Брад Мелцър
Вътрешен кръг (91)

Глава 88

Отстъпвам с препъване назад и се блъскам в ръба на отворената врата на болничната стая.

— Добра новина! — вика зад мен медицинската сестра с червените очила. — Нико е горе. Слиза насам.

Едва чувам думите й. Твърде съсредоточен съм върху пациента с… топка №8. Има топка №8…

— Т-той ли е…? Това ли е…

— Спокойно. Той е добре — уверява ме медицинската сестра. — Намира се в ПВС. Постоянно вегетативно състояние. Така е, откакто постъпи тук. Но всъщност трябва да говорите с Нико. Молим нашите пациенти да идват и да участват в терапията му: да му пускат музика, да му разтриват лицето. Нико се кълне, че дори го е чувал да говори, само мънкане, разбира се.

Завъртам се и заставам срещу нея. За първи път сестрата вижда, че съм паникьосан.

— Добре ли сте? — пита тя.

— Така ли се казва? „Р. Рубин“? — чета името от медицинската диаграма, закрепена за леглото му. — Откога е тук?

— Всъщност тази информация е…

— Откога е тук! — избухвам.

Сестрата отстъпва назад пред изблика ми. Ейтбол не помръдва, очите му на прилеп едва примигват.

— От десет години — осведомява ме сестрата студено. — Сега ще ви помоля да напуснете. Ако искате да говорите с Нико…

Нико. За малко да забравя. Нико идва насам.

— Промених си решението. Не е нужно да се срещам с него. — Изнизвам се покрай сестрата и забързвам обратно към фоайето. — И не му казвайте, че съм идвал. Само ще го разстроите — предупреждавам я, убеден във всяка дума.

Бутам металната врата, втурвам се в хладния въздух на фоайето, а главата ми все още бучи в опит да пресметна нещата. Ако Ейтбол е тук… Не. Дори не си го помисляй. Не и преди да разбереш със сигурност.

— Е, стана доста бързо — обажда се пазачът с големия футболен пръстен от пропуска.

— Може ли? Регистърът ви за посетители — изтърсвам и соча към черната книга на плота пред него. — Трябва ли да се отпиша?

— Няма нужда. Ще го направя вместо теб.

— Нищо, нали съм тук — отварям книгата и вадя писалка.

Моето име е на последната страница. Нарочно обръщам на първата и преглеждам имената с възможно най-голяма скорост.

Щом Ейтбол е тук… Ако Нико е знаел или дори да не е знаел, няма начин това да е направено без чужда помощ.

Първата страница на препълнената книга датира от юни, преди повече от шест месеца. На ден има само по двама-трима посетители — това значително ме улеснява да видя кой е идвал в тази сграда преди пет месеца… преди четири месеца… преди три месеца…

О. Мамка му! Не… не може да бъде. Но е така.

Ребрата ми се свиват и се впиват в дробовете ми като тънки те пръсти на скелет. Но преди да успея да реагирам, телефонът започва да вибрира в джоба ми.

Виждам, че е Далас.

— Готов ли си да припаднеш? — питам, щом вдигам.

— Не говори. Само слушай — настоява той. — Имаме спешен случай.

— Повярвай ми, спешният случай е тук.

— Не. Бийчър. Спешният случай е тук. Слушаш ли ме? Накарах някои от нашите хора да огледат информацията за Клементин, за да видя дали ще намерят нещо ново. И когато проверили адреса…

— Адресът не е на нейно име. Знам. Домът е на баба й. Нейната баба е собственик на къщата.

— Каза ми го снощи. И тъкмо тук е проблемът, Бийчър. Когато прекарахме името й заедно с всичко вече установено… — той си поема дъх, за да се увери, че слушам. — Бабата на Клементин е починала преди осем години.

В гръдния ми кош пръстите на скелет затягат хватката си. Все още прелиствам регистъра. Но не твърдя, че съм изненадан.

— Знам — казвам.

— За какво говориш?

Поглеждам надолу към регистъра и препрочитам многократно отбелязаното име. Преди три месеца, преди два месеца, дори миналия месец… подписът не може да се сбърка. Надраскан без усилие от единствения човек, който, както разбирам сега, е идвал при Нико не едва от вчера, а от повече от три месеца.

Клементин.