Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мъжете на честта (2)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)

Информация

Корекция и форматиране
taliezin (2022)

Издание:

Автор: Бо Онест

Заглавие: Списъкът

Издание: първо

Издател: Самиздат

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: българска

Художник: Бо Онест

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/16200

История

  1. — Добавяне

1

През последните години зимата бе променила навиците си и в живописното планинско градче рядко можеше да се види сняг след Нова година. И сега, макар календарът да обявяваше на всички, че е едва края на февруари, пролетта бързо нахлуваше, топлите й ветрове топяха и последните останали преспи край пътищата и по всичко личеше, че предстои дълготрайно затопляне.

Тази сутрин Иво Ников бе излязъл на обичайния си крос, оставаха му да пробяга още 3–4 километра, а после щеше да се прибере в уютната си градска къща, където го чакаше Роси, навярно вече станала и приготвила закуската.

За днес двамата бяха планирали да се качат на вилата в гората, за да видят как я кара старият им приятел, бяха решили да му занесат няколко нови книги и да го зарадват с компанията си.

Човекът, както читателят ще се увери по-късно, напълно заслужаваше това внимание! Такива като него още древните народи бяха описали като „E pluribus unum“, от многото — единствен! Той му беше верен другар, всъщност най-верния. Другите се бяха разбягали преди време, когато решиха, че Ников е бита карта и вече няма да имат полза от него.

Робинзон бе друга работа, той не търсеше изгода. През миналата година винаги когато Иво го помолеше, този невероятен мъж му оказваше неоценима помощ, опитът и новаторските му идеи действаха безотказно при издирването на отрепките, довели до смъртта на дъщеря му. Иначе бе донякъде странен, преди да се запознаят двайсетина години бе обитавал една пещера дълбоко в гората и това нямаше как да не окаже влияние върху характера му.

Тъй като вече не бе в първа младост, есента Иво му предложи да се нанесе във вилата му. Така от няколко месеца Робинзон живееше там, пазеше къщата от крадци и поглъщаше книга след книга, а откак бащата на Деница му подари стария си лаптоп, не се отделяше от него. Много бързо усвои основното и сега с часове сърфираше в интернет.

Естествено Робинзон не бе истинско име, а прозвище. Иво продължаваше да го нарича с този прякор, все още не знаеше как се казва приятеля му, а според тяхна стара уговорка и не питаше.

Човекът беше истинска находка, години наред избягваше хората, живееше самотно в гората и ако преди време сам не му се бе разкрил, Ников така й нямаше да разбере, че съществува.

В първия момент се подведе по неугледния му външен вид, помисли го за прост човечец, търсещ си компания, но после се убеди, че много се е лъгал. Непознатият се оказа бивша барета, много ерудирана и интелигентна личност, но избрал самотата и уединението, защото напълно се бе отвратил от българските нрави. Принуден от своите началници насила да напусне службите, сега водеше тих и спокоен живот като отшелник, една призрачна сянка в планината, за която никой не подозираше. Много време измина, докато двамата се опознаят напълно и започнат да си имат доверие, но сега вече бяха първи приятели.

Докато издирваше злодеите, довели до смъртта на Дени, Иво се убеди колко изобретателен е новият му приятел и какви невероятни черни сценарии може да измисля. Човекът го съветваше за всичко, напътстваше го в тренировките и въобще му оказваше неоценима помощ. Именно заради това Ников много се зарадва, когато той прие поканата да прекара зимните месеци в топлата вила, чувстваше, че по този начин поне малко му се отплаща.

Сега тичаше към къщи, постепенно усилвайки темпото, безкрайно доволен, че тренираното му тяло не изпитва никаква умора. Дори и затова бе задължен на приятеля си, редовно запарваше чайове с билки, подбрани от него, които оказваха небивал ефект върху организма му.

Прибра се, взе един душ и влезе в спалнята, където приятелката му, седнала на фотьойла гледаше телевизия и го чакаше. Не си бе сложила никакъв грим, пък и не се нуждаеше от него. Дори и на тази възраст, сутрин тя изглеждаше добре, а като прибавим и това, че го боготвореше, какво повече можеше да иска един мъж?

