Франческа Лия Блок
Островът на изобилната любов (3)

1
Пожарът

Сега, когато вече не мога да вярвам в Бог, нито в богове, нито в богини, всяка вечер се моля на покойната си майка Грейс да оцелеем още един ден, да останем тук в розовата къща на края на света, приятелите ми и брат ми да са в безопасност, зеленчуците в градината ни да продължават да растат, водата в извора ни да не пресъхне. Що се отнася до останалата част от планетата след Земетръса? Дори не знам откъде да започна…

Родителите ми не бяха религиозни, но преди всяко ядене, когато двамата с Венис бяхме малки, всички се хващахме за ръце и казвахме: „Благодарим ви за храната, бог и богиньо“ нашата лична малка молитва. Мисля, че всички митове, които ни четяха родителите ни, бяха нещо като религия. Митовете и картините в книгите за изкуството, които майка ми събираше. Но сега не са останали много книги и картини. Приятелите ми и аз възнамеряваме да създадем колкото можем повече свои книги и картини.

Езра — или Ез, както го наричаме — е нашият домашен художник. Днес той рисува още един портрет на Аш, който му позира, загърнат с чаршаф, бос, здраво стъпил на земята, с пригладени назад къдри, с мрачно прелъстителни очи. Последният портрет, вдъхновен от художника символист Франц фон Щук, го представя като крилат ангел, който свири на валдхорна; видях скиците. Подходящо е да се рисува Аш с тези широки златни криле, защото както ни разказа той, когато ударил Земетръсът, вятърът го понесъл през пустинята и го приземил в статуята на Тиранозавър Рекс в Кабазон, където го намерихме. Валдхорната в картината ще символизира музикалния талант на Аш; той веднъж омая и подчини едно чудовище с него.

Ез също има своите свръхестествени сили; по времето на Земетръса той се спасил и не бил смазан от падаща етажерка с книги.

А трябва да прибавим и изкуството му, което със своя реализъм и магическо въздействие, има същата тайнствена сила.

Ез е взел крилете от въображението и спомените си, но той поне има истински млад човек, когото да рисува, при това човек, когото обожава. Не съм сигурна дали са останали някакви крилати същества в света днес, а да не говорим за много млади мъже. През времето, откакто Ез, Аш и Хекс се върнаха при мен от царството на мъртвите — или поне така ми се струваше тогава — не сме виждали никакви други хора. Всеки ден изпитвам облекчение, че никой не е дошъл да ни търси, не се е опитал да ни причини зло или да открадне храната ни, но облекчението замръзва като ледена топка в стомаха ми, щом се сетя, че може би не идва никой, защото не е останал жив човек. Сигурно са останали гиганти като Кътър, който пощади живота ми, когато му разказах как е бил клониран от създателя си Кронен. Или братът на Кътър, Бул, когото ослепих с единственото оръжие, което имах под ръка в момента — ножица.

Най-много от всичко се радвам, че не сме виждали никакви гиганти. Невъзможно е да обясня какво е чувството да си обгърнат от тези месести мазни длани, да вдъхнеш гадната миризма на гигант или да усетиш кръвта му по кожата си. Тук обаче няма гиганти, тук сме само ние, сякаш сме в някаква защитена зона, където те не могат да проникнат. Защото те сигурно са там някъде. Как иначе всички тези хора и животни биха могли да изчезнат толкова бързо? Само Земетръсът не е убил толкова много. Вярвам, че са останали гиганти, които вилнеят из развалините на света.

Аш се взира в очите на Ез, който го рисува; те са способни да правят това по цял ден. Не че ги обвинявам; аз също при всяка възможност се взирам в очите на Хекс. Просто не рисувам толкова добре, за да ги запечатам на платно. Вместо това разказвам на себе си тази текуща история за него, за всичко, което той говори и прави. Като, да кажем, в момента: чете от едно овехтяло томче на Енеидата от Вергилий, седнал на старото кресло на баща ми, огрян от слабите лъчи на следобедното слънце, които са успели да проникнат през вездесъщите облаци. Моят любим е облечен, както винаги, с черни дрехи, а косата му, която е толкова черна, че изглежда синя, е пригладена назад, така че подчертава линията на косата му, образуваща шпиц по средата на челото, и прави очите му да изглеждат по-големи. Кожата на Хекс е толкова бледа и тънка, че е почти прозрачна и аз понякога искам наистина да е прозрачна, за да виждам през нея: да погледна направо в сърцето му. Това сърце, то спаси живота ми само с факта, че е преживяло края на света и ми позволи да го намеря.

