Франческа Лия Блок
Островът на изобилната любов (13)

11
Островът на сенките

— Не можем да спрем там — казва Ез. — Трябва да се върнем.

— Нямаме избор — крещи Хекс. — Трябва да я свалим на сушата. Много кръв губи. Там може да има някой, който да ни помогне.

— Или да ни изтръгне сърцата и да ги изяде за вечеря — казва Аш. — Вече ми омръзна да се доверявам на тези откачени типове, които постоянно срещаме.

— Това момиче не би си стояло просто така там, ако беше толкова опасно. — Сега говори Венис.

— Ако изобщо е малко момиче.

Какво момиче? Не съм сигурна дали сънувам. Опитвам се да се надигна, но болката в рамото ме смъква назад.

— Справяли сме се и в по-тежки ситуации. — Хекс слага ръка на челото ми. — Тя гори. Трябва да спрем.

Да, спрете.

Искам всичко да спре. Имало едно време замък, направен от кварц, и цар магьосник с еленови рога. Имало едно време огън, в който той изгорял, като кладата, на която се самоубила епична царица. (Но царят не умрял по собствено желание.) Имало едно време убийца, която изневерила на своя любим поради омагьосване. Нейният цар умрял; любимият и оцелял. Тя не заслужава да живее.

— Съжалявам — казвам аз.

Хекс се навежда към мен.

— Какво, Пен?

— Съжалявам. Аз… сигурно си се уплашил, когато ни видя да пием, а после ти си отиде и той…

Сянка преминава по лицето на Хекс.

— Ти не ме познаваш чак толкова добре — казва той, сякаш сме водили приятен разговор по време на обед и нещо е имало не чак толкова добър вкус. — А и аз вече не съм сигурен колко добре те познавам.

Лодката се блъска в някакви скали и раздрусва рамото ми. Аз изпъшквам, а Венис прошепва в ухото ми да не говоря, за да пестя силите си, и ме повдига, за да гледам.

Слънцето залязва и морето изглежда кървавочервено. Стигнали сме до суша, до някакъв, както изглежда, малък скалист остров с млади дръвчета и участъци с диви цветя и храсти. Не е Островът на изобилната любов. Другаде е. Момичето е седнало на оголена скала с цвят на кост и се взира в морето. Тъмната коса я обгръща като наметало. Може би е около десетгодишна. Дори отдалеч и в промененото ми състояние виждам зелените й очи, който светят като фарове. Изпитвам облекчение, че спираме тук; не само по егоистични причини; усещам, че и тя има нужда от нашата помощ.

— Готови ли сме? — Хекс и Венис ме носят, а Аргос ни следва. Ез и Аш закотвят лодката на скалите и тръгват след нас.

Момичето не трепва, когато приближаваме. Въздухът е студен и сив, вкусвам солта в него. Толкова силно треперя, че усещам как вибрациите се предават в тялото на Хекс.

— Няма да ти причиним зло — казва Венис. — Търсим помощ за сестра ми.

Момичето става, все още обгърнато в гъстата си коса. Двамата с Венис вперват очи един в друг, сякаш са единствените хора наоколо.

— Добре ли си? — пита Венис.

Тя не отговаря. Просто запява с нисък скръбен шепот.

— Можеш ли да ни помогнеш да намерим вода и подслон? Може би и храна? — пита Ез. — Моля те. Тя губи кръв.

Когато казва думата вода, осъзнавам, че гърлото ми е пресъхнало и езикът ми е подут, сякаш не съм пила нито глътка от дни. Може и да не съм.

Момичето отпуска косата си и тя се развява, като разкрива слабото телце, облечено в дрипи, и кожата й с цвят на мускатово орехче.

* * *

Земята се тресе, когато майката, все още облечена с розовата униформа на хирургическа сестра, тича да събуди двете си дъщери и да ги заведе в кухнята. Казва им да заемат позицията, както са ги учили в училище. Да залегнат и да се скрият. Под най-голямата маса. Мебелите се пързалят из стаята и трите се държат една за друга, а през това време картините падат от стените и стъклата се чупят.

По-голямата започва да плаче и малката, която винаги и подражава, се присъединява с малко неуверен глас, сякаш всъщност не знае защо плаче. Жената трябва да крещи, за да надвика ревовете им и звуците от срутващата се къща.

— Обичам ви, малки мои — казва жената. — Акация. Малка Лили. Вие сте дълбоко в сърцето ми и аз съм във вашите. Каквото и да стане, ние никога няма да се разделим.

Когато по-голямото момиче идва в съзнание, трусът е спрял. Къщата не съществува. Масата, под която се бяха скрили, я няма. Вместо покрив, отгоре я гледа безмилостно небе.

Майка й и сестра й кървят. Очите им са затворени. Лежат неподвижно. Тя слага ръце на главата на майка си, около винаги грижливо очесаната й черна коса. Кожата на момичето е по-бледа, отколкото на майка й и тя иска това да не е така. Иска приликата да е пълна и да е запечатана в нейното тяло завинаги.

Кръвта продължава да шурти, а момичето затваря очи и съсредоточава всяка клетка от тялото си в усилието да я спре. Майка й често е казвала: „Акация, момиче, ти имаш дарба. Един ден ще станеш лекар, сигурна съм. Главоболието ми минава само като ме докоснеш с малките си ръчички, миличка“

Това не е главоболие.

Кръвта спира. Но е твърде късно. Майка й и сестра й са мъртви.

Момичето се изправя и се оглежда. Водата е навсякъде. Прилича на морско чудовище. Левиатан е думата, която е научила от майка си. Когато вълната приижда, тя се вкопчва в някаква мебел и се влачи с нея. Това е същата кухненска маса, под която се беше скрила с майка си и сестра си, както ги бяха учили в тренировките за земетресение. Това ни най-малко не им беше помогнало.

Само лъжи, дори и думите на майка й: никога няма да се разделим.

Момичето се държи за масата, която ги е предала, и отплава с нея в морето.

* * *

Излизам от нежеланото си видение и се връщам към действителността. Още разруха. Винаги. Навсякъде. Трябва да помогнем на това момиче.

Но точно сега аз дори не мога да ходя, а тя тича нагоре по скалите. Когато стига до най-високата точка, се обръща и гледа право към Венис, давайки му знак да я последва.

Хекс и Венис ме носят през скалите и вървят след момичето. Вятърът, който разнася мириса на моите рани, ме пронизва и аз се притискам към Хекс.

Той трябва да те пусне тук и да те остави да умреш.

* * *

Събуждам се на земята до горящ огън в някакъв заслон сред скалите. Главата ми е в скута на Ез, Аргос лежи върху краката ми, както обикновено успява да прави, а Аш пее приспивна песен. Венис седи до мен пред входа на малка пещера.

Опитвам се да се изправя, но ме пробожда болка. Някой е превързал рамото ми и сигурно го е почистил, но раната е гореща и инфектирана.

— Тя се събуди — казва Ез на другите.

Венис се обръща към мен, а Аш идва, но никъде не виждам Хекс.

* * *

Ез ми помага да вдигна глава и ми дава да пия от малка купичка. Гълтам жадно и няколко капки потичат по брадичката ми.

— Къде сме? — питам аз.

— На някакъв остров. Мислим, че може би се е издигнал от морето след Земетръса.

— Какво се случи?

— Онова момиче побягна и ние тръгнахме след нея.

— Тя добре ли е? — питам аз. Чувствам се длъжна да намеря момичето и да му помогна с нещо. Очите на Венис ми казват, че и той мисли същото.

— Тя изчезна, а ние намерихме вода и някакви горски плодове и се настанихме на лагер тук.

Ез държи шепа смачкани червени горски плодове и го оставям да ме храни, като се мъча да съм по-внимателна, отколкото с водата. Горчиви са, но няма значение. Жадно пия още вода; не мога да й се наситя.

— Какво стана по-рано на царския остров? — Трудно ми е да произнеса думите, но безмълвният въпрос в главата ми е още по-мъчителен.

— Изглежда е действала някаква магия, която се е развалила, когато той… когато той умря — казва Венис. — Целият остров беше плод на магия.

Той умря.

