Франческа Лия Блок
Островът на изобилната любов (4)

2
Предзнаменования

— Спри! Легни на земята! Търкаляй се!

Хвърлям се върху Венис и крещя, крещя на Хекс, който знае как да се справи с огъня. Усещам миризмата на опърлена коса, чувам пращенето, но не ми пука, че може да изгоря; брат ми не бива да пострада. Той е човекът, който трябва да оцелее в този постземетръсен свят. Той е причината, поради която аз оцелявах толкова време. Може би смисълът на моето съществуване е да се жертвам за него.

Тези мисли бушуват в главата ми като пожар, докато се хвърлям върху брат ми и се опитвам да загася огъня с тялото си и с мократа земя.

Следващото нещо, което съзнавам, е, че Хекс ме държи, повтаря името ми и ми казва да погледна. Аз не искам да гледам. Не искам да виждам повече унищожение. Не мога да преживея тази загуба.

— Добре съм, Пен, нищо ми няма.

Това е неговият глас — на Венис. Насилвам се да отворя очи.

— Какво се случи? — питам аз и протягам ръце да докосна косата му. Тя е на мястото си, по-дълга отгоре, по-къса встрани, добре подстригана от ножицата на Ез само преди няколко дни, сякаш Венис е ходил в истински фризьорски салон. Така го дразнехме тогава. Сега имам чувството, че е било много отдавна.

— Какво се случи, Хекс? Видях как…

— И ние видяхме — казва Ез и пипа собствената си червена коса, за да се увери, че не гори. — Хукнахме след тебе и когато ти го докосна, огънят спря.

— Ти усети ли нещо? — питам Венис и го дърпам към себе си малко грубо поради силното облекчение, което изпитвам. Аргос навира нос изпод рамото ми, мъчейки се да близне Венис по лицето. — Сигурен ли си, че нищо ти няма?

— Добре съм, Пен. Всичко е наред. Не усетих нищо.

— Това прилича на някакъв вид колективна халюцинация — казва Хекс.

— Като магия — казва Ез.

— Призрачно — добавя Аш.

Пускам Венис и се обръщам, за да допра буза до Хекс.

— Какво се случва? Искам само всичко пак да стане нормално.

— Нормално? Никога. Никой от нас не е нормален, Пен. Слава богу. — Не виждам лицето му, но мога да се закълна, че се усмихва. После гласът му отново става твърд. — Нищо тук не е нормално. Най-добре е да свикнеш с тази мисъл. Но какъвто и проблем да изникне, ще се справим с него заедно, нали?

Кимам с глава, искам да потъна в него. По клина ми се стича кал и осъзнавам колко мокри и мръсни сме ние всички. През облаците си пробива път студена бяла светлина. Вече официално е сутрин и изведнъж се чувствам изложена пред погледа на всички, наблюдавана.

Ез става, после Аш.

— Хайде да хапнем нещо — казва Ез.

Хекс става на крака и ми помага да се изправя. Венис взима Аргос на ръце и калната муцунка на кучето още повече изцапва тишърта му.

Всички стоим, вперили поглед към хоризонта и после аз си спомням как започна всичко това. Корабът.

Слагам ръце на раменете на Венис, но той този път не тича към кораба. Само се взира в него и лицето му е неразгадаемо.

— Какво е това? — пита той, но последната дума излиза с треперене и заекване.

— Няма да разберем точно сега — казва Хекс. — Да влезем вътре.

Радвам се да вляза в къщата и да не виждам кораба. Кой знае какво означава той. Там в океана може би има гиганти, които ни дебнат. Може да са и други хора, които искат нашите запаси от храна и вода. Възможно е и корабът да е празен. По някаква причина това изглежда също толкова ужасно и когато съм в стаята ни и се преобличам със сухи дрехи, не мога да се овладея и продължавам да треперя при мисълта за случилото се тази сутрин.

