На сутринта рано-рано изпи кафето си и потегли към вилата, искаше час по скоро да се види с хората, които биха дали и живота си за него. Между екскурзиите си бе идвал за по ден-два, но нямаше време за тях, само се чуваха. Беше отсъствал по-малко от месец, а вече му липсваха и постоянните им майтапи, и сериозните разговори. Вкара колата в дворчето и на бегом се изкачи по стълбите, завари ги нетърпеливо да го чакат около масата. Поздравиха се сърдечно и той им раздаде дребните подаръчета, купени специално за тях. За Робинзон бе избрал статуетка от бял мрамор на богинята Атина Палада, в чиято снага бе вграден и термометър, правеше му лек намек за историята с живака, превърнал живота на учителката в ад. Командо получи хубав сгъваем нож и кутия с турски сладкиши, които веднага разопаковаха и сервираха на масата.

— Как сте момчета, домъчня ли ви за моята компания?

— Дори не сме се сетили за теб, чак оня ден като дойде картичка от Гърция си спомнихме къде си. А ти как изкара?

— Нямам думи, навсякъде беше чудесно! Починахме си, налудувахме се и вече съм готов за нови подвизи. С ремонтите докъде я докарахте?

— Напредваме. От фирмата изтърбушиха къщата, сега сменят дограмата и слагат изолация на тавана. Всичко върви по план и спокойно ще ги оставя да довършат и без мен. Ти нали не си променил мнението си относно софийската задача?

— Не, дори нямам търпение вече да тръгваме. А вие готови ли сте?

— Само теб чакахме и вече нищо не ни спира. Ако кажеш и утре тръгваме.

— Точно така и ще стане, няма нужда да си губим повече времето, че Командо сватба ще вдига, Петя сигурно вече нервничи и навярно всеки ден му звъни. Робинзон, някакви последни идеи?

— Щом казваш утре да тръгваме, така да бъде. Ние с Командо ще приготвим нашия багаж и сутринта около 10 часа ще те чакаме тук, но там ще искам да ме слушате за всичко или поне заедно да решаваме. Още тази вечер ще включим да се зареждат телефоните на бат Сали, а нашите оставяме тук. Ще ни трябват и повече пари, не се знае какви разходи ще изникнат и трябва да сме подготвени. Пистолетите са почистени и смазани, но за всеки случай ще вземем и други помощни средства — тийзъра, боксовете и три уоки-токита. Записващото устройство също ще го хвърля в чантата, може да се наложи да изпратим на медиите признанията на Асенов, изобличаващи двамата на върха.

— Аз в столицата имам кум, много точен пич и може да отседнем в неговия апартамент. Той по цял ден е на работа, няма и да разбере защо сме там.

— Верен ли е?

— Изключително лоялен, освен това е честен до глупост.

— Става! В хотелите са подозрителни, а искат и задължително да се регистрираш. Ще пътуваме с двата автомобила, багажът ни е повече, а и там трябва да сме максимално мобилни. Всичко се случва, може едната кола да се прецака, а без превоз сме загубени. Аз за всеки случай ще взема номера на бат Сали, че може пак да ни потрябва помощ.

— И аз мисля да запаметя този на Асен, все ми се струва, че отново ще имаме нужда от човек с неговите специфични умения.

— Също така още като отидем там трябва малко да си променим визиите. Много дни са това, а ние все край Унгарския ще се въртим и после хората лесно ще ни опишат. За мен оня бастун и едни очила стигат, аз няма много да се показвам, но вие ще вземете по-сериозни мерки!

— Това е ясно, ще измислим нещо. Командо, ти как ще се разкрасиш?

— Мисля, че една къса перука, тъмни очила и по-торбести дрехи достатъчно ще ме променят. Ако започна и леко да накуцвам ще съм неузнаваем.

— И аз съм на твоето мнение. Около НАТФИЗ има много магазинчета за театрален реквизит, оттам ще си изберем по нещо подходящо. Робинзон, а там как ще процедираме?

— Нали Асенов каза, че срещите им били винаги в първата неделя от месеца, късно вечер. Аз предполагам, че ония и в останалите дни от седмицата са там, нали трябва да отчитат и дилърите от другите региони. Не може само Асенов да е бил, навярно има още няколко човека, които редовно рапортуват. Но ние в неделя, а това е вдругиден, ще се завъртим на място и ще огледаме, ако нищо не се е променило кукловодите трябва да са в ресторанта. Кой ли е заел сега мястото на Асенов, след като той изгоря? Намерил се е някой, това е сигурно, тези печеливши ниши не остават празни задълго. След като разузнаем терена ще мога да ви кажа с подробности как ще подходим.

— Така си е, на сляпо не можем да планираме. Но нещата ще се проточат, ако разчитаме само на неделите ще мине най-малко месец.

— Време имаме, пари имаме, какво да искаме повече. Ти ни обеща да ни водиш и по ресторанти, така че лично аз мога да изкарам и година. За нас по-важното е да изпипаме всичко както трябва и по възможност да се измъкнем невредими, а иначе никой не ни гони. Щом и спането ни е уредено, остава само подготовката. Там никой не ни познава и двете отрепки няма да са нащрек, така че лесно ще ги доближим. Виж, ако веднъж опитаме и се провалим, тогава вече много ще усложним нещата. Ще се обградят с охранители, ще сменят маршрутите и после върви ги трепи!

— А бе ще видим, сега в неделя ще си проличи. Ако пък им е толкова непробиваема охраната имаме арбалет, разполагаме и със снайпер.

— Така е, възможности много, затова ви казвам, че навярно ще успеем. Но ми се иска да подходим по-нетрадиционно, а нали целта ни е и да ги разобличим. Този запис с Асенов не е достатъчен, трябва ни нещо по-пикантно за широката публика.

— Ясно е, че там на място ще решаваме, важното е оттук да тръгнем подготвени. Ще ме заведете ли сега да видя как върви ремонтът на къщата?

— Хайде, ела да се разходим до моята гордост!

Тримата излязоха и по познатите улички се запътиха към новия дом на горянина. Още отдалеч чуха шума на тежките машини, работата кипеше с пълна сила. На целия каменен дувар бе закован кофраж и наредена арматура, днес работниците щяха да изливат бетонния пояс. Половината прозорци вече бяха сменени с троен стъклопакет, а няколко бояджии лакираха с тъмен лак дървените части по къщата. В единия ъгъл на двора бяха стоварени мивки и две тоалетни чинии, до тях бяха подредени десетки кашончета с фаянс и теракота, а точно в този момент пристигна и камиончето, натоварено с котела за парното. По всичко личеше, че бяха попаднали на свястна строителна фирма, която гледа сериозно на задълженията си.

— Шефе, като гледам с какви темпове работят мисля, че след двайсетина дни ще са готови. Като се върнем от София спокойно можеш да се нанесеш.

— Така си е. Ще останат само мебелите и бялата техника, последна ще е охранителната система. Но държа сградата да си остане ретро, опитвам се да държа модерния свят на разстояние. Най-накрая ще наемем 3–4 безработни жени да почистят основно и това ще е, после можем да освещаваме.

Пообиколиха още малко, разгледаха и отидоха да обядват, след това Иво ги остави да си оправят багажа, а той слезе в града да стегне своя. Преди това поръча да отделят от неговия дял 30000 лева за разходите, които предстояха в столицата, а ако не стигнеха там можеше да изтегли и от сметката си. Това не бе добър вариант, защото оставяше документна следа къде е бил на тази дата и при едно бъдещо разследване щеше да се окаже проблем, но все пак бе един вид допълнителна финансова осигуровка в случаи на нужда.

От къщи телефонира на момичетата си, повече не можеше, а и не искаше да отлага този разговор. Поръча им, ако до два месеца не се обади, но не по-рано, да потърсят плика при нотариуса. Не желаеше да ги тревожи, мразеше и да ги лъже, но се налагаше, и без това, ако нещо тотално се прецакаше целият град щеше да научи какво се е случило с него и с какво се е занимавал. Приготви си няколко официални костюма и грижливо ги сгъна в голям куфар, а дънки и ежедневни дрехи напъха в пътната си чанта. Взе си личната карта и шофьорската книжка, после включи нелегалния телефон да се зарежда, при което видя, че го е търсила Ели — танцьорката от Златни пясъци. Ех, това момиченце, още не го бе забравило и му напомняше за себе си. Ако оцелееше, есента и той щеше да я потърси, а можеше и да изкарат няколко дни и нощи заедно по морето.

Накрая някакъв внезапен импулс го накара да звънне на новия си приятел от полицията в Търново, искаше и с него да се чуе, че можеше и да е за последно, а от утре този телефон нямаше да е с него. Приятел бе силно казано, обикновено тази категория хора нямаха близки извън техните среди, но този човек наистина изглеждаше свестен и заслужаваше малко внимание. Поговориха си общи приказки и Гемижев му спомена, че по разследването на загадъчните случаи в старопрестолния град няма развитие и най-вероятно скоро ще закрият досието. Явно било, че до истината трудно ще стигнат и е по-добре да не хабят повече ресурси.

Иво се досети, че по този начин той искаше да му подскаже да не се страхуват, оттам опасност повече не ги грозеше. Това бяха наистина добри новини, едно голямо притеснение отпадаше от главата му. После ченгето му се похвали, че имат голям напредък и вече са заловили убиеца на студентката от университета. Оказал се някакъв рецидивист, който поради правни неуредици, вместо да излежава стари присъди се разхождал на свобода и за някакви 20–30 лева убил невинното момиче.

Поговориха още малко, посмяха се на последните репортерски разкрития за червеи, таласъми, гниди и всякакви други твари от зоологията, които ежедневно заливаха новинарските емисии и приятелски се разделиха. Дори от имената, които службите даваха на секретните си разработки човек можеше да прецени какви хора ръководят цялата система за сигурност в България. То не бяха гномове, не бяха галерии, а какво още предстоеше да излезе наяве никой не се наемаше да каже. Некадърността на участниците в тези операции правеше добра услуга на групата им, но от друга страна го бе яд, че най-важните служби в държавата се ръководят от такива посредствени хора. Щом Виктор Вълев, когото бяха тръгнали да наказват, работеше на ръководен пост в тази система, какво да очакваш от останалите, всеки с някаква тежка зависимост? Понякога наистина му се струваше, че това, което тримата вършат, е безнадеждно. Не десет, а сто и десет престъпника с бели якички да убиеха, надали нещо щеше да се промени, дотолкова тези хора се бяха окопали във властта. Той например, с някои малки изключения като варненските измамници например, досега премахваше само хора, доказано виновни за смъртта на дъщеря му и те до един бяха свързани с наркотрафика. Да си пласьор в Габровска област, че и извън нея се оказваше твърде нездравословно за стремящите се към лесни печалби типове. Тези хора надали си даваха сметка колко го бяха вбесили. Неговата война беше само с тях, но ако анализираше по-задълбочено събитията щеше да се увери, че те съществуват, заради бездействието на другите. Ако трябваше да наказват всеки корумпиран чиновник, политик, съдия или прокурор, то населението щеше да намалее наполовина, толкова бе прогнила системата и толкова боклук се бе събрал навсякъде.

Нареди вече приготвения багаж до вратата и се замисли дали не са забравили нещо важно, но му се струваше, че за всичко бяха помислили. Парите, оръжията, средствата за връзка и другите неща, за които се бяха сетили, лежаха в чантите. Две флашки със записа от диктофона и той самият, зареден с нови батерии бяха грижливо опаковани и прибрани, а бастунът за дегизировката на Робинзон бе в багажника. Погледна си часовника и реши, че вече може да звънне на Валди — кумът му от злополучния брак с невярната софийска съпруга. Неговият живот досега също не бе преминал особено щастливо и Иво се надяваше, че ще го зарадват с присъствието си като разнообразят сивото му ежедневие. През годините след развода често се чуваха, а понякога и се виждаха, стига да имаха възможност и време за това. Набра номера и след няколко сигнала отсреща му вдигнаха.

— Здравей Валди, много поздрави от Балкана!

— О, куме, къде се изгуби, отдавна не сме се чували?

— Така е, но сега ще поправим грешката. Утре с двама приятели пътувам за София, дали ще е удобно да ни подслониш при теб?

— Дори не трябва и да питаш, знаеш, че винаги си добре дошъл.

— Зная, но все пак исках да те предупредя. Оттук ще тръгнем рано, но ще се помотаем по магазините и чак вечерта ще се видим.

— Заповядайте! Аз работя до 17 часа и след това веднага ще се прибера да ви посрещна. Вече на място ще ти дам и резервен ключ, че да сте независими от мен. По каква работа ще идвате?

— Моите приятели искат нови коли и постоянно ще обикаляме по автокъщите, така, че може и за повече дни да те притесним.

— Стойте колкото искате, че ми писна вечер да съм все сам. Знаеш, че място има.

— Благодаря ти предварително! Утре след 17 часа ще се видим направо в „Младост“.

— Окей, дочуване!

Готово, и нощувките бяха уредени, май това бяха всичките задачи за днес. Той си пусна телевизора и се отпусна на удобния фотьойл. Заровете бяха хвърлени и сега оставаше само да чакат какво ще им се падне.

* * *

В 9 часа сутринта на другия ден вече бе натоварил чантите в колата, заключи къщата и потегли към вилата да вземе и приятелите си. Завари ги да пият кафе и да се шегуват с поредните управленски решения за оградата по границата с Турция. Седна при тях и си сипа двойно еспресо.

— Пичове, решаващия ден настъпи. Готови ли сте за новите предизвикателства?

— И двамата сме ти дали дума и не се отмятаме, а като ги освиткаме и ти най-после ще се успокоиш. Досега, с каквото сме се захващали винаги е ставало, не виждам защо да не продължим победната серия. Имаме предимството на изненадата и мисля да се възползваме от нея. Какъв е този вестник, който носиш?

— Бях си го поръчал в РЕП-а, днес ми го доставиха. Пълен е с различни обяви от столицата, а на мен, за да издиря съдийката ще ми е нужен частен детектив. Зная имената й и коя година ми е гледала делото, но нищо повече, а ми е необходим адресът й.

— Там ли ще я удариш?

— Струва ми се добра идея, човек все някога се прибира вкъщи.

— И ще възложиш на агенция да го открият, така ли?