Царят умря. Беше изгорен.

Всесъжение върху жертвеника.

Всичко беше магия. Харпиите бяха отровени, погубени момичета, облечени с гнили пера; царят ги беше преобразил и превърнал в красиви крилати същества. Защо са искали да го убият? Те казаха, че аз съм ги накарала да го убият. Защо?

Защото спа с него! Защото те го желаеха, а той им изневери. Защото ти изневери на любовника си.

— Хекс! Къде е Хекс?

Настъпва тишина, в която се чува само студеният солен вятър. После един глас отговаря:

— Ето ме тук, царице Пенелопи.

Още не го виждам, но казвам:

— Трябва да говоря с теб. Насаме.

Ез издава пискливи звуци и се опитва да ме разубеди. Много си слаба. Трябва да си починеш. Не сега. Няма нищо бързо.

Той сигурно се е сетил. А щом той знае, значи и Хекс знае. Царице Пенелопи. Той знае. Говорила ли съм нещо насън? Какво съм говорила?

Но трябва да му кажа истината, сега когато съзнанието ми започва да се прояснява; той трябва да го научи от мен.

— Моля ви оставете ни сами — казвам аз и се закашлям. Усещам цигарен дим във въздуха. Може би само така ми се струва…

Ез ми прави възглавница от листа и ме слага на нея. Двамата с Аш се отдалечават. Забелязвам, че не се докосват, както обикновено. Венис тръгва след тях, гледа ме със сивите си очи и се усмихва с онази тревожна полуусмивка, която показва, че се страхува. Само Аргос остава.

Хекс кляка до мен, но не ме докосва. Той пуши цигара, а аз се чудя откъде я е взел. Държи я между показалеца и средния си пръст, дърпа и извърта очите си нагоре, после издиша, но не си прави труда да отклони дима от мен, въпреки че пак се закашлям.

— Цигари? — питам аз.

Той вдишва още веднъж и този път изпуска дима директно към мен.

— Не ставай хейтър.

— Само се учудих.

— Страхотно, а? Намерих ги в пещерата.

— Добре ли си? — питам го аз.

— Разбира се, че съм добре — казва той, без да ме погледне в окото. — Какво има?

— Съжалявам, че изпих виното. Знам, че ти е неприятно.

Той се усмихва, но усмивката му е толкова студена, че потръпвам.

— Всъщност това изобщо не е проблем. Отрязвай се колкото искаш и се забавлявай. — Той кима и оглежда тъмния пейзаж. — Да си живеем живота, докато можем, момиче.

Преглъщам и поемам въздух. Болката в рамото дори ми помага; нещо като заслужено наказание.

— Трябва да ти кажа нещо. Причината, поради която харпиите убит царят. Ти ме напусна. Мислех, че си заминал.

— Да, исках да намеря начин безопасно да се махнем оттам — казва той с въпросителна интонация. — Да построя малка лодка. С това се занимавах, докато вие плувахте и се лигавехте. Или каквото там сте правили. Така че когато ти забият копието, да има как да те измъкна оттам, по дяволите.

— Можеше да ми кажеш.

— Знаеш ли какво, Пен? Не, не можех. Ти беше пияна, което, както ти е известно, ни най-малко не ме тревожи, но беше и абсолютно омаяна от рогатия цар на елените или както там му е името. — Той вдига ръкава на суичъра си и разглежда татуировката Без вяра. — Вергилий споменава племето агатирси? Прочути били с татуировките си, боядисвали косите си в индиго, носили много златни украшения и практикували многоженство.

Хекс знае всичко. Как го е научил? Сетил се е? Аз ли съм му казала?

Както обикновено, той прочита мислите ми.

Няма по целия свят по-чевръста злина от Мълвата,

нейната мощ е в скитнята, тя крепне, когато се движи.

Първом е малка и плаха, но скоро расте до небето,

шества тя по земята, а челото в облаци рови.

… с бързи нозе и криле се родила сестрата.

Страшен чудовищен образ! И с колкото много пера е,

толкова зорки очи изпод всяко — невиждано чудо! —

толкова остри уши, и уста, и бъбриви езици.

Това е пасаж от Енеидата, където тайната връзка между Еней и царица Дидона става известна.

— Престани да говориш с езика на Вергилий. Моля те, Хекс.

А пък царицата — кой любовта би излъгал? — предсеща

цялата хитрост и първа отгатва грозящия удар,

пълна с предчувствия.

— Хекс!

В този пасаж царица Дидона осъзнава, че Еней я напуска, но аз знам, че Хекс иска да каже друго, като го цитира; иска да каже, че съм му изневерила, и е прав.

— Да говоря с езика на Вергилий? Това по правило би било да говоря на вергилски? Вергилиански? В стила на Вергилий? Ти обичаш да измисляш нови думи, спомняш ли си? — Той се откъсва от епическата поезия и очите му ме оглеждат от горе до долу, сякаш злобно ме опипват. — Ез и Аш ми предадоха какво са казали онези харпии. Че ти си виновна, задето са го убили. И аз се сетих, че единственото нещо, което би могло да ги накара да убият скъпоценния си цар…

— Съжалявам, Хекс. Не знаех какво правя. Моля те… — Сърцето ми се разтуптява и разнася болката из цялото ми тяло. Добре.

— Да, славни времена, човече. Приятелката ми завинаги се впусна в разгулния живот, или, казано лаически, се чука зад гърба ми.

— Съжалявам, Хекс, съжалявам.

— ПНП. Приятелка никога повече. Добре звучи.

— Прости ми, моля те. Не знам как… — Протягам ръка към него, но той прави гримаса на човек, който е помирисал нещо гадно — като харпиите, когато магията падна — и се отдръпва.

— Мисля, че знаеш. По принцип това е копулация за начинаещи. Събличаш се гола за рогатия пич и разтваряш крака. Всъщност рогата не са за начинаещи. Това е малко извратено.

— Спри. Не прави това!

— Не съм аз този, който е направил нещо гадно — казва той и се усмихва сладко, като показва острите си резци.

— Той напълно ме контролираше. Кълна ти се, Хекс. Ти сам го каза. Беше магия.

— Обаче никой друг от нас, останалите, не спа с него, а? Значи той е запазил сексуалната магия само за теб?

— Не знам какво искаше. Не знам защо го правеше.

— Макар че от това, което казва Аш, Ез също доста го е харесвал. Но, доколкото разбирам, рогатият цар не е бил влюбен в него. — Хекс разтяга ръкавите на суичъра си до върха на пръстите си, при което разголва рамото си. После става, изтупва прахта от джинсите си и излиза от лагера.

Не прави това.

Но Хекс не е направил нищо лошо, както сам каза. Майка ми го е направила на баща ми. Това не е извинение, но може би е част от причината. То е в мен, като лоша кръв, като способността да убивам, която съм наследила от Мърк.

Но може би не е същото. Мърк е бил най-добрият приятел на родителите ми и те с майка ми съзнателно са изневерили на баща ми. Аз изобщо не познавах царя. Бях омагьосана от него. Той ме владееше; не можех да му откажа. Бих искала да го спра. Но не можех.

Възможно е също всяка „любов“ да е магия. Можеш да й позволиш да те завладее. Или да я спреш.

— Хекс! — крещя аз с последни сили. Аргос сяда на задни крака, сякаш е чул сигнал за тревога.

Хекс се обръща. Спира.

Наблизо расте младо дръвче, той се пресяга, откъсва една клонка и я хвърля към мен. Листата й проблясват на лунната светлина като странно злато.

Отново се появява неговата тънка, крива усмивка.

— Върви по дяволите — казва той.

Отивам по дяволите, мисля си аз, и притискам лице към леглото от листа. Отивам директно в ада.

* * *

Когато отварям очи, малкото момиче е приклекнало до мен и е сложило ръка на рамото ми. Намираме се в пещера, осветена само от сиянието на зениците й, като на котка. Tapetum lucidium е терминът за отразяващата светлината тъкан в очите на котките, която се намира точно зад ретината.

Чудя се дали това е пещерата, пред която седеше Венис и където Хекс е намерил цигарите.

— Къде са другите? — питам аз.

