— Помислих си, че трябва да имаш нещо такова — казва царят.

Крилатото същество пърха във въздуха около лицето ми, изважда напред крачката си и маха с криле. Очите му, блясъкът, който помислих за роса, се намират на нежни стълбчета, излизащи от главата. Забелязах още, че съществото има много остри малки зъбки.

— То ще ни помогне да научим повече един за друг.

— Какво означава това? Мислех, че ти вече знаеш всичко за мен.

Той протяга ръка и крилатото същество пак каца на нея.

— Да, а ти очевидно също знаеш много за мен. Спомням си, че разказа нещо за едно момче и сестра му.

Значи онова видение, което имах, е истина? Той е момчето от видението. Сестра му е умряла. Това обяснява само част от странностите му. Колебая се дали да не го попитам за повече подробности, но той пак започва да говори, като кима към малкото човекоподобно цветенце, кацнало на ръката му.

— Когато то ме докосне, ще можеш да видиш още от миналото ми и обратно. След време сигурно ще можеш да виждаш и в бъдещето.

Не му казвам, че ме е страх да виждам още от миналото му, особено ако другите ми видения са били верни. Но вече е късно. Когато отново поглеждам в очите му, виждам…

* * *

Той живеел на остров близо до калифорнийския бряг в малка къща в границите на ботаническа градина. На стените били нарисувани знаците от книгата на сестра му. Навсякъде имало големи парчета кварц, птици в клетки, виещи се растения, а на печката стоял казан с пречистена вода, цветя и скъпоценни камъни. Надявал се да прави магии с тези неща, но дотук нищо не се получавало. Когато не се грижел за растенията в градината, чистел соколите, чиито пера били покрити с мазна черна кал от изпуснатия нефт, помагал на пеликаните да мътят, защото черупките на яйцата им били изтънели поради действието на различни отрови, спасявал малките лисичета от ноктите на златния орел и древните ценни растения от мародерството на дивите овце и кози.

Седял по турски на пода, надрусан с психотропни растения, и мислел за съдбата на любимата си флора и фауна, когато настъпил Земетръсът. Всичко се разхвърчало и се разпаднало, но той не изпитал страх. Виждал унищожението на света и неговото възраждане. Знаел, че се променя и че всичко е възможно. Че ще получи загадъчната дарба да прави така, че всичко да изглежда такова, каквото го иска. Светът щял да бъде свеж, свободен, чист и безопасен. Светът щял да принадлежи на него и на неговата царица.

* * *

Видението изчезва, аз потръпвам и се връщам към действителността. Стреснатата жива орхидея отлита и каца на неговата протегната ръка. Като се изключат рогата, той изглежда точно както във видението. Може и да съм видяла откъслеци от миналото му, но то все още е загадка. Кой е той? Какво се е случило с него?

Говори тихо, сякаш е в транс.

— Ти живееш в триетажна къща, боядисана в розово. Навсякъде има произведения на изкуството и стари книги. Навремето си имала майка, много красива, и баща. Чакай… виждам двама мъже. Имало е някаква изневяра.

Преживяла си много. Има един човек, който бих искал да убия заради теб, но ти вече си свършила това. Мислиш си, че имаш в живота си всички хора, които ти трябват, но нещо липсва. Искам да ти покажа какво липсва.

— Как правиш всичко това? — питам го аз.

Той се мръщи.

— Правя какво?

— Всичко това.

— Излишно е да се съмняваш в каквото и да е на Острова на любовта. То е, каквото е. Наслаждавай му се.

В стомаха ми избухва водовъртеж.

— Не става въпрос само за нещата, които знаеш. А за този свят тук. Замъкът, картините, храната. Трябва ми още обяснение.

Крилатото същество отлита и царят ме гледа изпитателно за момент, преди да заговори.

— Уча магия и алхимия от дълго време. Когато настъпи бедствието, способностите ми се пробудиха. Ти сигурно знаеш нещо по този въпрос?

Да. Моите „способности“ и тези на приятелите ми също се проявиха след Земетръса. Това все още не обяснява всичко.

— Но защо? — питам аз. — Защо ми даде окото и роклите, а сега и това? — Посочвам създанието на ръката му и устните му се разтварят в нещо, което би могло да мине за усмивка. Но странна усмивка, като че ли цветята биха могли да имат уста. И зъби.

Той подръпва една къдрица от златната си коса.

— Не ти ли харесва?

— Не е там работата. Ти размътваш главата ми. И аз все още не знам защо.

— Ти си моята царица. Казах ти.

— Не. Не съм — отговарям аз. Скръствам ръце на гърдите си, като се мъча да му внуша да ми обясни.

