Франческа Лия Блок
Островът на изобилната любов (6)

4
Съдбата на Пен

Събрали сме се в дневната и ядем минестроне от консервите, които ни донесе Мърк; тази вечер никой не е в настроение да бере зеленчуци. Боли ме главата така, сякаш вътре има едема, от която мозъкът ми се е раздул и притиска черепната кутия. Венис ми намери друга превръзка за око.

Пръв започва да говори Хекс, разтривайки слепоочията си; сигурно и той се чувства като мен.

— Какво, по дяволите, беше това?

Мърк е втренчил поглед в брат ми, който потрепва. — Защо тебе не те хвана?

— Нямам представа.

— Има нещо специално в това хлапе — казва Мърк, сръбва малко супа и намръщено поглежда през прозореца. — Ще ни е полезно, когато се върнем в морето. Хекс за малко да падне от стола си.

— Какво, мамка му, говориш? Няма изобщо да се приближаваме до този кораб. Най-много да го подпалим.

— Как иначе ще стигнем до новия свят? — пита спокойно Мърк. И си избърсва носа с ръкав.

— Това нещо за малко не ни уби — изръмжава Хекс почти като Аргос. — Ти за малко не ни уби с тази пушка. А ние шестимата не бихме могли да управляваме този кораб, дори и да не беше омагьосан.

Мърк става и отива до прозореца. Слага и двете си ръце на стъклото, оставяйки мазни следи, и казва:

— Призраците ще ни откарат там.

Той съвсем е откачил.

— Трябва да си починеш — казвам му аз. — Защо не си полегнеш?

Мърк се обръща и с бавна стъпка като стар каубой тръгва да излезе от стаята. Първо пират, а после и каубой. Явно е пропилял таланта си за актьор, а сега вече е много късно за това.

— Почакайте и ще видите — казва той през рамо. — Пак ще се качим на този кораб и духовете ще ни откарат до новия свят. Пен ще бъде основателят на нова цивилизация. Това е нейната съдба. Като неин баща, аз съм длъжен да я придружа.

Сещам се за падащата звезда, която видяхме. Макар и да не бях на себе си в този момент и да не го съзнавах, сега разбирам, че Мърк е изтълкувал звездата като още едно предзнаменование. В Енеидата това е знак, че бащата на Еней, Анхис, трябва да придружи Еней в пътешествието му. Мърк със сигурност разглежда звездата като причина да участва в пътуването.

Поглеждам към Хекс с желание да го докосна, но не съм сигурна дали сме в добри отношения. Злобата, с която ми говореше на кораба, все още ме плаши, макар и да мислеше, че съм майка му.

— Стори ме се, че Лутър е там — казва Аш. Лутър е хоровият диригент, при когото живеел Аш, когато майка му го изгонила от къщи, защото е гей. Лутър, педофилът, за когото ме помисли Аш на омагьосания кораб. Защо всички те решиха, че аз съм човекът, когото мразят? От този въпрос замръзвам цялата, сякаш все още съм навън на вятъра.

— Мисля, че видях майка си. — Чудя се дали Хекс нарочно отбягва погледа ми, когато казва това.

— Пен мислеше, че вижда Кронен — казва Венис. — А Мърк мислеше, че водни змии искат да го убият.

Като водните змии в Енеидата, които убиват троянеца Лаокоон и двамата му синове, защото той се опитва да убеди троянците да не допускат Троянския кон в града. Още веднъж паралел с епичната поема, но всичко това е напълно безсмислено в днешния побъркан свят.

Хекс вдига очи към тавана.

— Логично е той да види змиите. Той си е побъркан, дори и без магия.

— Но Ез видя Елиът — отговарям му аз. — Не някой, когото мрази, очевидно. Защо е така?

— Той защо ме остави? — казва Ез тихичко. — Понякога, когато не мисля ясно, го мразя за това, че умря. Трябваше да е с нас. — Очите му все още са зачервени. Отивам и го прегръщам през рамо; струва ми се още по-слаб от преди.

— Е, ние няма да се връщаме там — казва Венис. — Най-много да го подпалим, както предложи Хекс.