— Ксандра иска да те заведа при нея.

Радвам се да видя, че момичето е добре, но искам да знам къде са приятелите ми.

Момичето ми отговаря, макар и енигматично.

— Ксандра казва, че ако те заведа при нея, ще ни освободи всички.

* * *

Жена с късо подстригана коса седи в тъмна стая с три огромни черни кучета около нея. Ез, Аш, Венис и Аргос са там, в краката й. Аргос ръмжи на кучетата и изглежда си мисли, че е по-голям от тях.

* * *

Момичето казва истината.

— Коя е Ксандра? — питам аз. Осъзнавам, че раната в рамото ми вече не ме боли; кожата е зараснала. — Къде е семейството ти?

— Семейството ми загина.

Спомням си видението, което получих, когато за пръв път видях момичето. Жена в розова сестринска униформа, която се крие под масата и се опитна да заслони децата си с тялото си.

— Ксандра е царицата на сенките. Тя живее под земята. Трябва да те заведа там.

Очите на момичето излъчват флуоресцентна светлина и изпращат лъч в тъмнината, където се вижда писък, тъмен тунел.

Нещата започват да се проясняват и това, което мисля, че означават, не ми харесва. Липсата на болка. Тъмнината. Пътуването под земята. Изчезването на близките ми.

— Къде са приятелите ми? — питам аз.

— Ако отидеш при нея, тя няма да им направи нищо лошо — казва момичето.

— Какво значи това? — Сега мога да повишавам глас, без да ме боли, сякаш съм упоена със силно лекарство. Или съм мъртва. Натискам рамото си и дори не трепвам. — Как е зараснала раната ми?

Момичето вдига ръце и обръща към мен дланите си, които са лилави. На земята има купчина листенца със същия цвят.

— Ти ли я излекува?

Тя кима. Тревожната й усмивка ми напомня за Венис.

— Благодаря ти, че ми помогна. Как се казваш? — питам аз.

— Акация.

— Откъде си?

Тя свива рамене.

— Имаше едно морско чудовище. Тя изглеждаше като красиво момиче, но имаше делфинова опашка, вълчи корем и три сини кучета.

Виждала съм гиганти, но предпочитам да вярвам, че морското чудовище е плод на въображението на това дете, което е изгубило семейството си и (странно, но кое днес не е странно) е запознато с Енеидата. Морското чудовище Сцила с опашка на делфин, корем на вълк и три „морскосини хрътки“ е сред препятствията, които Еней трябва да преодолее.

— Откъде знаеш за Сцила? — питам аз.

— Майка ми много ни четеше на мен и сестра ми.

— Бурята те раздели от майка ти и сестра ти? — питам аз и веднага съжалявам, че съм задала този въпрос. Очите на момичето помътняват, сякаш се покриват с мъглата, която виси над океана. — Акация — продължавам аз, — благодаря ти още веднъж, че си ме излекувала. Сега можеш ли да ми покажеш как да помогна на приятелите си? А после и ние ще ти помогнем.

Момичето ме хваща за ръка и ме вдига на крака.

— Ела — казва тя и ми подава една клонка. Това е същата клонка, която Хекс ми подхвърли, преди да си тръгне. — Нямаме много време.

Върви по дяволите, каза Хекс. Сега имам възможност да отида там, където заслужавам да бъда и да спася любимите си хора, ако не е много късно.

* * *

Пътят за ада върви надолу по тъмни канали към центъра на земята. Налага ми се да се навеждам, когато се провираме през по-тесните места. Чувам как се процеждат капки вода, вдъхвам вонята на сяра, а когато пипна стените, усещам, че са грапави и покрити със слуз. Докато малкото момиче ме води надолу по изсечени в скалите коридори, си мисля какви грехове съм извършила. Карах се с майка си, разплаквах малкия си брат, не оценявах колко много работеше човекът, който ме отгледа като своя дъщеря, за да се грижи за нас. Пред очите ми в тъмнината минава парад от всички химери, горгони, кентаври и фурии, които съм била. Спомням си как прободох един гигант в окото, как убих двама души, а после и може би най-лошата си постъпка — защото убийствата бяха в самозащита — как измених на любовника си. Аз не вярвам истински, че има грехове и ад, но и никога не съм вярвала в съществуването на гиганти, вещици, феи, харпии и илюзионисти с еленови рога. Тревожех се за глобалното затопляне, но не вярвах истински, че ще настъпи краят на света. Не само аз съм извършила грехове, но и цялото човечество, защото не се погрижи за планетата.

И тогава го виждам.

Няма едно око; носът и лявото му ухо са отрязани. Също като приятеля на Еней, Деифоб, който бил осакатен по подобен начин от любовника на жена си по време на битката за Троя. Познавам това съвременно превъплъщение на Деифоб^[1]. Това е баща ми Мърк.

До този момент не бях осъзнала колко голяма нужда имам от него. Кой ще ми носи храна нощем? Кой ще ме спасява от чудовищата?

— Кой ти причини това? Защо ти се е случило такова нещо? — питам го аз и си налагам да погледна в обезобразеното му лице, което говори за цялото унищожение, на което съм била свидетел през месеците след края на света. Празните му очни кухини са като моята. И аз ли изглеждам така? Баща и дъщеря.

— Харпиите го направиха в яростта си. Стана така, както е предопределено да бъде — казва той.

— Наистина ли си мъртъв? Този път не е мираж? — Усещам всяка дума като стъкълце, което стърже гърлото ми.

— Да.

— Значи сме в ада?

Той прави гримаса.

— Предпочитам да я наричам Земята на сенките.

— Значи и аз съм мъртва?

— Всички истински герои трябва да слязат в подземния свят, за да се преродят — отговаря тайнствено той.

— Да си остана мъртва може би е по-добре — казвам аз, като сдържам ридание, което заплашва да разкъса гърдите ми.

— Не, не. Понякога минава известно време, докато разберем, че онова, което желаем, не е най-доброто. На теб ти е предопределено да дойдеш тук и да намериш царя. Това е в името на общото благо.

Спирам на пътеката. Тъмна мъгла от недрата на земята ни обвива и сега вече почти не го виждам.

— Ами Хекс? — питам аз. — Ами Хекс? Защо му причиних това? Пак ли е било предопределено? Защото ти и майка ми сте изневерили на моя осиновител? Затова ли съм била прокълната да изневеря на Хекс?

— Не е затова. И не съжалявам за постъпката си, макар и да причиних болка на най-добрия си приятел — казва той. — Защото ако не бях с майка ти тогава, ти нямаше да се родиш.

При тези думи Акация стиска ръката ми, сякаш ме подканва да тръгваме.

Не знам коя е Царицата на сенките, но знам, че трябва да отида при нея и да се помъча някак да изкупя вината си — да спася приятелите си, да помогна на това малко момиче, да платя цената. Изобщо не знам защо са ми позволили да сляза в подземното царство, ако, както си мисля, още съм жива.

Когато питам моя малък гид защо са ме допуснали тук долу, тя отговаря:

— Всеки, който стъпи на този остров, се намира в междинното царство.

Това не звучи много окуражаващо.

Вергилий го е изразил най-добре, когато описва слизането на Еней в подземния свят:

… да слезеш в Аверн не е трудно,

ден и нощ черният Дит е разтворил широко вратите,

но да извърнеш пак стъпки, на белия свят да излезеш,

то е труд, мъка.

То е труд, мъка.

Няма избор.

* * *

Тунелът завършва в тъмна пещера с капещи сталактити, осветена само от факли. Тийнейджърка седи на стол, заобиколена от три ръмжащи черни кучета и голяма змия с черни, жълти и червени ивици, която се вие около вратовете им.

Спомням си отвращението на Мърк от фантомните змии на кораба. Не съм фенка на змейовете.

В контраст с черните животни, косата на момичето свети като ято светулки около дългите, остри ъгли на лицето й. Когато се приближавам, виждам ледените й очи и си спомням видението с момичето и малкия цар, брат й, в една стая.

— Ксандра, Царица на сенките — ми прошепва Акация. Тя през цялото време не пуска ръката ми и с учудване отбелязвам, че дланта ми е суха, а не лепне от пот.