— Добро утро мила, добре ли спа? — той се наведе и нежно я целуна, а тя грейна от щастие.

— Добро утро! Хубава нощ ми подари, затова реших да те изненадам и докато тренираше, изпекох любимата ти баница.

— Сигурно ще е страхотна, твоите гозби винаги са ме впечатлявали. Хайде, ела да пием кафе!

Роси бе една от трите жени, с които се срещаше редовно и това, че не е моногамен не влизаше в противоречие с принципите му. Богатият житейски опит го бе научил, че не е практично да инвестираш само в една жена, която всеки момент може да реши, че й е време за нещо ново. Също така бе разбрал, и то по трудния начин, че любовта не е онова трайно състояние, за което бленуват повечето тийнейджъри. Оказваше се, с много малко изключения, че всичко е само временно и после при раздялата, за единия партньор оставаше единствено болката.

Когато Иво преди време се запозна с Роси, и тя като другите си две съпернички — Нели и Даниела, в никакъв случай не можеше да претендира за титлата „мисис“. Животът не се бе отнесъл добре с тях и срещата с него им дойде като печалба от тотото. Той имаше лек характер, често ги караше да се смеят, а като прибавим и щедростта му, за тях това събитие беше като манна небесна.

Зрелите жени са прагматични и здравомислещи, те знаят какво искат от живота и когато срещнат един джентълмен се стараят на всяка цена да го задържат. Може и да се досещаха, че не са му единствените, но взаимната изгода беше налице и никоя не желаеше с ревността си да разваля нещата. Освен това той бе сравнително богат човек и с удоволствие задоволяваше всичките им капризи, а и не им даваше никакви явни поводи да го ревнуват.

По случайно стечение на обстоятелствата през изминалата година в три от жертвите си откри големи суми пари и въпреки че с част от тях купи на Командо къща край Варна, и за него останаха предостатъчно. Отделно имаше малък бизнес, който се развиваше добре и му носеше постоянни приходи.

Навярно се чудите за какъв Командо стана дума в предните редове. Този бивш негов съученик бе третият член на малката им група, навремето той бе участвал в два военни международни конфликта и с опита си бе ценна придобивка, но сега докато мине зимата временно се бяха разделили с него. Такава беше уговорката.

Спокойно си изпиха кафетата и разрязаха баницата, после двамата изядоха колкото можаха, а останалото опаковаха за Робинзон.

Измиха съдовете, погледаха още малко телевизия и се приготвиха да тръгват, вече с нетърпение очакваха срещата с оригиналния им приятел.

— Роси, готова ли си, сложи ли и книгите в колата?

— Да, но освен баницата не трябва ли да занесем още нещо за ядене?

— Ако му купим месо или колбаси ще се обиди, знаеш, че сам си набавя храната. Приема с радост само тестени изделия, но горе съм инсталирал машина за приготвяне на хляб, а с брашно съм го заредил за година напред. Виж, на книгите наистина ще се зарадва.

Подкараха колата и след десетина минути бяха вече горе в селцето, двайсетина къщи, разположени в две махалички. Вкараха пежото в дворчето и слязоха.

С това свое кътче Иво не би се разделил за нищо на света, преди години купиха мястото и по негови чертежи построиха двуетажна вила. Дворът отвсякъде бе заобиколен с гори и поляни, само предната му страна гледаше към пътя, а долу, в ниското се разстилаше самият град. Наоколо цареше пълна тишина, нарушавана само от звуците на природата.

Слязоха от колата, взеха кашончето с книги и баницата и влязоха в къщата. Вътре всичко блестеше от чистота, в камината гореше буен огън, но от наемателя нямаше и следа, навярно бе или на лов, или за дърва.

Роси се поогледа и възхитена възкликна:

— Този човек е като войник, виж колко е подредено!

— Направо свети! А знаеш ли какво казваше бившата ми съпруга при подобни случаи?

— Кажи, щом си го запомнил, сигурно е интересно!

— Тя много-много не си падаше по хигиената и повтаряше, че чистата къща е признак на похабен живот.

