Франческа Лия Блок
Островът на изобилната любов (5)

3
Троянският кон

Стоим на брега. Венис държи Аргос, а ние с Ез и Аш сме въоръжени с ножове. Хекс носи сабята си. Мърк има пушка. Не съм привърженик на оръжието в ръцете на мъже с налудничав поглед и ми се иска той да го беше оставил. Спомням си учениците, които онзи луд човек уби Преди. Просто влезе в училището и ги застреля. Сегашният свят е налудничав, но по някои неща не е толкова различен от света преди Земетръса. В деня на онази стрелба си помислих, че е дошъл краят на света. Затова не е толкова чудно, че сме стигнали там, където сме сега.

Но единствено пушката на Мърк убеди Ез и Аш, че е достатъчно безопасно да разгледаме кораба, а колкото и да съм притеснена, разбирам, че е по-добре да знаем с какво си имаме работа.

Когато приближаваме, виждаме на носа дървена фигура на изправен на задни крака кон с облещени очи и разтворена уста, от която се виждат издяланите зъби. Ако това беше кон от въртележка, щеше да се наложи да го махнат, за да не плаши децата.

Напомня ми и още нещо.

— Троянският кон — казва Хекс.

— Не е особено добър знак — отговарям му аз. — Ако търсим пророчество в древните гръцки и римски текстове.

— Зависи от чия страна си.

Но всичко това няма значение, защото сега вървим към гладките черни скали, където е закотвен корабът. Струва ми се, че не мога да се върна назад, дори и да искам. Солената вода пръска по лицето ми, но не я облизвам с език, както бих направила в миналото; вместо това я избърсвам с ръкав. Кой знае какви отровни вещества има в тези води? Затова рядко идваме дотук и дори не сме се опитвали да ловим риба. Но сега, по някаква причина, която не разбирам, независимо от случилото се на троянците, изпитвам вътрешна принуда да се кача на кораба.

Мърк се качва пръв, свири с уста като пират и безгрижно крачи по мостика, след него върви Хекс, следваме го Аш, Ез, аз и Венис.

Щом стъпвам на палубата, чувствам ускорение в тялото си. Поглеждам нагоре към платната, които висят от мачтата. Те изглеждат призрачни, веещи се на вятъра на фона на сивото небе. До ноздрите ми достига мирис на морска вода, усещам вибрациите от ботушите на Мърк и Хекс по дъсчената палубата, докато баща ми и любовникът ми прекосяват към другата страна на кораба.

От гърлото на Аргос излиза ниско, дълбоко ръмжене, веднага щом Венис застава зад гърба ми. Аргос се извива в ръцете му — главата на една страна, тялото на друга, показва бялото на очите си и ги върти, сякаш е обладан от духове — и Венис го притиска към гърдите си, за да не го изпусне в морето.

— Всичко е наред, момче. Всичко е наред — говори му Венис, но гласът му звучи тихо и изплашено на вятъра. Искам да отида да му помогна, но вместо това само стоя там и се взирам в Хекс — той е сложил ръце на гравирания дървен рул, с който се управлява корабът.

— Кормило — казва той на никого конкретно. Прави преглед и на другите части на кораба около него. — Кливер. Мачта. Палуба. Кърма. Кил.

Естествено Хекс разбира от корабоплаване. Разказа ни, че е взимал уроци като дете. Аз като фанатичен читател на енциклопедии съм научила имената на тези части, но не мога да управлявам плавателен съд. Изпитвам облекчение, че този кораб е толкова голям, защото, дори и да бяхме професионални моряци, нямаше да можем да го управляваме, затова ще трябва да си останем вкъщи.

Ез се върти и кърши ръце като разтревожен дядо. Струва ми се, че плаче. Аш пее с висок напрегнат глас — тъжна песен за някаква ужасна буря. Венис все още се мъчи да удържи Аргос, чийто лай става все по-силен. Мърк дебне наоколо с пушката си.

Без да чакам Мърк или Хекс да ме водят, аз потупвам джоба си, за да се уверя, че ножът е там, и слизам надолу през люка към кабината. Тя е с дървена облицовка и хамаци, които висят от ниския таван и ми приличат на ковчези. Дървена маса до печка, която работи с дърва. Изведнъж си спомням едно видео, което гледах по YouTube, за военен кораб, бриг, където корабният доктор трябваше да оперира ранен член от екипажа върху масата за хранене на капитана. За да се разсея от тези мисли, надничам в долапите — те са напълно заредени с консерви и бутилки вино. Но това също е призрачно; какво се е случило с екипажа на този кораб? Въздухът мирише на мухъл и всичко е покрито с прах.