— Добре дошла — казва Ксандра. Красива е по един внушителен, почти мъжествен начин. — Радвам се най-накрая да се запозная с прочутата царица Пенелопи. — Усмихва се, но усмивката на нейното лице е опасно нещо.

— Къде съм? — питам аз.

— В подземния свят на Острова на сенките.

— Ти сестрата на царя ли си? Защото мисля, че вече не си жива. Нито пък те — казвам аз, като имам предвид кучетата и змията.

— Направо към целта — казва тя. — Възхищавам ти се. Да, аз съм сестрата на Дилън, Ксандра. Самоубих се, когато бях на шестнайсет. Не можех да понеса цялата болка по света, както и болката, която знаех, че ще дойде. Дилън остана. Той знаеше за твоето идване — нещо, свързано с една картина, която аз нарисувах. Посвети живота си на теб. Но виж какво се случи.

— Съжалявам — казвам аз, съзнавайки странното отсъствие на болка в тялото си, дори и на тъпа или остра емоционална болка. Сякаш съм пила от река Лета и съм забравила какво е това да чувстваш.

— Да, това беше трагедия. Още една трагедия. А сега ти си тук.

Оглеждам пещерата, но не виждам нищо отвъд кръга факли, заобикалящи Ксандра.

— Къде са приятелите ми?

— Имаш предвид момчетата? И онова смешно куче? Каква сбирщина. При мен са.

— Ако са при теб… значи ли това…?

— Не, не се тревожи — усмихва се тя зловещо. — Засега са живи. Поне отчасти. Когато пристигнахте тук, вие всички влязохте в междинното царство.

— Моля те, нека да ги видя — казвам аз.

— Първо трябва да хапнеш нещо.

Ксандра вдига пръст и се появяват още факли, които разкриват маса, отрупана със сребърни чинии и кристални купи с храна. Цели риби със светещи очи, гарнирани с охлюви и малки желирани яйца. Пуйки, пълнени с наденици. Огромни гъби на скара. Купища пасти със сметана и кървавочервен сироп. Голямо бяло прасе с ябълка в устата и котило от малки прасенца около него на подноса.

Вече не съм нито гладна, нито жадна, но съм привлечена от пищната трапеза. Облизвам устни. Те са много сухи и парченца кожа се залепват по зъбите ми. Спомням си думите на харпиите. Ако ни оставите тук, ще страдате от глад, пожар и наводнение.

Акация стиска ръката ми по-силно и ме дърпа, а аз се обръщам да я погледна. Тя много леко поклаща глава. Не.

Във всичката литература за подземния свят, която съм чела, се казва, че не трябва да ядеш нищо, защото иначе никога няма да излезеш оттам. Имам късмет, че любимите ми храни не са на масата и за миг си спомням какво ни сервираше царят на своята кварцова маса.

— Не, благодаря — отговарям аз.

Ксандра се усмихва изпод короната на светлата си коса.

— Сигурна ли си? Може да не съзнаваш, но си много недохранена и трябва да се подсилиш. Кога за последен път си яла истинска храна?

След яхнията от морски дарове с ориз, салатата и виното на царя, не съм приемала нищо друго освен водата и горчивите горски плодове, което ми даде Ез.

— Заради вечерята, която Дилън ти даде? — казва Ксандра. — Тя не беше истинска. Плевели, корени и жълъди, в най-добрия случай. Дори и водата, която пиеше, беше омагьосана да изглежда свежа и чиста. След бедствието той придоби способността да променя външния вид на нещата. Беше обладан от идеята за тебе и как да създаде онова, което според него ти искаш. Така и няма да го разбера.

Спомням си острова след жестоката смърт на царя. Нямаше кварцов дворец, пълен с картини и копринени рокли; нямаше цветя, овощни дървета, поляни. Само пепел и боклуци, кости и развалини. Всички чудеса на острова са били блясък, хвърлен върху него от един цар магьосник.

Не е останала красота в света, мисля си аз.

Освен моя дом отвъд морето. Макар че и него може би вече го няма, защото Бул го е разрушил. Но което е още по-важно, моите приятели, моето малко семейство — най-истинската красота — и тях може би вече ги няма.

— Искам да видя приятелите си. Готова съм да остана тук, ако ги пуснеш. И нея — казвам аз и посочвам Акация с глава.

Ксандра потупва устните си с пръст.

— Много добре. Саможертва. Характер на герой. — Тя се намръщва по начин, който ми напомня за царя. — Имаш право.

Ксандра дава знак на Акация. Малкото момиче пуска ръката ми и отива при нея.

— Отиди да ги доведеш.

Акация се обръща да ме погледне и очите на тъмното й лице светят като зелени планети. После се затичва и изчезва в мрака.

Изглежда не съм напълно мъртва или пияна от водите на Лета, защото когато Акация се връща и виждам Ез, Аш и Венис, който държи Аргос в ръцете си, нещо в гърдите ми се задвижва. Но не изтичвам към тях, както обикновено бих направила, а и те също не идват при мен. Очите на Ксандра бдят, за да уловят и най-малкото невнимание от наша страна.

Аргос ръмжи срещу черните кучета, а те спокойно обръщат глави към него и оголват зъби. Всяко от тях би могло да го изхруска за секунди. Венис се мъчи да го умири.

— Къде е Хекс? — питам аз.

— Онзи, който обича Вергилий. Разменяхме си цитати с него. Ще видим дали заслужаваш Хексан. Сега помни, че не си яла нищо и дори не си пила вода от много време — по-дълго, отколкото си мислиш. Чувствай се като у дома си. А, и още едно нещо. Струва ми се, че ще ти хареса този цитат, който обсъждахме с Хекс. Той се отнася до смъртта на царица Дидона, която се самоубива, когато любовникът й я изоставя. Не съответства съвсем точно на нашата ситуация тук, но има някои прилики.

Тя слага ръка на гърдите си и когато заговаря отново, очите й диво блестят, а от устата й излиза слюнка.

Още не бе Прозерпина отрязала русия кичур

и на стигийския Оркус не бе обрекла главата.

Ей през небето полита Ирида с крилете шафранни

в блясък от хиляди багри пред ранното утринно слънце

и пред нещастната спря. „По повеля ще нося на Дита

таз коса и душата от тялото освобождавам.“

Рече, и сряза с десница къдрица. И в същото време

тялото цяло изстива, отлита в ефира животът.

— Но Дидона се е самоубила — казвам аз и посрещам погледа й, макар че от него ме заболява стомахът. — Царят беше убит от харпиите.

— И за това ти си виновна. Той спа с теб, те гледаха и се побъркаха от ревност.

— Но щом си могла да омагьосаш кораба ни и да ни накараш нас двамата с Хекс да видим собствените си трупове, защо не си го спасила? — питам я аз.

Ксандра вдига ръка и факлите около нея изгаснат. Когато отново се запалват, тя е изчезнала, а заедно с нея и Акация. Кучетата и змията все още са там.

Сега приятелите ми идват при мен и ме заобикалят. Затварям очи и всички се смъкваме на земята в обща прегръдка, като се мъчим да удържаме смелия малък Аргос да не се нахвърли на кучетата.

— Добре ли сте? — питам аз. — Кажете ми какво става.

— Изгубихме те, търсихме те и накрая заспахме. Извинявай, Пен. Когато се събудихме, бяхме тук — казва Венис. Виждам, че едва сдържа сълзите си.

Целувам го по челото.

— Всичко е наред. Виж, Акация ми излекува рамото.

Венис слага ръка на мястото, където беше раната ми.

— Акация — прошепва той стеснително, почти с копнеж. И поглежда към тъмното място, където преди малко стоеше тя.

Как хората идват и си отиват в този нов свят.

* * *

Винаги досега съм виждала само миналото, но докато следвам погледа на Венис към тъмното пространство, получавам видение на един по-стар Венис, очевидно станал толкова висок, колкото ще бъде. Може би осемнайсетгодишен? Широки рамене, брада; стои до една по-възрастна, бременна Акация. Те се държат за ръце и носят корони от златни листа. В краката им са коленичили жени с кожни дефекти, счупени крайници и най-различни други болести, очакващи да бъдат излекувани от мъдростта на Венис и ръцете на Акация.