— Не искам да е агенция, там задават въпроси, а и при много хора тайната трудно се опазва. За моята работа ми е необходим някой, които сам си е шеф, те са и по-нахъсани. Тук има номерата на 5–6 такива единаци, ще звънна на случаен принцип и каквото стане. Чувал съм, че най-печени са тези, които търсят доказателства за изневери. Катерят се по покриви и по дървета и постоянно рискуват, само и само да снимат жертвата в някоя хотелска стая. Чуят ли, че ще вземат някой лев в повече се превръщат в истински ловни хрътки, дано и аз да случа на такъв!

— Тогава се обади още сега, защо да губим време там? Само не забравяй, че вече ще ползваме телефоните на бат Сали!

— Така и ще направя! Говорете по-тихо, че ме разсейвате!

Иво набра първия обявен номер и отсреща веднага вдигнаха. Прозвуча басов мъжки глас, който го попита какво ще желае.

— Добър ден, господине, надявам се не се сърдите, че засега ще остана анонимен. Нужен ми е адресът на една жена, на която знам само имената и къде е работила преди двайсетина години. Мислите ли, че ако ви дам тези подробности ще можете да я откриете?

— Да, без проблеми, стига да не е починала. Щом ще ми ставате клиент, да ви се представя, моето име е Венци Недев. Когато имам някаква информация, как да ви открия?

— Аз тези дни сам ще ви се обадя, а ако сте се справил, ще се срещнем и ще ви платя. Каква ви е тарифата?

— Взимам 200 лева на ден плюс бензина за колата, но искам да ви уверя, че моят ценоразпис е един от най-ниските. Работя бързо и обикновено изпълнявам задачата, имам над 70% успеваемост.

— Това е сериозно постижение! Ето какво ще ви предложа. Ще ви дам 700 лева за услугата, независимо колко време ще изгубите да търсите адреса. Предполагам, че щом сте толкова добър и за един ден ще се справите, но аз ще ви платя за три. Съгласен ли сте?

— Да, кажете имената и другите подробности!

— Името е Донка Малева, преди двадесетина години работеше в Софийския градски съд и гледаше бракоразводни дела. Оттогава дирите й се губят и сега искам да я открия.

— И искате от мен само адреса й, нищо повече?

— Само той ми трябва, г-н Недев, няма да ви карам да я убивате. Тогава тя беше около четиридесет годишна, сега трябва да е към шейсетте.

— Добре, това ми стига. Въпреки че е събота, още днес ще се разходя към съда, там в деловодството имам познати и ще поразпитам.

— Благодаря за отделеното време! Тогава утре отново ще ви се обадя, като е неделя бърка ли се?

— Аз работя без почивен ден. Получа ли поръчка се захващам веднага, не искам да губя времето на клиентите.

— Е, значи няма да съжалявам, че избрах вас. Желая ви лека работа!

Иво затвори, неусетно бе станало време да тръгват.

— Командо, натоварете багажа в моята кола, а ти качи Робинзон! Аз ще карам отпред, вие ме следвайте, а ако има нещо извънредно ще си звъним по телефоните. Валди ще ни чака чак след 17 часа, така че ще имаме време да си потърсим разни дреболийки за дегизировката и да напазаруваме, а аз искам там да посетя и някой фризьорски салон.

Изпълниха всичко, което им нареди, заключиха вилата и потеглиха, но първо се отбиха през новия имот на приятеля си. Там той за последно наръча на строителите точно какво иска от тях, а после сложи длан над очите си и дълго гледа красивата стара къща. Какви ли мисли бушуваха във вече побелялата му глава? Дали се досещаше, че може би я вижда за последно или друго терзаеше душата му? Досега ценните му съвети ги бяха вадили от много трудни ситуации, дано и в София късметът да е на тяхна страна и да се върнат живи и здрави!

Изчакаха го да се налюбува на собствеността си, без да го препират и когато той най-сетне тръгна към колата, се качиха и те. Мощните двигатели заработиха и двата автомобила поеха към поредното опасно приключение. За да не предизвикват съдбата караха с нормална скорост и след 3–4 часа видяха първите предградия на столицата, а скоро след това покрай остарелия вече х-л „Плиска“ и стадион „Васил Левски“ стигнаха до НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Паркираха близо до сградата и се насочиха към едно магазинче, богато заредено с театрални атрибути. По витрините му се виждаха стотици маски, перуки и други артистични пособия, така необходими на студентите-актьори да се превъплъщават в ролите си. Влязоха и Командо веднага си хареса една тъмна перука и мустаци в същия цвят, купи и флакон с бързо съхнещо лепило, а Иво избра комплект устни тампони и чифт слънчеви очила със сини стъкла, знаеше, че после всеки очевидец ще си спомня само тези необичайни очила. Разбираше, че това не е достатъчно и се запътиха към най-близкия фризьорски салон за някои по радикални промени. Той не харесваше перуките, те седяха неестествено и имаха лошия навик при по-резки движения да падат, ако не са залепени, а това можеше в някои рисков момент да му изиграе лоша шега. Седна на стола и подробно обясни на жената какво иска.

— Госпожо, изсветлете ми малко цялата коса, а перчема вляво от челото направете чисто бял! Ще се справите ли?

— Навярно искате да ви оформя като Мартин Станков — бившия футболист? Точно заради този перчем всички му казваха „бялото перо“.

— Да, нещо такова. Е, аз не съм златотърсач и не мисля да свалям Весето Кюлева, но все пак се постарайте!

— Чувала съм, че е свястна жена.

— Не споря, но не си падам по така наречените „весели вдовици“.

— Разбирам ви, независимост, мъжко достойнство и останалите глупости! Относно прическата не се тревожете, наясно съм какво точно желаете и след около час няма да се познаете.

Тя се захвана да изпълни нарежданията, а в това време двамата му помощници отидоха да пазаруват, разбраха се след това да се чакат при колите. Иво с интерес наблюдаваше в огледалото как физиономията му придобива съвсем друга визия и когато фризьорката приключи, направо не можеше да се познае.

— А имате ли някакъв препарат, с който, когато тази прическа ми омръзне да мога да отмия боята?

— Естествено, нали постоянно ми се налага да свалям стари цветове. Ще желаете ли?

— Да, пригответе една туба и я добавете към сметката!

Плати си, остави голям бакшиш и излезе навън, а там му хрумна една идея, реши да провери доколко може да се довери на промяната. Напъха си подплънките в устата, сложи и очилата и като свали връхната си дреха нехайно тръгна към мястото за среща. Още отдалеч видя, че приятелите му го чакат и мина бавно край тях, успя дори да чуе какво си говорят, но те не му обърнаха никакво внимание. Дори винаги напрегнатия Робинзон не реагира, когато погледите им се срещнаха и продължи да чака облегнат на колата. Върна се обратно, отиде при Командо и го попита колко е часът. Приятелят му дори тогава не го разпозна и понечи да отговори, но по едно време загря и се ококори.

— Това е невъзможно, Иво това ти ли си?

— Че кой друг да е с такъв акцент? Басирам се, че ме позна само по гласа, толкова съм променен.

— Наистина е така, направо си неузнаваем. Робинзон, виж нашия приятел колко различен изглежда! Сигурен съм, че и десет камери да го запишат, пак ще си остане господин Никой.

— Определено е променен, дори малко бие на мека китка.

— Това и целях, колкото по-различен, толкова по-добре. Сегашният заместник-кмет по сигурността се е вманиачил на тема престъпност и е монтирал камери навсякъде. Дълго време ще сме тук и скоро мутрата ми все някъде ще бъде заснета, но щом дори ти не ми обърна внимание вече съм спокоен. Ако сте напазарували можем да тръгваме към апартамента на Валди, той навярно вече се е прибрал и ни чака.

Подкараха колите и въпреки пиковия час скоро навлязоха в „Младост“ и след още няколко пресечки откриха блока, който търсеха. Иво преди години бе живял в столицата, но от дълго време не се бе връщал и с неодобрение наблюдаваше настъпилите промени, за съжаление всичките отрицателни. Май се оказваше, че съдийката му е направила добра услуга като го остави без жилище и го принуди да се завърне в родния си град. По погледите на двамата си приятели усещаше, че и те не харесват видяното, но нямаше как, налагаше се за известно време да поостанат.

Пред блока едва намериха свободно място, бе по-пренаселено и от селски панаир. Паркираха, разтовариха багажа и той ги поведе към входа на кума си. Позвъниха, след миг Валди им отвори и продължително го изгледа.

— Иво, това ти ли си, едва те познах? Да не си обърнал резбата?

— И ти ли, Бруте? Напоследък все това ми повтарят.

— Ха здравейте и добре сте ми дошли, дайте да ви помогна с багажа! Какво е станало с косата ти бе, човек?

— Здравей, Валди, доживяхме да се видим! Видът ми е такъв, защото новата ми приятелка репетира фризьорските си умения на мен и виж какво се получи! Водя двама близки приятели от Х. с малко странни прякори, но да не ти пука! Това е Командо, той е мой бивш съученик, а на старчето отсреща казвай Робинзон, няма да ти се разсърди! Искат да поогледат автомобилния пазар и ако си харесат нещо, на връщане ще пътуват с нови коли.

Никак не искаше да лъже стария си и верен приятел, но какво можеше да му каже, някак не вървеше да изтърси, че са дошли да убиват някого, пък било то и от благородни подбуди.

— Около града е пълно с автокъщи, надявам се, че все нещо ще ви хареса. Заповядайте вътре, нека първо да ви покажа стаите!

Домакинът им ги разведе из жилището, помогна им да разопаковат багажа и най-после седнаха на голямата маса в кухнята.

— Добре, че дойдохте момчета, по цяла вечер съм сам пред телевизора. Бачкаш като луд, а като се прибереш няма с кого две думи да си кажеш.

— Ами доведи си някоя бе, Валди, като сме на възраст няма да мрем я?

— Колко ги водих, чет нямат. В мен ли е вината, те ли са прекалено взискателни, но все не уцелвам. След Милена вече не мога да попадна на нещо свястно.

Валди в миналото бе имал съпруга, която му роди и дъщеря, но преди години се разболя от рак на гърдата и след неравна борба с коварната болест почина. Сега дъщеря му бе някъде по чужбина, а той си живееше сам, само със снимките на единствената си и за съжаление безвъзвратно изгубена любов.

Гостите му започнаха да вадят хранителни продукти от чантите и скоро напълниха хладилника, отрупаха и масата.

— Валди, докато сме тук ние ще се грижим за храната, ти не се притеснявай!

— Аз, за да избягвам самотата ям повече по ресторанти, но докато сте мои гости ще ви правя компания. Иво, ето ти един резервен ключ, ако искате утре си извадете още няколко, че всеки да си има. Стойте колкото искате, абсолютно не ми пречите!

— Предполагам, че до месец ще си тръгнем, плюс-минус една седмица. Хайде сега да хапнем, че цял ден пътуваме!

Нарязаха мезета, напълниха чашите и до късно вечерта си припомняха стари истории. Вече минаваше полунощ, когато с нежелание се вдигнаха от масата, но трябваше малко и да поспят. Вече бе настъпила неделята, ден първи от старта на тяхната мисия.

* * *

Събуждането на сутринта нямаше нищо общо с ленивото спокойствие, на което бяха свикнали в планината. Шум от спирачки, клаксони и човешка глъчка ги разбудиха рано-рано въпреки качествената дограма на апартамента. Е, не бяха дошли насила, нито на почивка и приемаха малките неудобства без оплакване, мълчаливо се бяха примирили с предизвикателствата на големия град. Седнаха да пият кафето без домакина си, той въпреки че бе почивен ден вече бе заминал на работа. Какъв живот водеше този човек, а и не само той — излизаше рано сутрин в навалицата, цял ден бъхтеше и вечер се прибираше само за да преспи в празния си апартамент. Щеше да блъска още сума ти години до пенсия, напълно да се скапе от напрегнатия живот и да се оттегли за едно безрадостно и самотно съществуване в претъпкания и замърсен квартал. Не, дори мисълта, че могат да са на негово място ги караше да изпитват чувство на тревожност и клаустрофобия.

— Момчета, днес е неделя и довечера ще се завъртим за пръв път около Унгарския ресторант да видим кое как е. Въпросът обаче е какво ще правим дотогава.

— Че е скука, скука е, но трябва да се примирим. Който иска може да излезе, да хване автобуса към „Орлов мост“ и да обикаля по центъра до следобед. Лично аз ще остана тук, ще гледам телевизия, а по-късно ще звънна и на детектива.

— Аз пък съм решил тези дни да посетя зоологическата градина, но за това има време. Видях, че Валди има богата библиотека и ще взема да почета нещо.

— Трябва да извадим ключове от жилището за всеки, а не да ходим все на групичка, че така привличаме внимание!

— Прав си, при първия удобен случай ще посетим ключар. Е, щом никой не мисли да излиза, настанявайте се и убивайте времето до вечерта!

Часовете се нижеха бавно, но всеки си намери някакво занимание и не усетиха кога стана време домакинът им да се връща от работа. Той работеше в някаква частна авторемонтна работилница и нямаше определено работно време, но все пак бе неделя и това предполагаше по-ранното му прибиране. Робинзон си погледна часовника и събра всички в кухнята за кратък инструктаж.

— Момчета, докато Валди го няма нека да поговорим по нашата работа! Тази вечер ще се облечем по-официално, защото двамата с Иво ще се опитаме да си намерим маса в ресторанта. Не вярвам да е чак толкова пълно, но в краен случай ще дадем някои лев на портиера и пак ще седнем. Командо, твоята задача няма да е така приятна колкото нашата, защото цяла вечер ще обикаляш около ресторанта с колата си и ще запаметяваш обстановката. Ще държим връзка с телефоните, не върви в заведение да вадим уоки-токита!

— За какво по-точно да се оглеждам?

— Неделята е ден за бизнес, нали помните какво ви каза Асенов? Предполагам, че някои пласьор ще докара пари, а ще го заредят със стока. Ние ще сме в ресторанта и когато видим, че непознато лице седне на тяхната маса, значи е твърде вероятно вън да се осъществява смяната. Определени хора ще извадят от неговия багажник чанта с пари и на нейно място ще сложат наркотици. Записвай номерата и марките на колите, гледай и запаметявай — това после ще ни е от голяма полза.

— Тогава ще взема единия пистолет за всеки случай, ако случайно ме забележат, че дебна може да стане напечено.

