Франческа Лия Блок
Островът на изобилната любов (12)

10
Абоминациите

Събуждам се от писъци. Чували ли сте някога как измъчват човек? Чували ли сте как изгарят някого жив? Няма думи, с които може да се опише това. Сигурно е кошмар. Но не е; не е кошмар.

Стаята, в която заспах, я няма. Облечена съм в дрипи, закопчани с тръни, лежа на голям камък, оградена от плевели и развалини. Тук-там разпознавам остатъци от някой счупен стол, разтрошена чаша, парчета от огледало. Въздухът мирише не на цветя и мед, а на токсичен дим. Няма покрив, а от мътното небе над мен са надвиснали черни облаци.

Слизам от камъка и издрасквам голите си крака. Тичам из развалините, разрязвам краката си на острите камъни. Тичам към писъците. Предсмъртни писъци. Започват да заглъхват.

Гори огън. От него излиза черен дим. Мирис на обгорена плът достига до ноздрите ми. На кладата различавам тяло на мъж с почерняла кожа. После огънят се разгаря и го поглъща. На земята до огъня виждам чифт еленови рога.

В Енеидата царица Дидона се самозапалва на кладата, когато любовникът й Еней я напуска, за да основе нова цивилизация. Но аз не съм напуснала царя. Някой ми го отне, отне живота му.

Пипам лявото си око. Вътре има стъкълце, нищо друго. Затварям дясното си око и светът изчезва. Магията я няма. Царят е мъртъв.

Слагам една ръка на корема си, другата на гърлото. Други ръце ме задържат да не падна. Венис, Ез и Аш, облечени като мен в дрипи. Аргос е с тях.

— Какво стана? — пита Венис и хапе устни да не заплаче, като се взира в огъня. Прегръщам го, за да не гледа. Трябва да го защитавам; сега нямам право да се разпадам.

— Не знам. Но трябва да се махаме оттук.

Трудно е да се каже накъде да тръгнем. Целият пейзаж е променен. От всички страни виждаме само кал, развалини и скали. Но океанът — той все още е там. Мирисът му се усеща в студения вятър. Натам трябва да вървим.

Движим се колкото можем по-бързо из развалините с босите си крака, като се опитваме да избегнем счупените стъкла и по-острите камъни.

В ума си викам Хекс, въпреки че вече е твърде късно, въпреки че той не може да ме чуе. Въпреки че съм му изменила.

Сега сме на плажа. Пясъкът е обсипан с кости, стъкла, тухли и дървени отломки. Но поне сме край морето. Може би ще успеем да избягаме. Само че как?

Едно тяло лежи размазано на плажа. Ръцете и краката му са изкривени в неестествени пози. Вратът му е пречупен. Косата и брадата му са оплетени в кръв. Носът му е отрязан, едното ухо липсва. Очите? Очните кухини. Празни. Изкълвани от птиците.

Съзнанието ми се изпълва с един-единствен ужасен вик.

Мърк. Мърк. Мърк.

Майка ми е мъртва, бащата, който ме отгледа като свое дете, е мъртъв. Голяма част от света е мъртва. Държах в ръцете си трупа на истинската си любов и собствения си труп. Погребах ги. Ослепих гигант, убих човек. Видях мъжа, с когото няколко часа по-рано бях правила любов, да изгаря на кладата. Тази смърт пред очите ми сега би трябвало да бъде само още един ужас, който да изхвърля от съзнанието си. Но не е толкова просто. Разбита съм. Мърк, моят баща, моят спасител и защитник, изглеждаше непобедим. Дори след като изчезна, бях сигурна, че пак ще се появи, когато имаме най-голяма нужда от него. Но той няма да се появи никъде. Някой или нещо го е убило и му е изкълвало очите.

Може би това е мираж. Спомни си трупа си и трупа на Хекс. Може би това е същата зловеща магия като онази?

Но не вярвам истински, че трупът на баща ми е мираж.

После помирисвам нещо — зловоние на сяра, разлагащи се трупове и канални води — и имам чувството, че то прониква във всяка пора на кожата ми. Закривам устата и носа си и се мъча да дишам.