Той въздиша.

— Когато бях много малък, сестра ми Ксандра ни нарисува. Аз медитирах върху този образ и започнах да те виждам в съзнанието си. Виждах те сама в стаята ти, докато четеше, винаги четеше, разглеждаше картини, изучаваше света около теб. Зрението ти беше толкова скъпо; видях това. Човек като теб, който усеща, разбира и цени красотата, никога не трябва да бъде лишен дори и от една частица от зрението си.

Думите му изтръгнаха ридание от гърдите ми.

— Чувствах твоята самотност като момиче и несподелената ти любов към най-добрата ти приятелка. За мен ти беше толкова красива, толкова уязвима и макар все още да не го съзнаваше, толкова силна. И знаех, че трябва да бъдеш моя. Оттогава те търся. Когато те намерих — първо в ума си — изпратих кораба да те доведе тук, въпреки че не съм правил черна магия на кораба, нито съм ви карал да виждате собствените си трупове, както твърдиш. — При последната мисъл той едва забележимо потреперва.

— Тогава кой го е направил?

— Не съм сигурен. Но в намеренията ми към теб има само обич. Ти си страдала достатъчно и сега искам да си щастлива.

— Оценявам всичко това, но единственото ми желание е да се прибера вкъщи.

Царят протяга ръка да ме докосне по лицето много нежно, но после я отдръпва, а аз усещам, че бих искала да не я отдръпва.

— Сега това е твоят дом.

— А Хекс?

Челото му се набръчква разтревожено.

— Съжалявам. Не знам къде е. Може да си е тръгнал. Както самата ти се изрази, това място тук трудно се възприема.

— Той не би ме напуснал. — Защо гласът ми звучи толкова неуверено?

— Нека пак да си легнеш да поспиш. Исках само да ти покажа моите специални орхидеи.

Навеждаме се през балкона и аз пак гледам цветята. Радвам се, че ме събуди. Благодаря ти.

Докато вървя след царя надолу по стълбите, осъзнавам, че все още не искам да си тръгна.

Той ме отвежда до вратата на стаята ми. Взима ръката ми и я целува. Усещам допира на устните му дори след като си отива.

На леглото в стаята ми има парче пергаментова хартия, на която е написано нещо.

Скъпа Пен,

Трябваше да си тръгна. Усещам, че не е безопасно тук. Виждам, че си щастлива, защото не трябва да се тревожиш за храна, вода или чудовища нощем, че си благодарна за зрението си. Но аз имам нужда да живея в реалия свят. Знам, че пак ще се видим. Прегърни Ез, Аш, Вен и Аргос от мое име.

Обичам те.

Хекс

Втренчено гледам пергаментовата хартия в ръката си. Почеркът е на Хекс. Подписът е негов. Но не мога да повярвам, че би написал това. Като че ли не означавам нищо за него. Като че ли не оцеляхме заедно след края на света. Не мога да си поема въздух и краката ми омекват, сякаш са направени от същата коприна като роклята ми. Като падам, събарям чашата с вино, която царят донесе. Кристалът се натрошава и виното се разлива по пода. Но това вече не е вино. То е кръв.

Искам да изкрещя и да извикам Ез, Аш и Венис, които спят в своите две стаи, но не мога да произнеса нито дума. Вместо това от гърлото ми се изтръгва дълъг вой. За секунди царят се е върнал в стаята. Той е на пода до мен, ръцете му ме прегръщат. Сърцето ми бие толкова силно, че костите ми треперят.

— Какво има? Пенелопи?

Показвам му бележката. Не искам да му я покажа. Аз дори му нямам доверие. Но чувствам, че в момента нямам друг близък човек на света.

— Той наистина си е заминал. По дяволите!

— Той не би ме напуснал — казвам аз. — Ние никога не се разделяме. Той е най-добрият ми приятел. Той…

— Ела с мен. Ще ти дам да пийнеш нещо и ще заспиш.

Оставям го да ме вдигне на крака и да ме отведе по коридора до една голяма стая. Стените са покрити с назъбен сребрист кристал. Леглото е два пъти по-голямо от леглото в моята стая. Пред него виси картина. Тя изобразява гол до кръста мъж със златна коса и бяла кожа. Гърдите и коремът му са като издялани от камък плочи. Очите му са жестоко сини. До него седи същество с лице и гърди на жена, но с тяло на лъвица. Тя се е протегнала, дълга и изящна, със затворени очи, и е допряла скулата си до неговата. Прилича на една картина от белгийския художник Фернан Кнопф, „Прегръдката“ изобразяваща автора и неговата муза, която е получовек-полукотка. Само че на тази картина човекът е царят без рога, а сфинксът съм аз.

