Брад Мелцър
Вътрешен кръг (6)

Глава 3

В наши дни

Вашингтон

Трийсет и две минути по-късно, докато с Клементин чакаме да донесат търсените от нея документи, плъзвам картата си за достъп и чувам обичайното изщракване. Отварям вратата като на банков трезор, завивам рязко наляво сред студените и слабо осветени библиотечни лавици, изпълващи сърцето на архивите. Сензори за движение включват светлината над всеки ред стари папки и дневници, покрай който минаваме, и ярки малки прожектори един след друг, като плувкини в синхрон от стар филм на Естер Уилямс, ни преследват, където и да отидем.

Вече не съм дребното хлапе. Аз съм рус, висок (макар че Клементин все още може би е малко по-висока от мен) и съм облечен в синя лабораторна престилка, каквито всички архивисти носим, за да ни предпазват от изгнилата кожа, която се рони от най-старите ни книги при всяко докосване. Имам да предложа и много повече от кръвотечение от носа, само и само за да бъда близо до тази жена, обсебила моите години от седми до десети клас… за която фантазирах как брекетите ми се заклещват с нейните…

— Съжалявам, че се налага. Надявам се да не ти е скучно — казвам й.

— Защо да ми е скучно? Кой не обича тъмниците? — отвръща тя, докато потъваме все по-дълбоко в лабиринта от книги с кожени подвързии и архивни кутии. Върви почти пред мен, макар да няма никаква представа къде отива. Точно както в гимназията. Винаги подготвена и напълно безстрашна.

— Освен другото, хубаво е да те видя, Бийчър.

— Ето… това е… тук е — И докато светлината примигва над нас, спирам пред библиотека с регистри, чиято кожена подвързия се е напукала, напъхани в безпорядък по лавиците. Някои са с гръбчетата навътре, други са натрупани един върху друг.

— Просто имаме квота за хора, на които да помогнем и…

— Престани да се извиняваш — предлага ми Клементин. — Аз нахълтах неочаквано.

Тя казва още нещо, но докато вадя първите няколко книги и оглеждам щампованите със злато гръбчета, бързо потъвам в истинското съкровище на това пътуване: старите пожълтяващи страници на тома с надпис „Ноември 1779“. Внимателно крепя регистъра с една ръка, а с другата издърпвам вградената във всяка библиотека скрита метална поставка, която се разгъва със скърцане право пред нас на височината на гърдите.

— Значи са от Войната за независимост? — пита тя. — Истински ли са?

— Всичко, което имаме тук, е истинско.

Под „ние“ имам предвид Националния архив. Той служи като хранилище за най-важните документи на правителството на САЩ — от оригиналната Декларация за независимост до филма на Запрудър^[1], от докладите за възможностите да бъде заловен Бин Ладен до формулата на антракса; тук правителството съхранява от смъртоносни спори до най-важните тайни досиета на ЦРУ, ФБР, АНС и на всяко друго съкращение. Както ми обясниха при започването ми на работа като архивист преди три години, Националният архив е таванът на нашата държава. Лексикон с десет милиарда документа — почти всяко жизненоважно досие, запис и доклад, произведен от правителството.

Без съмнение това означава, че сградата е пълна с тайни. Някои са големи, други малки. Но всеки ден аз изравям още една.

Точно както сега.

— Хауърд… Хауърд… Хауърд — шепна си, докато прелиствам покритите с кафяви петна страници и прекарвам показалец по азбучния регистър, като едва го докосвам.

Преди трийсет и четири минути, докато бяхме потънали в издирването на документите на Клементин, закръглена жена на средна възраст, с глава, увита в копринена кърпа на индийски орнаменти, сякаш се подлага на химиотерапия, нахълта през служебния вход в търсене на информация за свой роднина. Знаеше името му. Знаеше факта, че е служил по време на Войната за независимост.

И разполагаше с мен.

В качеството си на архивисти, независимо дали въпросът идва от изследовател, от обикновен човек или от Белия дом, нашата работа е да намерим отговорите, които…

— Бийчър — вика ме Клементин. — Слушаш ли ме?

