Брад Мелцър
Вътрешен кръг (52)

Глава 49

— Клеми, моментът е подходящ да станеш… — викам я и я разтърсвам, за да я събудя.

Отварям вратата на колата. Жената в края на шейсетте или по-скоро към седемдесетте години вече е на половината път надолу по стълбите. Тя е слаба и изненадващо висока, стройната й осанка и естествена елегантност са притъпени от лекото прегърбване, плод на възрастта.

— И замръзвам! — крещи тя. — Къде, по дяволите, беше?

— Бабо, хайде да влезем вътре — увещава я Клементин; тя вече се е събудила и е излязла от колата.

Баба. Бабата на Клеми.

— Не ми казвай къде да ходя! — избухва бабата и присвива блестящите си сини очи, които направо светят в нощта. Стига до тротоара и бутва Клементин в гърдите с пластмасово шишенце от хапчета.

— С вечеря! Знаеш, че си вземам лекарството с вечеря! — Обръща се към мен и предупреждава: — Да не мислиш, че говоря за дрога! Рак на ректума. Имам рак в ректум. — Тя се потупва отстрани по крака. Не бях я забелязал досега — издутината на долнището от пижамата й. Торбичка за колостомия.

— Що за човек те оставя, без да можеш да си отвориш лекарството?

— Бабо, съжалявам…

Отначало предполагам, че Клементин просто се опитва да смекчи възмущението на баба си. Забелязвам обаче как избягва да я погледне в очите… Тя е ужасена от тази жена.

Далеч вляво, в самия край на пресечката, се чува силно издрънчаване. Все едно бирена бутилка се търкулва по бетона. Клементин и баба й дори не забелязват. Решавам, че е котка.

— Съжаляваш, разбира се — изсумтява бабата и грабва вече отворения флакон от ръцете Клементин. Отново се обръща към мен и добавя: — Кой си ти всъщност? Ти ли направи това с нея?

— Какво съм направил? — недоумявам.

— Бабо! — моли я Клеми.

— Знаеш ли колко струва тази химиотерапия? Двеста долара за шишенце, и то при наличието на осигуровка!

— Бабо!

Бабата спира и се втренчва пак в Клеми.

— Тон ли ми повишаваш?

— Не му говори по този начин.

Явно кипнала, бабата отваря уста и издава напред долната си челюст, сякаш насочва пистолет. Плаши ме до смърт. По изражението на Клементин разбирам, че не съм единственият.

— Знам, че искаш да умра — изстрелва бабата.

— Не искам да умреш — възразява Клементин. — Ако исках, никога нямаше да се съглася да се грижа за теб.

— Да се грижиш за мен? Аз да не съм котка! Това е моят дом! Ти живееш с мен!

В края на улицата се хлопва врата на кола. Хвърлям поглед настрани и се опитвам да преценя колко е далеч.

Няма начин да е котка.

— Ей… Клеми — правя опит да ги прекъсна.

— Няма да се карам с теб, бабо. Не и тази вечер.

— Защо? Защото приятелят ти е тук с хубавия си нов костюм? И се притесняваш да не види истинската ти същност… на момиче, загубило работата си в радиостанцията и е щастливо да живее с една стара дама?

Клементин замръзва. Баба й стои изправена: добре съзнава какво й причинява.

— Даже не си му казала, че си загубила работата си, нали? — пита старицата едва ли не с наслада. — Нека да позная, още се опитваш да го впечатлиш.

— Няма ли да престанеш? — Клементин се обръща към мен и добавя: — Щях да ти кажа, кълна се… просто по една лъжа наведнъж…

— Разбирам те абсолютно — прекъсва я старицата. — Момиче в твоето положение…

— Бабо! — избухва Клеми и гласът й отеква из тъмната уличка. — Бийчър, наистина съжалявам. Късно вечер става заядлива.

— Я чакай, това Бийчър ли е? — пита бабата. — Онзи, по когото си падаше навремето? Я го виж, той е едно нищо!