Вече не съм слаба. Адреналинът протича по вените ми и се обръщам към него. Бих могла да имам и лъвски слабини, при цялата тази сила, която усещам.

— Защо имаш тези картини?

— Пенелопи. Съжалявам, ако това те плаши. Нещата, които не разбираме, понякога са страшни. Но то е по-добре от реалния свят, повярвай ми. Аз искам само да си щастлива.

— Щастлива? Не знам кой си ти и какво правиш, но около мен има само лоша магия, откакто… — Спирам разколебано. Откакто за пръв път сънувах царя.

— Само лоша магия? — Той се намръщва и под сенките на рогата гладкото му чело се покрива с бръчки.

— Помислих, че брат ми ще изгори. Гиганти ме прогониха от дома ми. Пътувах през моретата на омагьосан кораб. За малко не загинахме! А когато пристигнахме тук, двамата с Хекс трябваше да погребем самите себе си.

Царят ме моли да се успокоя и да му разкажа цялата история от самото начало. Когато свършвам, взима една сребриста орхидея. Тя е от тези крилати същества — с прибрани крачета, със затворени очи, с капка роса на всеки клепач. Подава ми я, но аз поклащам глава, не, и се обръщам настрани. Все пак, той има право. Това в никакъв случай не е лоша магия.

— Казах ти вече, Пенелопи, не знаех за тези неща, които ми разказа. Омагьосал съм те да виждаш само красота. Да скрия ужасите.

Знам, че той е фокусник и магьосник, но му вярвам, когато казва това.

— Но как го направи?

— Когато удари Земетръсът, както го наричаш ти, островът, на който живеех, и всички негови жители, бяха унищожени. Останахме само аз, Буря, Мрачната и Бързата. Тогава те имаха други имена. На мен ми беше дадена дарбата да правя отвратителните неща красиви. Изградих кварцови дворци и цветни градини, създадох овощни дървета и водопади. Превърнах Буря, Мрачната и Бързата в полубогини с криле. Направих всичко това, мислейки за теб, младата жена от видението ми, защото знаех, че един ден ще споделям този свят с теб. Може да е илюзорен, но е предназначен единствено да ти доставя удоволствие и утеха.

Още веднъж, всичко това е безсмислено, но аз вече съм свикнала, че нещата са безсмислени. Приела съм, че след Земетръса царят, подобно на моите приятели и мен, е бил надарен със странни способности. Онова, което не разбирам обаче, е защо този цар магьосник изобщо би се интересувал от мен.

— Аз не съм митично същество. Не съм нищо специално.

Устните му са толкова сочни, че не се променят дори когато се усмихва. Сега не се усмихва_. Представям си как устните ни се докосват_. Не…

— Защо говориш така за себе си? След като си оцеляла след всичко това, победила си чудовища, спасила си близките си. Достатъчно ужаси има в света. Не е нужно да нападаш и себе си.

— Остави ме на мира!

Удрям го в гърдите — те са толкова твърди — и той хваща китките ми.

— Ти трябва да оставиш себе си на мира. Истинското си аз. Престани да се бориш с това, което си, Пенелопи.

Държи ме прекалено здраво, за да мога да се отскубна.

— Къде е Хекс? Какво си му направил?

— Пенелопи, нищо не съм направил на Хекс. Но искам да ти помогна с всичко, което е по силите ми.

Кожата на корема ми се изпъва. От гърлото ми се изтръгва ридание. Затварям очи, замаяна. Виното, което изпих по-рано… Сигурно съм изпила повече, отколкото съзнавам.

— Върни го! Можеш ли да го върнеш?

Сега го моля. Нямам друг избор.

— Съжалявам. Това е единственото нещо, което не мога да направя за теб. Не и ако той не желае. Но мога да направя почти всичко друго, което искаш.

— Какво означава това? — питам аз предпазливо, но настойчиво.