— Е, използвала е сентенциите в своя защита. Търсиш ли оправдание за мързела си, винаги ще го намериш!

Оставиха багажа и излязоха на терасата да се насладят на хубавото време, седнаха на шезлонгите и блажено се отпуснаха. Тук-там по небето се гонеха бели облачета, а пролетното слънце приятно галеше лицата им.

В ъгъла на терасата приятелят им бе сглобил телескопа, подаръкът, който купиха за Командо и се надяваха скоро да му поднесат. Сега той живееше в околностите на Варна и когато се чуваха по телефона горещо ги умоляваше най-после да му отидат на гости, та да видят как се е устроил. Този момент наближаваше, днес щяха да решат кога ще го посетят, оставаше само Робинзон да се прибере.

Иво стана от шезлонга и погледна през окуляра на уреда, установи, че е насочен точно към гарата на града. Удиви се колко ясно вижда лицата на хората на перона, въпреки че бяха на няколко километра от него. Повечето физиономии му бяха познати, а други — не, всеки се бе запътил занякъде, ежедневието долу течеше с обичайния си напрегнат ритъм.

След загубата на Деница той вече не бързаше заникъде, беше се убедил, че в този живот каквото има да се случва, рано или късно непременно ще се случи. И да бързаш, и да не бързаш, предопределеното чака зад ъгъла! Малко се беше възстановил след загубата й, но само дотолкова, че да следва с ясен ум целите си. Тъкмо чувството, че ще прави нещо за нея дори и след смъртта й, му помогна да излезе от бездната, в която бе попаднал тогава, още съвсем малко му трябваше, за да влезе и той под общия знаменател на непоправимите алкохолици.

Засега нещата му се получаваха, с външна помощ или без нея, той показа на няколко човека, че светът е на всички, не само на тарикатите. Постара се да го направи по трудния за тях начин, та и те да усетят част от неговата болка, за която по някакъв начин бяха допринесли.

Всички, които живееха наблизо и бяха виновни с нещо за нейната смърт вече бяха мъртви, но това не бе краят, още нищо не беше свършило. Час по скоро искаше да се види с Командо, та да разбере може ли все още да разчита на неговата подкрепа, от получения отговор зависеха и бъдещите му действия. Досега мишените му бяха лесни и неподготвени, с лекота успяваше да ги надхитри и резултатът беше убедително в негова полза. Не така обаче стояха нещата с двойката на върха, полицаят от Софийско градско управление Виктор Вълев и депутатът от Партията на българските богаташи — Янко Попов, за които бяха научили от последната си жертва. Те щяха да го затруднят истински, навярно и двамата имаха солидна охрана, предвид бизнеса, с който се занимаваха.

Имаше невероятен късмет, че въобще разбра за тях, голям плюс бе и това, че Иван Асенов, докато го измъчваха, издаде къде е мястото им за срещи в София. При планирането на атаката това много щеше да помогне.

Гледайки надолу към града се сети и за бившия кмет на Х., мижитурката Стоян Цанев, който според последните слухове бе въдворен в някакво специализирано лечебно заведение. Какъв глупак се бе оказал този мошеник, вместо да си гледа далаверите, преди време се подигра с неправилния човек. Но нали казват, че каквото почукало, такова се обадило. Оня ден срещна жена му, весела и променена, явно някой добре я утешаваше, но така и трябваше, най-после и тя се оказа свободна и независима от този деспот. А и оттук-оттам бяха започнали да излизат пикантни подробности за семейния им живот, които тя неразумно беше споделила с фризьорката си, всъщност точните й думи били, че пенисът на Главчо бил по-отпуснат и от пилешки дроб, а тялото му — покрито с брадавици.

Иво почти бе готов да й повярва.

Значи, какво излизаше? За една година успя да прочисти държавата от пет доказани изрода и то без да си дава много зор. Оказваше се, че ако има желание, полицията с огромния си ресурс за това време може да прибере всичката измет, за която имаше данни в огромните си масиви. Но не го правеше!

