Брад Мелцър
Вътрешен кръг (57)

Глава 54

— Знам за Кръга Кулпър — казвам на Далас. — Били са група цивилни шпиони на Джордж Вашингтон. Криели са съобщения… останали в тайна… и от това, което знам, смятам, че са се подвизавали наоколо достатъчно дълго, за да имат пръст в Гетисбърг, Първата световна война, дори някак си и в Хирошима.

— Откъде знаеш за последното? — притиска ме Далас.

— Да не мислиш, че си единственият запален по историята в сградата? Всички имаме достъп до едни и същи фондове. Щом открихме името Дъстин Гирич…

— Гирич. Добре. Добре, стигнал си по-далеч, отколкото мислехме — промърморва той почти на себе си. — По не си прав за едно, Бийчър: от Гетисбърг до Хирошима и каквото и да е друго — Кръгът Кулпър никога не е имал пръст в тези събития. Напълно грешиш за мисията му.

— Но сме прави за останалото, нали? Кръгът Кулпър, основан от Джордж Вашингтон, все още съществува.

Наведен напред на кожения диван, Далас дъвче с горните си два зъба редките косми на брадата си под долната устна. Прави така и когато нашият шеф го хока, задето изостава с бройката отговори на писма и имейли от изследователи. И това е и първият признак, че макар да отговаря охотно на някои от въпросите ми, не желае да отговаря на всички.

— Бийчър, знаеш ли от какво се нуждае най-много президентът на Съединените щати? И нямам предвид само Орсън Уолъс. Всеки президент, от която и да е епоха. Обама, двамата Буш, Томас Джеферсън. Единствено от какво те се нуждаят повече от всичко друго?

— Имаш предвид, освен умни съвети?

— Не. Да получаваш умни съвети е лесно. Ти си президент. Всеки гений в света чука на вратата ти. Опитай пак.

— Това вече е глупава игра.

— Просто опитай пак.

— Лично пространство?

— Влиза в челната тройка. Ти си Рейгън. Ти си Обама. Имаш повече власт от всеки друг. Какво е дори по-важно от личния живот?

— Доверие.

— Става по-топло.

— Някой, на когото му пука за теб.

— Става по-студено. Спомни си за Джордж Вашингтон. Защо казва, че Кръгът Кулпър му е помогнал да спечели Войната за независимост?

— Те му донасят най-добрата информация.

— Информация! Точно така. Право в целта. Сега виждаш, нали? Това е най̀ и имам предвид наистина най-жизненоважното, от което един президент се нуждае, за да си върши работата: надеждна информация. Разбираш ли го?

— Не съм идиот.

— Тогава разбери това: нашата бюрокрация е прекалено голяма, поради което дадена информация стига до бюрото на президента като оглозган от куче кокал. Тръгва от човека на терена и минава през надзорника му, през анализатора, през началника на щаба, през заместник-секретаря, през самия секретар, през истинските големи клечки, които ровят из нея… а после, ако има късмет, ето я… хвърлена върху бюрото ви, господин президент. И сега трябва да вдигнеш това олигавено парче информация и да го използваш, за да вземеш военно, екологично или финансово решение, което ще засегне живота на милиони или може би милиарди. Готов ли си да разчиташ на това?

— Не е толкова просто.

— Толкова просто е. Винаги е било толкова просто. И то все още е най-големият проблем пред всеки президент: Ти единствен си отговорен и всеки ден вземаш решения на живот и смърт въз основа на работата на напълно непознати с неизвестни намерения. И затова, когато си седиш там с всички тези свръх строго секретни доклади за всеки проблем в света, няма как да не се запиташ: какво не знам? Какво оставят те извън тези доклади? И какви са мотивите и пристрастията, скрити в информацията, която получавам?

— Значи Кръгът Кулпър работи за президента.

— Кръгът Кулпър не работи за президента. Той работи за Президентството. Служи на институцията, точно както е замислен от Джордж Вашингтон… като вграден предпазител, който трябва да се използва при най-голяма необходимост. Помисли по въпроса, Бийчър. Преди да пуснеш бомбата над Хирошима, няма ли да искаш да си абсолютно сигурен, че японците не са вече на път да се предадат? Или преди да започнеш клането на братята си при Гетисбърг, няма ли да искаш да се увериш, че разполагаш с най-подходящия генерал на място? Генерал-майор Мийд е назначен само четири дни преди битката при Гетисбърг да започне. Много добър разчет на времето от Линкълн, а?