Ез взима шепа бадеми от запасите ни и изпича ябълки на портативната скара. Закусваме и храним Аргос, а после се събираме в дневната и дърпаме завесите, за да не виждаме кораба, застанал там в тъмното море, сякаш за да ни следи. Опитваме се да се разсейваме с утринните часове по медитация и йога, с четене, рисуване и домакинска работа — аз кърпя някакви ризи, Венис се опитва да поправи един счупен стол — но по всичко изглежда, че не можем да се съсредоточим. Хекс е свалил сабята си от стената над леглото ни и от време на време я взима, сякаш за да си вдъхне кураж. Но днес пропускаме упражненията със сабя; винаги е трудно да накараш Ез и Аш да участват, а ние с Хекс и Венис сме изтощени от инцидента сутринта и нямаме сили да ги убеждаваме. Но с напредването на деня вече не мога да стоя на едно място.

— Трябва да направим нещо по въпроса — казвам накрая. По-рано исках да вляза в къщата, но сега ще полудея, ако седя вътре.

Бързо изреждам наум способностите, които притежаваме, като се опитвам да преценя как можем да ги използваме срещу зловещия кораб или каквото има на борда му. Отбелязвам уроците на Хекс за бой със сабя и редовните упражнения с тежестите на баща ми в мазето, готвенето на Ез и заниманията с медитация и йога, музиката на Аш, с която ни спаси и не бяхме изядени от гигантите. Аш веднъж беше летял; Ез беше задържал мебелите и те не го бяха смазали при Земетръса; Хекс гасеше пожари; Венис има свръхестествени способности да отглежда растения. А аз, аз веднъж спрях водната стена да не разруши къщата ни при Земетръса, а след като загубих окото си, започнах да получавам случайни видения от миналото на хората, макар че напоследък това се случва доста по-рядко. Нито една от дарбите ни не изглежда особено обещаваща.

— Все още не ми се излиза на разузнаване — казва Хекс. — Не ми хареса въздействието, което той имаше върху Венис.

— Точно там е работата. Какво ще правим, ако се случи пак?

Всички поглеждаме към Венис, но той съсредоточено зачуква пирон в стола и си тананика някаква песен. Понякога, докато работи, придобива много спокойно изражение, сякаш се е пренесъл в стария ни живот, минус видеоигрите. И минус почти всичко друго.

Накрая той вдига очи и спокойното му изражение се е изпарило.

— Няма да му позволя да ме завладее втори път.

— Аз няма да дойда — казва Ез. — Пен, просто трябва да чакаме.

Ставам и отивам до прозореца, но не отварям завесите.

— Да чакаме какво? Да чакаме да ни нападнат?

— Кои са те? — пита Ез. — Не знаем дали изобщо там има някой. Дори не знаем дали корабът е истински.

— Какво, мислиш, че случилото се с косата на Венис е плод на въображението на всеки от нас поотделно? — питам аз. — Колективно посттравматично стресово разстройство?

Това е нашето обяснение на почти всичко и то е донякъде логично след нещата, които преживяхме.

— Кой знае? Може да е всичко. Преживели сме какво ли не, нали? — включва се Аш.

Наистина сме преживели какво ли не.

— Ти какво мислиш, Вен? — питам Венис, защото останалите вече са взели решение.

Малкото ми братче свива рамене.

— Сега ще мога да се справя.

— Изглеждаше, че ще изгориш жив — казвам аз и осъзнавам със закъснение, че това няма особено да помогне на Венис да се почувства по-добре след случилото се. Но може да помогне на приятелите ми да променят решението си и да се справят със ситуацията.

— Но не изгоря — казва Хекс. — Това беше някаква халюцинация, която всички ние получихме по едно и също време. Някакъв… — Той замълчава и после натъртено произнася думата: — … мираж. И какво е това „то“? Корабът? Откъде знаем, че те са свързани? Откъде знаем, че означават нещо?

Преди да се усетя, отговарям.

— Защото твоята книга така казва. Косата на Асканий, сина на Еней, се запалва. — Хващам неговата скъпоценна Енеида. — Това беше предзнаменование.

