Брад Мелцър
Вътрешен кръг (104)

Глава 101

Носим се с количка за голф и косите ни се развяват, докато с Далас се спускаме в една от издължените кухини на пещерата.

— … Толкова се радвам, че сте тук — гука Джина, нашата шофьорка, ниска свръхдружелюбна жена с остър като клюн нос и дъх на пушач; силно опънатата й назад права руса коса действа като лифтинг на лицето.

— Съжалявам за толкова късното предупреждение — отвръщам аз.

— Късно предупреждение… няма значение. Късно предупреждение, няма нищо.

Осъзнавам, че е същата като леля ми: повтаря всяка ваша дума. На табелката й чета „Акаунт мениджър“, но няма нужда да я поглеждам, за да разбера, че е в продажбите.

— Страхотно е най-накрая да се запознаем, Бийчър — добавя тя, макар да не смята така.

Не я е грижа кой съм.

Но я е грижа къде работя.

Преди петдесет години тази пещера е била една от най-големите мини за варовик в Пенсилвания. Варовикът свършва и компанията „Копър Маунтин“ купува тези 1’100 акра тунели и ги превръща в едно от най-сигурните хранилища в района на Източното крайбрежие.

И едно от най-печелившите.

Джина явно не забравя този факт и ако се съди по това колко бързо се движи в момента количката за голф, осъзнава колко много пари харчи тук всяка година Националният архив.

Ние не сме единствените.

Тясната издължена пещера е широка колкото да мине камион, а вдясно от нас боядисана в червено стоманена врата е вкопана дълбоко в скалата, прилича на голям червен зъб на светеща тиква за Хелоуин. Над вратата от тавана виси военен флаг. Познавам емблемата. Армия на САЩ. Количката за голф набира скорост. Петдесет метра по-надолу минаваме покрай друга врата и друг флаг, висящ от тавана. Морска пехота.

Същото е по цялата дължина на пещерата: червена стоманена врата след червена стоманена врата и пак червена стоманена врата. Военновъздушни сили. Военноморски сили. Министерство на отбраната.

— Изненадан съм, че си пишат имената на тях — признава Далас, когато минаваме покрай вратата на ФБР.

— Просто искат да видите тези помещения — смее се Джина. — Тук имаме над двайсет и три километра тунели. Не искате да знаете с още колко място разполагат.

Давам вид, че се смея заедно с нея. Навлизаме по-навътре в пещерата. Не мога да откъсна очи от тавана, който сякаш става все по-нисък.

— Не си въобразяваш — сякаш прочита мислите ми Джина. — Става по-нисък.

Далас ми хвърля поглед, за да види дали съм добре.

В цялата пещера грапавите каменни стени са боядисани в бяло и навсякъде са монтирани флуоресцентни лампи, вероятно човек да се чувства по-скоро като на работното си място, а не в мравуняк.

За моя изненада това действа.

Вдясно двама служители чакат пред банкомат, вграден в скалата.

До него е опъната червена тента над напълно функциониращо заведение, наречено „Роудуей кафе“.

Очаквах толкова дълбоко под земята да се чувствам като в ковчег. Вместо това…

— Тук долу има цял процъфтяващ град — обяснява Далас, докато отминаваме нова група строители, които довършват район с автомати за продажби.

— Почти три хиляди служители. Представете си Емпайър Стейт Билдинг, легнал на една страна и погребан на сто метра под земята. Имаме пълноценен пощенски пункт… собствена пречиствателна станция, за да работят тоалетните… дори и добра храна в столовата… макар, разбира се, всичко да се носи отвън. Не е позволено готвене на място. Ако стане пожар и се подпалят съхраняваните тук документи, нали се сещате в какъв смъртоносен капан ще се окажем? — пита тя, смеейки се.

Нито Далас, нито аз се засмиваме в отговор, особено след като и двамата поглеждаме нагоре и забелязваме здравата метална мрежа, опъната по дължината на тавана, за да попречи на някоя пропукана скала, отчупен сталактит или цялата пещера да се срути върху главите ни. При кафенето и банкоматът бяхме на пещерната версия на Таймс Скуеър. Служителите остават назад и се отправяме по-дълбоко в катакомбите. Става ясно, че сме в една от най-тъмните алеи.

— Скъп дом, роден дом. — Джина включва фаровете на количката за голф.

Пред нас сякаш е дъното на пещерата. Но когато светлините на количката за голф се пробуждат, няма как да се пропусне жълтата полицейска лента, която спира хората да завият зад ъгъла, или огромният орел в червено, бяло и синьо, част от емблемата на Националния архив, нарисувана направо върху стената на пещерата. Над главата на орела има частично разгънат свитък с думите: Littera Scripta Manet, девизът на Архива — „Писаното слово остава“.

Точно така е, по дяволите, мисля си, когато скачам от количката за голф и се втурвам към яркочервената врата — вход към подземния център за документи на Архива.