През сълзящото си око ги виждам — три измършавели стари жени. Кожата им е толкова суха, че се бели на люспи. Носят птичи скелети около вратовете си и наметала от мръсни птичи пера, които висят на голите им рамене и съсухрени гърди. Всяка държи грубо издялано копие в ръка.

— Ти ни накара да го направим — скърцат те. Зъбите им са разядени; някои липсват.

— Да направите какво?

— Погубени — казват те.

— Бяхме погубени — продължава най-едрата. — Някога бяхме млади и красиви като теб. Някога можехме да накараме всяко момче да припадне от любов. Но не и царя, не и него. Той дори и тогава се пазеше за теб.

— Какво се е случило с вас? — питам аз.

Една от тях пристъпва напред на дългите си люспести крака. Ноктите й са толкова остри, че може да ми издере окото.

Вече е достатъчно близо и виждам червените рани по кожата й. Очите й са болезнено жълти.

— Ние ще умрем такива. Но ти, ти ще намериш начин да избягаш, да имаш семейство и да живееш.

— Но може и да не намериш — грачат другите две.

* * *

Виждам три момичета по бикини, които тичат по проблясващия черен пясък. Дългите им мокри коси — кафява, черна и червена — се спускат по загорелите им от слънцето гърбове почти до кръста. Ноктите им са боядисани в различни пастелни цветове, а лакът на места се е излющил; около глезените и китките им са завързани герданчета от миди и мъниста. Те тичат и понякога спират, защото се превиват от смях. Всичко, което искат, е да пораснат, да срещнат красив добър мъж, да си намерят хубава работа, да имат едно-две деца и да останат най-добри приятелки завинаги. Искат да останат на този остров с неговите високи дървета, диви цветя, лисици, катерички и елени и да живеят в малки къщи. Може би в съседни къщи — това би било идеално — да отгледат децата си тук и когато умрат, нещо, за което всъщност не мислят, но ако умрат, прахът им да бъде разпръснат тук в морето. В синьото море със сребърните риби. Но нищо от това няма да се сбъдне, освен че ще останат най-добри приятелки и ще живеят на острова. Няма да имат съпрузи и бебета.

Земетръсът удря острова, последван от вълните. Една електроцентрала е разрушена, разпръсква токсични отпадъци и отравя малкото оцелели жители. Техните кафяви, зелени и сини очи сега са кръгли и жълти, някога гладките им крака са покрити с люспи, красивите им нокти са станали орлови, стегнатите им кореми са подути; на раменете им има наметала от мръсни птичи пера и безполезни криле, с които не могат да напуснат острова. Докато накрая царят с неговите фантазии и магии го превръща в рай, а тях в митичните крилати същества Буря, Мрачната и Бързата.

Момичетата, такива, каквито са били, са като всеки други три момичета. Като мен и моите две най-добри приятелки от Преди — Мойра и Ноуи. Мойра беше червенокоса мажоретка; Ноуи беше момичето с трапчинките, барабанист и фотограф. Аз бях нърдът на групата, обладана от образите и думите. Ние бяхме само три момичета, които се обичахме и искахме да бъдем обичани, но бяхме прокълнати, когато дойде краят на света. Ако ни беше споходило друго проклятие, щяхме да бъдем харпии и да дефекираме върху себе си. Вместо това две от нас са мъртви, а третата може би скоро щеше да бъде.

* * *

Представям си себе си с Мойра и Ноуи като тези същества, тук на този остров, превърнати в чудовища, които дефекират върху себе си и храната си, неспособни да се възпроизведат. Мисля за гигантите и за сирените, потънали в кал в блатата, за вещиците и всички останали нещастни вонящи живи същества на унищожената планета. Мисля за мъртвите си родители и за другия си баща, Мърк, моя спасител с изкълваните очи.

А после мисля за царя, изгорен на кладата, за царя, който искаше да ми даде един свят, изпълнен с чудеса, макар и илюзорен, както и любовта си към човек с моето име и лице, човек, когото всъщност не познаваше. Но все пак…

— Какво направихте? — питам аз с дрезгав глас.

В отговор те започват да тананикат със затворена уста някаква адска песен.