— Изобилна любов, до какви крайности водиш човешкото сърце! — прочете Хекс на глас, сякаш отгатвайки мислите ми. Енеидата разказва историята на Еней, основателя на Рим. Когато откри книгата в библиотеката на родителите ми, Хекс се побърка и ни накара всички да я прочетем; той все още ни чете отделни пасажи всеки ден.

— Както може би си спомняте, тогава Еней отхвърля любовта на царица Дидона, напуска я и тръгва да основава нова цивилизация. — Хекс понякога обича да се прави на учител.

— Изобилна любов — казвам аз. — Дори не знам какво е това? Може ли изобщо да има излишък от любов? — Изпитвам желание да отида при него и да го целуна по устните. Те са толкова меки на вид, колкото и на усещане. Представям си и острите му зъби под тях.

— Ако те заслепява за истината. Ако те парализира и ти пречи да предприемеш действия — отговаря той, без да вдигне очи от книгата. Осъзнавам, че го ревнувам от древен римски поет, умрял през 19 година преди новата ера. Той освен това е и мъж, затова не би трябвало да ме притеснява; Хекс определено се интересува само от момичета. Но забележката му ме разтревожи.

Понякога, особено след загубата на лявото си око, се чудя дали не съм сляпа за истината, но и така да е, не ми пука, стига миражите ми да включват любимите ми хора.

Отивам и сядам в краката на Хекс, прокарвам ръце по крачолите на джинсите му, за да почувствам топлотата на собствената си студена кожа, да почувствам как се извиват мускулите на прасците му.

— Ела да ми помогнеш да приготвим вечерята — казвам му аз.

— Вергилий е новият ми любим поет — съобщава той, като че ли изобщо не ме е чул.

Нацупвам се и се надявам, че устните ми ще заприличат на плътните устни на Аш, музата на Ез, дори и когато са отпуснати. Мислех, че това е Омир, с чиято Одисея животът на всички нас по някакъв странен начин съответстваше.

— Ти не препрочете ли пак Енеидата миналата седмица?

— Да, но сега я чета за вдъхновение. — Хекс спира и ме поглежда изпод шпица в средата на челото си. — Каня се да напиша епическа поема. — И после добавя: — За теб. — Усмихва се и аз забравям, че изобщо някога съм му била ядосана. Може би едно от предимствата да съм сама на планетата, или поне на континента, е, че не ми се налага да се състезавам за вниманието му с някакви красиви момичета. Аз съм единствената му муза, единствената му любима, а той е изцяло мой.

— Пен!

Моят малък брат Венис крещи името ми и с трясък влиза от градината с кучето ни Аргос. Чувам стъпките на две момчешки маратонки и четири кучешки лапи по кухненския линолеум.

— Тиквата е узряла!

Ако Ез, Аш, Хекс и аз сме заети с нашите разкази и картини, то брат ми върши най-важната работа. Той се занимава с производството на храна и по всичко изглежда, че има ръце на магьосник; той успява да извади плодове и зеленчуци от калната земя около къщата. Ако навремето хората смятаха розите и диамантите за най-висок комплимент, сега ние изпитваме това чувство за глава карфиол или една ябълка.

Тиквата на Венис е малка и кръгла, с блестящ оранжев цвят. В едно друго време — наричаме го Преди — щяхме да я издълбаем като лице и да сложим вътре свещ. Деца, маскирани като демони, щяха да тропат на вратата и да искат бонбони. Сега всеки ден се молим да не дойдат истински демони и да имаме достатъчно храна, с която да преживеем през несигурните дни, които ни предстоят.

В градината растенията се вият около беседката, която Хекс и Венис построиха, и малки тикви висят като фенерчета, но не очаквахме, че тази ще порасне толкова бързо. Разбира се, градината на Венис не е обикновена градина, така че това не е толкова чудно.

Когато пристигнах в къщата след пътуването си, погребах там свещените кости на Тара, святото момиче, което гигантите убиха. Оттогава, под грижите на Венис, нещата в нашата градина растат като омагьосани.

Ако бях растение, щях да се омагьосам от Вен: очите му са гълъбовосиви, а докато работи, той гугука като гълъбче, мести поглед и стиска устни, за да скрие усмивката си.

През последните няколко месеца доста е пораснал и ме побеждава, когато се надбягваме около къщата, но той все пак си остава моето малко братче. За него постоянно се тревожех аз, когато още нямаше никаква истинска причина да се тревожа, него мислех, че съм изгубила завинаги, когато опасността надхвърли всякакви граници на въображението.