Цар и царица на бъдещия свят. Може би видението е истина; може и да е само щастлив сън.

Но не виждам останалите от нас.

След време ще можеш да виждаш и бъдещето, ми беше казал царят.

* * *

— Къде е Хекс? — питам Венис. Още няма да му казвам какво съм видяла, макар че ако се съди по погледите, които хвърляше на Акация, това едва ли би го учудило.

— Не сме го виждали. Той побягна веднага след разговора ви — казва Ез. — Известно време го следвах. Не ме виждаше. Плачеше. После започна да тича бързо, а аз се тревожех за теб, и се върнах.

Хекс да плаче?

— Мислиш ли, че е тук? — питам аз. — И къде сме ние всъщност?

Ез слага ръка на рамото ми.

— Ксандра твърди, че този остров се е издигнал от морето след Земетръса.

— Тя е сестрата на царя — казва Венис. — Царица на царството на сенките.

— Това е вярно — отговарям му аз. — Вярно е, че е мъртва и че е сестра на царя. Видях го.

— Ако тя е царица на мъртвите, тогава и ние ли… — започва Венис и не довърша въпроса си.

— Ние не сме мъртви. — Не знам дали това е вярно или не, но трябва да го кажа, за да не се предавам и да попреча на Венис и другите да се предадат.

— Знам само, че умирам от глад. — Ез хвърля поглед към масата. — Мога да изям всичко там.

— Недей. Не си ли учил митология? Никога няма да излезеш от царството на мъртвите, ако ядеш нещо там — казвам му аз.

— Имах предвид масата. Мислиш ли, че има правило да не се ядат мебели в подземния свят?

Спомням си проклятието на харпията: Гладът така ще ви мъчи, че ще изядете мебелите и когато те свършат, ще се изядете един друг. Ез продължава да се взира в храната, а аз си спомням как се запознах с него в разрушения дворец на Биатрикс Вещицата. Тя го беше завладяла чрез сладкишите. Сега той е този, за когото най-внимателно трябва да следя.

Ез става и тръгва към масата със залитане.

— Недей! — вика Аш и скача на крака, но Ез продължава да върви, сякаш не го е чул.

— Ез! — изкрещявам аз и също ставам. Усещам тялото си като куха кратуна. Чудя се дали ако се храня, мога отново да стана човек или вече е късно за това?

Толкова ли ще е лошо, ако остана тук завинаги? Поне петимата сме тук заедно, а алтернативата — да се върна на онзи пуст остров — не е кой знае колко по-добра. А може и наистина да сме мъртви, при което така или иначе ще останем тук.

Усещам миризмата на печено месо и карамелизирана захар, която се издига от масата.

Аргос се раздвижва в ръцете на Венис. Венис изкрещява, но Аргос се отскубва от него и хуква не към кучетата, а към масата.

Където се изхожда върху трапезата.

Гадно. Отвратително. Но защо не? Всички говорят в един глас, но аз се гордея с моето куче. То направи каквото трябваше. Ставам и го взимам в ръцете си, галя го по цялото тяло, чеша го зад ушите, така че то за момент се отпуска и затваря очи от удоволствие. После отново е на пост, поглежда към черните хрътки, от гърлото му отново излиза ниско ръмжене и аз усещам как тялото му потръпва.

— По дяволите! — Ез се свлича по стената на пещерата. — Толкова исках да си хапна малко от онази торта.

Аш отива до него и го прегръща. Не съм го чувала да му говори с такъв нежен глас, откакто напуснахме дома си.

— Знам, знам.

Ез примигва към него.

— Съжалявам.

— Всичко е наред.

— Говоря за Острова на изобилната любов. Умът ми беше замъглен.

— Знам. Същото важи и за мен. Все пак виното беше много хубаво.

— То дори не беше истинско — въздъхва Ез, обляга се на Аш и затваря очи. Аш го целува по главата. — Не искам и да си помисля какво в действителност ядохме там.

— Едва ли е било по-лошо от това тук. — Аш посочва с глава отвратителната трапеза.

— Нека да поспим — казва Венис. — Тази вечер не можем да направим нищо друго.

— Ще остана на пост за известно време — казвам аз.

Все още стиснала здраво Аргос, се смъквам на студения каменен под на пещерата до Ез и Аш. Венис се присъединява към нас и всички заспиват. Когато повече не мога да държа очите си отворени, събуждам Аш, моля го да ме смени и му подавам Аргос.

* * *

По-късно, когато Аш ме събужда, някой е седнал в тъмния ъгъл на пещерата.

— Хекс — прошепва Аш.

Да, още съм жива. Може да не чувствам глад, жажда и болка, но това го чувствам. Чувствам Хекс. И вината от извършеното, ужасното ми разкаяние и копнеж. А може би просто такова е наказанието в ада — да изпитваш вината си цяла вечност.

Аргос се изпъва в ръцете на Аш и се опитва да стигне до Хекс. Хекс идва, взима на ръце кучето и му позволява да го целува по врата и лицето. Гнусливият Хекс обикновено не допуска подобно нещо.

— Хей, момченце. Липсвах ли ти? — Говори с нежен глас и аз го поглеждам с надежда, но когато погледите ни се срещат, очите му стават по-студени от камъните в пещерата. Той връща Аргос на Аш.

— Къде беше? — пита го Аш.

— Наоколо. Това място е гадно. Дамата е психо, но поне ми дава цигари — отговаря той, изважда една и я запалва от факлата, а огънчето й просъсква в тъмната пещера.

Ез и Венис търкат очи и се събуждат. Черните кучета все още ни наблюдават. Отворили са леко уста и виждам върховете на острите им зъби.

Факлите изгасват и после пак се запалват.

Ксандра и Акация са се върнали, Ксандра е на стола си, а Акация седи в скута й и я е оставила да сплита косите й. Акация, изглежда, се опитва да срещне погледа ми и да ми каже нещо, но аз не мога да го разгадая. Разбирам само, че е някакво предупреждение.

— Много добре — казва ни Ксандра. — Преминах изпитанието и сега получавате наградата си. — Усмихва се на Хекс, но той не й обръща внимание и пъха ръце в джобовете на мръсния си суичър. Осъзнава, че сигурно го носи отпреди да се качим на призрачния кораб. Беше прекалено горд, за да приеме дрехи от царя, но те и без това не бяха истински; бяха дрипи, закопчани с тръни, като парцалите, с които съм облечена аз. Бяха разкрасени с магия.

— И сега ще ни освободиш ли? — питам аз.

— Не още. Има още едно изпитание. Е, може би няколко. — Тя внимателно побутва Акация от скута си.

— Отиди да го доведеш.

Акация изчезва. Ние чакаме. Опитвам се да привлека погледа на Хекс, но той ме избягва. Навел е рамене, сякаш се пази някой да не му открадне скъпоценната цигара и изглежда по-слаб от всякога.

Чудя се дали Хекс някога ще ми прости и дали има нещо, което бих могла да кажа или да направя. Няма нужда да ни пращат в ада; аз вече съм създала своя собствен ад. Мисля си как Хекс е плакал и ми се иска да ми беше показал тези сълзи, а не гнева си. Тогава може би щях да го накарам да ме чуе. Дали ще прекарам вечността в опити да поправя стореното?

Акация се връща и води за ръка фигура, облечена в роба с качулка.

— Това е брат ми, призрачният цар, Дилън.

Той ми подава другата си ръка и виждам, че кожата му е изгорена до черно.

Падам на колене пред него, потресена.

— Толкова съжалявам — казвам аз.

Той кима с качулката, но не говори. Сестра му ме гледа странно. Виждам колко си приличат лицата им — високи скули, прави, дълги носове, ъгловати брадички. Лицата им са си приличали някога. О, царю мой.

— Можеш ли да направиш нещо? — питам Акация, хващам свободната й ръка и прокарвам пръсти по дланта й.

Тя вдига ръка към царя, после я сваля и отвръща поглед.

— Той ще бъде такъв завинаги — казва Ксандра. — Моят красив брат. Това е твое дело.