— Да?

— Да, сега. Повиках те три пъти и… — тя замълчава и навежда глава така, че пиърсингът на носа й сочи надолу. Но усмивката й, същата топла усмивка от седми клас, все още си е съвсем на място.

— Напълно се заплете в тези неща, нали?

— Онази жена… Не мога просто да я пренебрегна.

Клементин замълчава и ме оглежда внимателно.

— Ти наистина си станал един от добрите, така ли е, Бийчър?

Поглеждам надолу към регистъра. Погледът ми застива…

— Бил е музикант — избъбрям.

Соча й плътната ронеща се страница, вадя бележник от джоба на престилката си и преписвам информацията. Ето защо го няма в регистрите за редовна служба. Нито в пенсионните регистри на горния етаж. Музикант. Джордж Хауърд е бил музикант по време на революцията.

— С други думи, свирил е „отбой“?

— Не… Мелодията за отбой е измислена чак по време на Гражданската война. Свирил е на флейта и барабан, поддържал е ритъм, докато войниците маршируват. И тази информация показва какво военно заплащане е получавал за службата си.

— Това е… Даже не знам дали е интересно, но как изобщо ти хрумна да слезеш тук? В смисъл, тези книги изглеждат, сякаш не са отваряни от векове.

— Не са. Но когато миналия месец идвах тук да търся някои останали от БСО^[2] шпионски документи, видях, че притежаваме тези стари счетоводни регистри от Министерство на финансите. Няма значение какво друго може да прецака правителството, да знаете, че когато пише чек и дава пари, със сигурност запазва точни записи. — Изправям се, горд с археологическата си находка. Но преди да се поздравя…

— Покажете документ за самоличност — обявява спокоен глас зад нас с натъртване на всяка сричка, та звучи като Са. Мо. Лич. Ност.

И двамата се обръщаме и виждаме мускулест, набит мъж, появил се в далечния край на прохода. Лампите светват над него, докато върви към нас. Екипиран е изцяло в черна броня и държи полирана, също черна пушка. Изучава картата ми, след това поглежда червената значка „Посетител“, закачена на блузата на Клементин.

— Благодаря — кимва той.

За малко да забравя кой ден сме. Когато президентът ще идва, така правят…

— Сикрет Сървис… — прошепва Клементин.

Тя свива тънките си вежди и се подсмихва дяволито и аз започвам да се чувствам, както не съм се чувствал от много време.

Ала най-тъжното е как този прекрасен прилив на несигурност ми носи усещането, все едно преоткривам стар, неизползван от детството ми мускул. Разменяме си имейли с Клементин повече от два месеца. Но е невероятно да видиш как момичето на първата ти целувка може да те накара да се почувстваш отново на четиринайсет години. А още по-невероятно е, че преди тя да се появи, дори не знаех колко ми е липсвала.

Повечето хора, видят ли въоръжен агент на Сикрет Сървис, се спират за малко. А Клементин се забързва към края на реда и наднича зад ъгъла, за да разбере накъде е отишъл. Безстрашна както винаги.

— Значи тези момчета пазят документите? — пита тя, когато я настигам и я повеждам навън.

— Не, не ги интересуват документите. Просто оглеждат предварително заради него.

Това е Вашингтон, окръг Колумбия, тук има само един „него“. Президентът на Съединените щати.

— Чакай… Уолъс е тук? — изненадва се Клементин. — Мога ли да се срещна с него?

— О, със сигурност — засмивам се аз. — Ние сме най-добри приятели и… той е страшно загрижен какво си мисли един от неговите десетки архивисти. Всъщност в списъка му за картички за Свети Валентин сигурно първо е жена му, после синовете му, шефът на канцеларията му… а след това съм аз.

Тя не се засмива, не се усмихва, а само се взира в мен с дълбока увереност в червеникавокафявите си очи.

— Един ден той ще бъде загрижен за теб — отсича тя.

Замръзвам, усещайки как руменина залива лицето ми.