Венис, Аргос и аз влизаме в кухнята, където едно време майка ми готвеше за семейството ни. Онези страхотни вечери; приемах ги за нещо съвсем обикновено, докато един ден нея я нямаше, защото беше пометена от бурята, последвала Земетръса, а после и от ръката на един от гигантите на Кронен. Кухнята все още толкова много ми напомня за майка ми — сините и бели плочки, върху които тя беше нарисувала растения и животни, голямата дървена маса, където ни поднасяше закуската, прозорецът, който гледа към градината. Но това, че ми липсва, вече не е толкова ужасно. Така знам, че споменът за нея все още е в мен; няма я, но все пак е тук. Това е едно от нещата за загубата, които научих от пътуването си. Или може би трябва да вярвам, че е така, иначе досега щях да съм умряла от мъка.

Наистина родителите ми ги няма, морето е заляло част от градината, хладилникът и печката не работят, но за мен кухнята си остава може би най-приятната част на къщата.

Венис поставя тиквата на бара и всички се възхищаваме на правилните ивици и елегантната й дръжка. Стомахът ми вече мърмори. Може и да имаме магическа градина, но храната все не ни достига. Няма животни, които да ловуваме, дори и да бихме могли да понесем мисълта, че можем да убием животно. Гигантите са ги изяли напълно. Все пак често получаваме тайни доставки от консервирани и бутилирани храни, свещи и кибрит и дори дрехи и обувки. Не виждаме кой ги оставя нощем, а и аз не съм заловила човека, макар че опитвам. Почти сигурна съм, че това е Мърк, когото смятаме за нашия странен ангел-хранител, иначе известен като мой генетичен баща, човекът, който ме спаси от моя враг Кронен и хората му три пъти, макар и не преди Кронен да ми извади окото.

Инстинктивно пипам с ръка превръзката на окото си, нещо, което правя всеки път, когато си спомням как Кронен навираше глава в лицето ми, цупеше устни и весело поглаждаше козята си брадичка; и какво беше усещането, когато забих сабята през дрехата на Кронен, направена от изсушена кожа, и прободох човешко тяло, докато той даваше нареждане да ме убият. Да убия човек е последното нещо, което съм мислела, че мога да извърша. От друга страна, никога не съм си представяла, че животът ми ще бъде такъв, какъвто е сега.

И ето ме, неспособна да си представя, че мога да убия животно, но все пак убих човек със сабя. Бях момиче, което учеше в гимназията, стоеше си вкъщи през уикендите да чете енциклопедията и книги за история на изкуството и митология, чиято най-голяма сърдечна болка беше несподелената любов към Мойра, най-добрата ми приятелка, и възможността да изгубим дома си поради просрочване на ипотеката, когато уволниха баща ми. Сега съм едноок убиец без баща и майка, без свят. Брат ми и приятелите ми казват, че съм героиня, но аз имам чувството, че всичко беше случайност и се надявам да не се повтори. Научих се да приемам загубата на половината си зрение, на окото и невинността си като цената, която е трябвало да платя, за да се върна в дома си, да намеря Венис и да се събера с Хекс, Ез и Аш.

Те влизат в кухнята, сякаш съм ги призовала с мислите си.

— Тиквена яхния? — предлага Ез и потрива ръце. Той е най-добрият ни готвач. — Ще изпека семките и ще ги поръся отгоре и дори ще задуша лука в зехтин тази вечер.

Зехтинът се появи на входната врата при последната тайнствена доставка.

— Ще има салата от кейл — добавя Венис и изважда тъмнозелената листна зелка от джоба си, при което дори и Хекс се засмива. Моят любим и любител на боклучеста храна наистина се е променил; той вече дори не споменава чийзбургерите и диетичните газирани напитки. Получило се е така, че животът, който сме живели Преди, се е превърнал в сън.

А може би настоящето е сънят. Нека да е така, стига любимите ми момчета да са до мен; нека спя и сънувам.

След като вечеряме и измиваме съдовете, Хекс ни подканва за групова медитация — сядаме в кръг, дишаме и се опитваме да изчистим съзнанието си.

Тази вечер Хекс иска всеки от нас да сподели от какво се страхува и когато идва моят ред, казвам:

— Че трябва да напусна този дом.

— Аз също — повтаря след мен Ез.

— Защо? — пита Хекс. Той винаги се мъчи да стигне до корените на чувствата ни.

