Брад Мелцър
Вътрешен кръг (35)

Глава 32

— Не ми вярваш — Нико се вглежда внимателно в мен. — Нормално е да мислиш по този начин.

— За какво говориш? — недоумявам. — Ти дори не ме познаваш.

— Грешиш. Много грешиш! — изръмжава той, а гърдите му се вдигат и спускат буйно.

— Имаш три минути! — вика пазачът зад нас, просто за да сме сигурни, че ни гледа. — Използвай ги.

Нико изшътква на двете котки в смокинги, които продължават да не му обръщат внимание. Клементин знае, че няма да си тръгна. Не и сега. Тя стои, все още с лице към нас. Но не иска да се приближи. Чула е достатъчно. Иска да си ходи.

— Кажи ми — продължава Нико развълнувано и сядайки отново на пейката, мушва ръце под бедрата си. — Когато намери тази книга… реши да я донесеш тук. От всички хора ти…

— Защо продължаваш да го повтаряш? — отвръщам гневно.

— Бенджи! — моли Клементин.

— Бенджи? — Нико се опитва да огледа картата ми за самоличност, закачена на гърдите ми. — Така ли се казваш?

— Името ми е Бийчър.

Очите му отново проверяват картата, на която пълното ми име е написано с невъзможно дребен шрифт. Той го прочита, без да се затрудни. Уайт, Бийчър Бенджамин. Започва да се смее. Арогантен, задъхан смях през зъби.

— Нямаше как да бъде по-съвършено, нали?

Вече не е развълнуван, сега е напълно замаян.

— Да-да-да. Това е, нали? — пита той, обърнал докрай наляво глава. Сякаш говори с някого, който не е тук. — Това е доказателството…

— Нико… — казвам.

— … Това го доказва, нали? Сега ни остава да…

— Нико, ако имаш нужда от помощ, мога да ти помогна.

— Да! — възкликва. — Ти ми помагаш. Не го ли виждаш? Да я последваш тук… да дойдеш да ме видиш… всеки живот… за живота на всеки си има причина…

— Нико, според теб това е изпитание за мен — прекъсвам го. — Защо да е изпитание за мен?

Срещу нас сивата раирана котка скача и кацва меко върху ръба на метално кошче за смет. При удара не се чува нито звук. Нико все пак трепва.

— Това е, Нико! Времето изтече! — провиква се пазачът и бързо се приближава. — Кажи довиждане…

— Откъде знаеш за тази книга? — настоявам. — Какво, по дяволите, става?

— Нямам представа какво се случва — отговаря Нико, по-спокоен от всякога, все още с ръце под бедрата си. — Не знам кой използва този речник и какво замислят. Но точно ти да го намериш… Такъв човек на книгата… и на име Бенджамин… като твоя предшественик.

— Чакай. Моят предшественик? Кой е моят предшественик?

Нико замълчава и отново се извръща наляво. Устните му не се движат, но виждам, че кима. Не знам кой е въображаемият му приятел, ала разбирам, когато някой иска разрешение.

— Всички ние имаме души, Бенджамин. А душите ни имат мисии. Мисии, които се повтарят отново и отново, докато не ги изпълним.

— Нещо като прераждането ли? — любопитства Клементин в искрен опит да разбере, макар все още да не пристъпва и крачка към нас.

— Нико! Да вървим! — вика пазачът. — Веднага!

Той не му обръща внимание.

— Виждам кой си, Бенджамин. Виждам те също както индианските вождове са видели Джордж Вашингтон като момче. Те знаели кой е той. Знаели, че е избран. Точно както аз разбрах, когато те видях.

О, тогава в това има много по-дълбок смисъл, мисля си.

— Значи сега, когато всички сме преродени, аз съм — чакай да позная — Джордж Вашингтон? — питам.

— Не, не, не, съвсем не — възразява Нико. — Ти си предателят.

— Нико, най-напред ще ти отнема правото на писма, а после и количката със сок! — заплашва пазачът.

Нико скача от мястото си и се втурва към охранителя пред сградата. Но докато ни заобикаля, поглежда през рамо и едва прошепва:

— През всичките тези години… не видяхте ли за какви битки съм избран? Аз съм Джордж Вашингтон — твърди той и забива пръст в гърдите си. — Но ти… Познавам те, момче. И знам как ще свърши всичко. Това е твоето изпитание. Аз съм Джордж Вашингтон. А ти си Бенедикт Арнолд.