Никога не съм чувала брат ми да звучи толкова самоуверено, сякаш изживяното на кораба го е променило и му е показало, че в известен смисъл е по-силен от всички нас. Не като дете, а като равен.

— В никакъв случай няма да се приближа до него — заявява Ез. — Казах ви да не ходите там, но вие не ме послушахте. — Той повишава глас и виждам как очите на Хекс се разширяват, а устните му се свиват.

— Това са глупости — казва той. — Имам нужда от медитация.

Надигам се да отида с него, но нещо в лицето му ми говори да не го правя и вместо това отивам на прозореца. Виждам дървения кон изправен на задни крака на носа на кораба, който се движи по водата.

* * *

Хекс като че ли ме отбягва цяла вечер. Когато накрая идва да си легне, усещам как цялото ми тяло облекчено въздиша. Но той се обръща към стената. Питам го какво не е наред.

— Не искам да говоря за това. Може ли поне веднъж да не разговаряме?

Аз не мога да не говоря. И откога Хекс не иска да говори с мен?

— Защо помисли, че съм майка ти? — питам аз, тъй като не мога да се сдържа.

Той сяда в леглото и ме гледа възмутено.

— А ти как мислиш? Не бях на себе си. Все едно че бях яко надрусан.

— Това ли е проблемът? Мислиш, че пак си се друсал? Не беше по вина на никого. Не знаехме, че това ще се случи.

— Не е там работата. Не обичам да губя контрол.

Но, Хекс, мисля си аз, ние отдавна сме загубили контрол.

— Майка ти е тази, която е загубила контрол — казвам вместо това. — Но ти не си майка ти. И аз не съм.

Хекс ми е разказвал, че майка му постоянно го оставяла сам, докато бил малък, и че когато била вкъщи, била ужасно пияна или надрусана и едва ли знаела кой е Хекс. Тя имала черна коса, зелени очи и светла кожа като Хекс: веднъж я видях във виденията си да залита из къщата по копринена нощница с бутилка в ръка и да рецитира Шекспир. Той я мразеше. Припомням си как ме гледаше на кораба, като че ли искаше да ме удари. Трудно се забравя такъв поглед, макар и да не съзнаваше, че това съм аз.

— Заспивай — казва той и като че ли все още не съзнава, че това съм аз.

* * *

Събуждаме се, защото всичко се клати и си казвам, ето, нов Земетръс. Още един. Започва се.

Цялата къща се люлее и после чувам, че Венис изкрещява:

— Гигант!

Това не е кошмар. Тичам долу и виждам през прозореца, че гигантът върви към нас. Той залита като слепец и държи ръцете си напред. Души въздуха, за да ме усети, да ме намери, моята миризма, не нечия друга. Аз съм тази, която го ослепи и уби баща му.

Косата ми настръхва; онемявам.

Не си спомням как приятелите ми, брат ми, кучето и аз сме излезли от къщата, но по някакъв начин сме навън, където изгрява тъжната сива зора, а Бул все още върви към нас. Хващам Венис за ръка. Той държи Аргос; Хекс, Ез и Аш са с нас и всички тичаме през калта.

Тичаме към кораба, защото няма къде другаде да отидем, или поне това ни казва той, вика ни, кани ни. Конят на носа му се издига на задни крака над водата, от устата му излиза морска пяна, сякаш е побеснял.

Къде е Мърк? — питам се аз, но вече е късно, при кораба съм, катеря се по скалите и пропълзявам до страничния дек.

Призраци, казваше Мърк.

Чувам изстрел, обръщам се и виждам, че Мърк тича към нас обърнат с гръб и стреля по Бул с пушката, но Бул продължава да се приближава. Как ще успеем да подкараме кораба? Няма начин — ние сме само шест души.

И после, преди да се сетя за нещо друго, гигантът Бул е на брега, протяга покритата си с брадавици ръка, издишва своя вонящ дъх, сякаш е погълнал един тон развалена риба. След това корабът сам отплава далеч от дома ни, към моята нежелана съдба.