Брад Мелцър
Вътрешен кръг (16)

Глава 13

Архивистът беше търпелив. Разбира се, че щеше да е търпелив.

Нетърпеливи хора никога не биха постъпили тук, никога не биха се заели е работа, където прекарваш половината си ден сам сред стари правителствени документи, в прелистване на доклади, речи и отдавна забравени, написани на ръка писма, докато преследваш съкровището, онзи единствен малък детайл, към който изследователят се стреми отчаяно.

Не, нетърпеливите хора не стават архивисти.

А този архивист с надраскани черни очила за четене несъмнено беше много търпелив.

Достатъчно търпелив, за да остане спокоен през целия ден.

Достатъчно търпелив, за да изчака линейките да утихнат и парамедиците, пожарникарите и Сикрет Сървис да си тръгнат.

Достатъчно търпелив да продължи работата си, да помогне на малцината туристи в читалнята за проучвания на втория етаж, а след това да отговори на няколко писма и имейли, дошли през уебсайта на Архива. И дори достатъчно търпелив да се прибере вкъщи с колата, да си приготвя спагети със сос от пуешко и да прекара последния час преди лягане в борба с кръстословицата с двоен акростих в „Геймс магазин“. Също като всяка друга вечер.

Ето така го бяха научили да постъпва.

Но когато всичко утихна. Когато на улицата стана тъмно. Когато беше сигурен, че който и да го е наблюдавал, отдавна се отегчил и си е тръгнал, най-накрая той бръкна в куфарчето си и извади истинското съкровище от днешния лов.

Според Бенджамин Франклин „Който има търпение, може да има всичко, което пожелае“.

Архивистът имаше нещо много по-ценно от това. Имаше видеокасета.

Онази, която Орландо носеше, когато…

Прогони тази мисъл от главата си и плъзна касетата в старото си видео. Точно сега опасността беше, че всичко е недовършено… всичко се намираше под заплаха.

Превъртя назад и се приведе към телевизора, докато образът бавно се очерта на екрана. Гледната точка беше надолу от горния ъгъл на ПСИД, не по-различна от всяка охранителна камера. Естествено, виждаше се Орландо да обикаля наоколо като…

Чакай.

Там.

В ъгъла. До вратата. Мярна се сянка. После друга. Разбрал, че не е върнал назад достатъчно, архивистът отново натисна копчето за превъртане. Сянка. Не, не беше сянка.

Човек. Двама души.

Той присви очи.

Сега всичко добиваше далеч по-дълбок смисъл. Ето защо не можаха да намерят книгата. Орландо не е бил сам в ПСИД. С него са били още двама души.

Единият е момичето. А другият? Онзи със смачканата на топка престилка и разрошената руса коса?

Архивистът го позна. Мигновено. Бийчър.

У Бийчър се намираше онова, което Кръгът Кулпър искаше.