Но Венис крещи името ми. Обръщам се и виждам малка лодка в морето. Изглежда грубо сглобена, но здрава, с два чифта гребла. Някой ни вика по име и ни подканва да се качим при него в лодката.

Хекс.

— Всесъжение върху жертвеника — казва една от харпиите. — Царят ни предаде. Сега ти си ни царица. Ти можеш да ни направиш такива, каквито някога бяхме.

— Пен! — крещи Хекс. Ез, Аш и Венис с Аргос тичат към него.

— Ако ни оставите тук, ще страдате от глад, пожар и наводнение. Гладът така ще ви мъчи, че ще изядете мебелите и когато те свършат, ще се изядете един друг.

Обръщам гръб на харпиите и тръгвам към лодката.

Но нещо остро ме удря в дясното рамо. Препъвам се и падам на пясъка. Рамото ми се пръсва. Не мога дори да викам.

Венис ме вдига. Болката избухва като вулкан. Нещо профучава край ухото ми. Копието се забива и трепти в пясъка до брат ми и мен. Копие. Като забитото в рамото ми. Откъдето ще ми изтече кръвта. А второто можеше да рани Венис.

Няма място за състрадание. Тези същества може някога да са били момичета като мен и приятелките ми, но сега са нещо съвсем друго.

Със здравата си ръка изваждам копието от пясъка. Кръвта изригва като лава и се стича по врата и тялото ми.

Нямам лъка и стрелите на царя, но имам спомена за горящата стрела в небето. Събирам всичката сила, останала в тялото ми, и я съсредоточавам в лявата си ръка. После взимам на фокус най-едрата харпия и запращам копието през плажа. То я пробожда в гърдите.

Убивала съм и преди, дори от по-близко разстояние. Знам какво е усещането, когато ножът пробива кожата, плътта и органите. Това ме промени. В известен смисъл ме унищожи, унищожи предишното ми аз. От мен се искаше дълбока промяна. А сега отново се променям. В това, в което трябва да се превърна.

Трето копие полита към нас. Венис ме отстранява от пътя му. Грабва го, обгръща ме с ръце и ме дърпа към лодката. Но аз съм много тежка за него и той се препъва.

Сега, сега, сега Хекс е тук. Той ме вдига на ръце и бяга. Чувствам се като дете в ръцете му. Толкова слаба. Почти стигаме до лодката. Поглеждам назад за Венис. Той хвърля третото копие към харпиите, а второто изсвистява и пада на земята.

Третата харпия, вече без копие, тича към нас.

— Нека да бъдеш измъчвана от войни и да страдаш от загубата на приятелите си. Нека синеокото дете в корема ти да ти бъде сервирано за вечеря. Нека трупът ти да остане непогребан и никой да не види кървящата клонка.

— Стига бе! — промърморва Хекс. — Това са някакви абсолютни гадости. Доста бързо ги измисли.

Мисля само за „синеокото дете в корема ти“ Какво означава това? И „да ти бъде сервирано за вечеря“

Стигаме до лодката. Ез и Аш ни помагат, а мен ме слагат внимателно да легна на дъното й.

— Извади го! — крещя аз на Хекс. От крещенето болката в рамото ми още повече се усилва.

Лодката започва да се движи и се отдалечава от острова и непогребания труп на баща ми. Лежа свита на кълбо и гледам как Ез и Аш гребат. Венис и Хекс са долу до мен. Аргос ритмично ближе лицето ми.

Хекс предпазливо опипва копието, забито в рамото ми, но не прави нищо. Не прави нищо… Лицето му е ужасно бледо, сякаш не аз, а той е загубил много кръв.

— Извади го и я убий с него! — казвам аз със стиснати устни. — И гледай да улучиш, мамка му!

— Дръж я — казва Хекс на Ез.

Стягам се, прехапвам устни и усещам железния вкус на кръвта.

Венис ме държи и Хекс дърпа. Изпитвам неописуема болка, докато копието излиза от рамото ми със завъртане и хрущене, като разкъсва плътта. Болката е непоносима, непоносима.

Всесъжение върху жертвеника.

Царят е мъртъв.

Светът е черен.

Светът е червен.