Срещу мен Клементин издърпва ръкава на черния си пуловер и забелязвам множество бледи белези над лакътя й. Не са червени или нови, белезникави са и по-бели от кожата, следователно са от доста време. Но начинът, по който лъкатушат на зигзаг във всички посоки… каквото и да ги е издълбало в кожата й, е причинило страхотна болка.

— Повечето хора се заглеждат по гърдите ми — смее се тя, уловила погледа ми.

— Не исках да…

— О, боже, съжалявам, притесних ли те? — пита тя.

— Не. Не-не-не. Не.

Засмива се отново.

— Ужасно лош лъжец си, знаеш ли?

— Знам — кимвам и продължавам да се взирам в белега й.

— А знаеш ли, че още ми зяпаш белега?

— Знам. Не мога да се спра. Ако бяхме на плажа, а не сред тези прашни купчини, веднага щях да се погреба в пясъка.

— Наистина е време да се прехвърлиш на гърдите ми. Ако не друго, са по-хубава гледка.

Инстинктивно ги поглеждам, а после също толкова бързо хвърлям поглед на белега.

— Прилича на ухапване от куче.

— Катастрофа с мотоциклет. Сама си бях виновна. Лакътят ми се изви и костта проби кожата.

— Звучи ужасяващо.

— Беше преди десет години, Бийчър. — Тя сякаш ме отделя от целия свят с поглед, който ме обзема и не ме пуска. Гледа само мен. — След десет години единствено хубавите неща имат значение.

Преди да успея да се съглася, телефонът забръмчава в джоба ми достатъчно силно, за да го чуем и двамата.

— Те ли са? — възкликва Клементин.

Поклащам глава. Надписът показва, че е сестра ми. Тя живее с майка ни в Уисконсин, но в този час, след края на смяната в супермаркета, знам кой всъщност звъни: майка ми с всекидневното си обаждане за проверка. Това започна в деня, след като научи за Айрис. Майка ми не харесваше Айрис, но носеше в себе си твърде много доброта от Средния запад, за да ми го каже. Телефонът звъни отново.

Пак не вдигам. Ала поглеждайки отново Клементин, цялата ми увереност, убеденост и безстрашие изчезват и си припомням, че истинската причина тя да дойде в архивите не е да ми покаже старите си белези или да види прекалено мускулести агенти на Сикрет Сървис.

Майка й бе починала миналата година, но едва преди няколко месеца Клементин се обадила в радиостанцията, че е болна, и се върнала у дома, за да разчисти килера на мама. Там намерила стар дневник от годината на своето рождение, запазен от майка й. Имало, разбира се, нарисувани сърца и балончета в деня на раждането й — 10 декември; имало усмихнато личице на деня, в който се прибрали от родилния дом, но най-интересното за Клементин било, прелиствайки дневника назад, да види, че на 18 март е изрисувано тъжно личице, последвано от думите „Ник постъпи в армията“.

Така най-накрая тя разполагала с име и следа към баща си. А от мен, благодарение на нашите последни имейли, имала архивите.

А в архивите ми беше нужен само един разговор — с Хранилището ни в Колидж парк, Мериленд, където се пазеха най-новите записи от армията.

Само преди десет минути Клементин стоеше пред мен. А сега, докато се отправям към металната врата за навън, започва да изостава, върви учудващо мълчалива.

В живота действате по един начин, когато знаете, че хората гледат. И действате по-друг начин, ако не гледа никой. И, нека бъдем честни, тогава сте истинският вие. Тъкмо това забелязвам в Клементин сега: зърнах го само за половин секунда между вдишванията, докато аз повеждам, а тя пристъпва зад мен и мисли, че не я виждам. Но греши. Виждам я. И я чувствам.