— Бъди предпазлив и се прави на наивен баламурник, но ако те притиснат действай според обстоятелствата! Те ще помислят, че си някой случаен очевидец, имат се за недосегаеми и може да не реагират, ако решат, че не представляваш заплаха. Още сме неопитни и не сме наясно със ситуацията, така, че внимавай! Ако пък те сгащят се прави на уплашен и смесвай лъжата с истината, така ще звучиш по-достоверно! Ще им кажеш, че двамата ти приятели са в ресторанта, а ти търсиш къде да паркираш! Това си е точно така и ако проверят, историята ти ще издържи. Ние ще отидем и с двете коли, но нашата ще я спрем по-далеч и все едно сме само с твоята.

— Ясно, разбрах те! Ще обикалям пресечките, ще се оглеждам и ще запомням.

— Точно така! Следващия път, за да е всичко честно, ти ще си в ресторанта, а Иво навън.

— Това може да е чак другата неделя, а дотогава наистина ще се скапем от скука.

— В София има десетки кина, има и хубави ресторанти. От утре ще си съставим някаква развлекателна програма и ще я следваме. Иво, ти си живял тук, какво ще ни предложиш?

— Ние обичаме природата, а Витоша е близо. От утре тръгвайте и всеки ден качвайте по един връх!

— Ти няма ли да си с нас?

— Искам да се заема със съдийката, бави ме само това, че не знам къде живее. Чакайте да звънна на този, Недев ли беше, може вече да е открил нещо.

Той набра номера, пусна апарата на говорител и зачака, след малко отсреща му вдигнаха.

— Ало, г-н Недев, здравейте! Вчера ви се обадих относно адреса на една съдийка, имате ли вече някакъв резултат?

— Разбрах, че не разполагате с много време и ускорих процедурата. Мога да ви зарадвам, че научих адреса на въпросната особа.

— Това е идеално! За днес вече е късно, имам други планове, но утре през целия ден съм свободен. Хайде около 10 часа сутринта да се срещнем пред централния вход на стадион „Васил Левски“ и там да обменим информацията. Лесно ще ме познаете, аз съм доста висок, освен това имам бял кичур в косата.

— Става, в 10 часа ще бъда там, вие носете парите! Довиждане!

— Момчета, чухте всичко и от утре не ме бройте в компанията! Като науча адреса ще отида да разузная на място и да си подготвя плана. Тъй като тази жена е корумпирана е логично да има пари и навярно живее в някоя баровска кооперация със солидни врати и брави, нищо чудно да има и охрана. Тази наглед лесна задача може да ми отнеме и повече време, затова планирайте разходките си без мен!

— Няма ли да имаш нужда от помощ?

— Нищо не мога да кажа, защото още не знам как ще действам. Като огледам мястото ще знам повече.

И тримата чуха как вратата се отключи и домакинът им усмихнат влезе в коридора.

— Здравейте момчета, починахте ли си добре?

— Може да се каже, цял ден мързелуваме. Валди, след малко се налага да излезем и няма да ти правим компания, но от утре вечер сме плътно с теб.

— Вършете си работата, не се притеснявайте! Аз ще се преоблека и ще отскоча до близката пицария за лека вечеря. Сега ще вляза в банята за един бърз душ, а вие заключете на излизане, че тук кварталът е опасен, не е спокойно като при вас.

Той отиде да се къпе, а те започнаха да умуват какво да облекат. Накрая решиха Командо да е в по-всекидневни дрехи, та да му е удобно в колата, а Робинзон и Иво да са с костюми за ресторанта. Докато се приготвяха времето напредна, а и за да си намерят по-лесно места решиха да не чакат повече и да тръгват. Излязоха, заключиха както им бе заръчал Валди и се качиха в колите. Подкараха внимателно в натоварения трафик, Иво с Робинзон караше отпред, Командо ги следваше и по някое време стигнаха до ресторанта. Оттук нататък щяха да се придържат към плана на ментора си и всеки да изпълнява задачата си. Двамата приятели паркираха, взеха бастуна, който донякъде гарантираше тяхната анонимност от багажника и вече като обикновени посетители се отправиха към входа, а Командо остана вън на позиция. Сега вече нищо не зависеше от тях, например Виктор Вълев и съучастникът му въобще можеше да не се появят или пък прехвърлянето на стоката да ставаше някъде другаде и разузнавачът им вън нищо да не усети. Това бе почти „кауза пердута“ и неизвестните бяха много, но все отнякъде трябваше да започнат, а тъй като беше неделя това изглеждаше най-логичния ход.

Оказа се, че все още има свободни места и успяха да влязат без проблеми. За всеки случай, тъй като често щяха да посещават ресторанта мушнаха добър бакшиш в ръката на портиера и по този начин си осигуриха завинаги постоянни места. Седнаха, поръчаха си и внимателно огледаха заведението, но от полицая и придружителя му нямаше и следа. Лошото беше, че от телевизията знаеха как изглежда Янко Попов, той често взимаше думата в Парламента и от трибуната се правеше, че се вълнува за проблемите на обикновените хора и него нямаше как да го сбъркат. Арогантен и богат той се отличаваше и с размерите си, и с диалекта си, като дори на депутатската банка личеше селският му произход. Ако човек се вслушаше в речите му едва ли би го обвинил в прекомерна интелигентност. Но другия, Вълев не бяха го виждали никога, за него знаеха единствено от думите на Асенов. Ако той дойдеше сам, трудно щяха да го разпознаят, но все пак се надяваха, ако тази вечер се появи само той и интуицията да им помогне, а и сам човек на маса винаги правеше впечатление. Пийваха си, замезваха и си говореха, обстановката бе луксозна и предразполагаше човек приятно да се отпусне. По едно време разбраха, че нещо се случва — в залата настана раздвижване, келнерите се засуетиха, а портиерът тържествено отвори вратата. Тълпата от посетители се разцепи като Червено море пред Мойсей, пристигаше някои наистина важен. Обичайните свидетелства за наличие на власт бяха налице. Явно имаше провидение, в помещението делово влязоха двете отрепки, високомерно кимнаха на тоя-оня и заеха местата си на висок подиум, отделен от останалите маси. Създателите на конспирацията с наркотиците бяха пристигнали. Двамата се различаваха като нощта и деня, единият бе скроен без икономия на материала, месест и отпуснат, с тен или от солариум или от ваканция, но Иво заложи на второто, депутатите често обикаляха „изборните си райони“ и явно се скъсваха от работа на открито, защото се връщаха позагорели и видимо отслабнали. Другият спадаше към спортните типове, с лице на пор и в напреднала възраст. И него гуляите не го бяха пощадили, шкембето му едва се задържаше в панталоните и навярно имаше холестерол колкото за два инфаркта, но все пак беше под стоте килограма.

Позицията на нашите хора се оказа добра, от местата си те имаха отлична видимост към новодошлите.

Сервитьорът раболепно се завтече с менютата към двамата и Иво използва този момент, за да звънне на Командо.

— Нашите хора влязоха, но засега са сами. Бъди в готовност и ако дойде някое муле ще ти се обадя пак!

— Разбрах!

Робинзон пийна от аперитива си, погледна лицето на спътника си и видя себе си преди трийсетина години, точно след издънката в „Белите брези“.

— Иво, добре ли си?

Не беше, но кимна, пред него стояха едни от главните виновници за смъртта на дъщеря му. Рядко виждаше толкова неприятни хора, а той бе виждал доста. При генетичната лотария тези не бяха извадили късмет.

— Виж какви ни управляват, от тези хитреци зависят страшно много неща! Как да съм доволен, че такива хора са на върха? Кой би приел някакъв недоучил бюрократ, който не е имал достатъчно ум, та да започне работа в частния сектор, да решава проблемите му? Едва ме свърта покрай тия!

— Не бъди толкова суров към себе си, омразата е коварен спътник! Успокой се и ме слушай! Виждаш ли двамата на масата в ъгъла, по широките рамене, късите прически и костюмите не по мярка съдя, че са охрана. Трябва да ги имаме предвид, когато планираме екзекуцията на двата плъха. Ако аз съм близо до тях набързо ще ги елиминирам и тогава ти спокойно можеш да достигнеш до подиума. Там ще имаш достатъчно време да ги надупчиш и да се изтеглиш.

Ников хвърли един поглед в оказаната посока и отново се възхити на наблюдателността на приятеля си. Посочените типове не се вписваха в това луксозно заведение, бяха в ярък дисонанс с останалите посетители. Преценяващо ги огледа.

— Да, може и да се получи! Май тази задача ще се окаже най-лесната.

— Момент, не изпреварвай събитията! Погледни навън, виждаш ли двете черни коли?

— Виждам ги!

— Според мен и те са пълни с охранители.

Иво се вгледа през огромните витрини на ресторанта и различи дебелите вратове на хората в мощните автомобили, паркирали от двете страни на входа.

— По дяволите, излиза, че лесно ще ги убия, но после не мога да се измъкна. Гардовете веднага ще завардят всички изходи, а са много повече от нас. Тия май ги вардят повече и от папата!

— Ако беше само една кола външният ни пост можеше да ги блокира в нея докато се измъкнем, но сега става сложно, сериозно ни превъзхождат. Може и да се откажем от варианта с пистолета.

— Командо във Варна има снайпер, мислиш ли, че ще можем да използваме него?

— Виж жилищната сграда отсреща! От стълбищните площадки на втория и на третия етаж има идеална видимост към тяхната маса, изстрелът може и да се получи. С такова оръжие аз съм много добър, а нали и твоят съученик разказваше как в Камбоджа е гърмял по кхмерите. Ако стрелям оттам единия със сигурност ще го сваля, но докато презаредя, охраната ще покрие другия. Идеалният вариант е да стреляме двама в един и същ момент.

— Чакай, задръж за малко, защото май ще задействам Командо! Виж, на масата им седна и трети човек!

— Да, това трябва да е някой регионален дилър. Звънни на нашия приятел да се поогледа!

Иво извади телефона и отново набра наблюдателя, покриващ външния периметър.

— Започни да обикаляш ресторанта, пласьорът дойде и сега навярно някъде около теб се извършва прехвърлянето. Остани на линия, не затваряй!

— Тръгвам!

— Твоят съученик май не обича много да говори — зашепна Робинзон — вижда се, че е човек на действието.

— Ами той е боец, разбира заповедите от половин дума и явно не намира смисъл да ги обсъжда.

Горе в сепарето тримата наркоразпространители водеха оживен разговор, а в този момент сервитьорът им занесе и бутилка шампанско. Депутатът извади една дебела пура, съвсем не единствения му порок и я запали, а после издуха зловонния дим в посока на главната зала. На сесиите в Парламента крякаше в общия хор против тютюнопушенето на обществени места, но тук бе друго, в ресторанта никой простосмъртен не би тръгнал да му прави забележки. Ето, точно от тези хора беше тръгнала отровата, от която умря дъщеря му. Сега нагло се радваха на живота, пиеха си шампанското и си мислеха, че са недосегаеми. Е, той щеше да изтрие самодоволните им усмивки, бе само въпрос на време да им покаже на какво е способен един разгневен баща, останал без детето си.

— Охо, вижда се, че този месец е бил успешен финансово, канят се да полеят събитието.

— За тях са важни само печалбите и не им пука от последиците. Ще излезе, че новодошлият им е близък приятел.

— Приятелството и добротата са човешки качества, на тях те не са присъщи.

Телефонът изпука до ухото му:

— Виждам нещо интересно. От багажника на кола с русенска регистрация вадят куфар и го товарят в полицейски „Опел“, а сега току-що на негово място напъхаха един кашон. Хората обаче не са с униформи.

— Това трябва да е! Но може ли да са толкова нагли, че да използват за далаверите си полицейски автомобил?

— Казвам ти какво виждам. Попитай шефа какво да предприема!

— Изчакай малко!

Иво набързо обясни на спътника си какво се случва навън и зачака отговора му.

— Виж ги ти, хитри копелета са тия. Добре са го измислили, кой би проверил полицейска кола. Въпросът е къде ще откарат сега парите, бас хващам, че няма да е в районното. Кажи на нашия човек да последва полицаите, но сериозно, в никакъв случаи не бива да ги изпуска!

— Ако пуснат сирена и лампи ще ги изтърве, той не познава софийските улици.

— Кажи му да се пробва, ако успее, успее, ако не, ще опитаме и следващия път.

— Командо, залепи се за опела и разбери къде отиват! Те ще разтоварят някъде парите, твоята работа е да разбереш къде.

— Те тъкмо тръгват, оставиха един на пост до колата, която заредиха и се отправят нанякъде. Повече не ми звъни, че ръцете ми ще са заети, аз ще ви се обадя, когато мога!

Двамата приятели в ресторанта се спогледаха. Изглежда, че пратките с дрога пътуваха по-редовно и от националната поща. Нямаше никакво съмнение, че току-що бе осъществена смяната и полицаите откарваха нанякъде парите от месечния оборот на русенския доставчик. Ако техният човек съумееше да ги проследи и разбере къде разтоварват щяха да навлязат още по-надълбоко в престъпната схема.

— Сега нищо повече не можем да направим, освен да чакаме, но най-важното е, че разбрахме някои много съществени подробности. До другата неделя има време, все ще измислим нещо.

— Зная, че си незаменим в тази област. И без това аз ще съм зает с Малева, така че няма да съжалявам за изгубеното през седмицата време.

— То няма да е изгубено, планирането е най-важната част от една операция. Днес постигнахме огромен напредък и видяхме всичко, което ни интересуваше. Обаче признавам, че охраната им е добра, сигурно са от НСО. Забележи, че нашите хора седят един срещу друг на масата, а не един до друг, въпреки че така по-лесно щяха да се чуват. В наръчниците ни учат винаги да ги настаняваме един срещу друг, защото иначе са по-лесни мишени и техните пазачи явно са ги инструктирали. Ако и другата неделя седнат по същия начин, значи не е случайно, но е добре да го знаем, защото дори и тази несъществена информация може да ни е от полза.

— Прав си! Хайде тогава вече да се отпуснем, да си поръчаме вечеря и да чакаме обаждането от Командо.