Завива ми се свят от примерите, които открихме в Архива… Заливът на прасетата… Спътникът… „Лузитания“… всеки от тях е критичен момент в президентската история. И ми се завива свят още повече, когато това ми напомня, че от всички обмислени от нас теории теорията на Нико все още е най-правилна. Президентът определено комуникира чрез този речник. Но това не променя едно нещо, което отказвам да изгубя от фокус:

— Ти каза, че са два — питам Далас. — Два Кръга.

— Сега виждаш проблема — кимва той. — През известно време се получава нещо като… засечка.

— Дефинирай засечка.

— Бийчър, вече те държа тук прекалено дълго… Ако те ни наблюдават…

— Кажи ми за втория Кръг, Далас. Кажи ми или кълна се, ще напиша тези глупости и утре ще четеш за тях във „Вашингтон пост“!

— Не е вярно, не си такъв и го знам. Иначе дори нямаше да водим този разговор.

— Ами да водим проклетия разговор!

Продължава да разчепка със зъбите си кичур косми от брадата си. Но за разлика отпреди главата му се накланя настрани, очите му гледат нагоре. Сякаш се вслушва в нещо.

— Какво правиш? — настоявам.

Той не отговаря. Но когато завърта глава, забелязвам нещо в ухото му.

— Това слушалка ли е? Така ли? Някой слуша ли ни в момента?! — изкрещявам и започвам да претърсвам стаята. Няма огледала. Няма камери в ъглите.

— Те казаха да се успокоиш, Бийчър. Вече си издържал теста.

— Какъв тест? Кои са „те“? Как, по дяволите, ни виждат?

Хуквам към минибара, разбулвам бутилките алкохол настрана. Вдигам капака на кофичката с лед. Никъде няма кабели.

— На теб е, нали? Ти носиш камера!

— Чуй ме, Бийчър.

Качвам се на масичката за кафе и изритвам цветята на пода. Далас скача от дивана и като укротител на лъвове грабва един стол и се опитва да го държи между нас.

— Ще ме изслушаш ли? — вика той. — Не става дума за теб!

— Не е вярно! Тъкмо моя живот прецаквате!

— Идиот такъв! Животът ти вече е свършен!

При тези думи замръзвам.

Пръстите му са впити в облегалката на стола.

— Какво каза? — питам.

Той не отговаря.

— Каза, че животът ми е свършен.

— Ние можем да те защитим. Вече те защитаваме.

За доказателство Далас се отправя към спуснатите завеси и ги разтваря само няколко пръста — вижда се потънала в мрак градска улица, пълна с паркирани коли, но без никакви минувачи. Намираме се на втория етаж в тухлен блок и макар да ми отнема малко време, докато огледам ресторантите от другата страна на улицата… Има и аптека.

— Ние сме в Уудли парк — констатирам аз.

— Да. Но сме също така в единствената жилищна сграда на оживена улица, където е трудно да се спре, а това прави почти невъзможно да наблюдаваш тази сграда, без да те наблюдават. Когато я обявиха за продажба, наддавахме и срещу израелците, и срещу палестинците.

— Значи това е… какво?… Нещо като защитено жилище?

— Виждаш ли бездомника от другата страна на улицата? — сочи Далас. — Ще остане там до четири часа сутринта, после ще се яви друг клошар и ще заеме мястото му за пълна осемчасова смяна. Помисли за това, Бийчър. Има си причина ФБР да е вторият най-голям притежател на имоти във Вашингтон. Така се правят правилно нещата.

Обръщам се, а завесите се спускат.

— Каза, че с живота ми е свършено.

— Бийчър, време е да разбереш. Когато намери това, което намери…

— Дори не знам какво намерих. Обясни ми какво намерих.

— Намери доказателство. Онзи речник… Това е доказателство за тяхното съществуване.

— Кое съществуване? На втория Кръг Кулпър ли?

Далас поклаща глава и проверява пак дали завесите са плътно затворени.

— Не ги наричай така. Не заслужават да бъдат наричани така.

— Но все пак те са това, нали?