Чувствам как се съмнява в себе си. Чувствам как й липсва опора. И насред вдишването, докато раменете й се отпускат, а тя поглежда надолу и бавно издишва, за да не експлодира, зървам онова малко, тъмно и ужасено място, което тя пази само за себе си. Продължава в тази единствена половин секунда, но знам, че в този миг съм уловил поне частица от истинската Клементин. Не просто някаква шантава джаз диджейка. Не само храброто момиче, което надви побойника в седми клас. А нея, порасналата. Нея, истинската. Онази, която се е научила как да се страхува.

— Трябва да тръгвам. Мразя да се чувствам „ах, горката“ — споделя тя, вече възвърнала спокойствието си, докато аз дръпвам металната врата, за да оставим зад себе си стелажите и да се озовем обратно в бледосиния коридор. Тя опитва да се скрие. Знам какво е да се криеш. Тъкмо това правя през последната година от живота си.

— Не си отивай — отронвам с тих глас. — Няма… Ще има резултати до час, а… и… и… тук има толкова много неща за гледане… ако искаш.

Прехапвам устна, за да се спра да говоря. Не помага.

— Слушай, не ми се щеше да го правя — добавям. — Но ако наистина желаеш, ще извадим Договора за покупката на Луизиана и ще напишем отгоре „Клементин е супер“!

Тя се усмихва едва-едва.

— Вече го направих с Конституцията.

— Добре, печелиш. — Спирам в средата на коридора и се облягам на мраморната облицовка. — Искаш да се срещнеш с президента; аз ще те заведа да се срещнеш с него.

Тя не мигва.

— Ти не познаваш президента.

— Може би. Но знам в коя стая ходи, когато идва на посещенията си за четене.

— Знаеш?

— Да, знам. Искаш ли да видиш?

Тя стои и разклаща ръка, а старинните й гривни се плъзват от китката към лакътя и белезите й.

— Далеч ли е оттук?

— Всъщност застанала си точно пред нея.

Соча над рамото й, тя се обръща, за да открие метална врата, боядисана в същия цвят като бледосиния коридор. Лесно е да се пропусне, каквато е и целта. Откроява я единствено квадратно стъклено прозорче към стаята, покрито е парче черен плат. Под дръжката на вратата се вижда кръгла ключалка с комбинация, каквито имат сейфовете.

— Това ли е? — пита Клементин. — Прилича на старото ми шкафче в съблекалнята.

Клатя глава.

— ПСИД са далеч по-сигурни от шкафчета в съблекалня.

— Как го наричаш? Псих?

— ПСИД, помещение за секретен информационен достъп — обяснявам и почуквам по вратата с кокалчето на средния си пръст, заслушан в дълбокия звук, който показва колко дебела е тя.

— Хайде, да не мислиш, че когато четеш секретен документ, просто го отваряш на бюрото си? Наблюдават те хора отвсякъде, през прозорците, със звукови и видео устройства. Големият брат вече не работи само за нас. Всички около правителството имаме стаи, изградени и сертифицирани от ЦРУ.

— Псих — повтаря тя.

— ПСИД. Стени, покрити със седеммилиметрови метални листове, подове с двайсетсантиметрови метални пластини, за да спират подслушването, без прозорци, с медно фолио по ъглите, за да спира трансмисиите, метални пръти през вентилационните шахти, така че Том Круз да не може да проникне с неговия трапец…

— И вие имате едно от тези ПСИД тук?

— Шегуваш ли се? Само нашите славни депутати разполагат с шестнайсет. Всяка голяма сграда във Вашингтон — Белият дом, Капитолия, всяка сграда на Сената и Камарата, където работят Големи клечки, има и ПСИД. А най-големите Големи клечки имат и в домовете си. Хубави малки стаички за четене на най-важните световни тайни.

— Може ли да надникнем вътре? — пита тя и също почуква по вратата.

Засмивам се пресилено.

Тя не отвръща със смях. Не смята любопитството си за прекалено. Въпросът според нея е уместен.

— Ако не можеш, няма нищо — добавя тя.

— Не, не, мога… Аз просто…

— Бийчър, моля те, не прави такава притеснена физиономия. Не исках да те карам да се чувстваш неудобно.

— Не, не се чувствам неудобно.