Така и направиха. Хапваха, слушаха изпълненията на унгарския цигулар и от време на време хвърляха по един поглед към подиума. А там костюмарите съвсем се разлигавиха. Поръчваха хайвер, стриди, трюфели и старо уиски, сякаш им беше за последен път и повече храна няма да видят през живота си. Как ще се откажат доброволно от мръсния си бизнес, та те благодарение на него се къпеха в пари, само досега сметката им беше над 1000 лева.

От последното обаждане на приятеля им мина повече от час и те започнаха сериозно да се притесняват, но точно в този момент той позвъни.

— Проследих ги успешно и сега пътувам към вас. Като се видим всичко ще ви разкажа.

— Знаеш ли, не идвай тук, няма нужда да виждат и твоята физиономия! Карай направо към „Младост“ и ни чакай там, ние сега ще платим и също тръгваме.

— Ясно, ще ви чакам при Валди.

Нашите хора оправиха сметката, оставиха бакшиш и без да привличат внимание напуснаха заведението, а вече навън Робинзон кимна към още един автомобил със затъмнени стъкла, спрял в близката уличка.

— Предполагам, че и тези са на пост. Яко шубе ги гони ония щом така се презастраховат.

— Страхливци! Треперят за живота си, а не забелязват те колко съдби съсипват. Парите са силен стимул, но все пак трябва да имаш някакво чувство докъде можеш да стигнеш в лакомията си.

— Тези явно нямат! Това са милиони левове всеки месец, но не мисли, че са само за тях. Голяма част отиват за митнически шефове, партийни каси и охрана, иначе досега службите отдавна да са ги арестували. Но ти сам знаеш, че когато играят големите пари правосъдието се е скрило някъде.

— На мен ли го казваш? Нали точно затова вместо да идвам с вас на излети в планината от утре отново ще рискувам, заради оная фуста с тогата. Все някой трябва да й потърси сметка за пристрастните отсъждания и да й покаже, че безнаказаността е до време.

— Действай, знам, че ще я накараш да съжалява! Хайде сега да се прибираме и да видим с какво ще ни изненада твоят съученик, горя от нетърпение да разбера къде им е трезорът.

Качиха се в пежото и подкараха по осветените булеварди, сега нощна София донякъде приличаше на европейска столица, тъмнината скриваше грозните архитектурни недомислици и новите строежи, всеки в различен стил. Паркираха до колата на приятеля си, Валди му бе отключил и той ги чакаше в кухнята на апартамента, а домакинът им се бе прибрал в стаята си и навярно вече спеше.

— Какво стана приятелче, как се оправи по натоварените софийски пътища?

— Не е за разправяне! На няколко пъти бях на косъм да ги изпусна, а веднъж дори хвърлях ези-тура накъде да завия. Трафикът беше ужасен, но на тях им правеха път и е чист късмет, че успях да ги проследя докрай.

— Разказвай де, не ни дръж в напрежение!

— Ами те излязоха от София и когато стигнахме Панчарево спряха пред един палат. Вратите автоматично се отвориха и ги пропуснаха вътре, а аз останах отвън, но съм записал адреса, имам и GPS координати. Сега с навигатора мога да стигна до мястото и нощем.

— Там какво точно се случи?

— Те спряха пред имението и явно се обадиха или ги очакваха, защото им отвориха дистанционно, а до вратата отвътре се бяха строили една симпатична жена и една мутра. Опелът влезе в двора и около 30 минути се бавиха, но аз нищо не виждах, зидовете са по-високи и от тези в новия имот на шефа. Навярно там са разтоварили, защото когато излязоха, отново се върнаха в центъра, но спряха пред едно полицейско управление и всички се изсипаха вътре. Почаках още малко, но нямаше никакво развитие и тогава ви се обадих.

— Добре си се справил! Видно е, че задачата им е била да откарат куфара с парите в Панчарево, а после са отишли на работа. Виж ти каква организация, и вършат това под носа на всички. Ако Асенов не се бе разприказвал, щяха да я карат все така необезпокоявани още дълги години. Проблемът е, че дори да убием тези двамата, а ние със сигурност ще ги убием, кукловодите бързо ще ги заменят и всичко ще продължи постарому.

— Виж шефе, аз съм дал дума да унищожа всички, които са замесени в смъртта на Деница. Вълев и Попов са последните от тази пасмина, всички други вече са мъртви. И аз знам, че ще ги подменят, но ние не можем да огреем навсякъде, само трима сме.

— Зная, че е така, но е добре дори и временно да закрием този канал! Ако висим всяка вечер пред Унгарския ще можем да видим и да фотографираме всички регионални дилъри на наркотици и номерата на колите им, а после лесно ще ги издирим и един по един ще ги избием. Ето ти работа за още една година напред, но тогава наистина здраво ще раздрусаме цялата организация.

— Това е добра идея, но я си представи, че срещите им са само в неделите! Знаеш ли колко време ще изгубим, докато документираме всичко? Не казвам, че предложението ти е лошо, но това значи да се закотвим в София и да зарежем всичко останало. Колкото и да сме волни птички все пак и други хора разчитат на нас, а подозирам, че и Командо ще е против, от километър му личи, че все за Петя мисли. Ние се отчитаме само пред себе си и не гоним бройка, не е като на състезание, където винаги трябва да се доказваш. Нека сега да се съсредоточим върху тези двамата, да се постараем обществото да научи по какъв начин са служили на родината си и ако го направим както трябва организацията им сама ще се разпадне. Прокурорите и съдиите, макар и с неохота ще се задействат и ще довършат нашата работа, иначе е твърде вероятно хората от улицата да ги линчуват, на всички вече е писнало от явното им бездействие и шикалкавене, когато става дума за хора по върховете.

— Знаеш ли, май си прав. Хайде тогава да си лягаме, че в леглото най-добре мисля, а съм ви обещал този път да надмина себе си.

— Така те искам! И мен ме чака неспокойна нощ, утре Недев ще ми даде адреса на съдийката, а аз още не съм решил какво да я правя.

— Все ще измислиш нещо, желая ти лека нощ!

— Лека нощ!

* * *

Пробуждането на втората сутрин не беше толкова стресиращо, вече бяха свикнали с непрестанния шум отвън. Събраха се на кафе в кухнята, този път и Валди им правеше компания. Пред него не искаха да говорят по своята работа и коментираха обикновени теми от ежедневието, а и без това вече знаеха кой какво ще върши днес.

— Валди, довечера те каним с нас на ресторант, ще ни препоръчаш ли някои по-сносен?

— По центъра е пълно с хубави заведения, в което и да влезем ще сме доволни.

— В такъв случай след работа ела направо в апартамента, ще се приготвим и ще ни заведеш на някое по-спокойно място!

— Добре, чакайте ме тук, а сега ще тръгвам, че времето напредна. Чао, пичове!

— Лека работа, приятел!

Тримата отмъстители спокойно закусиха и започнаха да се приготвят. Днес Робинзон щеше да води Командо на Витоша, а Иво имаше среща с детектива.

— Шефе, нощес да не ти е хрумнало как ще пробием защитата на ония двамата?

— Вече ми се върти нещо в главата, но все още не искам да го споделям. Ако се получи обаче, съм сигурен, че ще влезем в учебниците по криминалистика, а ако някой го опише в книга може и Пулицър да спечели. Лошото е, че пак ще се наложи да опрем до помощта на бат Сали, а не ми се искаше той да разбира, че сме в София.

— Нали каза, че ти е задължен. Предполагам, че дори и да надуши нещо, няма да те предаде.

— И аз така мисля, но колкото са по-малко посветените, толкова е по-безопасно. Командо, ако си се облякъл хайде да тръгваме, че Иво си има работа!

— Вече съм готов! Чао, Иво!

— Чао, приятели!

Той ги изчака да излязат и започна да се облича. Имаше още време до 10, но искаше да открие ключар и да извади резервни ключове за всички. Приготви се, излезе и заключи, вече нямаше търпение да се срещне с Недев и да разбере адреса на съдийката, която с едно свое несправедливо решение навремето ограби труда му поне за десет години. По пътя към „Орлов мост“ намери ключар, свърши си работата и няколко минути преди срещата успя да паркира до стадиона. Още отдалеч видя, че някакъв едър мъж чака пред входа и предположи, че е детективът. От главата до петите приличаше на пълен неудачник, а и дрехите не разсейваха това впечатление. Изглеждаха толкова вехти, че може би след година-две отново щяха да бъдат на мода. Шлиферът му, в стил Коломбо също като собственика си бе преминал най-добрите си години, дори бомбето бе леко разкъсано в единия си край. Но пък в очите му личеше интелигентност, каквато в тези среди се срещаше рядко.

— Добър ден, с г-н Недев ли разговарям?

— Да, аз съм. Добър ден и на вас! Моят партньор обича да казва, че ако един човек не отиде на среща навреме, после вече е закъснял. Аз също подкрепям това твърдение и се радвам, че сте точен! Ето обещаната информация, надявам се да ви свърши работа.

Детективът бръкна в джоба си, опасен жест, при който Иво инстинктивно се напрегна и мислено изчисли разстоянието до човека пред себе си. Но Недев извади само един жълтеникав плик.

— Не искам да ви се меся в начинанията, но каква работа може да имате с тази особа, дори в съда никой не се изказва ласкаво за нея?

— Защо, какви ги е забъркала?

— При нея истината не е на дневен ред. За справедливостта пък да не говорим! Освен всичко друго, преди години осъди двама невинни на доживотен затвор и едва наскоро фактите излязоха наяве. Добре, че полицаите заловиха истинския извършител на престъплението и той си призна, та наскоро ги освободиха. И това не е всичко. Умишлено бавела делата на богати ответници, та давността да ги освободи от отговорност.

— Всъщност нищо сътворено от нея не би ме учудило, но за двамата осъдени по грешка не знаех.

— По грешка, друг път! При нея грешките винаги са със салдо. Не четете ли вестници, сега тия хора съдят България в Страсбург?

— И с право, но за съжаление не тя ще плати присъденото обезщетение, а всички ние! Тази информация не я знаех, аз я издирвам по други причини.

— Дано да не е за добро! Внимавайте, тя е чудовище дори за балканските стандарти! Ако имате време ще ви разкажа и за други нейни издънки.

— Благодаря ви за предупреждението, ще го имам предвид, но бързам. Ето, заповядайте уговорената сума! Доволен съм от вашата експедитивност и ако се наложи отново ще ви потърся.

Недев бегло погледна пачката и тя потъна в гънките на дрехите му, стараеше се да показва, че такива дребни цифри не го впечатляват. Всъщност той печелеше най-много по 2–3000 лева и то в добрите месеци, а те бяха рядкост.

— Тогава може пак да се чуем. До скоро!

— До скоро!

Виж ти докъде я бе докарала Малева, от дребни врътки при бракоразводните дела до присъди за неизвършени престъпления. И то какви присъди, тоя път тая съвсем се бе оляла. А имало и още!

Човекът си замина и Иво нетърпеливо отвори плика. Отвътре изпадна цветна снимка, на която се виждаше как една състарена жена влиза във входа на луксозна кооперация. На гърба на фотографията със ситен почерк бе изписан адресът на сградата, а педантичният Недев дори бе начертал груба карта на района. Биваше си го копоят, за едно денонощие всичко бе разузнал и напълно заслужаваше тези 700 лева. Бащата на Дени се качи в колата, вкара координатите в GPS-а и подкара към обозначеното място, с помощта на техниката скоро намери адреса. Слезе от пежото и няколко пъти бавно мина край сградата като внимателно оглеждаше подробностите. Веднага забеляза две външни камери, които покриваха участъка пред блока, а навярно във фоайето на входа имаше още. Това сега не го притесняваше, за срещата с Недев се бе дегизирал допълнително и трудно някои би го разпознал, затова спокойно огледа всичко. Външната врата автоматично се заключваше, живущите си имаха ключове, а на гостите отваряха дистанционно. Той планираше да проникне нощем, тогава бе по-вероятно да завари жертвата си вкъщи, а и под прикритието на тъмнината се чувстваше по-спокоен. Вътре до стълбището се виждаха редове с пощенски кутии и от тях щеше да разбере кой е етажът, но трябваше да отключи най-малко две врати, а той не беше такъв спец с ключалките като…

Ами да! Сутринта Робинзон им каза, че ще търси помощта на бат Сали, Иво пък щеше да позвъни на Асен. Във Варна циганчето ги убеди, че е майстор в тази област, възнаградиха го богато и нямаше причина сега да откаже. Ясно, довечера ще го обсъдят и веднага ще пристъпи към действие.

В колата махна подплънките от бузите си и хапна в една пицария, а после се прибра в апартамента да помисли на спокойствие. Вече знаеше адреса, знаеше и разположението, оставаше само да реши как да го направи. Щеше да е нощ, тя щеше да си е в леглото и като че ли най-логично беше отново да използва полицейската палка. Когато преди години се закле да отмъсти за смъртта на дъщеря си, с нея уби първата си жертва, човекът, който й бе продал наркотиците. После още няколко замесени изпитаха гнева му, но при тях използва други оръжия, а палката си седеше почистена в шкафа. Сега предвидливо я бе пъхнал в багажа и види се, нейното време отново бе дошло. Той разбираше, че тази задача няма да е особено трудна, ако Асен безпроблемно се справеше с ключалките щеше да влезе, да свърши работата и да излезе, всичко на всичко десетина минути. Искаше му се да остави и някакво послание, един вид обяснение защо я е застигнало отмъщението, но за да постигне ефект то трябваше да бъде видяно от по-голям брой хора, а в случая щяха да го намерят разследващите и то завинаги да потъне в папките им. А и защо да усложнява нещата, всяка допълнителна улика увеличаваше шансовете да го разкрият. Имаше и друго! Допреди 2–3 години в оня, другия живот, той само жестоко ненавиждаше тази жена, но не би и помислил да я нарани, не му беше в характера. Колко бе закоравяла душата му след смъртта на Деница, за да се реши на такава постъпка. Всъщност оная дата го промени изцяло, оттогава насам страхът и милостта бяха станали за него непознато усещане. Сега вече дали са мъже или жени за него нямаше значение, когато тези хора са решили да нарушават закона те са били наясно с риска, който поемат, само са се надявали да им се размине. Когато си решил да се облагодетелстваш за сметка на другите и то като направо ги съсипваш, трябва да си готов и да си носиш последствията.

Не усети кога денят превали и около 16 часа на вратата се позвъни, приятелите му се връщаха. Отключи им, изчака ги да си вземат бърз душ и всички се събраха в кухнята.