Хекс слиза в кабината и аз си представям, че идва да провери как съм, но когато произнасям името му, той просто си отива. Защо? Искам да тръгна след него, но изведнъж усещам, че не мога. Хекс се скрива в мрака и вече не го виждам. Опитвам се да го извикам, но този път нищо не излиза от устата ми. Както в онези сънища, в които си парализиран; не можеш да бягаш, не можеш да пищиш. Но аз няма защо да пищя, нали? Оглеждам се и изведнъж не знам къде съм. Преместила ли съм се? Как да се върна на палубата? Сядам на пода на кабината, защото вече не мога да ходя. Линолеумът е покрит с петна и се бели. Опитвам се да си спомня какво трябва да направя, къде трябва да отида. Трябва да говоря с някой… Единственото име, което се сещам, е това на Венис. Не мога да го извикам, но трябва. Един телефонен номер изниква в главата ми, но не знам на кого е. А няма и телефони, нали така? Някой слиза през люка и сяда до мен. Ез.

— Елиът? — казва той.

Поглеждам го и лицето му е дълго и изкривено, устата му е гримаса, очите му са безизразни от болка.

— Елиът, мислех, че си мъртъв — продължава Ез. — Мислех, че си мъртъв. Приличаш на мъртъв.

Елиът е братът близнак на Ез, който е загинал при Земетръса. И Ез си мисли, че аз съм брат му? Не мога да му помогна; не мога да кажа нищо, не мога да изрека нито дума. Той ми трябва, за да спре случващото се. Искам да му кажа, че това, което вижда, не е истинско, да му кажа нещо, свързано с Аш или Хекс, а може би и с Венис, но не мога да говоря. И какво исках да кажа? И къде е Хекс? Кой знае къде е. Кой ни причини това? Искам да знам какво се случва, но не мога да попитам. Хващам ръката на Ез, но той изглежда нереален. Взира се в бицепса си, сякаш е чуждо тяло. Мисля си, че някой ни е направил нещо, но не знам кой и какво.

Кронен, създателят на гигантите, стои зад масата. Държи голяма стъклена чаша и я поклаща. Вътре има кръгли пихтиести неща, които плуват в някаква саламура. Очни ябълки. Пипам превръзката си. Няма я. Къде е? Ще погледне ли някой в празната ми очна кухина? Притискам се към койката зад гърба ми. Ез е изчезнал. Искам да извикам Хекс, но не мога да говоря. Искам всичко това да спре, но как да го спра?

Аш лежи по гръб на дървената маса.

— Не ме пипай — прошепва той. — Само защото няма къде да отида, не значи, че можеш да ме пипаш така.

Кронен го няма. Аш на мен ли говори?

Той обръща глава и ме гледа с малахитово зелените си очи, обрамчени с мигли, които приличат на накъдрени.

— Ти ме прие, когато майка ми ме нарече педал. Аз ти имах доверие. Не предполагах, че ще направиш такова нещо.

— За кого ме мислиш? — питам аз.

Той сяда на масата и ме сочи с пръст.

— Ти ме изнасили! Аз бях дете. Каза, че вината е моя, защото съм дошъл при теб по този начин, защото съм ти пял и съм те гледал по този начин. Не бях аз виновен.

Аш става от масата и ме блъска толкова силно, че падам на пода. Покривам главата си с ръце и чувам как се отдалечава. Страхувам се, че Кронен може да се върне и да ми извади и другото око, затова се скривам под масата.

Поглеждам нагоре и виждам, че Хекс се взира в мен, лицето му ту се размазва, ту се връща на фокус, а очите му са големи и черни.

— Изглеждаш отвратително — изсъсква той.

Защо Хекс ме обижда така? Искам да му кажа, че това е гадно, но не мога да говоря.

— Мислиш, че е редно за един родител да се надруса така? Пред детето си?

Майка му? Чудя се. Аз съм майката на Хекс? И съм надрусана? Не съм взимала нищо, нали? Къде е Кронен? Ако ми извади и другото око, няма да мога да виждам.

— Извинявай — казвам на Хекс. Усещам всяка дума като тежък камък, който вдигам, но съм решена да говоря, дори и това да ме убие. — Извинявай, бейби, не съм искала да ти причиня зло.