— Хайде да се заемем с другите неща — предлага тя и вече се отдалечава.

— Уф, просто вкарай най-после проклетото момиче вътре — проехтява дълбок глас отляво.

По коридора се задава възрастен чернокож мъж с увиснали мустаци, понесъл огромна чаша кафе. Въпреки възрастта си все още е запазил мускулите и стойката, осигурили му някога работата като един от първите ни униформени охранители. Но е достатъчен един поглед към брадичката му с трапчинка и едрозъба усмивка, за да стане ясно, че Орландо Уилямс е по-скоро котенце, отколкото лъв.

— По това момиче ли си бил хлътнал някога? Тя ли ще излекува разбитото ти от Айрис сърце? — изкрещява Орландо, макар да е само на няколко крачки.

— Коя е Айрис? — пита Клементин.

Във всеки офис има някой с голяма уста. Орландо е нашият или, по-точно, моят, откакто разбра:

А) че съм от родния му щат Уисконсин и.

Б) че съм единственият архивист, склонен да заведе шефа на зет му на частна обиколка в Хранилището.

За добро или лошо, той е твърдо решен да ми върне услугата.

— Просто я вкарай вътре, дори няма да ви записвам в моя доклад за стажа — добавя той, пъха клипборда под мишница и отпива голяма глътка от чашата с кафе.

— Орландо, оценявам любезността ти, но имаш ли нещо против просто да…

— Какво? Опитвам се да ти помогна да покажеш любовта си към… приключенията.

Обръща се към Клементин:

— Та, разказа ли ти как е бил сватбен фотограф?

— Орландо… — предупреждавам го.

— Бил си сватбен фотограф? — учудва се Клементин.

— След колежа се преместих тук с надеждата да снимам за „Вашингтон пост“. Вместо това три години снимах сватби в Анаполис. Не беше зле — уточнявам.

— Докато не получи шанс да помага на хората директно и тогава дойде тук. Сега той е нашият герой.

Клементин се усмихва на Орландо.

— Оценявам несдържаните ви хвалби, но давате ли си сметка, че Бийчър се справя добре и без тях?

Орландо й връща усмивката. Харесва я. Разбира се, че е така.

— Бихте ли дошли? — предлага Орландо, но гледа само нея. — Президентът няма да бъде тук по-рано от… — поглежда си часовника — поне час или повече, ако закъснее. Освен това още не са докарали количката с неговите папки. На кого му пука, ако тя види една празна стая?

Взирам се в бледосинята врата и ключалката с комбинация, която, естествено, знам наизуст. Лесно е, несъмнено, но правилата гласят…

— Весела Коледа, Бийчър! Ще отворя проклетата стая за нея! — възкликва Орландо.

Отива до кутията за връзка и натиска сребристия бутон на интеркома. Малък червен светлинен индикатор примигва, когато спокоен глас отговаря:

— Сигурност.

— Венкат, аз съм Орландо — казва той в интеркома.

Разпознавам името на един от нашите служители. Венкат Хазей. Заместник-началник на отдела по сигурността.

— Отварям ПСИД 12Е1 — съобщава Орландо. — Просто проверка на място.

— Добре. Само не забравяй: Мойсей идва насам — осведомява го Хазей по интеркома, използвайки нашето вътрешно кодово име за президента.

— Затова искам първо да проверя помещението — обяснява Орландо.

Интеркомът затихва, после изпращява още веднъж.

— Давай.

Орландо крачи обратно към нас, зъбатата му усмивка се разтяга още по-широко. Аз нося под ризата си тънка кожена връзка със стар ключ от къща.

Докато бях в гимназията, работех в антикварната книжарница „Фарис“. Тогава намерих ключа, използван за отбелязване в стар речник. Може да е смахнато, но същия ден разбрах, че съм приет в университета в Уисконсин, първата стъпка към измъкването от моя малък град. Запазих вълшебния ключ. Носех го вече толкова дълго, че дори не го чувствах. Освен когато бях потен и започваше да залепва за гърдите ми. Както сега.

