Брад Мелцър
Вътрешен кръг (65)

Глава 62

— Значи никога не си чувал за този Грифин? — Тот ме поглежда крадешком, докато „Мустангът“ се носи през Рок Крийк Парк и се отправяме към Конститюшън авеню.

— Защо да съм чувал за него?

— И не познаваш никого с татуирана топка номер осем?

— Сега ти ли ме изпитваш?

— Бийчър, аз съм на седемдесет и една години…

— Всъщност си на седемдесет и две.

Обмисля го за миг.

— Аз съм на седемдесет и две години. Изпълнен съм с търпение, но не обичам да си пилея времето, а точно сега, отнасяйки се с мен като с враг, изглежда, ми го губиш — обяснява той без горчивина.

— Знам, че не си ми враг, Тот.

— Всъщност не знаеш нищо за мен. Възприемаш го за пореден прост опит да те хванат на въдицата и да те вкарат в мрежата. Прави това, което правиш, Бийчър… продължавай да задаваш трудни въпроси. Ето ти и най-трудния: във всеки квартал в страната има човек като Грифин.

— Какво означава това?

— Означава, че според доклада на полицията Грифин е арестуван за първи път в гимназията, когато продал фалшива марихуана на няколко деветокласници. После нахитрял и започнал да продава истински неща. Баща му бил фармацевт, затова бързо стига до продажба на хапчета. По време на един арест… и не забравяй, той все още е в гимназията… Грифин плюе в лицето на полицай и от този момент става хлапето, за което дори най-яките гимназисти знаят, че не бива да се забъркват с него.

Виждам накъде бие.

— Значи, когато отвличат Грифин…

— Не го отвличат — поправя ме Тот, докато приближаваме края на Рок Крийк Парк. — Те никога не използват думата „отвлечен“. Или „отведен“. В доклада дори не споменават „местопрестъпление“. Но ти си представяш картинката: този тип Грифин най-после изчезва, а съседите въобще не се втурват да съберат дружинка за издирване.

— Той все пак е изчезнало хлапе.

— Сигурен ли си? Грифин е на двайсет и две, вече не е непълнолетен. Качва се доброволно в колата заедно с две момчета от бандата му. И подкарва към залеза — казва Тот, докато завиваме наляво по Конститюшън авеню, а инерцията ме притиска към пътническата врата. — Престъпление? Къде виждаш престъпление?

— Добре. Къде е престъплението?

— В това е въпросът, Бийчър. Няма престъпление. Бащата на Грифин отива в редакцията на вестника. Моли полицаите да намерят сина му. Но ченгетата го смятат за млад човек, решил да се възползва от независимостта си. И приключват случая, предполагам, тайно зарадвани, че Грифин и неговите приятели с татуировки на топка номер осем са проблем на някого другиго.

— А сега, след всички тези години, делото се завръща. За втори път — къде е престъплението?

Тот сочи с брадата си към прочутата забележителност вляво от нас: спиращия дъха дом на президента Орсън Уолъс. Белият дом.

— Не ми казвай, че Уолъс има татуирана топка номер осем — продължавам.

— Не. Но мога да кажа, Уолъс е много далече от тези неща.

— Тогава какво те кара да мислиш, че е замесен?

Отминаваме Белия дом и се насочваме към нашата сграда. Едва тогава усмивката на Тот най-накрая се появява зад брадата му.

— Сега виждаш реалната стойност на архива. Историята не се пише от победителите… пише се от всеки, тя е мозайка от факти от противоречиви източници. Но изровиш ли веднъж оригинален и неоспорим документ под формата на стар полицейски доклад, подаден от две местни ченгета преди двайсет и шест години…

— Тот…

— Той им е дал информацията… единственият очевидец, който казал на ченгетата какво точно е видял.

— Президентът?

— Казах ти, Уолъс е много далече от всичко това.

Завиваме рязко надясно по Седма улица и се насочваме към гаража. Тот взема фотокопирания лист хартия и го хвърля в скута ми. Сега забелязвам за първи път името, написано на ръка отдолу.

— Той! Той е бил там!

Прочитам и препрочитам името.

— Стюарт Палмиоти?

— Личният лекар на Уолъс. — Тот натиска спирачки пред жълтата подсилена бариера на гаража точно когато охранителят поглежда към нас.

— Ето кой ни трябва: най-старият приятел на президента.