Далас замълчава за момент. Не съм в състояние да преценя дали мисли, или слуша какво му шепнат в ухото, но в крайна сметка подхваща:

— Случва се на всеки десетина администрации. Неизбежно е да се случи, ясно? Всеки човек, положил клетва като президент, има собствена програма, а някои от тези хора… чух, че първият бил Милиард Филмор, макар, ако се вгледате в Юлисис Грант и вероятно в Хардинг…

— Не ми пука за 1920-те години или за Купола чайник^[1].

— А какво ще кажеш за „Уотъргейт“? За него пука ли ти?

— Я чакай. Искаш да ми кажеш, че този друг Кръг Кулпър или както там искате да ги наричаме, е замислил „Уотъргейт“?

— Не. Ричард Никсън е замислил „Уотъргейт“. Но за да се осъществи, е…

Далас отива при снимката в рамка на Белия дом в процес на преустройство.

— Представи си Кръга Кулпър… нашата група… истинския Кръг Кулпър… като този гигантски външен пръстен, който обгръща и опазва Президентството повече от двеста години. — Той очертава с показалец огромен кръг около цялата снимка. — После си представи тип като Никсън: идва на власт, поглежда този голям външен кръг и си казва: „Ха. Трябва да си имам нещо такова около мен“.

— Вътрешен кръг.

— Вътрешен кръг — съгласява се Далас и описва миниатюрно кръгче точно около един от прозорците на Белия дом. — Добре дошъл при засечката. Той кани неколцина приятели, сигурен, че може да им се довери… Гордън Лиди, Хауърд Хънт и останалата част от екипа и готово, Никсън има вътрешен пръстен, който докладва само на него. Нарекли са се „Водопроводчиците“. Останалото е, както казват те, „ти си знаеш“.

Взирам се във въображаемия кръг около прозореца на Белия дом. В Архива съхраняваме оригиналните чертежи на Белия дом. Далас не е заградил случаен прозорец. Избрал е един от резиденцията на втория етаж — знам, че президентът Уолъс използва помещението за личен кабинет.

— Значи мислиш… С речника… Смяташ, че Уолъс прави точно това в момента? Така говори със своите лични Водопроводчици?

— Не виждаш ли проблема в това? — пита Далас.

— Да, предполагам, но… Той е президент. Няма ли право да говори, с когото пожелае колкото тайно иска?

— Абсолютно. Но това не означава, че на него или на някого от неговата група е позволено да убива всеки, когото те смятат за случаен свидетел.

Орландо. Говори, разбира се, за Орландо. Но да използва за него тази дума. Убийство.

— Не е получил сърдечен удар, нали? — питам, макар вече да знам отговора.

Далас отново замълчава. За разлика от последния път не гледа нагоре.

— Далас, ако можеш да го потвърдиш, трябва да ми кажеш — настоявам аз. — Аутопсията е била днес. Ако имаш резултатите…

— Излишно е аз да ти казвам каквото и да било — празнотата в гласа Далас отеква по-осезателно от удар на таран в гърдите ми. — Утре сигурно ще пуснат първите токсикологични доклади, но ти знаеш какви са резултатите. Точно както знаеш, че на това ниво нищо и никога не е просто нещастен случай.

Таранът се стоварва върху мен с цялата си тежест и едва не падам назад.

— Само не забравяй, Бийчър: когато Водопроводчиците на Никсън са започнали, те също са на страната на добрите и помагат на Белия дом да защити секретни документи.

Далас почуква с пръст като кълвач по малкия прозорец на снимката на Белия дом.

— Абсолютната власт не развращава абсолютно, но те принуждава да правиш неща, за които си се заклел, че няма да правиш никога. Особено когато се опитваш да се задържиш в нея.

Кимам повече на себе си, защото знам колко е прав, но…

— Това все още не обяснява защо ви трябвам аз.

— Ти шегуваш ли се? Не си ли виждал графика?

— Какъв график?

— За утре. Връща се за още едно посещение за четене. — Забелязал объркването по лицето ми, Далас обяснява: — От Белия дом поискаха лично теб. Ти си си човекът, Бийчър. Когато президентът Уолъс се върне в Архива утре, когато остане вътре в онова ПСИД, те искат ти да бъдеш един от персонала му.