От палубата се чуват писъци и Хекс ме дърпа за рамото, докато накрая се изправям на крака и залитам към него. Кабината се върти под краката ми. Искам да легна, но Кронен ще се върне и ще ми извади и другото око.

Хекс ме изкарва през люка. Вече е нощ и студеният вятър пронизва тялото ми така, сякаш съм безплътна. Кога е минало толкова много време?

Аргос е вързан и все още лае. Мърк е насочил пушката си към нещо, което не виждам.

Венис върви към Мърк и тихо му говори.

Махайте се! Думите кънтят в главата ми, но не мога да ги изрека. Хващам Хекс за ръката; той не ми обръща внимание.

— Шибани змии! Ще ви размажа мозъка с пушката си — казва той на празното пространство.

— Змии ли виждаш? — пита го Венис.

— Морски змии. Две. Те искат да ме задушат — казва Мърк и вдига пушката до нивото на очите си.

— Нищо не могат да ти направят — уверява го Венис. — Гарантирам ти.

Мърк се върти в кръг с насочена пушка и трябва да се държа за перилата, за да не се просна на палубата.

— Шибани змии! — крещи той.

Венис притичва към мен и ме прикрива с тялото си.

— Корабът е. Омагьосан е — казва той. — Трябва да слезем от него.

— Никъде няма да ходя. Змиите ще ни убият всички — казва Мърк и стреля. Целият свят притихва, дори и вълните. Аз се смъквам на палубата и издърпвам Венис със себе си.

Щом осъзнавам, че не съм умряла, отварям очи; все още стискам ризата на брат си. Той леко се отдръпва от мен.

— Всичко е наред, Пен. Аз ще се погрижа. Всичко е наред. — После се изправя и крещи: — Мърк! Няма никакви змии. За малко да убиеш дъщеря си. Трябва да слезем от този кораб. Той е омагьосан.

Мърк се взира във водата.

— Адски змейове — крещи той и вдига обруленото си лице към нощното небе.

— Трябва да се махаме — казва Венис. — Ти уби змиите, Мърк. Сега можем да слизаме.

Мърк сочи към небето. Всички поглеждаме нагоре. Нещо светло описва дъга по небосклона.

— Падаща звезда — казва Мърк. — Знак. Това е знак! Както в онази книга. Книгата, която имате вкъщи. Дори и оцеляването на книгата е знак. Трябва да тръгнем на пътешествие, за да открием новия свят! — Той се обръща към мен и ме сочи с пръст. — Ти си откривателят на новия свят! Ти! Предсказано е.

— Да, добре, разбира се — казва Венис. — Но първо трябва да се заредим с продукти. Трябва да слезем от този кораб, ясно ли ти е? — Той произнася всяка дума разчленено, сякаш говори на дете.

Мърк се смъква на палубата и държи главата си в ръце.

— Грейс! — крещи той. — Прости ми.

— Тя иска да се махнеш оттук — казва Венис. — Всички трябва да се махаме, нали? Хайде, Пен. Хекс. Ез. Аш. — Произнася имената ни така, сякаш иска да си припомним кои сме. Не споменава името на Кронен. Пипам празната си очна кухина.

Сигурно съм произнесла името, защото Венис казва:

— Той е мъртъв, Пен. Кронен е мъртъв. Ти го уби.

— Разкажи ни как го уби. — После се обръща към Аш и Ез, които са се присъединили към нас. — Изпей ни тази история, Аш. Помниш ли как Пен уби Кронен? — продължава Венис и вади от джоба си парче тебешир. — Сигурен съм, че можеш да я нарисуваш, Ез. Да нарисуваш как Пен уби Кронен? Можеш, знам.

Ез, Аш и аз се гледаме един друг. После Аш затваря очи, поема дълбоко въздух като човек, който се кани да се хвърли в битка, и запява. Музиката се носи над главата ми като тъмна пара. Не различавам думите, но звукът оформя образи в главата ми — човек с дреха от изсушена кожа и сътворен от самия него гигант, надвесен зад гърба му. Моята ръка държи сабя. Ти уби Кронен. Той е мъртъв. Затова си в безопасност.

— Убих Кронен — казвам аз.

— Да, Пен. Това е истинско. Видяното тук не е истинско.

Не знам как малкото ми братче ни свали всички от демоничния, пълен с мъртъвци кораб, но знам, че имаше нещо общо с нашите разкази, картини и песни. Спомням си само, че съм отново в розовата къща и сълзите от единственото ми око се стичат по лицето ми.