Отначало наивно бе решил, че това е поради някакви организационни грешки, слабо подготвени кадри или лоша координация. Но после проумя всичко, отговорът бе лесен — те бездействаха заради такива, като новите му цели в столицата и заради корумпираните съдии, които пускаха на свобода дори малкото задържани. Защо да рискуват някой случаен куршум, щом ефектът щеше да е нулев? Какво беше казала една румънска министърка на правосъдието: „Изчистете съдебната система и ще изчистите цялата държава“. Тя явно не успя да се справи, затова вече бе бивша, но той ще опита, когато няколко самозабравили се негодника пострадат, останалите ще се замислят, най-малкото от страх.

Както се бе размечтал едва чу как външната порта изскърца и приятелят му влезе в дворчето, в едната ръка носеше арбалета си, а в другата — едър заек.

— Хайде бе, Робинзон, баницата отдавна изстина, язък, че бързахме толкова. Скрий това зайче някъде, знаеш, че жените не обичат подобни гледки и се качвай!

Ухилен, след малко ловецът дойде при тях, беше се измил и преоблякъл, щастлив, че има гости.

Когато те посещават истински приятели, наистина се радваш да ги видиш.

Здрависаха се и той седна при тях, а Роси стана и след малко му донесе пълна чиния с уханна баница.

— Благодаря ти, моето момиче, на това няма да откажа, но и аз имам подаръче за теб. Подсети ме после ще ти го дам!

— Какво е то, Робинзон, щом си казал А, очаквам да чуя и Б.

— Сега ще ти разясня! Нали си чела за метаболизма при хората, това е една от причините да си слаб или дебел!

— Естествено, нали и аз внимавам за фигурата си.

— Че какво ти е на фигурата, ти можеш да спечелиш всеки конкурс за… Чакай да не се отплесвам!

— А, кажи, кажи!

— Ами щях да кажа, че можеш да спечелиш всеки конкурс за „мис мокра фланелка“, но заради Иво си затраях.

— Той ще се прави, че не чува! Но продължи с урока, който започна!

— Другата причина за перфектна фигура е добрата обмяна на веществата в организма. Ако имаш бавен метаболизъм и нарушена обмяна на веществата, 95 процента е сигурно, че ще си дебел, дори тлъст. Катеричките например са с бърз метаболизъм, те постоянно ядат нещо, но дебела катеричка няма да видиш. Такива също са някои видове птици и други гризачи.

— И…?

— Съществува една билка, която се бере само през февруари-март, тя вирее единствено по южни склонове и то при определени природни условия. Например около нея трябва да се въдят и бели охлюви, от ония едрите, за които французите дават луди пари. Има и още маркери как да я откриеш, но сега няма да те занимавам с такива подробности. Ти не би я различила, ще я сбъркаш с обикновена папрат, защото има много двойници.

— Но разбирам, че все пак в природата я има.

— Трудно се намира от случайни хора, бих казал, че е по-рядка и от женшена, обаче аз отдавна съм открил няколко нейни местообитания. Изсушил съм достатъчно количество и когато си тръгваш, ще ти дам от нея.

— И досега си мълчал?

— Ти нямаш нужда от подобни илачи, моето момиче, но все пак трябва да се реванширам за тази прекрасна баница. Прави си обикновена запарка и пий по 1–2 чаши на ден и аз ти гарантирам, че колкото и да ядеш, ще си запазиш прекрасната фигура. Един месец да приемаш от този чай е достатъчно за цяла година. Какво ще кажеш, харесва ли ти подаръка?

— Как да не ми харесва, знаеш ли колко пари харча за рецепти и хранителни добавки точно с тази цел? А ти сигурен ли си, че билката ще ми подейства точно по този начин?

— Лично ти го гарантирам, нали ако те загрозя нещо, Иво ще ме убие. Пий спокойно и скоро ще се убедиш в резултата! Сега, скъпи приятели, ще ми разрешите ли да ви оставя за 15 минути? Искам да одера заека и после ако Роси няма нищо против, може да го сготви.

— Нямам, разбира се, но ще ми позволите да го приготвя по моя рецепта, тогава наистина ще си оближете пръстите.

