Франческа Лия Блок
Островът на изобилната любов (10)

8
Цветна люлка

Три създания са се надвесили над мен и Хекс.

Те са млади жени с дълги коси и по кожата им проблясват на слънцето водни капки. Гърдите и краката им са голи, а около ханшовете им са завързани копринени шалове. Пластове цветни пера растат от раменете им и от ципата на крилете, излизащи от подмишниците им. Приличат на нарисувани от Виктор Васнецов, руски художник от края на деветнайсети и началото на двайсети век. Картината, за която се сещам, изобразява две жени с тела, криле и нокти на птици. Те са кацнали на едно дърво и пеят омайващи песни.

— Защо сте дошли тук? — пита чернокосото създание, надвесило се над мен.

— Корабът ни се разби на този остров — казвам аз и двамата с Хекс скачаме на крака, като се облягаме един на друг.

Златните й очи проблясват.

— Трябва да дойдете с нас.

Трите вдигат ръце в синхрон — сякаш избухва експлозия от цветове, а въздухът се раздвижва, когато извиват рамене и крилете им се отварят; притискам се към Хекс.

— Ние искаме само да си отидем вкъщи — казвам аз на жените-птици.

— Вкъщи — повтарят те, вперват в нас очи от разтопено злато и размахват пъстрите си криле. — Отидете си вкъщи.

— Не знаем как. Опитвахме се, но корабът ни се разби.

— Разби — повтарят те.

Те продължават да ме гледат изпитателно, а аз преглъщам притеснено.

— Трябва да дойдете с нас при царя.

— При кого? — питам аз, но вече знам отговора. Прошепвам на Хекс, за да му припомня видението си, но той сигурно вече се е сетил.

— Царят на Острова на любовта. — Те подскачат на пясъка, сякаш изпълняват някакви синхронизирани танцови стъпки. — Той ви очаква.

Мъча се да потисна тръпката на ужас. С Хекс разменяме погледи, от което разбирам, че и той получава същия смразяващ предупредителен сигнал в нервните си окончания. Страх ме е да отида, но трябва да се срещнем с царя, ако той е същият от видението ми с Венис, Ез и Аш. Той беше и в съня ми, както и в другото видение, което получих преди да тръгнем. Както и този остров. Жените го наричат Любов; аз казах на Ез и Аш, че се нарича Островът на изобилната любов.

— Заведете ни там. Моля ви — казвам аз.

* * *

Тръгваме през дюните по плажа след жените-птици и се отдалечаваме от гората. Пред нас зад дюните се разкриват зелени хълмове с цитрусови горички, лозя и палми. Стадо елени пасе там.

— Както изглежда, поне няма да ни се наложи да се борим с гиганти — казва Хекс и посочва с глава стадото.

Но с какво тогава ще трябва да се борим?

В далечината блести голяма сграда. Когато приближаваме, виждам, че е направена от грубо издялан кварцов кристал. Цъфнали дървета и храсти изобилно растат в обширната терасирана градина пред входа. Пчели и сини, жълти и бели пеперуди, големи колкото ръката ми, усилено опрашват цветовете. Виждам дори и няколко оранжеви пеперуди, които бяха моите водачи след Земетръса. Те бяха нещо като знак от майка ми и ме водеха към целта на пътуването. Но сега не съм сигурна, че вярвам на тези оранжеви пеперуди, както и на всичко останало. То може да е мираж, който да ни отведе до някаква нова опасност.

— Какво е това място? — питам аз.

— Цветната люлка — отговарят жените-птици в един глас.

Минаваме през голяма кварцова арка и влизаме във вътрешна градина. Тук растат още цитрусови дървета — лимони, портокали и лайм — както и смокини, ябълки, круши и маслини. Водопади се спускат по скали в плитки езерца, оградени от тъмночервени рози.

Спирам пред един огромен цвят, който расте на нивото на очите ми и сякаш ме моли да го откъсна. Никога не съм виждала толкова огромна роза. Прилича на черно грозде, толкова лъскава и сочна изглежда. От аромата й ми се завива свят.

Посягам да откъсна цветето, без да мисля. Стъблото се отчупва донякъде и трябва да натискам силно под ъгъл, за да го дочупя.

Жената-птица с кестенява коса обръща глава настрани и ме наблюдава.

— Защо направи това?

— Не знам — отговарям аз. Трябваше да си откъсна портокал. Но розата по някакъв начин ме принуди. Като в приказката за Красавицата и Звяра.