Всички се споглеждаме, шест чифта тъжни очи, като броим и тези на Аргос.

О, гадост, не, няма да понесем още една пророческа книга.

Искам да кажа, бихме могли, ако ставаше дума за детска книжка с картинки, разказваща за щастливи или леко досадни животни или нещо подобно. Но не за епическа поема за предзнаменования и войни. Веднъж вече преживяхме това, когато животът ни започна да прилича на Одисеята.

А и защо трябваше да намесвам Енеидата. Може би и аз развивам същата мания като Хекс.

— Какво значение имат предзнаменованията в книгата, между другото? — пита Аш. — Не успявам да следя всичките ви истории.

— Трябва да започнеш да ги следиш, драги — казва Хекс с гримаса. — Те трябва да заминат и да основат своя собствена цивилизация. Това е основната идея в книгата. Да бъдат смели, да вървят напред, да се жертват.

Аш разклаща къдрите си, сякаш така ще отблъсне тази идея извън стаята.

— Ние вече имаме нашата цивилизация тук — казва Ез и слага ръка на корема си, а лицето му пребледнява така, сякаш ще повърне.

А може би просто му приписвам собствените си намерения, защото и аз така мисля. Аз може би искам да изследваме кораба, след като видях как пламна косата на Венис, но да тръгна да основавам цивилизации е друга работа.

— Аз никъде няма да ходя — продължава Ез. — Преживях достатъчно гадости.

— Ще видим — казва Хекс. Познавам го добре: когато каже, „ще видим“ това означава, че ще направим точно каквото той е решил да направим.

* * *

Тази вечер в леглото той споделя, че е изтощен от деня, макар да не сме свършили нищо особено; инцидентът с кораба ни се е отразил на всички. Прегръщам го по-силно от обикновено, дотолкова, че му се налага да разхлаби пръстите ми, за да се обърне. Затварям очи в тъмното, слагам ръка на сърцето на Хекс и се опитвам да вляза в ритъм с дишането му, като ми се иска и той още да е буден с мен.

Когато най-после заспивам, пак сънувам майка си. Търся я по телефона и я моля да се прибере вкъщи. Тя казва да се срещнем някъде и аз тръгвам натам. По пътя минавам покрай гробище на един хълм. Не съм очаквала там да има гробище и това ме безпокои. То е претъпкано с бронзови и мраморни статуи, толкова са много, че няма откъде да се мине. Огромен брой мъртъвци, мисля си аз, цял свят от мъртви хора, плъзгащ се надолу по хълма. Има крилати андрогенни фигури, жени, превръщащи се в дървета, мъже с големи глави и торсове, закрепени нестабилно върху крехки кози крака и една статуя на еленовия мъж от другия ми сън. После виждам статуята на майка ми. Тичам към нея, но това е трудно поради всичките други статуи и гробове по пътя. Някой от тях се накланят и заплашват да паднат върху мен. Стигам до статуята, но тя не е на майка ми — друга жена с блестящи очи, която държи копие. Виждам, че очите са дупки и вътре в статуята гори огън. Някакво течно вещество капе от челото и се стича по ръцете й. Докосвам го и виждам, че това е пот. Статуята вдига копието.

Събуждам се трепереща, обляна в собствената си пот и викам Хекс. Той ме прегръща през кръста и ме държи, докато спра да се мятам. Изритала съм завивките и той се пресяга да издърпа одеялото от краката ни и да ни завие.

— Помни, че това е само мираж — казва той.

Не съм сигурна дали има предвид съня ми или случилото се с брат ми.

— Ти искаш да заминеш, нали? — казвам аз на гръдния му кош. — Заради огъня. Мислех, че не вярваш в миражи.

— Вярвам във Вергилий.

Пак за този стар досадник.

— Не искам да заминавам оттук. Знам, че ще трябва поне да отидем до кораба, но…

Хекс казва:

— Всичко ще бъде наред. Обещавам, че всичко ще бъде наред.