— Защото мисля, че повече не мога да понеса реалния свят — признавам си аз.

— Докато всички сме заедно, можеш. — Това е първото участие на Венис в дискусията и неволно се усмихвам.

— И ти си по-силна, отколкото съзнаваш, Пен — добавя Аш, а Ез кима и стиска ръката ми.

Но аз не се чувствам силна; чувствам се като малък, крехък циклоп. Като циклоп, еднооко същество, смазано в битка. Този циклоп предпочита да заспи отново, вместо да стане, да се изправи пред света и отново да се бие. Изражението на лицето ми сигурно ме е издало.

— Ти си разказвач — напомня ми Ез. — Това е героично.

— По какъв начин е героично?

— Ами постоянно си измисляш някакви много яки думи, като „блажиствено“ — дразни ме Аш. — Хайде, хайде, това е безценно.

— И потенциално животоспасяващо.

— Много смешно.

В сивите очи на Венис се появява познатото светло, замечтано изражение.

— Човек трябва да си представи нещата, преди да ги извърши. Разказите ни помагат да виждаме.

— Разказът е семето, действието е цветето — казва Хекс.

— Каква е дефиницията на героизъм? — питам аз.

— „Тъй му устата говори, но мъчен от тежка тревога, дава с лицето надежда, а болка в сърцето сподавя“. Така Вергилий описва героя Еней, който трябва преодолее поражението си в Троянската война и да пожертва много неща, за да основе нова цивилизация.

— „Болка в сърцето сподавя“ — Това доста добре описва Хекс. — Което означава, че не можеш да ни кажеш от какво се страхуваш?

— Да не ми се развали прическата? — Аш намигва на Хекс.

Аз дърпам един от кестенявите масури на Аш.

— Това се отнася повече за теб, отколкото за него.

— Първо, ох. И второ, аз също не искам да излизам навън — казва Аш и поглежда намръщено през прозореца към падащата нощ. — Колкото и силна да е нашата Пен тук.

— Всички вие забравяте силата си — казва Хекс и леко оголва горните си зъби.

— Ти обаче не отговори на въпроса на Пен — предизвиква го Ез. — Или може би все още не се страхуваш от нищо?

Хекс изправя глава, взира се в невидима точка на няколко сантиметра пред себе си и казва:

— „Защо заблуждаваш сина си с миражи толкова често?“

Аш отмята назад косата си.

— Какво е това?

— Това е пасаж, в който Еней говори на майка си, богинята Венера. Тя помага на троянците и постоянно спасява сина си от Атина, богинята, която подкрепя гърците и се опитва да му навреди, но Венера винаги се явява под някаква дегизация. А в отговор на въпроса ти, страхувам се от илюзии.

При тези думи ме побиват тръпки.

* * *

По-късно си казваме лека нощ и отиваме да спим. Опитваме се да пестим свещите за спешни случаи, затова дните ни се ограничават от изгрева и залеза на слънцето. На мен не ми пречи, защото спя с Хекс. Той е личната ми свещ.

Хващаме се за ръце и отиваме в стаята ми. Пръстите ни са сплетени като тъкан, която разказва историята на битките ни, раздялата и събирането ни. Аргос винаги спи извит на кравай пред леглото на Венис в съседната стая, а Ез и Аш взеха старата спалня на родителите ми.

Дъските на пода скърцат под краката ни, подути от влагата, просмукала цялата къща. Аз треперя от студ и от очакването, че ще падна в прегръдките на любимия си. Когато стигаме до леглото, Хекс застава с лице към мен, взима дясната ми ръка и я слага на гърдите си, така че да усетя сърцето му, да, то тупти под татуировката, която гласи Безсърдечен. Хекс е най-сърдечният човек, когото познавам, но често се преструва, че е „закоравял тип“, както се изразява. А той е и такъв, също. Именно той ме научи да се бия със сабя, той ремонтира течащия покрив и ровеше из боклуците да намери парчета здраво стъкло, за да поправи счупените по време на водовъртежа прозорци. Нашата розова двуетажна къща с дървена обшивка може и да не е водоустойчива, но е доста защитена и солидна в сравнение с всичко, което видях там навън, като се изключи леговището на гигантите, разбира се, но това не се брои.

— Усещаш ли го? — казва Хекс. — Излишество от любов, бейби. — Пулсът му е толкова силен, че си представям формата на сърцето му, сякаш го държа в шепите си.

Слагам неговата ръка на моето сърце.

— Няма такова нещо.

