Брад Мелцър
Вътрешен кръг (38)

Глава 35

Спирам на мястото за паркиране на Тот в подземието на Архива, поемам си дъх и хвърлям поглед в огледалото за обратно виждане. Охранителят Морис мисли, че не забелязвам как наднича от горния край на рампата за навън. Както и тази сутрин, той прави пълен оглед, включително с огледало под колата. Но не намери нищо, дори и Клементин, която вече не седи до мен.

Беше лесно да я оставя на половин пресечка разстояние. Ще бъде още по-лесно да се срещнем в сградата. Тя знае къде. В нашата Ротонда се пазят оригинални екземпляри от Декларацията за независимост, Конституцията на САЩ и Закона за правата. Там също се намира и най-доброто място за среща, където служителите могат да измъкват своите приятели от туристическата обиколка и да ги водят в кабинетите си в работната част на сградата, без да се налага да записват имената им в списъка на посетителите.

Стига ми да съм под микроскопа на Хазей. Няма да водя Клементин или баща й с мен.

Това, разбира се, не означава да се правя на жертвено агне. Освен доброто място за паркиране в подземието ме чака и друго нещо.

Отново затъквам речника отзад в панталоните си, отварям тежката врата на колата, излизам от нея и минавам точно под окото на охранителната камера в ъгъла. Тя ме следва през целия път към двойната врата — оттук се влиза за вътрешните етажи с подове като шахматна дъска.

В Архива повечето хора смятат кабинетите в мазето, без прозорци и без изглед, за най-лошите. Но за един конкретен кабинет липсата на слънчева светлина е абсолютна необходимост.

Няма табелка отпред, няма номер на стаята на стената, а ако погледнете под ъгъл, ще констатирате, че стъклената врата със спуснатите хоризонтални щори е бронирана. Така трябва да бъде. Забравете хранилищата на горните етажи. Точно на това място се пазят истинските съкровища.

— Дениъл, тук ли си? — викам и чукам силно по стъклото.

От процепа под вратата не се прокрадва никаква светлина. Познавам номерата му.

— Дениъл, там си, знам. Имам нещо интересно за тебе.

Пак няма отговор.

— Една стара и прекалено…

Все още нищо. Но след това…

— Колко стара? — чува се най-после глас.

— Хайде, Хауърд Хюз^[1], отвори вратата! — викам.

Вратата се отваря широко с приглушено изщракване и разкрива Дениъл (Диаманта) Бекман, най-красивия мъж в целия Архив, облечен в чисто бяла лабораторна престилка. Готов съм да се закълна, че по нея няма и една-единствена гънка, дори на етикета. Същото важи и за ноктите му с маникюр, перфектната вратовръзка и безупречно пригладената назад руса коса без кичур, косъм, молекула, които да не са на мястото си. Но по-важното е, че той е един от най-големите таланти в отдел „Консервация“.

— Кажи ми, че следобедът ти е свободен — моля го.

— Не мога. При мен е оригиналът на писмото на Томас Джеферсън от Далас; утре трябва да бъде изложено.

Клементин ме чака. Време е да превключа на реактивна тяга.

Изваждам речника от задната част на панталоните си и го вдигам пред него.

— Вашингтон още ли бие Джеферсън?

Той оглежда изтърбушения речник. Преди десет години един човек от Род Айлънд намери оригинални нотни листове на „Знаме, обсипано със звезди“, сгънати и пъхнати в стар семеен дневник. Бекман ги определи като фалшиви само с един поглед върху завъртулките на почерка. Но това не го спря да измери киселинността на хартията, да отдели документа от дневника и дори да сглоби отделните люспи мастило върху страницата, което доказа същото. Става ли дума за реставрация на документ, няма по-добър от Диаманта.

— Подвързването е великолепно. Ръчно подшиван е. — Той държи книгата върху отворената си длан, сякаш е Библията на Гутенберг. — Което не означава обаче, че е принадлежал на Дж. В.

— Не това ме интересува. Чувал ли си Вашингтон да използва невидимо мастило?

Той е на път да ми върне книгата. Но спира.

— Мислиш, че тук има нещо?

— Ти си човекът с всички химикали като в „От местопрестъплението“. Намери отговора и ще ти дължа чудовищна услуга.

— Всички вие, архивистите, ми дължите чудовищни услуги. Без мен щяхте да ходите на Панаира на антиките, за да разберете дали и половината ви неща са истински.

Прав е. За щастие, едно нещо Диаманта предпочита дори повече от признанието.

— Как вървят нещата с Рина? — питам с усмивка.

Той не ми се усмихва в отговор. Няма човек в сградата, който да не знае за хлътването му по втората обитателка на моя кабинет.

— Бийчър, нямаш топки да постигнеш каквото и да си мислиш, че…

— Така е. Но не ми пречи да спомена някоя добра дума за теб.

Със свободната си ръка той докосва съвършената си вратовръзка с възел „Уиндзор“. Усмихва се.

— Ти беше един от добрите, Бийчър. Сега си като всички останали.

— Само погледни книгата. И невидимото мастило — напомням му, отварям бронираната врата и го оставям с речника. — Рина седи точно срещу мен — понижавам глас. — О, коя беше Рина? О, да, не беше ли любимата на Дениъл Бекман?

— Кажи й, че й съчувствам — обажда се Диаманта, когато се стрелвам по коридора. — Беше разстроена вчера, нали се сещаш, заради онова с Орландо. Съчувствието ще ми свърши работа.

Бронираната врата се затръшва с гръм, но в мен отекват думите му „онова с Орландо“.

Един човек умря. Мой приятел. Все още го виждам да лежи там с посивяло лице, а ъгълчето на устата му увиснало и полуотворено. Беше вчера! Онова с Орландо. Сякаш говорим за някого, който не е напълнил каната за кафе.

Заболява ме още по-силно от спомена, докато вървя по коридора на мазето със сиво-бял шахматен под към асансьорите, малко по-надолу от стаята на Орландо. Но едва когато завивам зад ъгъла, вратата на Службата за сигурност се отваря и виждам…

Стомахът ми се свива, сякаш е стегнат с примка.

Само не и те.