— Защо? — питам аз. Плача и сълзите се стичат по лицето ми като потта, която извираше от горящата отвътре статуя.

— Защото те обичам — казва Хекс. — И всъщност това е всичко, което имаме.

Той вдига лицето ми и устните ни инстинктивно се намират в тъмното. Щом се целуваме, тялото ми се отпуска, сякаш току-що съм влязла в мраморна вана с топла вода, по повърхността на която плуват жасминови листенца, а наоколо горят свещи с аромат на лавандула и ванилия. Протягам се и ходилата ми достигат върховете на неговите изящни тънки пръсти. Той се надига и ме обръща по гръб, а аз обвивам лицето му в дланите си. Усещам как ръката му ме гали по гърлото, слиза надолу към гърдите ми и ги масажира, а другата му ръка поддържа врата ми. После един пръст върви надолу от слънчевия ми сплит към корема, през лонната кост между краката ми. Той раздалечава бедрата ми с коляно и движи ръката си в мен, а аз се извивам нагоре, за да посрещна пръстите му и получавам оргазъм почти моментално. Тялото ми изпитва такава благодарност към него, че пак имам желание да плача, само че този път не от страх.

— Твой ред е — казвам аз.

Въпреки че е минало толкова време, Хекс все още се стеснява, преди да ми разреши да му доставя удоволствие. Аз сядам и сега двамата заставаме лице в лице, с кръстосани крака.

— Нали? — питам аз. Винаги имам чувството, че трябва първо да го попитам.

— Добре.

Бутам го да легне по гръб и се настанявам между краката му, опирам устни до него, ръцете му са в косата ми. Той стене, през тялото му преминава спазъм и ме поразява мисълта колко уязвим би могъл да бъде той, но само с мен, само в нашето легло.

Когато притихва, той ме издърпва нагоре и ме слага да легна върху гърдите му. Сърцето му все още бие много бързо. Целувам татуировката Безсърдечен, която го покрива.

— Ще изследваме кораба, нали? — питам аз и примигвам на светлината, която започва да прониква в стаята.

— Получихме предзнаменование.

Защо по дяволите вярва на тази стара книга от Вергилий повече, отколкото вярва на мен? Но аз съм тази, която се позова на книгата и тя потвърждава нещо, което дълбоко в себе си знам, че трябва да направим. Дори и сънят на майка ми изглежда, че казва същото — напусни дома си и отиди да откриеш каквото трябва да откриеш. В Енеида Венера се явява на сина си Еней и точно това му казва.

Но другият сън — онзи за статуята с огнените очи — ако го съпоставя с Енеидата, ще трябва да го възприема като предупреждение. Хората на Еней, троянците, пускат дървения кон в града си, след като са им казали за статуята на богинята Минерва с огън в очите и капеща пот от тялото й. Троянците тълкуват статуята като знак и пускат дарения от гърците дървен кон в цитаделата. Очевидно това не завършва добре, тъй като в корема на коня има гръцки войници. Почти всички са убити, с изключение на Еней и още няколко души. Но накрая Еней трябва да тръгне на път въпреки опасността.

Ако ние тръгнем, аз поне ще имам възможност да изразходвам всичкия този адреналин, който се е натрупал в тялото ми, откакто пламна косата на брат ми. Е, като не включваме адреналина, който изразходвах с Хекс. Това помага. Засега не искам да мисля повече.

Но предупредителният лай на Аргос ме изтръгва от дрямката, която ме е обзела след правенето на любов. Хекс е скочил на крака и е грабнал сабята си, още преди аз да съм се почудила защо нашето куче е побесняло. Навличам ризата и панталоните си и подскачам след Хекс в коридора, докато единственото ми око се нагажда към ярката дневна светлина.

Мъжът стои в кухнята, а Аргос го е притиснал в ъгъла — лаеща топка от зъби и козина. Аргос може и да е дребно куче, но когато ни защитава, звучи като чудовище, страшен звяр, с няколко пъти по-голям размер.

