Брад Мелцър
Вътрешен кръг (73)

Глава 70

— Това ли с голямата ти находка? Молив? — пита Далас.

— Не просто молив. Неговият молив — уточнявам, докато отварям вратите на всички кабинки в тоалетната, за да се уверя, че сме сами. — Моливът на президента. Това остави.

— Добре, значи Уолъс е оставил молив. Едва ли са ядрените кодове.

— Наистина ли не схващаш? Бяхме в стаята…

— Чух историята как си бил в ПСИД, Уолъс дошъл, а после, вместо да се обърне към теб, прекарва четирийсет минути в четене на стари документи. Добре, значи се е отказал. Навярно се е уплашил.

— Не беше уплашен! Виж какво направи: както седеше, бръкна в сакото си и извади молив, не химикалка, каквато всеки друг човек извън Архива използва. А молив.

— О, разбира се, сега схващам — подхвърля той саркастично и започва да си мие ръцете на мивката в тоалетната.

Не съм особено въодушевен, че си имам работа с Далас, но на този етап, въз основа на вчерашната му информация… въз основа на неговото обяснение за вътрешния и външния кръг… и всичко, което предвиди за президента… и тайната квартира, видеокасетата и безжичната слушалка… плюс Тот, който не ми говори… ми остава да се боря сам или да се боря заедно с Кръга Кулпър зад мен. Отговорът е лесен. Не мога да имам пълно доверие на Далас, но засега поне донякъде мога да му вярвам.

— Хрушчов и Мусолини май също са използвали моливи — добавя той със смях.

— Говоря сериозно, Далас. Я си помисли: защо някой ще вади молив? За да следва нашите процедури в изследователските помещения и да си води бележки, нали? Добре, в това има смисъл. Но ето какво не се връзва. Уолъс не си водеше бележки. През цялото време нямаше нито лист… нито бележник… нито имаше, нито поиска нещо за писане.

— Вероятно би поискал, но не е открил нещо, което си е струвало да запише. А дори и да не е така, какво му е толкова особеното да има молив?

— Особеното е не че имаше молив. Особеното е, че го остави! И честно, едва ли бих го сметнал за нещо необичайно, ако не беше фактът, че… о, да… преди два дни в същата стая намерихме книга; тя също не беше нищо особено… докато не открихме в нея скрито послание, написано с невидимо мастило.

Пред мивката Далас отваря и свива юмруци, за да изтръска водата от ръцете си. Слуша ме.

— Е, къде е скритото послание в молива?

— Има белези. Погледни молива. Тези вдлъбнатини.

Той вдига молива от мивката и го държи само на няколко сантиметра от носа си.

Иска да ми покаже, че са следи от захапване. Но не са и той го знае. Всъщност при по-внимателно вглеждане установява, че по цялата си дължина моливът е осеян с перфектни малки дупчици, сякаш някой го е убождал многократно с остра игла.

— Кой прави така с молив? — питам.

— Бийчър, известно ми е колко си въодушевен от Кръга Кулпър, но, струва ми се, четеш твърде много романи със загадки. Не всичко е някакъв знак. — Подхвърля ми молива и пак си мие ръцете.

— Наистина ли не виждаш? — питам.

— Наистина не виждам, а дори и да виждах, невидимото мастило си е невидимо мастило. Откога няколко произволни точки са таен шифър?

— Нищо чудно — отсега.

Хвърлям му обратно молива. Той дърпа силно гумичката.

— Гумичката е закрепена. Вътре не е скрито нищо.

— Няма как да знаеш със сигурност — възразява Далас.

— Знам. Занесох го долу и го прекарах през рентгена. Не е кух.

Далас отново приближава молива до лицето си… толкова близо, че почти докосва рядката му брада.

— Все пак може да не е нещо особено — констатира той.

— Трябва да изглежда, сякаш не е нищо особено. И речникът трябваше да изглежда, сякаш не е нещо особено. Докато не се намери точно онзи, който знае как да прочете скритото в него.

Застанал до мивката, Далас ме поглежда.

— Имаш ли някого предвид?

За първи път днес се усмихвам.

— Този път ми се струва, че всъщност имам.