Той размахва ръце из стаята. Грубо изсечените кристални стени се разтварят и раздробяват на по-малки цветни кристали, върху полирания кварцов под се появяват изображения на слънцето и луната, картината с моя образ като мистично същество и неговия като мъж. Зад тази стая има цял кристален замък, а отвъд него цветни и овощни градини, поляни, езера, водопади и гори. Незамърсени, неотровени. Всичко това е негово и той ми го предлага на мен, на брат ми и на приятелите ми. Той го предложи и на Хекс, но Хекс си отиде. Всички можехме да живеем тук заедно. Може би аз все още мога да живея тук. Не искам вече да се боря с чудовища и да оплаквам загубата на още любими хора, или да посрещам всеки ден неуверена, че ще оцелея до вечерта. Но Хекс…

Царят ме обгръща с ръце, като внимава да не ме одраска с рогата си. Толкова е топъл. И това ухание на грозде, мед и рози. На градински чай и мента. Косата му, опряна на бузата ми, е мека, но златната му брада е остра и ме драска, макар и това по своя груб начин да е успокояващо. Мускулите на ръцете му се движат и пулсират под ленената риза. Заравям лице под ключицата му. Толкова съм уморена. Нямам сили да се боря повече. Искам всички кошмари да свършат. Искам да бъда отнесена отвъд болката. Това искам.

Той ме слага да легна на червени копринени чаршафи под балдахин, ограден с акантови орнаменти. Лежа пасивно, като кукла; изпитвам известно облекчение да се предам. Копринената рокля лепне към гърдите и корема ми, а платът леко се нагъва около слабините. Усещам, че се навлажнявам, а нямам бельо, което да поеме влагата. Царят поставя ръка на сърцето ми.

— Моя царице, как те желая.

— Винаги си толкова официален — прошепвам аз.

— Подготвил съм тази реч, подходяща за царица. Може ли да легна с теб, Пенелопи?

— В какъв смисъл? — успявам да кажа аз. Опитвам се да се пошегувам, но никой от двамата не се засмива.

Очите му пречупват светлината като кристалите, от които е направен домът му.

— В какъвто искаш.

Клатя глава на възглавницата и по лицето ми падат кичури коса, които той нежно отмята.

— Какво не е наред?

Не искам да му кажа, че и аз го желая. Никога по-рано не съм пожелавала мъж. Това е остра болка, която ми се струва, че принадлежи на някой друг, но все пак е моя.

— Под въздействие на магия ли съм?

— Имам репутация на магьосник — казва той, — но ти, струва ми се, си прекалено силна за мен. Мисля, че това желание е отвъд моята магия. То по-скоро е източникът на моята магия, а не обратно. Разбираш ли?

Поклащам глава, не, не разбирам нищо, свързано с него.

Толкова е близо, че дъхът му развява косата ми, а сега дишането му се ускорява.

— Представи си художник и музата му — казва той и движи ръката си надолу към слънчевия ми сплит. Дори и там усещам пулса на сърцето си. — Музата може да погледне картината, на която я е нарисувал, и да каже: това е магия! — Ръката му се движи към покрития ми с коприна корем. — Но художникът е създал магията поради нея. Затова от самото начало магията й принадлежи.

Като картината на стената, изобразяваща мъж и сфинкс. Музата изважда от въображението си художника. А не обратното. Толкова странно. И още по-странно е желанието, което изпитвам към рогатия цар.

Не, никога по-рано не съм била с мъж. Влюбена бях в момиче с джинджифилова коса на име Мойра, но тя харесваше момчета. Влюбих се в Хекс, като мислех, че се е родил момче, и го обичах също толкова, а в известен смисъл и повече, когато открих, че не е така. Това е целият ми опит. Двамата с Хекс напоследък много общувахме сексуално и винаги го усещахме като нещо безопасно и хубаво. Но сега Хекс го няма. Той ме напусна само с една бележка.

Царят ни е омагьосал всички, почти сигурна съм в това. Но светът, който е създал, е някакъв вид рай. И изглежда, че го е създал специално за мен.

Осъзнавам, че не съм му отговорила на въпроса.

— Да — прошепвам аз.

— Да, какво?

— Може да легнеш с мен.

— В какъв смисъл?

Примигвам към лицето му с неговите гладки, симетрични черти. Пламъците на свещите горят зад него.

— В какъвто искаш.

Царят движи ръката си обратно нагоре от корема през гръдната кост към гърлото ми. Хваща ме за врата така, сякаш пръстите му са някаква нежна огърлица, навежда се към мен, устните ни се докосват и изпращат перли към слабините ми. Ръцете ми се придвижват нагоре и срещат твърдата форма на еленовите рога. Вместо да се отдръпна, още повече се възбуждам от допира с тях. Той заглушава стенанието ми с целувки, сваля презрамките на роклята от рамото ми с едната си ръка и гали лицето ми с другата. Една ръка на бузата ми и една на дясната ми гърда. Зърното се издига при допира му и той нежно го разтрива. Ръката му се премества на другата гърда и аз притискам бедрата си едно в друго, не като барикада, а като някаква форма на молба. Коя е тази жена, в която съм се превърнала? Със същия успех можеше да ме трансформира в сфинкс. Трябва ли да проверя дали нямам петниста козина, гладка мускулеста задница, лапи и нокти? Царят се е надигнал, а аз го хващам за раменете и го смъквам да легне до мен. Той взима ръката ми и я движи по плоския корем към таза си, а устните му намират гърдите ми. Вътре в мен перлите се спускат като водопад, когато позволявам на пръстите ми да докоснат неговия твърд орган, който ми се струва толкова чужд, че би могъл да принадлежи на някакъв друг животински вид. Прокарвам пръсти нагоре и надолу по него и усещам как става още по-твърд. Имам нужда от този мъж. Това е най-силната магия в света.