— Как мина разходката, момчета?

— Идеално, и утре ще катерим. Ти научи ли нещо за тази Малева?

— Още сутринта Недев ми даде адреса й, ходих и на разузнаване. Ще се получи, но входната врата е солидна и винаги е заключена. Мислех си, щом така и така ще се обаждаш на бат Сали, дали да не повикаме и Асен, че ще трябва някой да ми отключи.

— Ами да, обади му се да дойде с инструментите си, а дотогава и аз ще реша точно какво ще ни е нужно и ще му поръчам да ни го достави.

— Но той дали ще се справи, откъде знаеш, че ще успее да изпълни поръчката ти?

— Нали крадат коли и ги разглобяват, значи все имат някакви шлосерски познания. Ако искаш помоли го още утре да е тук и свършете първо твоята работа! Аз дотогава ще направя едно чертежче и ще го дадем на ромчето там да поработят върху него. Ако го измайсторят според моите изисквания скоро ще видим сметката на ония от Унгарския, ако ли не, ще сменям плана.

— Няма ли да ни кажеш какво си им замислил?

— Не още, искам малко да ви поизмъча. Ти му се обади за твоите ключалки, а мен засега остави на мира!

Ох, не се предаваше това човече и това е. Чудно какво ли бе измислил този път?

Иво набра номера на крадеца и след малко чу познатия глас.

— Асене, здравей! Обажда ти се Иво от Варна, помниш ли ме?

— О, бате Иво, мараба! Как така си се сетил за мен?

— Защото спешно ми трябваш, приятелю! Сега съм по-близо до теб, в София. Ще можеш ли да дойдеш за ден-два и да свършим една работа?

— Подобна на онази във Варна ли?

— Да, нещо такова. Знаеш, че бат Сали няма нищо против, а и аз щедро ще те възнаградя.

— Тогава още утре съм при теб, но къде да те търся?

— Когато пристигнеш слез някъде по центъра и ми се обади, аз ще дойда да те взема.

— Добре, утре ще се видим. Другите ти приятели там ли са?

— В пълен състав сме, и те с нетърпение очакват да те видят.

— Поздрави ги! Хайде, до утре!

— Всичко хубаво!

Ето, нещата се задействаха. Втори ден бяха тук, а толкова много напреднаха.

Отвън се тресна вратата на асансьора, Валди си отключи и влезе. Изглеждаше изморен, но като знаеше, че тази вечер няма да е самотен и предстои почерпка поздрави и се втурна към банята.

— Момчета, след малко ще бъда готов и можем да тръгваме.

— Спокойно Валди, нощта е пред нас! Облечи се, без да бързаш, ние ще те чакаме!

Той се издокара с костюм и вратовръзка, натовариха се в колата на Иво, защото той не пиеше и слязоха в центъра. Водачът им умело ги насочваше и след малко стигнаха до голям и ярко осветен ресторант.

— Тук е малко скъпичко, но ще ви хареса.

— Ти за пари не мисли, поръчвай си каквото желаеш, без да се притесняваш!

Настаниха се, отрупаха масата с ядене и пиене и се отпуснаха. Разговаряха помежду си, обсъждаха живота и слушаха тихата музика. Така мина тази толкова приятна вечер. Ядоха и пиха на корем, потанцуваха с няколко симпатични дами и през цялото време се стараеха нищо да не липсва на софийския им приятел. Отдавна бе минало полунощ, когато доволни платиха сметката, сбогуваха се с новите си познати и подкараха обратно, та поне малко да починат за настъпващия ден. Непринуденото им държание и веселото настроение беше като магнит за свободните жени в заведението, но те отклониха няколко покани и си тръгнаха сами, опасните задачи, с които се бяха заели изискваха цялата им концентрация.

На сутринта Иво се събуди по-късно и когато се разходи из апартамента установи, че е сам, всички други се бяха изнесли. Разсъни се и се облече, всеки момент очакваше Асен да му звънне. Тъкмо си допи кафето и телефонът завибрира.

— Бате Иво, аз съм пред Народното събрание, тук ли да те чакам?

— Да, приятелю, след двайсетина минути съм при теб.

Качи се в колата и бързо подкара надолу, вече знаеше наизуст този маршрут. Отдалеч видя дребната фигура, даде мигач и спря, а момчето пъргаво скочи при него.

— Как я караш аверче, отдавна не сме се виждали?

— Добре съм, бате Иво, надявам се и ти да си така! Като ми се обади усетих, че си на зор, как мога да ти помогна?

— Сега ще минем край едно място да видиш вратата, искам нощес да ми я отключиш! Но когато влезем ще има още една или две брави за отваряне.

— Няма да имаш проблеми, сам ще се убедиш, че съм станал още по-добър отпреди.

— Не се и съмнявам! Ето ти тази шапка, нахлупи я ниско, защото на отсрещната сграда има две камери!

Минаха бавно край вратата и още преди да спрат Асен се обади:

— Карай, видях бравата, тия ги отключвам и с поглед! Ако и останалите са подобни ще се справя за 2–3 минути.

— Олекна ми, но искам да те предупредя, че работата е тайна!

— Разбира се, гроб съм! И за Варна на никого не съм казвал.

— Така и трябва. Хайде да отидем някъде да хапнем, че да събереш сили за довечера!

Отбиха в едно заведение, обядваха и се качиха в „Младост“ да чакат останалите, докато застели легло и за него възбудените му приятели шумно нахлуха в коридора.

— О, Асенчо, здравей! Всичко наред ли е при теб?

— Може да се каже. Като изключим мизерията, децата, жената и майка й, останалото е наред.

— Я какъв песимист си станал, толкова ли са ти се качили на главата?

— Не питай! Затова вчера, когато бате Иво ми се обади чак подскочих от радост, разбрах, че ще имам повод поне за малко да се махна.

— Ти тази нощ си с Иво, но можеш ли да останеш и утре поне до следобед, искам и аз да ти дам една поръчка?

— Ще остана, разбира се, какво ти трябва?

— Една джаджа от метал, утре и чертеж ще ти дам. Мислиш ли, че за 2–3 дни с брат ти и братовчеда ще можете да ми я измайсторите в сервиза?

— Ако не е нещо сложно, защо не? Ние имаме струг, фреза и други подобни специфични инструменти.

— Тогава съм спокоен. Ще ти го нарисувам подробно и другата седмица ще те чакам да ми го донесеш.

— Не се притеснявай, предполагам, че ще стане!

По-късно си дойде и домакинът им, направиха си богата вечеря и седнаха да хапнат. Тази вечер нямаше време за ресторанти, около 2 часа след полунощ двама от тях имаха мисия. Валди се навечеря набързо и отиде да си ляга, другите също се скриха по стаите си, а Иво и Асен останаха пред телевизора да убиват времето. Палката, два чифта ръкавици и мощен прожектор-челник ги чакаха в колата, той бе приготвил и по една шапка за двамата, друго май нямаше да им трябва тази нощ. Момчето задряма на дивана и той го остави да поспи, имаше още много време до тръгване. На свой ред се облегна в удобния фотьойл и освободи съзнанието си от всичко, изпадна в състояние подобно на транс, през което часовете неусетно минаваха, а тялото и умът пълноценно почиваха. Около два часа вътрешният му часовник се обади, той се надигна и внимателно разбуди помощника си. Преговориха още веднъж задачите си, качиха се в колата и потеглиха към дома на Малева. Пътуваха безпроблемно, движението беше отслабнало и по празните булеварди се шофираше много по-лесно. Иво спря колата в тиха уличка далеч от крайната им точка, вчера се бе убедил, че на това място властите не бяха счели за необходимо да монтират камери. Още в колата се дегизираха, той пъхна палката и прожектора в джобовете си и двамата тръгнаха към набелязаната сграда. За да не предизвикват подозрение по нощните улици вървяха нормално и без да бързат, донякъде приличаха на двама приятели, връщащи се от купон.

Още по пътя Асен си приготви шперцовете, вече бе видял бравата и знаеше какво му трябва. Стигнаха, поогледаха се и той се зае с ключалката, отне му двайсетина секунди, за да превърти езичето. По улицата все така нямаше жива душа, само от време на време преминаваше по някой случаен автомобил и те необезпокоявани от никого облекчено пристъпиха във фоайето. Вътре вече се чувстваха по-спокойни, надяваха се, че обитателите на входа отдавна спят и няма да срещнат някои от тях по стълбите. Ето пощенските кутии, ето и табелката с така омразното му име — Донка Малева, експерт, Министерство на правосъдието, 3 етаж. Защо пишеше експерт той не знаеше, може пък за тези двайсетина години да са я повишили, в тази държава непочтените винаги намираха начини да се издигнат. Сети се за бившия кмет на собствения си град, и той успя навремето да стигне до този пост не заради интелекта си. Двамата нощни посетители си кимнаха и поеха тихо по стълбите, след секунди бяха на нужния етаж. Тук имаше само една врата, архитектурата бе променена единствено за този обитател и от три апартамента бе оформен един, но навярно огромен. С периферното си зрение мярна мигащото око на малка камера, монтирана на тавана, но по този въпрос нищо не можеха да направят, сега се осланяха изцяло на дегизировката. Асен приклекна пред масивната врата, тук ключалките бяха две и Иво се надяваше да не са сложни модели. Явно не бяха, след първата брава меко изщрака и секретът и момчето победоносно го изгледа, тупна го по рамото и пое надолу. Според уговорката щеше да се поразходи из квартала и по обиколни улички да тръгне към пежото, а тъй като Иво тук не мислеше много да се бави, трябваше да се срещнат там горе-долу по едно и също време. Останал сам на площадката той се ослуша за последно, тихо си отвори и хлътна в коридора. Установи, че между помещенията няма врати, само сводести проходи и набързо се разходи по стаите. Навсякъде цареше супер лукс, съдийката добре си бе вложила подкупите, но сега за него по-важно бе дали тя е тук и дали е сама. В жилището само три помещения имаха врати и той предположи, че едното е санитарният възел, другите трябваше да са спални. Безшумно извади и разгъна палката, не искаше изненади по коридорите със сънени обитатели, тръгнали да пикаят точно по това време. Отвори първата врата, тя са оказа напълно обзаведена спалня с тоалетка, гардероб и огромни огледала, но празна. На другата врата видя знак, който му обясни предназначението й, там бе поставена табелка с дете, седнало върху нощно гърне и той тихо се насочи към последната оставаща стая с врата. Ако жената си беше вкъщи трябваше да спи точно тук, ако не, тези дни или нощи щеше да я посети отново. Безшумно си отвори и надникна, на широката спалня ясно различи фигура, завита с олекотена завивка.

Осветлението от уличните лампи проникваше през пердетата, в стаята имаше достатъчни светлина и той се приближи до леглото, без да се налага да включва фенерчето. Тя беше, нямаше съмнение! Все още помнеше пренебрежителния й поглед на делото и наглата физиономия, когато обяви решението си, сега видя, че годините доста са я променили, но бе сигурен, че е тя, а на него това му трябваше. Спеше по гръб и равномерно дишаше, той чак се учуди как на тази възраст и на този постоянен шум от улицата се е унесла толкова дълбоко. Огледа стаята и отново го порази луксозното обзавеждане, всичко бе подбрано с вкус, по всяка вероятност от лицензирани декоратори. На тоалетката до леглото блещукаха пръснати бижутата й, цял куп златни украшения, на закачалката до вратата висеше дълго кожено палто от хермелин. Върху шкафчето до нея бяха разпилени няколко вида хапчета и отворено шишенце сънотворно, това му даде отговор защо Малева спи така дълбоко и не помръдва. До тях се търкаляше използвана спринцовка, навярно от инсулин, той не вярваше да е наркоманка и преди лягане да си е инжектирала някаква дрога. Застана до леглото, вдигна палката и мислено проследи траекторията на върха й, юрганчето се бе свлякло надолу и трахеята на съдийката бе цялата на показ. От уроците на Робинзон знаеше, че това бе идеално място за удара, щеше да умре мигновено и дори нямаше да разбере какво се случва. В джоба си бе приготвил една банкнота от 100 лева, накрая искаше да я натъпче в устата й, а от това послание по-ясно нямаше накъде. Съсредоточи се и тъкмо да нанесе смъртоносния удар погледът му пак попадна на спринцовката, тогава в ума му светкавично се зароди нова идея и той отпусна ръка. Защо пък трябва да я удря, да пъха банкноти и да оставя следи, всичко това само помагаше на разследващите. Съществуваше един перфектен начин да я умъртви, но за него нямаше достатъчно информация, научил го бе само от книгите и криминалните филми и никога досега не му се бе случвало да го използва. Ако в това, което знаеше имаше дори частица истина, той пак щеше да я убие, но без да оставя никакви следи. Леко я побутна, но тя само въздъхна, толкова ефикасно й действаше приспивателното. Съвсем малко отметна завивката и внимателно огледа ръцете й, и на двете свивки личаха следи от убождания. Тази май наистина щеше да се окаже наркозависима, навярно спомените за десетките хора, чиито съдби бе унищожила с несправедливите си отсъждания постоянно я преследваха и чрез наркотиците се надяваше да ги забрави. А е възможно убожданията да не са от опиати, може наскоро да е лежала в болница или пък да са от инжекциите с инсулин, ако е диабетик. Той не знаеше точно къде се поставя инсулина, всичко бе възможно, но сега за него това не беше важно. Много се забави в това жилище и трябваше да побърза, ако някой охранител гледаше камерите в реално време вече раздаваше заповеди и си разкопчаваше кобура, а и Асен навярно отдавна бе при колата и го чакаше. Взе спринцовката, издърпа буталото докрай и приклекна до леглото. Очите му се бяха адаптирали и на оскъдната светлина ясно виждаше следите от убождания в свивката на лакътя й, сега внимателно вкара иглата точно там, като се опитваше да улучи вената. Изтегли още малко буталото и в спринцовката нахлу кръв, това бе сигурен признак, че е успял. Бавно вкара всичките кубици въздух в пулсиращата вена, издърпа спринцовката и пак я остави на шкафчето. Сега жертвата му се размърда неспокойно, но той не се притесни, вече бе приключил. Зави я, огледа за някакви следи от присъствието си и тихо се отдалечи. Преди да притвори вратата хвърли един последен поглед и му се стори, че тя започна странно да се тресе в леглото, но нямаше повече време за губене и по същия път тихо напусна апартамента. Придърпа отвън вратата, тя изщрака и се самозаключи, а той, без да обръща внимание на камерата слезе по стълбите и скоро бе на улицата.

