Брад Мелцър
Вътрешен кръг (36)

Глава 33

— Сега вече знаеш защо го наричат лудница — казвам, докато завъртам гневно волана и правя със стария „Мустанг“ на Тот рязък завой надясно на излизане от паркинга.

— Може ли просто да си тръгваме? — моли Клементин.

— Бенедикт Арнолд? Чу, че второто ми име е Бенджамин, а изведнъж съм Бенедикт Арнолд? Зако не избра Бенджамин Франклин или Бенджамин Харисън. Дори бих приел Бенджамин Кубелски.

— Кой е Бенджамин Кубелски?

— Джак Бени^[1]. — Натискам педала на газта и колелата ни изхвърлят струи киша зад нас. — Но баща ти да ме погледне в лицето и да каже, че по някакъв начин нося душата на един от най-долните предатели в историята, да не говорим как се опита да ни изяде…

— Не го наричай така.

— Какво?

— Баща ми. Моля те да не го наричаш мой баща.

При тези думи се извръщам. Караме по главния път обратно към предната врата на „Света Елизабет“, а Клементин гледа в своето странично огледало как болницата се смалява зад нас. Ръцете й са кръстосани, краката са прибрани на седалката — тялото й образува S, обърнато към мен, а тя изглежда ядосана. Но аз съм виждал този поглед и преди.

Беше същият в архивите, когато не предполагаше, че я гледам. През последните двайсет и четири часа истинската Клементин продължава да показва лицето си, напомняйки ми, че не се опитва да се справи с болката. Опитва се да я скрие.

За мен това беше посещение при убиец на президент. За Клементин беше първата среща с баща й.

— Знаеш ли, във всички сънища с баща ми срещата винаги протича гладко и перфектно — споделям аз.

— При мен е същото — тя едва изговаря думите.

Кимам, но вече се чувствам безсърдечен дръвник. Трябваше да разбера какво означава това посещение за нея, но бях прекалено зает да се стряскам от този Кръг Кулпър и от глупостите с Бенедикт Арнолд.

— Съжалявам, задето те изненадах така — извинявам се аз.

Тя ми махва с ръка. Това е най-малкият от нейните проблеми.

— Е, какво ти каза той? — питам, като завивам по запусната улица от авеню Мартин Лутър Кинг младши. Клементин дори не мигва при вида на витрините, надраскани от банди, и двата изгорели автомобила от дясната ни страна. Обръща глава, за да гледа през задното стъкло, все още неспособна да откъсне очи от болницата.

— Как изглеждаше, когато влезе? Беше ли щастлив да те види?

— Бийчър, хайде да говорим за всичко друго, дори и за Бенедикт Арнолд, но моля те… не ме питай за него.

— Чувам те, Клеми. Добре. Не се опитвам да те притискам, но поне помисли какво се случи току-що. В смисъл, независимо какъв е той, аз все още бих си отрязал лявата ръка, за да прекарам трийсет секунди с баща си.

— Бийчър, моля те. Не го наричай така — умолява тя. — Особено пред него.

Преструвам се, че гледам право напред, съсредоточен върху пътя. Но последните й думи остават да висят във въздуха…

„Особено пред него“.

Клементин притиска колене към гърдите си и се опитва да се задържи в позата си на S.

— Не си му казала, нали? — питам.

Тя не отговаря.

— Той не знае, че ти е баща?

— Исках. Щях да му кажа — най-накрая отговаря тя и продължава да се взира назад. — Но после… — Поклаща глава. — Знаеш ли, че разговаря с мъртвата първа дама? Когато бяхме там… на нея мърмореше. Прочетох го в една статия. Май го крие от медицинските сестри. Бил разговарял с последната си жертва като отчаян опит да получи опрощение.

Оставам безмълвен за думите й, не съм сигурен как да отговоря. Но още нещо няма логика.

— Щом не си им казала, че си роднина, как въобще успя да се срещнеш с него?

— Докторантка. Представих се, че пиша дисертация за комплексната психоза — обяснява тя.

— И просто те пуснаха?

— Не зависи от лекарите. Зависи от пациента. Все пак е минало цяло десетилетие, не забравяй. Нико вече няма много посетители. Одобрява всеки появил се.

— Но да си толкова близо и да не му кажеш коя си…

— Трябва да ми благодариш — настоява тя. — Ако бях го направила, сигурно щеше да ме нарече Марта Вашингтон.

— Това беше смешно. Чудя се дали да не се засмея.