Не й отговарям и се обръщам към него.

— Какво се случи?

Когато най-после проговаря, гласът му е слаб.

— Харпиите ме ревнуваха заради връзката ни. На тяхната клада бях превърнат в пепел и вятърът я понесе, докато стигна дотук, където бях възкресен. Такъв, какъвто съм сега. От сестра ми.

— Тя би могла да го спре — казвам аз. — Сестра ти е могъща магьосница.

— Пенелопи е права. Кажи ми защо не предотврати смъртта ми, Ксандра?

— Не желаех смъртта ти. Собствените ти слугини те убиха от ревност. Не трябваше да ги омагьосваш така. Когато видях в съзнанието си какво правят с теб, реших да те оставя да дойдеш при мен. Липсваше ми през всичките тези години. А тя не те заслужава.

— После ще говорим за това — казва царят. — Изцяло твой съм. Сега трябва да я освободиш.

— Моля те — казвам аз. — Имаме да вършим работа в света горе. — Думите ме учудват и едва когато ги изричам, осъзнавам колко верни и важни са.

Ксандра вика с жест Акация, слага я на скута си и разплита плитките, които й оплете по-рано. Занимава се с това доста дълго време и аз се чудя дали е забравила въпроса на царя. Накрая промърморва, сякаш на себе си.

— Защо трябва да помагам на тези хора?

— Както каза тя, те имат да вършат работа — отговаря царят.

Ксандра пуска Акация и вика с ръка Венис. Той напряга мускули, изпъва рамене и гледа пред себе си в една точка, също както правеше, когато трябваше да удари топката в бейзболен мач, където всичко зависеше от неговия удар, и отива при нея. (Опитвам се да не си представям как навежда глава, когато е пропуснал топката.)

— Този е прелестен, толкова очарователен. Малко прилича на теб като дете. Ще го оставя да живее. Но останалите, защо?

Царят посочва Ез.

— Езра рисува — казва той. — Може така да нарисува портрета ти, че всеки да те познае.

Ксандра извива глава настрани.

— Наистина ли? Покажи ми.

Акация дава на Ез лист хартия и шишенце с туш, направен от въглен, талк и гума арабика. Той коленичи на пода и започва да рисува Ксандра. Както винаги, перфектно пресъздава формите й, с леко преувеличение тук-там, за да засили въздействието.

Загадъчна усмивка пробягва по устните на Ксандра.

— Не е лошо.

Царят посочва Аш.

— Аш пее. Изпей й нещо, Аш.

Аш се изправя и поглежда Ксандра. Започва да пее. Песента е от Преди, не мога да се сетя точно какво е, нещо на чужд език. Може би исландски? Звучи почти религиозно. Като погребален химн. Забравила бях колко обичам песните на Аш. Гласът му прониква дълбоко в мене и ме връща към живота.

Ксандра кима и ми се струва, че виждам една сълза в окото й. Може би е от осветлението. Сега тя гледа към Хекс.

— Какво да правим с него?

— Хексан? — Гласът на царя толкова се е променил, откакто за последен път го чух да произнесе това име. Той се поколебава и аз прехапвам устни. Какво ще стане, ако царят реши, че Хекс не заслужава да бъде спасен?

— Хекс е воин — казва царят.

— Покажи ми.

Ксандра държи сабя. Изкована е от метал с апликирани кристали на дръжката. Царят кима с покритата си с качулка глава и дава знак на Хекс да вземе сабята.

Но още не сме видели тази размяна на знаци, когато Хекс е застанал пред Ксандра и върхът на сабята му е пробил гърдите й.

Ахвам.

Хекс изважда сабята си. Никъде няма кръв, дори и дрехата на Ксандра не е скъсана. Тя поглежда надолу към гърдите си и се усмихва.

— Много добра работа. Наистина си воин, млади човече.

— Ами Пенелопи? — пита Венис. Гласът му е ясен и чист. Гледа Ксандра право в очите, без да трепне.

— Какво ще кажеш за Пенелопи, Дилън? — пита Ксандра. — Знам, мислиш, че тя е твоята съдба, но всичко това вече свърши.

— Пенелопи е герой. Готова е на саможертва. Дисциплинирана, благородна, смела, умна и разказвач.

— Епически разказвач — добавя Хекс под носа си, но все пак достатъчно високо, че да го чуя само аз. — Епическо фиаско.

Ксандра бърчи нос като разглезено дете.

— Виждала съм малко от тази й способност. Не съм сигурна, че това е достатъчно.

— Има още едно нещо. — Царят отива до сестра си, навежда се и й прошепва нещо в ухото.

Ксандра се взира в мен толкова дълго, че с мъка успявам да издържа погледа й.

— Не вярвах, че ти си човекът — казва тя. — Че ти си избрана да върнеш нещастната планета към предишното й състояние. Брат ми винаги вярваше в това, но аз не вярвах. Аз побърках тебе и приятелите ти на онзи кораб, който Дилън изпрати за теб, аз го населих с призраци, за да ви измъчват. Аз ти показах кървящата клонка и собствените ви трупове. Аз исках да те обезкуража, исках да не намериш брат ми, да избягаш ужасена, но ти не се отказа и, както се страхувах, го унищожи.

— Не съм искала да се случат всички тези неща.

— Знаех, че в крайна сметка ти ще станеш причина за неговото унищожение.

— Ти беше причината за неговото унищожение! — Вече не мога да сдържам гнева в гласа си.

— Не, аз само позволих на неизбежното да се случи. Харпиите го убиха. Накрая приех съдбата му и му позволих да дойде при мен.

— Но корабът, труповете? Защо причини тези неща на приятелите ми и на мен? Можеше да ни попречиш да дойдем, без да ни измъчваш.

— Всъщност мислех, че ще ми бъдеш благодарна за това. Разглеждай го като военна тренировка. Да се изправиш пред собствената си лудост. Да погребеш старото си аз, за да се прероди то в ново. Макар и да издържа тези изпитания, аз не повярвах, че ти си избраната. Сега брат ми, царят, го направи истина.

Какво й каза той?

Хекс ми хвърля унищожителен поглед. Той ме изгаря като огън, който опърля настръхналата ми кожа.

— Ще помисля върху молбата ти — казва Ксандра. — Ще ти дам още една нощ и после ще реша.

Факлите загасват и когато отново се запалват, тя и царят са изчезнали.

Кучетата са препречили единствения изход от пещерата, а змията се е увила около гривните на вратовете им. Аз сядам на земята и гледам в очите им.

* * *

Три черни кученца в кошница пред супермаркет. Момичето е изпратено от майка си да пазарува. Вижда кученцата и коленичи до кошницата. Има табелка, на която пише: БЕЗПЛАТНО. Кученцата така са се притиснали едно в друго, че приличат на едно куче с три глави, докато най-малкото помирисва пръстите на момичето и се вдига на задни крачета, за да я целуне по лицето. Другите, прекалено изтощени от глада и жаждата, не помръдват. Тя ги гали по главичките и кадифените трапчинки на челата.

— Цербери — казва тя.

Докосва всяко поотделно и му дава име.

— Сър, Бър. Ус? Не. Узи.

Взима кошницата и отнася кучетата вкъщи. По-късно се връща в супермаркета за продукти и кучешка храна. На следващия ден ги води да ги ваксинират, но не позволява да ги кастрират, защото и се струва много варварско. Гледа ги като свои бебета и те се привързват към нея. Понякога се чуди дали те не мислят, че им е майка.

Отчасти по тази причина ги отравя, когато се самоубива. За да не ги остави сами. Но също и защото се нуждае от компанията им, когато слиза в подземното царство. И тя не иска да е сама.

Но какво означава това за тези силни млади кучета? И за змията, която се е увила около гърлата им?

Означава живот под земята; означава тъмнина; означава да станат стражи на прокълнатите.

* * *

Аргос е в ръцете на Венис, но по някакъв начин успява да се изтръгне и тича към кучетата. Опитвам се да го спра, но се препъвам и падам на слузестата скала. Когато поглеждам, Аргос стои пред кучетата и лае срещу тях. И трите навеждат глави и се отдръпват със скимтене.