Ловецът се измъкна навън, а Иво предположи, че иска тактично да разкара приятелката му, за да могат да поговорят на спокойствие, иначе сам щеше да го опече.

След малко заекът беше одран и Роси отиде да свещенодейства в кухнята, а Робинзон излезе при него на терасата, като носеше и оръжието си.

— Виж благодарение на твоя лаптоп какъв оптичен мерник си поръчах, а куриер ми го достави чак дотук.

Едва сега Иво видя, че отгоре на арбалета е монтирано някакво устройство.

— Китайски е, но струва само 60 лева, а върши добра работа. Например на този заек ясно му видях оная работа и чак тогава стрелях. Знаеш, че аз и без това убивам само мъжки и сега ще ми е много по-лесно при подбора, а мога да го използвам и като бинокъл. Харесва ли ти?

— Да, щом ти върши работа. Нямаш ли проблеми с горските?

— Те повече мислят за далаверите си с дървесината, сега не им е до мен. По-лоши са и от ония месари ловците, решили са, че всичко в гората е тяхно. Те го правят за удоволствие и за да се фукат, а аз от нужда и смятам, че съм в правото си от време на време да убивам по нещо. Няма да умирам от глад, я!

— Значи вече се оправяш с лаптопа?

— Влизам в Гугъл, пиша думата и всичко излиза, голяма техника. А колко модела арбалети има, не можеш да си представиш. Намерих един американски, който струва три бона, луди ли са тези хора, та това са пет автомобила втора употреба. Но и на най-скъпите марки силата им на опън е по-малка от тази на моя.

— Това какво значи, обясни ми го простичко!

— Ами моят е самоделен и за частите и труда на майстора съм платил около 200 лева, сега дадох още 60 за оптиката. За стрели пари не давам, стрелям със стоманени топчета и от тях имам достатъчно. За да го заредя обаче, докато опъна лъка ми се разтреперват ръцете, ти сам се убеди в това в Търново, когато с Командо утрепахте полицая. Значи, на моя силата, която е нужна, за да го заредя, е минимум 100 килограма, а в Интернет най-силния, който открих беше 180–200 либри, т.е. около 90 килограма. Разбираш ли какво огромно усилие е това, все едно да повдигнеш тази тежест от земята! Вярно, фабричните са по-красиви са и по-изпипани, но на мен ми трябва за оцеляване, не да си го гледам.

— Прав си, всичко опира до това коя фирма ги е произвела, иначе вършат еднаква работа. Но то май с всичко е така, ако се замислиш и при автомобилите е същото.

— Аз съм си доволен от моя и точка. А Командо наскоро обаждал ли се е, взе да ми липсва това момче?

— Ние постоянно се чуваме и все пита кога ще ходим, а не знам какво да му отговоря. Точно за това исках и да поговорим. Теб бърка ли те след 2–3 дни да тръгнем и да му погостуваме?

— Аз съм дърво без корен, само казваш и палим колата, тъкмо ще му занесем и телескопа. Добра работа ми вършеше, но вече си имам мой — той доволен погали новия си мерник.

— Всъщност на почивка ли отиваме или пак ще се налага да правим бели?

— Първото правило при всяка акула е „движи се или умри“! Затова не вярвам, че посещението ни там ще мине мирно и тихо. Уж почивка, ама… Просто тестото ни е такова.

— Така си и мислех! Е, в такъв случай вдругиден рано сутринта ще мина да те взема и потегляме. Знаеш ли откога искам с очите си да видя какъв имот си е купил, а не само да слушам хвалбите му по телефона.

— Иво, докато я няма Роси искам да те питам и нещо по-деликатно. Я ми кажи тя знае ли за Нели и Даниела, винаги съм се чудил как поддържаш такъв баланс между всичките?

— Не знае, разбира се, защо да й споделям подобни неща? Знаеш ги жените, започват да мрънкат и всичко развалят. Нашият град е малък и сигурно подочуват това-онова, но още когато започвах връзките с тях сме се разбрали, че няма да се дебнем. Предполагам, че и те ми кръшват понякога, често отсъствам с месеци, но съм широко скроен, а и насила нещата не стават. Кой съм аз, че ще им забранявам да вършат неща, които и аз не отказвам? Много пъти съм се чудил какво ще стане ако ги събера заедно, но те са много точни с мен и не заслужават подобни експерименти. Между другото, Даниела все ти изпраща поздрави, каза, че след ония стихчета на Нова година иска да й посветиш любовна поема.