— Бийчър — прошепва Клементин, — ако ти е гадно, просто да пропуснем стаята и…

— Добре съм. Въобще не ми е гадно — възразявам с пълното съзнание, че ако беше Айрис, щеше да ме е накарала да се махнем още преди десет минути.

— Дръж го — Орландо ми подава кафето си, за да може да въведе комбинацията на ключалката.

— Забранено е да се внасят храна или напитки в ПСИД — напомням му и отказвам да го взема.

— Наистина ли, такива ли са правилата, Бийчър? — отвръща рязко той.

Преди да успея да му отговоря, подава на Клементин чашата с кафе и няколко пъти бързо завърта ключалката.

С изщракване и тихо избръмчаване вратата се отваря като врата на сейф, каквато е всъщност.

Дори Орландо е предпазлив: изпъва врат и надниква вътре за всеки случай, ако там има някого.

Аз правя същото, изправен на пръсти, за да надникна през рамото му и да се уверя, че всичко е чисто.

Клементин постъпва различно. Тя не се втурва, не е прекалено нетърпелива, ни най-малко, а просто пристъпва вътре с бърза, уверена крачка, без въобще да се страхува. Това е дори още по-секси, отколкото когато ми каза да гледам гърдите й.

— Нашият собствен малък Овален кабинет — добавя Орландо и сочи наоколо с ръка, все едно стюард в самолет показва аварийните изходи. Но за разлика от Овалния кабинет с неговата пищна украса, малката стая без прозорци е бежова, бежова и пак бежова, с голямо дъбово бюро в средата, с обезопасен телефон върху него и два дървени библиотечни стола.

При първото виждане повечето служителите избъбрят:

— И това ли е всичко?

Клементин обикаля бюрото и изучава всяка бежова стена, сякаш е изрисувана от Пикасо.

— Харесва ми плакатът — обобщава най-накрая тя.

Зад мен, от вътрешната страна на металната врата, е закачен плакат: изобразява чаша горещо кафе, вдигащо пара, и предупреждение с червени букви: Много информация може да се разлее от нея. Уверете се, не вашият разговор е защитен до последната капка.

Щом прочитам думите, мозъкът ми прескача на…

Мамка му! Кафето на Орландо.

— Не, не там — умолявам Клементин точно когато тя е на път да седне и да остави отхлупената чаша върху бюрото на президента. — Ако се разлее…

Пресягам се да я взема, тя отдръпва ръка, за да я защити. Толкова ни трябва. Обратната страна на дланта ми се плъзва по стиропора, чашата се килва и светлокафявата течност потича по бюрото към ръба от страната на Клементин. Водопад от кафе се излива и руква на лъкатушеща струя по излъскания под.

Трябва да почистим, преди президентът…

Клементин се отдръпва, за да избегне бъркотията, краката й се блъсват в стола и го събарят назад.

— Орландо, иди за салфетки! — извиквам и събличам синята си престилка, за да я използвам като бърсалка.

Дървеният стол се удря в пода с трясък… последван от странен кух тътен.

Обръщам се точно навреме, за да видя как от седалката му се откача квадратна дъска, пада на земята и разкрива очертанията на предмет, скрит под нея.

Кафето продължава да капе от бюрото, но шуртенето му по пода вече се забавя.

Гърлото ми се свива.

И тогава за първи път виждам добре какво явно е било пъхнато в малкото скривалище в стола, а сега лежи долу, точно на пътя на разширяващата се локва кафе. Наподобява малка папка.

— Бийч? — шепне Орландо зад мен.

— Какво?

— Не си имал представа, че е там, моля те, кажи ми го.

— Нямам представа. Кълна се в бога.

Той вдига чашата с кафе и допива на една глътка остатъка. Докато вълшебният ключ пари на гърдите ми, разбирам, че мисли същото като мен: ако това е сложено тук за или, още по-лошо, от президента…

— Бийч? — повтаря той, докато локвата кафе бавно се просмуква в папката.

— Какво?

— Свършено е с нас.

— Да.