Царят премества тежестта си на другата страна, плъзга ръката си обратно към корема и между бедрата ми, смъква роклята ми към ханша и я изважда през краката ми. Толкова съм топла и гладка, че не се чувствам гола. Може би наистина сме се превърнали в животни. Нямаме срам.

Но аз би трябвало да изпитвам срам. Аз изневерявам на човека, когото обичам.

Не, Пен, ти си тук с мен. Ти си моя. Ние сме всичко, което съществува сега. Аз те обичам.

Гласът в главата ми прилича на моя, но е неговият глас, на царя. Той вече е влязъл в мен, поне по един начин.

Аз съм голо безсрамно животно, а той все още е облечен с ленените си дрехи. Движи ръка между краката ми, нежно раздалечава бедрата ми, плъзга пръсти по космите и леко пипа вътре. Аз скачам, а той ме взима в прегръдките си, успокоява ме, пак ме слага да легна на безкрайно мекото легло. Устата му продължава да се впива в моята и аз издавам радостни звуци, които не мога да задуша.

— Моля те — казвам аз. — Искам те.

— Пенелопи, сигурна ли си? Защото аз не искам това да ти бъде натрапено. Искам да съзнаваш собствената си голяма сила.

Вглеждам се в очите му, които отразяват пламъците на свещите и приличат на езерца, оградени от факли.

— Не ме интересува дали съм омагьосана. Искам те. Моля те.

С една ръка все още между краката ми, той разкопчава първото копче на ризата си. Аз протягам ръка и му помагам да извади седефените копчета от дупките и да свали ризата от топлата си сатенена кожа. Голата му гръд свети като фосфор в тъмното. Допирам устни до кожата му и тя има вкус на сол, маслини, лавандула и мед. Намирам колана на панталона му и го дърпам, за да го отворя. Изпадам в шок от гладката кожа на този твърд стълб и не мога да си поема дъх, но той ме вдига към устните си и ме съживява с целувка.

Той вече е напълно съблечен, намира се върху мен и раздалечава бедрата ми с коляно. Едната ръка леко докосва чувствителното ми място и с два пръста ме гали в кръг.

— Ще внимавам да не те заболи — казва ми той.

Поглеждам надолу и разбирам защо казва това, но съм толкова възбудена и разтворена, че не се страхувам. Желанието ръмжи в гърлото ми като сфинкс, движи напред ханша ми и пълни главата ми със загадки.

Защо си тук? Защо правиш това? В какво си се превърнала? Коя си ти, Пен? Пенелопи? Коя си ти?

Има ли значение?

Изглежда, че свършвам хиляда пъти по хиляда начина в ръцете на царя.

Но в един момент, когато поглеждам отвъд извивката на неговия делтовиден мускул, ми се струва, че виждам три чифта златни очи, които ни наблюдават от тъмнината. Толкова съм пияна от удоволствие, че не им обръщам особено внимание.

* * *

— Дилън, ела с нас — вика момичето. Тя има дълга червена коса, леко изтъняла от слънцето. Тича из плажа по бикини. С нея има още две момичета. Едната е с кестеняви, а другата с черни коси. И трите са прекрасни като нимфи.

Младежът, когото викат, седи сам на скалата и гледа към водата. Избелялата му от слънцето коса пада напред в очите му. Той примигва по посока на момичетата и после пак обръща поглед към хоризонта.

Трите застават в кръг, говорят си, смеят се, а накрая се обръщат и тичат обратно към него.

Изкачват се на скалата, пазейки равновесие с разперени ръце. Сядат до него.

— Какво правиш? — пита чернокосата.

— Мисля за бъдещето — отговаря той.

— Аз в него ли съм? — Тя говори със самочувствието на момиче, което знае, че момчетата я намират за красива.

Той я поглежда. Очите му са сини като онази част от вълните, която слънцето огрява директно.

Ти и приятелките ти ще бъдете моите крилати полубогини, мои слуги и прислужници на моята любима, когато я намеря, мисли си той.

— Не в тази форма — отговаря той на момичето.