Брад Мелцър
Вътрешен кръг (40)

Глава 37

— Махни се от мен! — настоява Клементин и продължава да се бори, за да освободи ръката си от хватката на Хазей.

Той я бута в коридора и отказва да я пусне.

Хазей не е идиот. Щом ни връща тук, значи се надява да избегне сцените.

Твърде късно.

— Не съм направила нищо! — добавя Клементин, а краката й се хлъзгат по шахматно разположените плочки.

— Наистина ли? Чакаш в Ротондата и се разхождаш там близо двайсет минути, без да погледнеш зашеметяващите документи — има предвид Конституцията и други документи, които зашеметяват туристите. — Искаш да кажеш, че не чакаше там Бийчър да те вмъкне вътре?

— Това е обществено място! Мога да се разхождам там колкото искам! — изкрещява тя.

Хазей я издърпва по-близо и стиска ръката й още по-силно.

— Мислиш ли, че не те видях, когато се регистрира тази сутрин и снощи? Имаме камери отвън! Видях го да те оставя на проклетия ъгъл!

Струйка пот се стича по гърба ми. Опитах се да я вкарам само за да не свържат Клементин и баща й с всичко около Орландо и президента. Толкова много усилия. А Клементин, изглежда, не я е грижа. Тя трябва да се справя с много по-належащи проблеми.

— Кълна се в бога, ако не ме пуснеш… — заплашва го тя и продължава да се мята, за да се освободи.

— Клеми, успокой се — намесвам се аз.

— Тя не може, а, май не може? — предизвиква ме Хазей. — Носи твърде много от семейната кръв.

— Махни си ръцете от мен! — избухва тя с такава сила, че ме хваща неподготвен.

Пръски слюнка хвърчат от устата й, когато изкрещява. Очите й горят като вулкани. Това не е гняв. Или ярост. Това е баща й.

Хазей не се стряска. Хваща Клементин за врата, надявайки се да я усмири.

Изобщо не я познава. А като гледам как продължава да кипи и цялото й тяло се тресе, докато се бори да се освободи от хватката му, започвам да си мисля, че навярно и аз не я познавам.

Извива се бързо и се опитва да го ритне с коляно в топките. Той се извърта в последния момент и ударът пропуска целта.

— Клеми, моля те… Стига толкова — призовавам я аз.

— Спри да се биеш и ще те пусна — обещава Хазей.

— Махни се… от… мен! — изръмжава тя, а на устните й се пенят сребристи мехурчета слюнка.

— Чу ли какво казах? — пита Хазей.

Клементин отказва да отговори. Продължава с опитите да се измъкне и удря по ръцете му. Тялото й трепери. Твърдо е решена да се откъсне. Хазей скърца със зъби и стиска врата й още по-силно.

— Остави я!… — крещя и блъскам по рамото Хазей.

— Чуваш ли ме? — пита я той отново, сякаш изобщо не съм там.

Треперенето й се усилва. Мехурчетата слюнка по устните й постепенно се умножават.

Тя никога няма да се откаже. Това няма нищо общо с Хазей. Клементин току-що се срещна с баща си за първи път в живота си. Трябваше да седи там и да слуша как той ни казва, че нашият живот и нашият избор са предопределени. После изникна Хазей и в общи линии я обвини в същото.

Клементин поглежда към мен със зачервено лице. Тя се опитва толкова упорито да им докаже, че грешат… да докаже на целия свят и най-вече на себе си коя е в действителност. Но докато вулканите в нейните очи са на път да изритат, точно до това се свежда проблемът й. Без значение колко далеч стигаме, нашите родители са винаги в нас.

— Уффф! Ей, ти! — изригва тя, извърта се рязко и изважда Хазей от равновесие, използвайки собствената му инерция. Преди да осъзнае какво се е случило, Клементин пристъпва вляво, сграбчва антената на уоки-токито му, издърпва го от колана му и го размахва като миниатюрна бейзболна бухалка. Не е кой знае какво оръжие. Най-вероятно ще се разбие при удар. Но както го стиска и както се е втренчила в лицето на Хазей, ще му остави страхотен белег.