— Горе ръцете! — изкрещява Хекс, но вместо това мъжът се засмива, показвайки липсващи зъби, сваля качулката си и счупените авиаторски очила.

Въпреки пласта мръсотия, липсващите зъби и новата брада, скриваща по-голяма част от лицето му, го разпознавам. Мърк.

Макар че неведнъж ми е спасявал живота, Мърк все още е част от цялото болезнено изживяване.

Той бил пръв приятел с родителите ми, но спал с майка ми точно преди тя да се омъжи за баща ми и майка ми забременяла. Баща ми ме приел мен, детето на Мърк, като свое дете, но изхвърлил Мърк от живота ни. После Мърк отишъл да работи за врага на баща ми, Кронен, създателя на гигантите, чиито фатални за планетата експерименти баща ми се опитвал да спре.

Мърк сигурно е човекът, който ни носи храна и други запаси, но аз все още не му се доверявам напълно. Сега, като го гледам, ми е ясно защо. Той прилича на онзи актьор, дето играеше лудия във всички филми, които си спомням от Преди. Има същия прегракнал смях и същите очи, които просто те пробождат като пеперуда за колекция под стъкло, и дори когато изглежда спокоен, не знаеш дали няма внезапно да се нахвърли и да изкрещи нещо злобно на някого.

— Какво правиш тук? — питам аз и загръщам ризата по-плътно около тялото си.

— Това ли е начинът да поздравиш баща си? — пита Мърк. Заваля думите и се чудя дали не е пиян. — Който носи дарове.

— Ти ужасно ни изплаши. Не можеше ли да почукаш?

Той чука по кухненската маса и Аргос издава зловещ лай, който изкънтява в ушите ми. Нашето кученце пазач през цялото време тихичко ръмжеше.

— Не може ли да си прибереш кучето, а? Господи!

Аз клякам и изсвирвам на Аргос да дойде при мен.

Ез, Аш и Венис вече са в стаята. На пода има голям сак и всички поглеждаме към него; питаме се дали Мърк ни е донесъл храна. Почти чувам колективното ръмжене на стомасите ни. Само Хекс и Аргос очевидно не мислят за закуска — те нито за секунда не са свалили очи от Мърк.

Мърк отваря сака и слага разни неща на масата — сапуни, консерви боб, протеинови блокчета, пастърма, кафе. Ако се брои храната, която Мърк ми е носил, може да се каже, че ми е спасил живота повече от три пъти. След Земетръса той дойде в къщата ни с хората си и ми даде ключовете за един фолксваген ван, пълен с продукти, но все пак онзи шоколад, който ми даде, когато ме откри в мазето, си спомням най-ярко. Отчупването на квадратчетата и стопяването им в устата ми, единствената сладост, която ми беше останала на света.

Знам, че енергийните блокчета от времето преди Земетръса ще имат вкус на каучук, а пастърмата ще бъде като камък, но съм благодарна за грамовете протеин, които ще ни дадат, защото липсват в нашата диета от плодове и зеленчуци. Ноктите ми са станали чупливи, косата ми цъфти, а кожата ми е винаги бледа.

Хекс, Ез, Аш, Венис и аз изяждаме по едно протеиново блокче колкото можем по-бавно, а на Аргос даваме парче пастърма (той не се и опитва да я яде бавно). После всички отиваме в дневната, откъдето се вижда как корабът се поклаща на водата. Прилича на ръчна кукла, движена от пиян кукловод.

Мърк дъвче парче пастърма. Под ноктите му се е събрала мръсотия и той малко мирише на мокро куче.

— За ваш късмет — започва той, — идвам да ви кажа да заминете и ето как ще го направите.

Пулсът ми се ускорява и се превръща в силно удряне по гърлото и китките ми. Какво значи това? След последното ми пътуване съм се заклела никога повече да не излизам от къщи, освен ако не е абсолютно необходимо. С приятелите ми и брат ми оцеляхме след Земетръса и гигантите; доказали сме се. Нямам нужда от никакви приключения до края на живота си. От друга страна, пак се сещам за оня сън, в който майка ми казва, че трябва да замина.