Той ме вдига — макар и да сме почти еднакви на височина, винаги е бил по-силният — и ме слага на леглото. Треперя, но после той отстранява студа с топлото си тяло и заравя лице под ключицата ми, така че косата му ме гъделичка по брадичката. Отвън достига шумът на морето, нашият музикален микс. Понякога се чудя какво има там в океана, дали има живот, дали светът все още съществува по другите брегове. Дали Земетръсът и последвалото го цунами са били усетени по цялата планета? Дали други гиганти са унищожили голяма част от населението там? Мога да се чудя цяла нощ, но за момента искам само да кажа молитвата на майка ми и да слушам пулса на Хекс, искам само да останем в нашия таен дом до смъртта си.

— Защо каза, че се страхуваш от илюзии? — прошепвам на Хекс, но вече вкусвам първите омайващи листенца на цветето на съня.

— Защото мисля, че всички ние тук в известен смисъл изпадаме в безсъзнание. А не можем да си позволим това. Трябва да сме силни. Не знаем какво ще се случи по-нататък.

Това е почти достатъчно, за да се разбудя. Но не съвсем.

* * *

Сънувам майка си. Грейс. Тя е в стаята с мен — усещам я съвсем реално. Виждам дългата й коса и бялата й нощница, развяваща се на соления морски вятър, който нахлува през прозореца. Очите й са светлосини, също като на Венис. На главата й има коронка от злато и барокови перли, а на ръката й е кацнала бяла гълъбица. Тя изглежда млада и здрава, а не като слабото полумъртво тяло, което държах в ръцете си при последната ни раздяла. Всичките тези глупости, че съм приела загубата, защото пазя спомена за нея, са се изпарили. Сърцето ми се свива. Дори и в съня си чувствам как по лицето ми се стича поток от горещи сълзи и усещам соления им вкус в устата си. Протягам ръце към нея, веднъж, втори път, трети път, но всеки път тя се отдръпва.

Знам, че майка ми иска от мен да замина, да отида някъде, но не разбирам. Иска да отида в Париж? Атина? Рим? Венеция! Майка ми най-много обича Венеция, очевидно; затова е кръстила брат ми на този град. Спомням си пътуването ни до Европа, когато бях десетгодишна. Тогава ми се струваше, че този град не е истински — гондолите, малките канали, които течаха между древните, отрупани с орнаменти сгради. Дали Венеция в Италия все още съществува? Но не, не това има предвид майка ми. Тя има предвид нещо друго. Тя иска да замина далеч от къщи и да свърша нещо важно. Показва ми една малка картина, която е нарисувала. Тя е на мъж с огромни успокояващи очи, широки ноздри, пълни устни. И корона с еленови рога на главата.

Питам я кой е той, а тя отговаря, че той е цар и трябва да отида да го намеря. Питам я дали може да дойде с мен. Само тогава бих тръгнала, казвам аз. Тя поклаща глава, не, не може. Трябва да го направя сама. Светът разчита на теб, казва тя.

Какъв свят?

На следващия ден се събуждам в прегръдките на Хекс. Толкова ми е удобно и топло, защо изобщо да ставам? Но нещо ме подтиква. Въпреки студа и булото на съня, което все още обгръща тялото ми, отивам до прозореца. Небето е сиво както обикновено и сред облаците не просветва розово пламъче, а морето на прага на къщата ни е с цвят на разтопено олово.

На повърхността му, закотвен до една скала, виждам дървен кораб, тихо поскърцващ — може би това е звукът, който ме събуди. Огромните му разпокъсани платна плющят на вятъра. Потрепервам от студ и ме побиват тръпки, сякаш съм се потопила в утринния океан.

Преди да успея да събудя Хекс, чувам, че входната врата се отваря и една фигура излита от къщата към кораба във водата. Венис!

— Идвам! — крещи той. Препъва се и пада, пак става и тича с разтворени ръце.

Аз бягам надолу по стълбите през кухнята и излизам през задната врата.

— Венис! Спри! Какво правиш?

Той, изглежда, не ме чува. Когато го настигам и го потупвам по рамото, той се обръща и ме гледа втренчено. По празния му поглед разбирам, че ходи в съня си. Сомнамбулизмът е нещо, което ме изпълва с ужас още от дете — да се движиш, без да си в съзнание, като оживял труп, като призраците в старите черно-бели филми за зомбита, които пускаха по телевизията в полунощ. Извиквам името му още веднъж.

— Там има нещо — прошепва Венис и морскосините му очи широко се отварят.

И после косата на малкото ми братче избухва в пламъци.