Втурвам се напред и се опитвам да се вмъкна между тях.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — извиква глас зад нас.

Обръщам се точно когато той завива иззад ъгъла. Клементин сваля уоки-токито до хълбока си. Той е в дъното на коридора, но няма как да бъде сбъркан с рядката си бяла брада… с тексаската каубойска вратовръзка… единственият човек, бил тук по-дълго от мен и Хазей, взети заедно.

— Чу ме. — Тот се втренчва в мен и намества дебелата папка под мишницата си. — Знаеш ли колко дълго чакам, Бийчър? Пропусна срещата ни. Къде, по дяволите, беше?

Наясно съм, че разиграва театър, но нямам представа какво трябва да кажа.

— Аз… аз… — Поглеждам назад към Хазей.

— Той говори с мен — гласът на Хазей е спокоен, звучи настроен за мир, не за война. Определено е по-умен, отколкото си мислех. Хазей е тук от няколко години. Тот е надживял единайсет президенти и всички шефове на Архива след времето на Линдън Джонсън. Тук първото правило на административната политика е: никога не влизай в битка, която не можеш да спечелиш.

— Значи няма проблем? Те са свободни да си вървят? — Тот включва и Клементин и се извърта така, че Хазей получава добра видимост към млечнобялото му сляпо око.

— Искам да кажа, че чух да се крещи, но аз съм стар и кокалите ми скърцат — добавя той. — Вероятно просто съм си въобразил, а?

Хазей изучава стареца. Иска му се да отвърне. Чувствам как гневът набъбва в него. Но понеже размяната на погледи между двамата продължава твърде дълго и твърде упорито, няма как да не си помисля, че има още нещо недоизказано в тяхното малко противостояние.

Хазей издува гърди, готов да експлодира, ала после… поклаща глава с досада.

— Само ги махни от очите ми — изстрелва и тръгва към кабинета си.

Докато Тот продължава да го пронизва с лошото си око, се питам дали съм подценил силата на старшинството или силата на Тот. Така или иначе обаче, ние сме свободни да си вървим.

— Клементин… — Тот се преструва, че я познава.

— Да?

— Върни на човека уоки-токито.

Тя го подава на Хазей.

— Съжалявам. Обикновено не съм такава.

За моя изненада Хазей не казва нищо. Грабва уоки-токито и го закача пак на колана си.

Когато го заобикалям, той ме пробожда с последен мрачен поглед.

— Видях те да седиш на бюрото на Орландо — осведомява ме. — Дали нещо не гризе съвестта ти?

— И защо? Всички разправят, че е получил сърдечен удар — отвръщам. — Освен ако случайно не знаеш нещо по-различно.

— Знам, че си бил в ПСИД с него, Бийчър. Само въпрос на време е онова видео да го докаже, а когато стане, познай кого ще търсят всички?

Мисля си, че ако всичко това излезе наяве, мога да посоча с пръст президента, но тогава думите на Орландо отекват в мен по-силно от всякога. Без значение кой си или колко си прав, след такава битка никой не си тръгва така, както е дошъл.

— Бийчър, ако ми помогнеш с това, ти обещавам, че и аз мога да ти помогна.

Звучи, сякаш едва ли не ми прави услуга. Но в гласа му прозира още много заплаха. Преди да му кажа каквото и да е, трябва да разбера какво всъщност се случва.

— Искаш помощ? Говори с Рина — съветвам го аз. — Нали знаеш, че се е обаждала на Орландо десет пъти сутринта, преди той да умре?

Хазей почти не трепва и аз за пореден път се питам какво всъщност преследва: убиеца на Орландо или книгата на Джордж?

Без да отрони и дума, той се връща в кабинета си. Хуквам да настигна Тот и Клементин и се изравнявам с тях точно когато завиват зад ъгъла. Преди да успея да кажа нещо, Тот ме предупреждава с поглед да стоя тихо, а след това ми показва истинската причина да дойде да ме търси: дебелата папка-акордеон, която стиска под мишница. На корицата пише:

Гирич, Дъстин

Човекът, който изписва книги над сто и петдесет години.