Това беше, и тази си понесе отговорността, въпреки изтеклата давност. Ако написаното в книгите бе вярно, мехурчето с въздух тласкано от кръвта ще стигне до сърцето и като мине през клапите ще ги блокира — така наречената емболия. Леталният изход бе сигурен, причиняваше се от масиран инфаркт и аутопсията би показала точно това — инфаркт. Нямаше да има повдигане на вежди, нямаше да има неудобни въпроси, от медицинска гледна точка всичко бе ясно, а и от жилището нищо не липсваше. Тогава може би никой нямаше да се сети да прегледа записите от камерите, ако въобще някой полицай се появеше в апартамента той щеше да се самообслужи с част от златните накити и да напише в доклада си, че се касае за обикновен смъртен случай. Точка, делото е приключено и отива в архивите! Може да се каже, че така бе най-добре и за Иво, за него нямаше значение начинът, целта му бе да я накаже и да задраска името й от списъка, изготвен преди време във Варна. Още една корумпирана особа си бе заминала от този свят, сега оставаха само депутатът Попов, полицаят Вълев и оня варненски измамник Братанов, но той бе грижа на Командо.

Отдалеч видя колата си, а като наближи установи, че Асен е вътре. Голям дявол се оказа това момче, то си беше автокрадец, защо да мръзне навън и да го чака, като може да си отключи и да влезе?

— Асенчо, извинявай, че се забавих, но моята работа продължи по дълго от предвиденото!

— Няма нищо! Аз пък ти се извинявам, че отключих колата, но постоянно минават автопатрули, а сам ром нощем привлича вниманието.

— Умен си ми ти, още на морето ми направи впечатление. Хайде сега да тръгваме, че почти съмна, а трябва и да поспим! Тази нощ ми оказа неоценима помощ, без теб нямаше да се справя. Приготвил съм ти 1000 лева, като се приберем ще ти ги дам.

— Това са много пари за няколко часа работа, но щом си доволен ще ги приема.

— Ти имаш семейство и деца, няма да са ти излишни. Но искам да ти кажа, че ако изпълниш поръчката на Робинзон и той ще ти се отплати подобаващо.

— Виждам, че покрай вас гладен няма да остана, надявам се по-често да ме търсите.

— Бъди спокоен, ако имаме нужда от подобни услуги първо на теб ще звъним!

— Бате Иво, знам, че не трябва да питам, но ми е интересно защо влиза в това жилище, гепи нещо скъпо ли?

— Не Асенчо! Преди много години човекът от този апартамент на мен ми гепи нещо скъпо, сега ходих да оправям сметките. Вярно, че мина време оттогава, но такива работи не се забравят, а ако простиш, неправдите продължават. Но си прав, това не ти влиза в работата и по-добре не питай повече!

В мълчание стигнаха до „Младост“, оставиха колата до входа и тихо влязоха при другите. Циганчето веднага отиде да спи, а Иво се запъти към кухнята да си вземе нещо безалкохолно. Отвори вратата и изненадан видя, че и двамата му приятели го чакат вътре.

— Не спите ли бе пичове, какво е това посрещане, което сте ми устроили?

— Как да спим, като един от нас е отишъл да рискува? Повъртях се, повъртях се и дойдох тук да те чакам, гледам, Командо ме преварил. Сега като вече се върна ще можем да легнем, но първо кажи какво стана!

— За начало ще ви успокоя, че всичко мина нормално, ако едно убийство въобще може да мине нормално и засечки нямаше. Асен ми отключи, аз влязох и си свърших работата, но не точно както я бях планирал. Първоначално мислех да я халосам с палката и като пукне да й сложа малко пари в устата за урок на другите. Въпреки че е жена не изпитвах никаква жалост към нея, още помня как се подигра с мен на делото. Но там в стаята намерих една използвана спринцовка и реших все пак да й дам някакъв шанс да живее, макар и минимален, защото методът, който реших да приложа никога не го бях изпробвал и не знам доколко е ефикасен.

— Да не си й вкарал въздух във вената?

— Виждам, че престъпният ти ум веднага се досети. Точно така, тя се беше упоила с приспивателни и като я боцнах нищо не усети, но и аз не съм убеден, че това е толкова смъртоносно. Някой от вас знае ли със сигурност доколко е вярно това, че мехурчето въздух като мине през сърцето те убива?

— В един-два филма съм виждал подобни изпълнения и там инжектираните умираха, но това е само на филм и не мога да бъда сигурен. Като гледам сцени с карате ставам свидетел на още по-големи чудеса и затова много-много не вярвам на холивудските измишльотини.

— Ако толкова е важно можем да попитаме някои кардиолог, те най-добре ще знаят.

— Питам ви, защото не знам дали да я зачеркна в списъка, това стана като наш ритуал и искам да сме точни.

— Бил си там, имал си избор и си направил каквото си сметнал за необходимо, по този начин тази жена за тебе става минало. Повече нито ще я видиш, нито ще я чуеш, затова я задраскай! Ако съдбата е решила да живее, ще живее, а ако методът ти е толкова смъртоносен, колкото го описват, съдийката вече е изстинала.

— Прави сте, хайде да си лягаме, а на сутринта ще я зачеркна. Но такъв разкош отдавна не бях виждал, само спалнята бе по-голяма от панелката, която изгубих благодарение на мъдрите й решения.

— Тя пък заради една панелка изгуби живота си.

— И заради други провинения. Наистина го изгуби заради апартамент, но тя отдавна беше прехвърлила бариерата, и Недев го намекна оня ден. Другите ужилени от нея са си траели и затова тя си е разигравала коня толкова дълго.

— Предполагам, че като разберат новината доста хора ще отидат да се почерпят. Сега ви оставям и отивам да лягам, че ще ставам рано, искам да направя чертеж на устройството, което ще ни помогне да очистим ония в ресторанта и да го дам на Асен, преди да си е тръгнал. Но тази неделя още няма да ги убиваме, друго съм замислил.

— И то е…?

— Първо искам да ги чуя за какво си говорят, навярно ще споменат нещо и за парите, които прибират. Нека се опитаме да ги подслушаме и вече следващия път ще се пробваме да ги ударим, още повече че моето изобретение ще е готово чак за тогава.

— Искаш да кажеш, че тук задачата ни може да приключи до един месец?

— Възможно е! Ако всичко мине по план, не тази, а следващата неделя вечерта трябва да са мъртви. После ако искате ще отскочим до Русе да очистим и пласьора, с който разговаряха онзиден. Командо, ти запомни ли номера на колата му?

— Разбира се, записах номер, марка и модел, а ако имах фотоапарат можеше и да го снимам.

— Ако ония те бяха спипали с фотоапарат щяха да те очистят на място. И тези данни стигат, като ги кажем на някой катаджия и му бутнем 100 лева ще разберем адреса, а после е лесно. С него няма много да се церемоним — бум и готово!

— Това е идея. Нека сега да приключим с големите риби, а после ще решаваме за дилъра. Хайде да лягаме!

— Хайде! Лека нощ!

Сутринта полежаха до късно и чак на обед се събраха в кухнята. Робинзон явно бе удържал на думата си да подготви чертежа и сега с Асен го разглеждаха и той му показваше кое как ще стане.

— Е, Асенчо, ще се справите ли?

— Това, което искаш не е никак сложно, до 2–3 дни ще сме готови.

— Ела другата седмица да ми го донесеш, но ще ти поръчам и някои други неща. Можеш ли да уредиш отнякъде три ловни патрона 12 калибър, но с най-едрите сачми и два чифта полицейски униформи по-голям размер?

— По принцип мога да уредя всичко. С такива работи се занимават в другия край на махалата, но щом имате благословията на бат Сали ще говоря с момчетата.

— Идеално! Когато ми донесеш това, за което говорихме ще се разплатя богато, не се притеснявай!

— Асенчо, ето ти и от мен обещаните за снощи! Доволен ли си?

— Че как? Още днес ще задействам новите поръчки и когато ми ги доставят, ще отскоча пак насам. Предполагам, че другата седмица ще стане.

— Така те искаме! Вече си свободен, хапни и върви да видиш децата!

— Пак ще ми надуят главата, а отгоре на това оная дъртата вещица по цял ден не си затваря устата. Добре, че през повечето време съм в сервиза.

— Сега ще си зает с нашите задачи и много-много няма да си покрай нея, а най-добре й дай 100–200 лева да я успокоиш.

— Може и така да направя, само мир да има. Е, аз да тръгвам! Чао, момчета и благодаря за всичко, а другата седмица пак ще се видим!

— Всичко хубаво!

Изчакаха го да замине и Командо се обърна към Робинзон:

— Шефе, казваш, че тази неделя ще ги подслушваме, имаш ли нещо предвид?

— Да разбира се, иначе нямаше да ви губя времето с приказки. Не забравяйте, че преди да ги убием искаме да ги дискредитираме, а според мен това най-лесно ще стане ако им запишем разговорите, дори и за една вечер. Предполагам, че те постоянно си говорят за пари, а ако при тях пак дойде някой разпространител, неминуемо ще стане дума и за наркотици. Ако само ги убием и си заминем, свързаните с тях хора ще се постараят това да изглежда като политическо убийство, ще бутнат по някоя пачка на определени вестници и народът ще повярва всичко за тях, дори и ако ги изкарат невинни ангелчета. Ако обаче успеем да запишем някакви уличаващи ги фрази и разпратим записа по редакциите на няколко медии ще е съвсем друго, вече всички ще разберат, че убитите са били обикновени престъпници. Полицаите ще започнат да душат в съвсем друга посока и ще търсят извършителите някъде по веригата, никой няма да се сети, че е отмъщение. За това ви казвам, че е по-добре да им подарим още една седмица живот, но да си вържем гащите.

— В Интернет има голямо предлагане на шпионски джаджи, оттам ли ще поръчаме подслушвател?

— Няма време, след 2–3 дни е неделя, а дотогава трябва да сме готови. Мисля да използваме оня диктофон, тази сутрин го изпробвах и установих, че е много чувствителен и от 3–4 метра долавя дори шепот.

— Не се изненадвай, все пак е „Панасоник“.

— Може да записва до 6 часа и има таймер, какво повече да искаме?

— Знаеш ли, това е страхотна идея, само трябва да го сложим близо до тях.

— По магазините продават двойно залепваща лента, има лепило и отгоре, и отдолу. Ще залепим на него две такива парчета и по някакъв начин трябва да го лепнем под масата им. Ще нагласим таймера да се включи автоматично в 8 часа вечерта, а те обикновено идват към 9. За каквито и странични неща да си говорят, все ще кажат нещо уличаващо, не вярвам да са чак толкова потайни. Три-четири часа запис е предостатъчен, а на другия ден някой от нас трябва да прибере устройството и да го прослушаме. После ще имаме на разположение цяла седмица да направим копия и да ги запечатаме в пликове с адресите на някои по-големи и независими медии, вътре ще приложим и флашката с признанията на Асенов. Ако после всичко мине по план и ги освиткаме, изпращаме пликовете и това е. Още отсега мога да пророкувам, че след това държавата ще гръмне, защото са замесени хора на високи постове, но ние нали точно това искаме. Ето, след тази разработка „Червеи“, която Гномът изкара наяве, видяхте какво голямо раздвижване имаше сред обикновените хора и то за нищо, май беше поредният кьорфишек, но нашите записи са друго, те са истински динамит, при това автентични. Предполагам, че искат, не искат, службите ще се разшетат и ще подпукат и останалите замесени. Може пък да стане като в Румъния и наистина да си свършат работата, тогава ще сме успели на всички фронтове.

— Иво им отмъщава окончателно за дъщеря си и същевременно пресичаме голям канал за дрога, това ще бъде един достоен завършек на софийската ни одисея.

— Гениален си, Робинзон, ти никога не спираш да ме изненадваш. Хайде да опитаме да го направим по твоя начин и като нищо ще спрем, макар и временно разпространението на заразата, тези хора зареждат цяла България.

— Добре тогава, решено! До неделя има още няколко дни и аз предлагам да им са насладим! Днес ще изляза да купя залепващата лента и да я изпробваме държи ли здраво, а от утре с Командо пак поемаме по Витоша.

— Съгласен съм, Иво ти ще дойдеш ли с нас?

— Аз също нямам работа и ще ви придружа, но искам някой ден да посетим и Зоологическата градина!

— Ще отидем, и цялата друга седмица ни е свободна, само дано Асен да се справи с поръчката.

— Долу-горе разбирам за какво са ти патроните, но полицейските униформи откъде ги измисли?

— Все още стрелям на сляпо и може въобще да не ни потрябват, но ако се потвърдят подозренията ми, че те ще споделят помежду си нещо за парите, тогава мисля да ги ударим и финансово. Кажете ми не е ли най-удачно това да го направят двама офицери с униформи?

— Ти ги поръча да са голям размер, явно искаш нас да облечеш.

— Точно така, но пак повтарям, че всичко ще зависи от това какво ще чуем на записите.

— А не искаш ли ти да облечеш едната и да се включиш в екшъна?

— Не, за мен съм избрал по-лесната част. Аз трябва да съм около ресторанта, за да ги убия.

— Шефе, ти ме смайваш, има ли нещо, за което да не си помислил?

— Винаги съм ви повтарял, че планирането е най-важната част от една операция, след него идва изненадата. Ние сме подготвени, знаем техните бъдещи ходове, а те дори не подозират за нас, какво повече можем да искаме? Имам достатъчно време да обмисля и последните детайли, а след това ще ви събера и ще ви кажа точка по точка как ще го направим.

* * *

Дните до неделя минаха спокойно, точно както ги бяха планирали. Разхождаха се по Витоша, вечер водеха Валди на ресторант и му разказваха кои автокъщи са посетили, а своевременно психически се подготвяха за предстоящото. Няколко пъти изпробваха диктофона, записваше си идеално, а лепенките го държаха здраво към всякакви повърхности. Бяха сменили батериите с нови и тази вечер им предстоеше по някакъв начин да го монтират някъде около подиума в Унгарския ресторант, но къде точно щяха да решат на място. Сега вече се бяха облекли, Командо гласеше ужасната си перука и лепеше мустаците, а Иво решеше белия си перчем пред огледалото. Само Робинзон не изпитваше никакви неудобства, с бастуна и с огромните очила плюс хубавия, но ретро костюм той спокойно можеше да мине за виден университетски преподавател, получил поредния си хонорар. Днес искаха да отидат по-рано, поне около 18 часа, тогава посетителите се брояха на пръсти и щяха да имат по-голям шанс да се доберат незабелязано до подиума, където сядаха тежкарите.