— Мисля, че може да тръгваме — казва Венис.

Поставям ръка на гърба му.

— Тръгвай!

Венис грабва Аргос и тича към тунела, който води нагоре.

— И ти — казвам на Ез и после на Аш.

Чакам Хекс, но той само ме поглежда студено. Държи сабята, която му даде царят и за секунда изпитвам страх, че може да ме удари с нея. Но нападението му е само с очи и глас.

— Махай се оттук.

— Ти идваш, нали?

Хекс свива рамене.

— Да заменя един ад с друг?

— Но там поне ще бъдем заедно — казвам аз. — И всичко ще се оправи.

— Как? — Сега гласът му е по-мек. Почти си представям този Хекс разплакан.

— Защото те обичам — казвам аз. — А това е всичко, което имаме и ще имаме.

Той поклаща глава. Не.

Аз влизам в нишата на тунела и отчаяно се надявам, че Хекс ще ме последва, но се страхувам да погледна зад гърба си и да открия, че е изчезнал.

В мита за Орфей любимата му Евридика е ухапана от змия и отнесена в подземния свят. Орфей е трябвало да слезе долу и да я спаси, като използва магията на музиката си, за да я върне към живота. Но тъй като изпитал съмнение, той погледнал назад и я загубил. Дори любовта и изкуството — двете най-мощни сили, с които разполагаме — невинаги успяват да ни спасят. Черните лъскави стени на тунела ми казват: смъртта е по-силна.

Не поглеждай назад, Пен.

Студена пот се стича по тялото ми и едва дишам в тясното пространство на тунела. Трудно е да се каже дали изобщо вървя нагоре; изкачването е плавно и няма стъпала, а само грубо издълбани скали, може би от приливите на древни морета. Как се е чувствал Орфей, когато се е върнал без любимата си жена? Когато излязъл на повърхността, бил разкъсан от онези диви жени, менадите. Може би е бил благодарен, че са го избавили от страданието.

Ако някакви менади ме разкъсат, може и да не почувствам болка, толкова мъртва съм и без това.

Когато пристигам, горе ме чакат Ез, Аш, Венис и Аргос. Прегръщаме се на хладния вятър. По лицето ми лепнат капки солена вода.

— Къде е Хекс? — пита Венис.

Не искам да поглеждам зад гърба си. Ами ако съм изпратила Хекс в ада? Ако никога не се върне? Това за мен е по-лоша съдба, отколкото да бъда окована към глезените на Ксандра за вечността. Ако бяхме останали там долу завинаги, поне щях да мога вечно да му повтарям колко съжалявам.

— Трябва да тръгваме — прошепва Аш в ухото ми. — Ако лодката е все още там, той ще ни настигне.

Когато те двамата с Ез слагат ръце на раменете ми, се сещам, че раната в рамото ми е зараснала. Акация, Лечителят. Само да можеше и сърцето ми да оздравее толкова бързо.

Вървим през скалите. Някой е изградил нещо като град от боклука. Във високите глинени колони са вградени бирени капачки, счупени стъкла, парченца порцелан, авточасти, пластмасови играчки. Мебели без крака са подредени като за някакво откачено чаено парти. Пластмасови бутилки са подредени, сякаш за да си вземем. Затова взимаме колкото можем да носим.

Вървим напред през горичка от фиданки. Стигаме до езеро с прясна вода, коленичим и пием, докато стомасите ни не могат да поберат повече. Чудя се как сме оцелели толкова дълго под земята, след като сме приемали само призрачна храна и вода на Острова на изобилната любов. Може би за известно време наистина сме били мъртви.

Пълним бутилките с вода, набираме си горски плодове, излизаме от горичката и се отправяме към морето. Малката ни лодка е там и ни чака, закотвена към скалите.

Аш и Ез скачат в нея и хващат греблата. Качвам се и аз, а Венис с Аргос се качва последен. За момент се колебаем, взираме се в скалистия остров и младата му растителност, в странния боклучест град. Знам, че всички мислим едно и също нещо.

Хекс.

— Може би трябва да го почакаме до утре — казвам аз.

— Може да ни нападнат — казва Ез и раменете му потреперват, после добавя по-тихо: — Той направи своя избор.

— Не! Аз направих този избор. Беше погрешният избор. И затова го изгубих. — Опитът ми да не се разплача е доста безуспешен.

Изтривам очи и когато ги отварям, Аргос маха с опашка. Поглеждам накъдето сочи носът му и се опитвам да разчета знаците във въздуха. Нищо. Какво е помирисал той?

И после виждам Хекс, който слиза по скалите, препъва се, тича и размахва сабята, която му подари царят. Стоя права в лодката и го викам.

Орфей не се е върнал истински от царството на мъртвите, но с Персефона, или Прозерпина, както я наричат в Енеидата, която станала царица на подземния свят, се случило друго. Тя била отвлечена и закарана там от Хадес, но майка й, богинята на земята Деметра, си я взимала обратно за половин година, за да може да се връща пролетта на земята. В този мит любовта побеждава смъртта, поне наполовина.

Двамата с Хекс веднъж бяхме мъртви, бяхме трупове на Острова на изобилната любов. Сега, макар и несигурно, пак се събираме. В този момент си представям гробовете ни на острова, онези, които изкопахме един за друг и за себе си. Гробовете са празни. Ние сме тук. Ние сме живи.

* * *

Когато Хекс скача в лодката, като не обръща внимание на протегнатата ми ръка, а Ез и Аш започват да гребат, виждам група хора, които вървят през скалите към плажа. Те са шест млади мъже и шест млади жени с разнообразен цвят на кожата, препасали животински кожи около кръста, с голи гърди и венци от листа в дългите си, брулени от вятъра коси. Шестима яздят бели коне, а другите здраво стъпват на скалите, сякаш краката им са копита.

* * *

Островът се е издигнал от морето. Все още е млад; дърветата са ниски. Пейзажът е главно скалист. По брега има боклуци, изхвърлени от морето. Когато дванайсетте пристигат тук — изхвърлени от различни места по различен начин, но всички еднакво разбити, те знаят, че са били спасени за нещо, но нямат представа какво е то.

Тичат, тичат, винаги тичат. Изгубили са семействата, домовете си, всичко. Полуголи, те продължават да тичат по скалите, докато кървящите им крака закоравяват като копита. Намират прясна вода, намират ядки, горски плодове и малки животни за ядене, намират се един друг и се превръщат в племе от диви хора. Шест бели коне идват при тях една нощ, докато спят, застават в зората като сън, позволяват им да ги яхнат и да ги яздят по скалистия бряг. Фавни и нимфи, така те наричат себе си. Събират боклука, който намират на острова. Всяко парче им напомня за греховете на изгубения свят. Опитват се да го превърнат в нещо полезно или в нещо красиво.

Започват да забравят времето, когато са мислели, че са мъртви. Яздейки белите си коне из острова, където растат кървавочервени цветя, дванайсетте се питат дали, в крайна сметка, не са живи.

Докато призрачното момиче, царицата на сенките с нейните три черни кучета, тази, която първоначално ги е призовала на острова, един ден им се явява.

* * *

Също както когато за пръв път видях Акация, и сега знам, че тези млади мъже и жени имат нужда от нас. Когато спират, застават на скалите и гледат, а слънцето зад тях започва да залязва, в очите им се чете отчаяние, което много добре познавам. И аз гледах така, докато не се върнах вкъщи и не се събрах с любимите си хора.

— Те имат нужда от помощ — казвам аз, но всички се правят, че не ме чуват, освен Венис.

— Един ден ще се върнем — казва той. Но не гледа към мен. Очите му са вперени в малкото момиче, което се е отделило от групата на дванайсетте млади мъже и жени и тича към лодката.

Това е Акация.

Тя се хвърля във водата и плува към нас обезпокоително бързо. Венис отива на ръба на лодката и й подава ръка. Хваща я и я издърпва вътре.

Чувам как тракат зъбите й и я обгръщам с ръце.

— Не може да дойде с нас. Нямаме място — казва Хекс.

Венис застава срещу него. Брат ми е пораснал и скоро ще настигне Хекс по височина.

