Франческа Лия Блок
Островът на изобилната любов (7)

5
Призрачният кораб отплава

Корабът се движи по водата, управляван от призраци.

Как иначе би могъл да се движи? Прекалено замаяна и слаба, объркана и омагьосана съм, за да се съмнявам в това. Взирам се в Мърк, който е застанал пред мен с пушка в ръка и навито въже, преметнато през рамо. Не знам кога се е сдобил с него.

— Отивайте долу, приятелчета — казва той. — Ще ви вържа и ще ви скрия под палубата, докато стигнем там, където отиваме. Не мога да ви оставя да се нараните един друг.

Откога е станал пират? Нали аз съм човекът с превръзка на окото; по-добре ще е да не се опитва да ми я вземе. Той се хили и виждам, че му липсват зъби.

— Разкарай се — казва Хекс. — Никъде няма да ходим. Ти не командваш тук.

Не бях забелязала, че Хекс е зад гърба ми. Опитвам се да му кажа нещо, но не мога.

— За ваше добро е — казва Мърк на Хекс. — Хайде, ела тук, като едно добро момиче.

Дори и в объркването си знам, че не е този начинът да се говори на Хекс, който не е онова, което някога е бил. Той се хвърля върху Мърк и Мърк стреля с пушката си, а аз пищя, защото страхът е пробил моята постигната чрез магьосничество немота. Хекс скача на палубата, Мърк го грабва и се бие с него, а аз се нахвърлям върху Мърк.

Следва висок, остър звук и болка, и после всичко потъва в тъмнина.

* * *

Когато отварям очи, лежа в тъмнина, завързана. Въжето жули китките ми, кръвта пулсира в главата ми. Корабът под мен се движи, въздухът е влажен, а стомахът ми се поклаща като медуза. Веднъж, когато се разхождах на плажа, една медуза ме опари и болката имаше същото пихтиесто, жилесто качество като съществото, което я причини.

— Хекс! — успявам да извикам аз след доста време, тъй като отново съм онемяла.

Някой ми говори, но не виждам кой е.

— Пен, слушай ме много внимателно. Пак сме на кораба. Ти си под въздействието на някаква магия. Баща ти е под същото въздействие. Той ни върза всички. Не знам къде е Хекс, нито къде са Ез и Аш. Нито Аргос. Мисля, че Мърк ги върза и тях. Но мисля, че всичко ще бъде наред. Трябва да бъдем търпеливи.

— Кой си ти? — питам аз. — Призрак ли си?

— Аз съм брат ти Венис.

— Не знам кой си ти — прошепвам аз. Мисля, че призракът се опитва да ми навреди.

— Ще ти кажа. Не се страхувай.

Когато свършва разказа си за семейството, което било разделено от земетресението, призракът замълчава, сякаш за да си поеме дъх. Или да задържи ридание.

Призрак ли е той? Призраците не дишат. Призраците не плачат.

Но какъвто и да е, сърцето ми потрепва от картината, която той нарисува в съзнанието ми — триетажна къща с цвят на рози, пълна с храна, и с музика, и с любов. Искам да отида там, това е всичко, което искам.

— Само не се страхувай, моля те — казва ми той. — Ти си много смела.

Не знам какво да кажа. Страхувам се. Страхувам се от всичко. Когато каза думата смела, сигурно нямаше предвид мен.

— Магията изглежда действа само на кораба. Когато стигнем на сушата, ти ще си отново ти.

Да стигнем сушата? Каква суша? Дори и с това замъглено съзнание, знам, че искам да се върна в къщата, за която ми разказа.

— Искам да се върна вкъщи.

— Знам — отговаря той. — Но мисля, че има някаква причина, поради която трябва да отидем там, където ни кара корабът. Може би някой има нужда от помощ.

Не знам как мога да помогна на някого, дори и на себе си.

— Ти защо не си… — опитвам се да попитам аз, но езикът ми се преплита.

— Защо не съм под въздействие на магията? Не знам. Тя не ми подейства.

Стомахът ми ни прекъсва с шумно ръмжене.

— Гладна ли си? — пита призракът.

Казвам му, че съм гладна, както и жадна. Имам вкус на пясък и сол в устата си.

— Мърк ще ни донесе храна и вода — обещава призракът, моят брат. Но вече не знам на какво да вярвам.

И тогава виждам човека, който ми извади окото.

Той е застанал над мен, на главата си носи цилиндър, облечен е с дълго черно палто, което прилича на обгорена кожа. На ръцете му има дебели черни гумени ръкавици, а на краката му тежки ботуши с остри върхове. Очите му са скрити зад огромни черни очила. Той изважда нещо от джоба на палтото си и го върти между пръстите на ръкавицата си. После сваля ръкавицата и ми се усмихва, а лицето му се удължава и получава странна форма, като маска на детско лице за Хелоуин. Едното му око е празна кухина. Като моето. Човекът изважда онова нещо от джоба си, държи го внимателно между палеца и показалеца си и го слага в очната кухина. То е кафяво и по-малко от другото му око, а аз знам откъде го е взел. Моето е.

— Добре ли си? — пита призракът. Бях забравила за него.

Не мога да говоря, затова само посочвам човека.

— Виждаш някой, който те плаши ли? Тъмнокос мъж с брадичка?

— Да — успявам да кажа аз.

— Той е мъртъв — уверява ме призракът. — Да ти разкажа ли една история?

— Окото ми — казвам аз.

— Това е Кронен. Създателят на гигантите.

Призракът прави пауза, сякаш за да прецени реакцията ми, и после продължава с тих глас. Мъча се да го слушам, но все още гледам Кронен, който прави танцувална стъпка с тежките си ботуши, а лицето му е изкривено в наподобяваща усмивка гримаса.

— Ти го уби. Сега виждаш нещо различно, но то не е истинско. Така е, защото сме на кораба. Тук виждаш нещата, от които се страхуваш. Кажи на Кронен да те остави на мира. Ти вече си го убила.

Кронен се навежда близо до мен и виждам окото си, забодено в неговото разкривено лице.

— Кажи му — настоява призрачният ми брат.

Не мога.

— Кажи му.

— Венис?

— Да, аз съм Венис. Можеш да му кажеш.

Виждам висока златна постройка, изградена от скелетите на мъртъвците. БАНКА НА АПОКАЛИПСИСА пише на табелата. Един мъж и един гигант стоят пред мен. Кронен и Кътър. Държа сабя в ръката си. Сабята на Хекс. Сега го няма, но аз пак ще го намеря. Ще намеря и него, и другите си приятели.

В този момент си възвръщам способността да говоря.

— Знам за много неща — казвам аз. — За богове и чудовища, метаморфози, заклинания и магии, дървета и океани, гостоприемство, вярност, предателство, големи войни. Знам за kleos — славата — и знам за любовта.

— Ти си Пен, Разказвачът — казва брат ми Венис, призракът. — Ти си силна. Любовта ти е силна.

При тези думи Кронен избледнява и изчезва във вътрешността на кораба.