Жената-птица с червена коса цъка с език. Поглеждам надолу към розата и ми се иска да можех я върна обратно на стъблото.

Вървим след жените и минаваме през втора арка в края на вътрешната градина.

После влизаме в зала от същия грубо обработен кварц с каскадни водопади, които се спускат по стените в езерца. Подът е полиран и инкрустиран с разноцветни камъни, изграждайки образа на гол мъж, застанал в окръжност с разкрачени крака. Той е заобиколен от символи — слънце, луна, роза, гълъб, едно око. В далечния край на залата се намира покритият с цветя и задимен с тамян подиум от видението ми. А на подиума има трон, огромно парче кварц, разцепено така, че да се вижда смайващата му сърцевина. На него седи царят.

* * *

Един много млад алхимик се взираше в телевизионния екран, където хората политаха от сградите.

За миг сърцето му трепна, защото си помисли, не някой е открил магическата тайна на летенето.

Но не беше така.

Самолетът се беше разбил в сградите. Димът замъгляваше екрана. Влезе майка му, изключи телевизора и му каза да отиде в стаята си и да се приготви за училище.

Вместо това той отиде в стаята на сестра си; тя седеше на пода, нейните три черни хрътки стояха на задни крака зад гърба й, а змията с черните, червени и жълти ивици спеше в клетката си. Горяха черни свещи и на пода лежеше отворен скицник. На страницата бяха изобразени гол мъж и гола жена, които се прегръщаха в един фонтан. Мъжът носеше еленови рога на главата си, а жената беше без едно око. До тях имаше друго изображение — два скелета, прегърнати в същата поза, по и между костите на които растяха рози. Третото изображение беше на малко момче с бял гълъб, заобиколено от тайнствени знаци.

Сестра му го погледна със светлосините си очи, които толкова приличаха на неговите, че това понякога го объркваше.

— Видя ли какво показаха по телевизията? — попита той.

— Цяла нощ ми беше лошо — отговори тя.

Не разбра какво искаше да каже тя. Че е видяла? Че не е видяла, защото й е било лошо? Че й е било лошо, защото е знаела за случилото се, преди то да се случи? Последната възможност не беше невероятна, когато ставаше въпрос за сестра му.

— Мога ли да остана тук? — попита момчето.

Тя вдигна рамене и той седна до нея на пода. Пердетата бяха спуснати и в стаята беше доста тъмно, въпреки че беше сутрин.

— Този свят е гаден — каза той.

Сестра му не му обърна внимание.

— Какво правиш?

Тя вдигна глава и пак го погледна с блестящите си сини очи.

— Вещерство. Магии. Какво мислиш, че правя?

— Искам да се науча.

— Това не се учи. Или имаш дарбата, или я нямаш.

— Какво ще правиш?

Трите кучета, които досега стояха неподвижно, се размърдаха и започнаха да вият като при пълнолуние.

— Ще променя света — каза тя.

Това не се случи. Дори и с онези дребни неща, които всеки човек прави, освен че промени света, когато го напусна. Дарбата? Той я постигна. Но беше твърде късно.

* * *

Познавам го от двукратно появилия се образ в главата ми, особено по раздалечените светли очи. Единствената разлика е, че еленовите му рога не са корона. Изглежда, че са истински рога, които растат от главата му.

Той е различен от всичко, което съм виждала. Има нещо хищническо в скулите му, в извитите вежди и разширените ноздри. Сърцето ми неволно потреперва. Аз обикновено не съм податлива към красотата, особено към мъжката красота, но в него има нещо, което ме кара да се чувствам напрегната и несигурна. Поглеждам към Хекс, но не мога да отгатна какво мисли. Няма никаква следа от Венис, Аргос, Ез и Аш.

Опитвам се да се съсредоточа върху тях, но вместо това мисля само за царя. Никога не съм била толкова завладяна от вида на някого при първата ни среща.

Отстъпвам една крачка назад от подиума, искам това видение да изчезне. Не поглеждам Хекс, но усещам, че той ме наблюдава и знам, че стиска зъби и юмруци.

— Къде е брат ми? — питам аз, припомняйки си защо сме тук. — Къде са приятелите ни?

Царят продължава да ме гледа изпод вежди. Пълните му устни се разтварят и разкриват опасните бели върхове на зъбите му.

— Добре дошла, моя царице — е всичко, което той казва.