Малко преди да тръгнат Робинзон ги извика в кухнята, накара ги да седнат на диванчето с лице към вратата и нарисува на нея с маркер кръг с големината на футболна топка.

— Момчета, от днес навлизаме в най-опасната фаза от нашето начинание и ще се постарая поне малко да ви подготвя. Това е метод, използван в СПЕЦНАЗ преди невъзможни мисии и доказано прочиства съзнанието, кара те да се концентрираш максимално. Искам да гледате този кръг десетина секунди, а после да затворите очи и да мислите само за него още приблизително толкова време! Разбрахте ли ме? Повторете цялата процедура поне двайсет пъти и ще приемем, че сме се подготвили!

Двамата приятели не чакаха втора покана, втренчиха се в кръга, а после зажумяха, повтаряха това докато изминаха 7–8 минути. Най-после бяха готови, излязоха в коридора, извиниха се на Валди, че тази вечер няма да му правят компания и се натовариха в единия автомобил.

— Робинзон, това с кръга на вратата да не беше някакъв майтап?

— Преди важни задачи не бих си позволил да се майтапя, времето е твърде ценно. Съществуват още по-невероятни методи, някой ден поговорим и за тях.

— Тази тема ми е много интересна, кажи нещо по-така!

— Чували ли сте нещо за психо или телекинезата?

— Да, но в това има ли нещо вярно?

— И още как! Още в началото на 20 век Руди Шнайдер успява само със силата на мисълта си да търкулне едно яйце по равна повърхност, а след упорити тренировки започва когато си поиска да им напуква и черупките. При това само с поглед. Вече по целия свят са създадени секретни институти, които се занимават само с това и е повече от ясно, че тази технология е много напреднала. Например вече е доказано, че класическата музика помага на ума и го прави много по-възприемчив. Учените са нарекли това откритие „Ефект на Моцарт“. Някъде бях чел, че разковничето е в честотата на тона ЛА, беше нещо свързано с резонанса.

— А мен понякога ариите страшно ме дразнят. При подобна какофония не бих могъл да се съсредоточа.

— Важно е музиката да е приятна, само тогава очаквай резултат! И ние в поделението експериментирахме с тези тайнствени методи и трябва да ви кажа, че постигахме удивителни резултати.

— Тогава защо напоследък при спецакциите твоите колеги постоянно се дънят?

— Всичко иде от ръководството. Като ти завържат ръцете какво можеш да направиш? Някой с костюм не иска да има петно в досието си и ти налага такива спирачки, че чак да се чудиш барети ли сме, балерини ли сме.

— Вярно е, само с теория не става.

— Вие с Командо това най-добре го знаете! Ние хората сме само нищожни прашинки, зареяни в космоса, но притежаваме неподозирани способности.

Спуснаха се по „Цариградско шосе“, пътьом избегнаха на косъм двама-трима шофьори самоубийци и най-после стигнаха до ресторанта.

— Шефе, кого си определил да сложи диктофона?

— Нека засега стои в мен, а вие говорете с портиера и го помолете да ни настанят на някоя маса по-близо до сепарето!

Служителят на входа си припомни големия бакшиш от предното им посещение и се засили към тях, радостен, че тези щедри хора отново са предпочели неговия ресторант.

— Добре дошли господа, виждам, че този път сте трима. Моля заповядайте, все още е рано и има достатъчно места!

— Благодарим ви, много сте любезен, ето вземете да купите нещо за внучетата!

Той бутна една едра банкнота в ръката му и не усети особена съпротива.

— Има ли възможност да седнем по-навътре в заведението, предстои ни дълъг разговор, а там е по-тихо?

— Разбира се, може сами да си изберете масата.

Зарадвани от неочакваната възможност те забързаха към вътрешността на залата. Портиерът се убеди, че нямат повече претенции и се запъти обратно към вратата. Сега беше моментът за действие, по-сгоден едва ли щяха да намерят. Тримата се качиха при запазеното сепаре и започнаха шумно да се настаняват, в това време Робинзон бързо залепи настроеният диктофон под масата. Тъкмо седнаха и при тях дотърча запъхтян сервитьор.

— Извинете ме господа, но тази маса е запазена, ще ви помоля да я освободите!

— О, така ли, аз нали съм с очила чак сега видях табелката, а и портиерът разреши сами да си изберем местата. Къде ще ни препоръчате да седнем?

— Ето тук, тези всичките са свободни и може сами да си изберете. Мисля, че тази тройка ще ви хареса.

— Благодарим ви, искаме още веднъж да се извиним за причиненото неудобство.

Те насядаха, облекчено въздъхнаха и взеха по едно меню в очакване на сервитьора, който тъкмо привеждаше в ред депутатската маса. За тази вечер най-трудното бе минало, записващото устройство бе на мястото си и точно в 20 часа щеше да се активира. Като за начало си поръчаха бутилка токайско вино, безалкохолно за шофьора си и няколко вида мезета, а след като се чукнаха водачът им заговорнически се наведе към тях:

— Дотук премина идеално, остава само Вълев и Попов да се появят. Когато това стане ви предлагам да се изнасяме, няма нужда да привличаме излишно внимание. Утре ще дойдем да обядваме и тогава ще си приберем уредчето.

— Тогава наздраве и нека се помолим да няма неприятни изненади!

Пийваха, замезваха и си говореха, очаквайки техните жертви всеки момент да се появят. Малко преди 9 часа двамата бодигардове влязоха и както предния път заеха най-близката до подиума маса. Десетина минути след това отвън спря първия джип с охрана, след малко друг, но по-луксозен, се плъзна пред входа и от него излязоха хората, виновни за толкова провалени човешки съдби. Повтори се церемонията от миналата неделя, всички се разтичаха, управителят раболепно им отвори вратата и важните гости най-после заеха местата си.

— Момчета, хайде да се изнасяме, каквото ни интересуваше го разбрахме!

— Хайде, можеш да повикаш сервитьора, и без това бутилката свърши.

Тримата оправиха сметката, оправдаха се с неотложни ангажименти и бутнаха една банкнота в ръката на келнера.

— Мислим утре да обядваме тук, като е понеделник дали ще работите?

— Разбира се, заповядайте! Аз ще бъда дневна смяна и за мен ще е чест да ви обслужа!

— Идеално, тогава утре ще се видим! Довиждане!

Те излязоха, още един път щедро възнаградиха портиера и се качиха в колата.

— Иво чакай, не бързай да потегляш, защото можем да свършим още една работа!

— Сега пък какво измисли, шефе?

— Нека Командо ти обясни къде беше спрял колата си русенския дилър миналата неделя, а ти мини няколко пъти оттам! Сега ще се отчита някой друг и ми се иска да разберем повече за него. Като му запишем регистрационния номер и марката на автомобила можем да се прибираме.

— Имаш право, колкото повече знаем за тази организация, толкова по-добре.

Започнаха да дебнат, на всеки десетина минути правеха обиколка на близките улички и на четвъртия път Командо се обади:

— Ето, точно там! Виждате ли синия форд с отворения багажник, сега тъкмо го разтоварват, дори пичовете са същите. Иво, ти нали профилактично гълта витамин А, оттук можеш ли да видиш номера?

— Виждам го, пишеш ли? — и той му го продиктува. Виж ти, търновска регистрация, не е лошо да информирам Гемижев.

— Имаш ли му вече доверие?

— Към човек с такава професия доверие е силна дума, по-правилно е да кажа, че за някои работи му вярвам, а и ние сме на коренно противоположни позиции. Той е убеден, че методите на държавата са правилни и стриктно ги спазва, него не го интересува, че правосъдието е бавно, а понякога и напълно липсва. За него е нормално бандитите да се разхождат с години на свобода, докато накрая с триста зора ги заловят. Тогава пък я доказателствата ще се окажат недостатъчни, я арестът ще е извършен неправомерно и пак чакаме с години да ги осъдят. Аз съм по-радикален, към ненаказаните престъпници прилагам закона на улицата и мисля, че така е правилно. Досега всички, които сме убили са го заслужавали, дори и съдийката, въпреки че накрая се размекнах и с моите експерименти й дадох втори шанс. Никак не мога да бъда толерантен към тези безскрупулни типове, които мислят само за пари без оглед на щетите, които нанасят. Но съм уверен, че и той като нас ненавижда корупцията и мрази наркотиците.

— Тогава като се приберем в Х. му се обади и го информирай за този момък, ако го повишат ще ни е още по-полезен. Хайде сега да потегляме към „Младост“, че много се заседяхме тук, като нищо ще ни арестуват!

Подкараха по вече познатите улици и скоро бяха пред апартамента. Заключиха колата и тихо влязоха, знаеха, че преумореният им домакин отдавна е заспал. Решиха и те да си лягат, бяха си свършили работата и можеха вече да почиват. Разбраха се да не бързат със ставането и тихомълком се прибраха по стаите.

На сутринта свежи и отпочинали се събраха в кухнята и включиха кафеварката. Беше 10 часът, но никой не бързаше заникъде, предстоеше им още една цяла ленива седмица. Кръгът, нарисуван от техния ментор още красеше вратата, навярно Валди безуспешно се е чудил какво е това нещо.

— Шефе, ти как разбра за свойствата на тази фигура?

— Нали съм ви разказвал, че навремето бях в спецчастите, казвахме му СОБТ — специализиран отряд за борба с тероризма. Базата ни беше в двора на царския дворец във Врана, оттук е на няколко километра. Бяхме малко над 100 човека, но най-добрите, хора от кол и въже, ненужни на никого. Често канехме руски инструктори да ни обучават и те всичките настойчиво ни препоръчваха този метод. Ако всеки ден го правите, сами ще се уверите, че има ефект. Аз например, когато се изолирах в оная пещера, всяка вечер съм го практикувал, беше ми станало като навик. После, точно преди да заспя, започвах да си припомням какво съм правил през деня, но минута по минута и докато стигнех в мислите си до късния следобед вече бях заспал. Второто упражнение е нещо като хипноза, нарича се автогенен тренинг и те успокоява, при всички случаи е по-добре отколкото да броиш овце. Чувал съм, че големите руски шахматисти правят същото през целия си живот и паметта им е феноменална, има научно доказани факти за това.

— Сега само не казвай, че като си ни разкрил тайните на това упражнение трябва да ни убиеш, тази шега вече сме я чували!

— Тъкмо си мислех да ви го кажа. Виждаш ли, снощи само един път си релаксира мозъка и вече ми четеш мислите. Представи си какъв екстрасенс ще станеш, ако потренираш няколко години!

— Момчета, вече стана 11, а трябва да отидем до Унгарския и да приберем диктофона. Имаме ли някакви идеи как ще стане?

— Както вчера, ще импровизираме на място. Ще отидем малко по-късно, например около 13 часа и докато приключим с обяда повечето хора ще са си тръгнали. После го отлепяме, прибираме се тук и прослушваме всичко, дано само не е станала някаква засечка с техниката.

— Не вярвам, проверихме всичко десетки пъти, а и батериите са нови. По-неприятно ще бъде ако са го открили, тогава оставаме без нищо.

— Какво ти неприятно, направо ще е катастрофално. Разберат ли, че някой ги следи веднага ще унищожат доказателствата, а вероятно ще променят и мястото за срещи. Трябва да започваме отначало и не ми се мисли още колко време ще изгубим.

— Не бъди такъв песимист, все най-лошото мислиш! Бас хващам, че всичко ще е наред, не сте ли забелязали, че досега нещата винаги се получават? До довечера ще имаме пълна информация, стига разбира се, ония да са си казали нещо съществено.

— Дано да си прав, защото ако са го намерили вече ще наблюдават мястото, може да са устроили засада и да чакат някой да го потърси.

— Като отидем и седнем ще преценим, сега няма смисъл от догадки.

Умишлено пиеха кафето си бавно, имаха достатъчно време. Когато стана 12:30 започнаха да се обличат.

— Иво, този път не се дегизирай, няма да ти трябва! Ние с Командо ще влезем и ще свършим работата, а ти ще ни охраняваш отвън. Ако видиш нещо подозрително веднага се обади, а ако се случи най-лошото и ни арестуват, действай решително, защото при всички случаи после ще ни откарат някъде и ще ни убият!

— Голяма отговорност ми вменявате, но няма как, този път аз съм наред да пазя. Командо, дай ми пистолета си, че поне да имам някакво оръжие!

— Ето го, вземи руския, че е по-мощен!

Той го пое, провери пълнителя и го върна в кобура. Робинзон успокоително го потупа по рамото.

— Не се напрягай толкова, вероятността това да се случи, е много малка, но трябва да сме подготвени! Хайде, обличайте се и да тръгваме!

След малко потеглиха към центъра, вече пред ресторанта паркираха така, че да има видимост към залата. Иво остана в колата да наблюдава, а те слязоха и се насочиха към входа. Посрещнаха ги като царски особи и портиерът ги съпроводи чак до масата им. Вече нямаше много хора, а и постоянно някои си тръгваха, скоро ресторанта щеше да е почти празен. Той зорко оглеждаше наоколо, няколко пъти пали двигателя и обикаля, но не усети нищо подозрително и малко се успокои. Паркира до вратата и си погледна часовника. Вече бяха минали два часа и приятелите му би трябвало да приключват с обяда, защото през прозореца видя как повикаха келнера за сметката. Докато той чукаше на касовия апарат Командо стана и с три крачки се качи на подиума, отлепи диктофона, пъхна го в джоба си и също толкова бързо се върна обратно. Всичко стана за пет секунди и надали някой от останалите посетители забеляза нещо, а и сервитьорът в този момент още се чудеше как да им надуе сметката и се беше привел замислен над менюто.

Най-сетне търпението му бе възнаградено и те се насочиха към изхода, а той с работещ двигател ги изчака на улицата. Докато се качваха Командо извади записващото устройство от джоба си, подхвърли му го и доволен въздъхна:

— Направо ми пареше в джоба, кой знае каква гореща информация съдържа?