— Ще се засмееш, разбира се. Опитваш се да стигнеш до добрата ми страна. Класически ход на Бенедикт Арнолд.

Поклащам глава, изумен колко дълбоко влиза тази шега под кожата ми.

— Клеми… знаеш, че никога няма да те предам.

Тя се обръща към мен. Лека одобрителна усмивка разтяга бузите й.

— Бийчър, защо го правиш?

— Какво правя?

— Освен имейлите през последните няколко месеца не съм говорила с теб от петнайсет години. Ти беше сладък в гимназията, по онзи тих, интелигентен, уплашен от мен начин, но ние не поддържахме много връзка. Освен това в твоята служба шефът на охраната се готви да те обвини в убийство. Тогава защо дойде тук? Защо си толкова мил?

Стискам волана и се взирам право напред, преструвам се, че гледам пътя.

— Тя ми беше годеница.

— Какво?

— Преди. Преди ти ме попита коя е Айрис и аз ти казах, че ми беше гадже. Тя ми беше годеница. Единствената. Изпратихме покани. Разпределението на гостите по масите беше готово. Една вечер след няколко евтини „Маргарити“ дори започнахме да избираме бебешки имена. Да, има и по-лоши неща, но когато всичко се разпадна, се чувствах, сякаш тя е удушила и убила целия ми живот. Всичко беше мъртво. Както и да е, след цялата ти откровеност с мен, заслужаваш поне да ти отвърна със същото.

— Значи те е зарязала заради друг мъж?

— Не ме притискай. Ти още не си била толкова откровена.

Продължава да гледа през задния прозорец и леко поклаща глава, сякаш шепне въображаем въпрос на някого.

— Не съм диджей — изстрелва накрая.

— Какво?

— Не съм диджей в радиостанция — уточнява Клементин. — Продавам реклами. Аз съм просто един рекламен търговски представител.

— М-м-ислех, че…

— Продавам радиореклами за безалкохолни напитки, автосалони, а във Вирджиния имаме хиляди обяви за места, където помагат на хора, пристрастени към дъвченето на тютюн.

— Но ти ми каза…

— Винаги съм искала да бъда диджей. И бях за няколко години в радиостанцията на местния колеж. Но през последните десет години съм само… Бях паун, сега съм само четка за прах от пера. — Поглежда ме и добавя — Съжалявам, задето те излъгах, Бийчър. Когато започнахме да си пишем имейли, ти каза, че имаш такава съвършена работа в Националния архив, и като ме попита какво работя, исках да… Не исках да си помислиш, че съм се провалила.

— Клементин, никога не бих си помислил…

— И лъжите потекоха, нали? Вместо рекламен агент — абракадабра! И по вълшебство вече съм диджей с живот, за който винаги съм мечтала. А най-лошото е колко бързо прииждат измислиците с всички подробности, как пускаме стар джаз, как…

Тя избягва да ме погледне.

— Като него съм, нали? Въображаем живот… Родена съм лъжкиня, Бийчър. Такава съм аз.

— В такъв случай, предполагам, не бива да ти вярвам и сега.

Сполучлива шега, но едва ли ще помогне.

— Мислех, че най-лошото ще бъде срещата с Нико — обяснява тя, — но истински лошата част е сега, когато най-накрая се състоя…

Готвя се да възразя, но преди да успея да кажа нещо, телефонът ми започва да вибрира в джоба. Не мога да го пренебрегна.

— Къде си? — пита Тот моментално щом вдигам.

— Какво не е наред? Какво се е случило? — Разпознавам този тон и се чудя дали не е намерил видеокасетата.

— Освен факта, че се мъкнеш след някакво едва познато момиче и най-глупаво си хлътнал по него ли?

— Въобще не е така.

— Разбира се, че не е така. Имаш красиво момиче в недокосната ми кола. Това не е предположение, Бийчър. Това е познание.

— Тот, би ли спрял, ако обичаш, да говориш неща, заради които ми се иска да ти затворя телефона? — моля го.

— Всъщност едва ли ще ти се иска, когато чуеш това: все още няма и следа от видеокасетата, но успях да проследя твоя Дъстин Гирич. — Става дума за човека, изписвал „Речник на Ентик“ при всяко посещение на архивите от президента Уолъс. — И, уф… много е странно, Бийчър.

— Какво? Има го в регистрите ли?

— О, определено го има в регистрите — съгласява се Тот. — Зарових се назад в нашите фишове и ще ти кажа… ами… — По телефона чувам как Тот издува с език бузата си отвътре. — Дъстин Гирич изписва книги вече повече от сто и петдесет години.