— Тя ни помогна.

— С какво? С това, че ни заведе при царицата на прокълнатите? Нямаме място за още едно гладно, нещастно бездомно същество. — Той размахва ръце. — Вие всички водите още безполезни спътници.

— Тя излекува раната на Пен — казва Венис.

Хекс ми хвърля възмутен поглед.

— Страхотно. Наистина прекрасно. Излекувала раната на Пен.

— Млъкни — измърморва Венис.

Цялото тяло на Хекс изразява изненада; Вен никога не му е отговарял така. Очаквам някаква реакция, но Хекс мълчи.

Акация се откъсва от прегръдката ми и се навежда от лодката. Маха с ръка на младите мъже и жени на брега.

— Кои са те? — питам я аз. Мирисът на опушената й от факлите коса все още е в ноздрите ми.

— Братята и сестрите — казва треперейки тя.

— Какво искат? — Напрегнатите им тела се запечатват в ретината ми и продължавам да ги виждам, след като съм обърнала глава. Знам какво искат, но трябва да го чуя от Акация.

— Искат един ден да се върнеш тук — казва Акация — и да ги спасиш от Острова на сенките.

— Чудесно, мамка му. Хайде да ги поканим и тях — казва Хекс. — И хей, конете ще се съберат на лодката ни, ако всички ние се качим един върху друг.

— Просто спри — казва Венис и този път не шепне.

Хекс мълчи, а Ез и Аш гребат. Навлизаме навътре в морето и се отдалечаваме от дванайсетте фигури на брега. С последния вик на залязващото слънце небето става червено.

Нещо в мен се къса и се питам дали същото е изпитвала майка ми, когато ни раздели Земетръсът. Не би трябвало, но така се чувствам.

Остров от кости, Кърваво море. Един ден ще се върна при вас.

* * *

По-късно двамата с Хекс гребем. Аш с познанията си за въздушните течения и Ез с усета си към земята, успяха да определят дължината и ширината, на която се намираме, и да насочат лодката към къщи. Сега те и Аргос спят, а Венис и Акация са на кормилото и фосфоресциращите лъчи от очите й осветяват пътя в нощното море. Аз не исках да греба с Хекс, но Венис настоя да се редуваме, а откакто се противопостави на Хекс, брат ми е станал нашият капитан. Спомням си го във видението си и не се учудвам от това, което е сега, както и това, което ще бъде.

Двамата с Хекс дълго време мълчим, вълните и вятърът са единствената ни форма на общуване. Ръцете ми са слаби, имам чувството, че са направени от сухи листа, но знам, че не трябва да се поддавам на изтощението, нито мога да си позволя да губя много енергия в говорене.

— Съжалявам — казвам накрая на Хекс, защото не мога да се сдържа, а студеният вятър отнася гласът ми към небето, но аз продължавам с по-висок глас: — Ще го повтарям завинаги, докато ме чуеш.

Той не отговаря.

— Дали някога ще приемеш извинението ми? — моля го аз. — Има ли нещо, което мога да направя? Някога?

Тишина.

Моите думи са безполезни, но може би Вергилий ще има въздействие. Спомням си какво казва Дидона, когато моли сестра си да й помогне да намери любовна магия, за да си върне Еней. Макар че не аз, а Хекс е този, който е бил предаден като Дидона, се чудя дали тези думи няма да го трогнат.

Срещнах дошлата оттам чародейка

на Хесперидите храма тя пазела, хранила змея

и над дървото му бдяла, над святите негови клони,

течния мед му е дошла и сока на мак сънотворен —

врича се тя, че избавя сърцата от любовната мъка

със заклинателна реч, а при воля към други я праща,

речни течения спира, обратно обръща звездите;

нощем зове духовете, ще чуеш как тътне земята

изпод нозете, от било планинско как ясени слизат.

— Доста добър вергилийски — казва Хекс. — „Избавя сърцата от любовната мъка“.

— Да.

Продължаваме да гребем до зори, звездите изчезват, слънцето изплува, сякаш от недрата на земята. Примигвам на червената светлина, която струи от хоризонта.

Бих искала да мога да избавям сърца от любовната мъка и да обръщам звездите. Защо спах с царя на Острова на любовта? Въпреки че бях под въздействието на магия, постъпката ми е непростима. Трудно щях да простя на Хекс, ако ми беше причинил същото. Но все пак… Но все пак това като че ли беше неизбежно. Или е само извинение за предателството ми?

— Знаеш ли, че синият цвят не е съществувал в древността? — казва Хекс и така ме стряска, че спирам да греба. На мен ли говори? Това не означава, че приема извинението ми, но все пак ми говори.

Идвам на себе си и осмислям думите му.

— Как така не е съществувал? Ами небето? Ами морето?

— Останал е неназован в древните текстове. Омир казва „тъмното като вино море“, но никога „синьото море“.

— Може би просто е искал да не употребява клишета — опитвам се да се пошегувам аз. Хекс не ми отговаря. — Ами какво става със „сините очи“? — Мъча се да не си спомням очите на царя.

— Няма го в литературата. Никъде. Появява се по-късно. Вергилий казва „дъждовен индигов облак“, например, и „тъмносиня колесница“ Но не и Омир. Ако виждаш нещо през цялото време, то е вездесъщо и нямаш нужда да го назоваваш.

— Не разбирам.

— Понякога не виждаме най-постоянните и красиви неща, които ни заобикалят. Приемаме ги за даденост.

Той се опитва да ми каже нещо. Усещам сърцето си като празна амфора, пълнеща се с нектара на облекчението.

— Да — казвам аз. — И когато го няма, когато настъпи нощта или Земетръсът, понякога е трудно да си представим, че синьото небе изобщо е съществувало.

Той посочва небето над нас.

— Сега е малко сиво, но е тук.

— И ние сме тук — казвам аз.

Пак мълчим. Не знам дали това не е било само кратко отлагане на наказанието; вероятно. Какво да говоря, за да поддържам интереса му?

Идва Венис с бутилки вода и малко горски плодове. При мириса на сока им започвам да слюноотделям, но ми се повдига. Сигурно е от клатенето на лодката.

— Вие, двамата, добре ли сте тук?

— Добре.

— Наистина ли?

— Вече съм малко изморена — признавам аз.

Хекс изсумтява и брат ми отива да събуди Ез и Аш.

— Благодаря, че ме смени — казва Ез, когато ставам, протягам схванатите си крайници и му подавам греблото. — Добре ли се чувстваш?

— Хекс ми проговори — прошепвам аз. Дори само като го изричам, сърцето ми се изпълва с радост.

— Какво каза?

— Хм, че синьото не е съществувало в древността?

— Как така, по дяволите! Синьото е основен цвят. Естествено, че е съществувал.

— Той има някаква теория, че не виждаме онова, което е тук през цялото време.

Ез се намръщва.

— Сигурно се е опитвал да каже нещо.

— Сигурно.

— Поне е проговорил.

Аш е заел мястото на Хекс и сега гледам как Хекс върви към кърмата на лодката. Привел е рамене, сякаш за да предпази сърцето си, а черната му коса е паднала напред, така както падаше върху мен едно време, когато ме прегръщаше.

— Отиди да поговориш с него още малко — казва Ез.

Имам чувството, че пак съм на тринайсет години и ми дават съвет как да свалям някое момче, което не ми се е случвало, тъй като харесвах момичета и не исках никой да знае това. Ако Ез е бил наоколо тогава, щях да го питам.

— Какво да говоря?

— Помниш ли, когато Венис каза, че разказването ни помага да видим изхода?

Това сега ми се струва толкова отдавна. Беше в розовата къща преди призрачния кораб, Острова на изобилната любов, Острова на сенките, смъртта на царя, смъртта на Мърк, чието тяло дори не успях да погреба. Преди смъртта на вярата на Хекс в мен.

Дали скръбта не е като синевата? Преставаш да я забелязваш, когато е всичко, което преживяваш.

Но царят каза: „Разказването ни помага да определим действието“.

— Разкажи на Хекс история, разказвачо — каза Ез. — Разкажи ни история на всички. Имаме нужда от това.