— Нека да стигнем до горе и веднага ще го прослушаме. Важното е, че най-трудното мина и безпроблемно си прибрахме уредчето. Карай по-бързо, направо нямам търпение да разбера дали са изпуснали нещо важно снощи, а и ако ни следят по-лесно ще им убегнем!

Стигнаха в „Младост“ и двамата слязоха, а Иво остана да паркира колата. Когато влезе в апартамента те вече бяха окупирали кухнята и чакаха само него. Робинзон върна записа отначало и натисна копчето за възпроизвеждане, но през първите минути се чуваха само откъслечни разговори от заведението, защото около час масата бе стояла празна, важните клечки бяха дошли по-късно. Колкото и да бе безинтересно началото, толкова следващите три часа бяха истински динамит. В началото разговаряха само Попов и Вълев и знаейки, че са далеч от останалите посетители и няма кой да ги чуе, свободно си говореха и то не за времето. По-късно към тях се присъедини и човекът с търновския автомобил, някой си Цецо, разговорът смени своята насока и тримата заговориха за дрога, количества, пари и канали. Цялата вечеря продължи около три часа, накрая дилърът си тръгна, а след малко и големите шефове се наканиха да си ходят. Записът отново стана безинтересен и когато изтече лимитът на паметта диктофонът се самоизключи. Ето какво научиха нашите приятели от така интересния разговор между двамата съмишленици. Оказваше се, че мястото, до което миналата неделя Командо проследи полицейската кола в Панчарево е жилището на Виктор Вълев, ченгето от Софийско градско управление. Там той живееше заедно със съпругата си и двама охранители, а същевременно ползваше гаражите си като трезор на парите, които се събират приблизително за един месец. На всеки трийсетина дни пристигал брониран автомобил и откарвал цялата сума, но къде точно не стана ясно, споменаваха само прякора на получателя — някой си Главния. Радваха се, че след десетина дни ще се освободят от натрупаните печалби за месеца и очакваха солиден процент за себе си.

— Да ти кажа, Янко — дуднеше от микрофона гласът на Вълев — много се радвам, че с жена ти се съгласихте да ми гостувате в Лозенец! Отдавна исках да ти покажа каква яхтичка съм си купил, тъкмо и сезонът скоро започва.

— Ще дойдем, разбира се, знаеш ли откога ме дрънка да си взема отпуск? Но как ще надхитриш тези от Сметната, знаеш, че е самоубийство да впишеш в декларацията си такава покупка?

— От стара коза яре съм аз, с моите счетоводители всичко сме изпипали. Повечето ми познати ги регистрират под чужди флагове, предимно на офшорни държави и нямат проблеми с данъчните, а аз още с покупката я записах на името на моя съсед по вила — оня руснак от Поволжието. Сега и двамата с него сме доволни, понякога му позволявам да си посреща гостите на борда или да разхожда с нея любовниците си. Но аз много не се притеснявам от подобни проверки, нали скоро им сменихме цялото ръководство барабар с председателя и не вярвам да са особено педантични. Има една поговорка — „Не хапи ръката, която те храни!“ и те, ако имат ум в главите ще си траят, няма много-много да се ровят.

— Хитро си го измислил! Аз пък… и така нататък.

Цял час разговаряха на такива теми и се хвалеха помежду си, двама абсолютни негодници, а после към тях се присъедини и търновеца. Разговорът се прехвърли на други теми, предимно свързани с дрогата, но повечето от тези неща нашите приятели вече ги знаеха. И той като Асенов един път месечно караше пари в София, а оттам се зареждаше с наркотици, които после продаваше. Наученото щеше да бъде по-интересно за Гемижев, тях много повече ги интересуваше първата част от разговора.

Накрая обобщиха наученото така: Парите, голяма сума, се съхраняваха в гаражите на имението, а наоколо се навъртаха двама души охрана. Всяка неделя, а може би и през други дни там се откарваше оборотът на няколко регионални дилъри, а когато се събереше определена сума, навярно огромна, минаваше брониран автомобил и откарваше всичко при Главния, а той на свой ред разпределяше дял за всички участници в схемата. Сега разбраха, че определената дата е след десетина дни, което значеше, че доставката от следващата неделя ще е последна за периода, после започваха отново да пълнят касичката и така до безкрай. Ако не ги спреше някой, разбира се!

Иво, Командо и Робинзон се бяха надвесили над масата и за втори път прослушваха определени моменти от разговора, но в общи линии вече всичко им бе ясно, ставаше дума за десетки килограми дрога и за милиони левове. Робинзон се пресегна и изключи записа.

— Е, момчета, сега ясно ли ви е с каква взривоопасна информация разполагаме? Ако замесените знаеха, че сме ги подслушали, сега вече щяха да ни подписват присъдите или дори да ни закопават. Разбирате ли за какви печалби става дума?

— Видно е, че са огромни, но за точната сума можем само да предполагаме. Обаче като знам цените на килограм кокаин мога набързо да изчисля само един дилър колко им отчита за месец и после да умножа сумата поне по десет. Въпросът сега е ние какво ще правим с този запис, като се замисля, на която и служба да го предадем може служителите да са в играта или като чуят кои са замесени, да се насерат от страх и да си затраят.

— Или пък някои да им открадне флашката от колата, на път към прокуратурата.

— Смееш се ти, но наистина сме в безизходица, като нищо ще потулят информацията.

Робинзон ги послуша, послуша, но не издържа и се намеси:

— Слушайте сега, да не мислите, че рискувахме толкова и изгубихме цяла седмица, за да предадем тези скъпоценни данни на институциите? Нищо подобно! Сторим ли го те ще видят бял свят след един век. Че аз по-добре да отида и да ги изтъргувам на някоя криминална групировка или пък на бат Сали. Направо ви предлагам да се задействаме и да ги лишим от тези пари, само тогава истински ще ги заболи. Толкова месеци ви тренирах в горите точно за такива ситуации, вие в момента сте подготвени много по-добре от колегите ми във Врана. Те може да стрелят точно по мишени и денонощно да тренират, но никой не им разрешава да мислят самостоятелно и затова толкова често се провалят, инструкторите им се опитват да ги моделират като едни послушни роботи. Вие сте интелигентни, изобретателни и сами си взимате решенията, точно затова досега нямаме празно. Ако решим да ги ударим в Панчарево какъв отпор очаквате от двама лошо обучени охранители, които дори няма да ни очакват? Отсега ви казвам, а знаете, че досега не съм ви подвеждал, че ще ги направим за смях — и ще убием главните герои, и ще ги оберем. Вярвате ли ми?

— Естествено! От твоите уста изглежда лесно, а и нали точно затова сме дошли. Но как точно ще го направим?

— До другата неделя имаме много време, предостатъчно, за да измисля нещо. Ако Асен изпълни поръчката, която му дадох и ми достави материалите, така ще съчетаем нещата, че да свършим всичко наведнъж, не трябва да им даваме време да се осъзнаят. След малко ще си дойде Валди, а пред него не искам да говорим, затова се успокойте и оставете мисленето на мен, съгласни ли сте?

— Окей, шефе, щом ще ни направиш още по-богати, с теб сме.

— Е, ние дойдохме тук да ги убием и ще го направим, другото ще ни е като бонус. Но искам да ви предупредя, че това са много пари, ние дори психически не сме подготвени за подобни суми.

— Те и тотомилионерите не са готови, но като им ги стоварят в банковите сметки все някак се оправят. Никой досега не ги е върнал, няма да сме първите и ние, но нека всичко да мине по план и да ги вземем, тогава ще му мислим.

— Така е! Тогава ви предлагам да се насладим на оставащите дни, да обмислим всичко стъпка по стъпка и в края на седмицата действаме. Много ще е опасно, но ние ги превъзхождаме във всичко и ще ги разбием. Ако пък нещо се обърка и загинем, какво толкова, и ние на доста отрепки отнехме живота.

През прозореца видяха, че домакинът им се прибира, той си заключи колата и уморено се насочи към входа.

— Ако всичко мине по план и оцелеем искам да помогнем и на Валди, виждате го, че блъска денонощно, а и той не знае защо! Откак сме дошли не е ползвал почивен ден, направо му се чудя как издържа.

— Ако успеем, здраво ще го финансираме, но трябва да го направим умно. За толкова откраднати пари всички копои в държавата ще започнат да се ослушват, не трябва да допускаме тъпи грешки. Има си хас след толкова рискове да ни надушат заради някое дребно недоглеждане.

Валди си отключи и влезе усмихнат в коридора, този човек явно не знаеше що е умора.

— Хайде бе, приятелче, не ти ли домъчня за нас? Дошли са ти скъпи гости, а ти все в сервиза висиш. Между впрочем кога са ти почивните дни?

— Мога да почивам, когато поискам, но нали ви казах, че като си стоя вкъщи самотата направо ме убива, там поне с колегите по цял ден си правим компания. Аз не знаех, че сте тук, иначе отдавна да съм се прибрал.

— Излиза ли ти се да отидем да хапнем някъде?

— С удоволствие, само да си хвърля един душ. Имате ли предпочитания за мястото?

— Нека да е наблизо, че да си легнем по-рано, ти утре отново си на работа.

— Има една пицария на ъгъла, там ще ви заведа.

Те го изчакаха да се изкъпе и четиримата се запътиха към кварталното заведение. Оказа се, че мястото не е лошо, всичко блестеше от чистота и менюто предлагаше богат избор. Поръчаха си кой каквото желае, разговорът се насочи към стари случки и спомени и за пръв път от дълго време успяха истински да се отпуснат. Пицарията бе на ниво, нямаше нищо общо с дупката във Варна, която посетиха вечерта, преди да си тръгнат и в която им се налагаше постоянно да са нащрек заради местните главорези. Тъкмо разказваха на Валди как накараха един от тях да глътне цяла вилица, когато той се наведе към Иво и му прошепна в ухото:

— Виждаш ли оная жена на бара, с тесните дънки? Знам, че трудно ще я разпознаеш, но това е Нора, бившата ти съпруга.

— Не думай, не мога да повярвам! Тя трябва да е на четиридесет и няколко, защо изглежда толкова състарена?

— От живот, куме! И от акъл! Ти нали й остави твоето жилище, не бяха минали и шест месеца от развода ви и тя го продаде и то за добри пари. Докато не ги профука всичките не се спря, в квартала легенди се носеха за денонощните й запои. Ние често се засичаме, защото сме съседи и понякога, без да искам ставах свидетел на постоянните й изцепки.

На Иво вече не му влизаше в работата какво правеше с живота си Нора, но въпреки това попита:

— И какво толкова е вършила?

— Сменяше пичовете като носни кърпички, по едно време дори се чу, че е болна от сифилис. Това не си го измислям, десетина мои познати, които минаха по реда си през нея, после се лекуваха в инфекциозна болница. Да ти кажа, добре направи, че навремето я остави.

— Тя още тогава беше неспасяема, явно това, което говорят за нимфоманките е вярно. След мен не се ли е омъжвала?

— Доколкото знам, няколко пъти, но все се развеждаше и в момента пак е сама.

— Какви деца има?

— Не съм чувал да е раждала, но нали помниш, че и при вас не се получи, когато бяхте женени. Тя е като фурия, братко, а навярно е била такава и преди брака ви, какви деца да очакваш от такава?

— Предполагам, сигурно още като ученичка е направила няколко аборта и се е повредила. Сам виждаш, че бурният живот и многото пари не носят щастие, като я гледам на какво прилича май вече и пич трудно ще си хване.

— А, намира си! Келешите от махалата постоянно я дърпат да я чукат и на сухо не остава. Славата й се носи, а нали е и лесна все още има мераклии.

— Горката, като я помня какво нежно момиче беше тогава, сега никога не бих я познал. Не й се обаждай, сега нямам желание да разговарям с нея!

— Тя хвърля погледи насам, а ако се е понапила като нищо ще дойде да ви сваля. Знаеш ли, когато навремето разпратихте поканите за сватбата с Милена много се смяхме на фамилното й име, дори си мислехме, че е печатна грешка.

— Да, прав си, странна фамилия има — Шашева. Сега като се замисля цялото й семейство не бяха много наред, обръщението Шашеви напълно им приляга.

— Тук те подкрепям! Наскоро срещнах малката й сестра, и тя уверено крачи по стъпките на кака си. Беше вкарала някакъв скитник в мазето на входа и му духаше, а още двама чакаха реда си отвън.

— Явно е ген, но стига сме говорили за Нора. Още когато подадох молбата за развод знаех, че не греша и така излезе. Хайде да си хапнем, да пийнем и да оставим другите да си живеят живота както намерят за добре!

— Прав си! Наздраве, момчета!

Изкараха си една хубава вечер с тиха музика и приятни разговори, дори иначе постоянно напрегнатият Валди накрая се отпусна. Наистина, ако се замислиш, от работа вкъщи и от къщи на работа не беше най-добрият начин един свободен мъж да си прекарва времето. Май трябваше в края на лятото да го вземат с тях на морето и там да му покажат как си живеят ергените.

Около полунощ платиха и си тръгнаха, на излизане Иво хвърли един последен поглед на Нора, но тя вече се бе напила и клюмаше на столчето си. Забеляза, че тя е с якето, което й бе купил за един рожден ден преди много-много години. Доколкото си спомняше то май бе единственото нещо, което й бе подарил, без да получи никакви оплаквания. Има една поговорка, която казва, че всеки прави грешки, но големият глупак е този, който не се поучава от тях. Той добре си спомняше, че навремето тя все пак имаше някакво достойнство и планове за бъдещето, а защо с годините се бе превърнала в такъв парцал той не можеше да си обясни. Обаче не злорадстваше, те нямаха общи деца, не поддържаха връзка и след всичките проблеми, които му бе създала, тя отдавна бе престанала да го интересува. Бе се превърнала просто в един досаден факт от живота му. Ако искаше да прекарва времето си с такава като нея, щяха да са още женени. С тази връзка навремето бе допуснал огромна грешка, но любовта замъглява разума. Това бе игра, която той не искаше да играе повече. Не се сещаше и за някаква причина да я търси, още тогава бе взел решение да затвори тази страница завинаги.

Към следващата част или към съдържанието

Бо Онест Списъкът (9)

Метаданни

Данни

Списъкът

Информация

История

Сваляне / Връзки

8

Бо Онест
Списъкът (9)