— Не знаеш нищо за него! — сопва се Клементин.

— Нали го виждам сега!

— Не. Не можеш да видиш нищо. И сещаш ли се защо? — изръмжава Клементин, обръща се и се привежда плътно към нея на стълбището. — Защото дори в най-добрите си дни не си била и наполовина като него. Не можеш да му стъпиш на малкия пръст — изтъква тя, а баба й прави малка крачка назад и се отдръпва на долното стъпало.

— Бийчър, съжалявам, ще ти се обадя утре — казва ми Клементин и тегли старицата за ръката. — Бабо, да вървим.

Нетърпелива да се скрие, тя се забързва нагоре по стълбите. Баба й е на път да я последва, но в последния момент старата жена се извръща към мен, почувствала погледа ми.

— Какво? Съдиш ли ме? Стиска ли ти да го кажеш?

— Щастлива си, че я имаш — отвръщам.

Челюстта й се измества и очаквам отново да я насочи към мен. Ала чувам единствено нейния тих шепот, като всяка сричка се изстрелва заедно тънка струя студен въздух:

— Я ти, Доблестният Дъдли, върви се шибай. Ако не беше ти да й издуеш корема, тя нямаше да се забърка в тая каша.

Бръмченето в ушите ми става оглушително.

— К-ка-кво?

— Мислиш, че съм сляпа, освен глупава, нали? Щеше ли да се върнеш тук, ако тя не те държеше за топките с тая история с детето? Кълна се в Христос, стават все по-тъпи.

— Бабо! Влизай! — вика Клементин.

С последен гневен поглед… предупреждаващ поглед… старата жена поема нагоре по тухленото стълбище, а торбичката за колостомия се люлее като махало в крачола й.

Оставам неподвижен за миг.

Бременна.

Ако е вярно… със сигурност обяснява защо на Клеми й се гадеше преди и, по-важно, защо именно сега изведнъж започна да търси баща си.

Докато всичко си идва на мястото… осъзнавам къде съм… сам в тъмното… без никого наоколо; трябва да се махам оттук.

Отварям вратата и сядам в колата на Тот. На седалката на пътника забелязвам черна кожена ръкавица. Пръстите са тънки. Определено е на Клементин.

Поглеждам към тухленото стълбище. И мрежестата, и входната врата са затворени. Но вътре още свети.

Трябва да я оставя на мира. Има си достатъчно притеснения за една нощ. Но ако я зарежа сега… Ще отнеме само секунда. И ще се уверя, че е добре.

Бутам вратата с лакът и я отварям.

Излизам навън и силен тласък отзад ме събаря с лице към тротоара. Боря се да спра падането, ала ръцете ми, „Щрак, щрак!“, са приклещени… заключени с белезници… Който и да е той, е силен. Ръцете ми са приковани зад гърба.

„Помощ! Някой да помогне“, искам да изкрещя, докато брадичката ми се удря в бетона, а въздухът е изкаран от гърдите ми. Остро коляно се забива в гърба ми и дълги силни пръсти натъпкват вонящ парцал в устата ми. Миризмата… Ужасна е… На изгоряла коса.

Опитвам се да изплюя парцала, силните пръсти обаче обхващат устата ми, защипват носа ми и по този начин ме принуждават да си поема още по-дълбоко дъх.

С лице, притиснато в тротоара, се мятам като риба, опитвам да се боря… за да се измъкна… да видя моя нападател. Второ коляно затиска гърба ми.

Завива ми се свят…

Не, не припадай!

Извъртам се отново, а той натиска лицето ми надолу, приковава лявата ми буза към студения бетон, който сега ми се струва мек и топъл. Сякаш се топи. Светът се разлюлява и продължава да пропада.

Последното нещо, което виждам отразено в лъскавия тас на „Мустанга“, е обърнатият с главата надолу образ на моя нападател, разкривен като в криво огледало.