Енеидата лежи на масата. Мърк почуква по корицата й със средния си пръст.

— Хубава книга — казва той.

— Може ли да говориш по същество? — отвръща му Хекс. — Благодарни сме за храната, но все пак защо си дошъл?

— Нека да отидем на този кораб утре сутринта — казва Мърк и гледа с премрежени очи през прозореца. — Ще ви кажа там.

Погледът му и преди беше доста налудничав, но сега в него има нещо друго, от което сърцето ми потъва като камък в развълнувано море. Това е мрачната искра на напълно развилата се лудост.

Тази нощ не мога да заспя. Споменът за неговите очи сякаш пробива тъканта на мозъка ми, затова ставам от леглото и изтичвам на пръсти до стаята на Ез и Аш.

— Будни ли сте? — питам аз.

Ез сяда в леглото, а след него и Аш — две глави, едната с огромна къдрава коса, другата късо подстригана — се очертават на светлината на прозореца.

— Никак — каза сънливо Аш.

— Може ли да дойда при вас?

Аш потупва с ръка по леглото и аз скачам между тях. Вътре е много топло и мирише на овце, но това не ми пречи; радвам се на компанията им.

— Хекс заспа, за нещо като две секунди. Той обича авантюрата. Тя му действа като амбиен.

Ез се притиска към мен.

— На мен не.

— Защо трябваше да споменаваш тази книга? Той е пристрастен към нея — казва ми Аш. Не искам да си призная, но и аз съм доста завладяна от Енеидата. — А между другото, в близко бъдеще нямам желание да участвам в основаването на нова цивилизация.

— За щастие не чете Илиадата. Тя е изцяло посветена на войната.

— Ще е добре да конфискуваме някои книги.

— Да оставим само красиви, сияйни творби — казва Ез.

Аш се съгласява:

— Разкажи ни някоя история сега. Имаме нужда.

— Не знам — отвръщам аз. — Не се чувствам много вдъхновена напоследък.

— По-хубаво е, отколкото да тръгнеш да проверяваш някакъв странен стар кораб с оръжие в ръка — казва Ез.

— Съвсем точно.

Аш ме прегръща през рамо.

— Аз ще пея, за да те вдъхновя малко.

Гласът му е толкова ангелски, че сякаш наистина излиза от гърлото на някое от онези крилати същества в картините на Ез, а аз се облягам и затварям очи.

* * *

Остров с черен кварцов пясък, просветващ край морето. Високите дървета растат гъсто едно до друго от самия плаж нататък. Толкова синьо небе не сме виждали от преди Земетръса. В далечината една сграда блести на слънцето, сякаш е направена от полускъпоценни камъни.

Но нещо се случва.

Небето се изпълва със смъртоносен черен дим, дърветата са паднали, повалени от страшна буря.

* * *

Никога преди във виденията си не съм усещала миризма, но този път посягам да запуша носа си от въображаемата воня. Нещо много лошо се е случило тук.

Спомням си думите на Венис, че разказването ни помага да си представим действията, които трябва да предприемем. Но по нищо не изглежда, че това видение ще помогне на приятелите ми, които искат само да се наспят хубаво тази нощ. А на мен тя със сигурност няма да ми помогне. Затова разказвам на Ез и Аш само първата част от видението си — синьото небе, слънцето, кварцовия дворец. Допълвам го с копринени рокли и картини с митологични сюжети, чаши с нектар и чинии със смокини, сирена и кейкове. По подовете слагам мозайки с рози, слънца, луни и очи. Давам си обратно изваденото око и добавям още един човек — бледият мускулест мъж с корона от еленови рога, като човека в последните ми два съня.

— Изглежда прелестен — казва Ез.

Аш игриво го бута с юмрук.

— Как се казва това място?

— Островът — отговарям аз, без да мисля. — Островът на изобилната любов.