— А, виж това го мога, на мен ми дай поезия да пиша.

— Недей скромничи Робинзон, според мен ти от всичко разбираш. Аз досега не съм срещал толкова всестранно развит човек като теб. На която тема те подкача, веднага ми отговаряш, а в пещерата имаше само един транзистор. Сега покрай интернет навярно ще станеш като енциклопедия, съвсем ще си разшириш кръгозора.

— Има нещо вярно, там информацията е необятна.

— А това за билките, които ще даваш на Роси, истина ли е?

— Абсолютно, с такова нещо не бих се шегувал. Ще отделя и за другите дами, но без тя да разбира.

— Не, че се съмнявам в способностите ти, просто питам. Спомням си как миналата година ми приготви онова сънотворно, с което упоих Искрен, то подейства безотказно.

— Него го варя от отровен бръшлян, нарекъл съм готовия продукт „Дяволски дъх“. Нали и парфюмите ги кръщават, та и аз.

— Оригинално име, добре си се сетил.

В този миг вратата се отвори и се показа усмихнатото лице на тяхната готвачка:

— Момчета, зайчето вече се пече, а може и само да върши тази работа, та се питах искате ли женска компания?

Ето това харесваше Иво в своите момичета. Освен остроумни и с развито чувство за хумор, всичките бяха много тактични.

Роси се беше досетила защо я изпратиха да готви и сега внимателно проверяваше дали все още пречи на разговора.

— Разбира се, мила, ела, сядай при нас! И без това Робинзон само за теб говори.

— Ами аз съм човек с вкус, а и не съм сляп, така че имам право на мнение. Как не бях с 20 години по-млад, та да ти я взема? А то сега само баби ме харесват.

— Като спомена баби, къде е твоята изгора, идва ли често да те посещава?

— Мине, не мине седмица и е тук, но аз не се сърдя, приятно ми е с нея. Чудя се обаче, като се махна от къщата ти, какво ще я лъжа.

— Че кои те кара да се махаш, стой колкото искаш. Я виж откакто си тук колко по-чисто и подредено е? А може и ти като Командо да си намериш някой уютен дом, оставяй го този живот в гората! Не те гоня, стой колкото искаш, а покрай мен може и някоя млада мацка да завъртиш.

— От младите бягам както Дяволът от тамяна.

— За жените ти си знаеш, но все пак, ако искаш да си имаш някоя само твоя къщичка кажи, можем да го уредим! Само харесай някоя и я спазари, другото остави на мен.

— Благодаря ти, Иво, за добрите думи, но в момента нищо не мога да кажа, ти ме изненада и ме свари неподготвен. Ще помислим и ще решим заедно, а засега щом не ме гониш, ще поостана тук.

Поседяха на терасата още малко, но скоро захладня и тримата влязоха в топлата стая. От кухнята се носеше приятен аромат на печено, явно Роси и този път бе надминала себе си.

Седнаха в удобните фотьойли пред камината и докато чакаха вечерята да се приготви, уточниха пътуването към Варна.

— Освен телескопа какво друго ще му занесем?

— И аз това се чудя. Искаше ми се да му подарим и една немска овчарка, затова тия дни посетих един елитен развъдник. За съжаление малки ще се родят чак през май, а докато станат самостоятелни, ще минат още два месеца. Явно кученце ще му закараме някой друг път, засега ще се размине само с телескопа. Ти нямаш ли в пещерата останал някой от твоите осолени бутове, тогава вече добре ще се отсрамим?

— Имам, как да нямам, бидонът е наполовина пълен? Добре, че се сети!

— Аз пък ще направя баница — не остана назад и Роси — специално ще се постарая заради него, а мога и лично да му я поднеса. Какво ще кажеш, Иво?

— Сега с Робинзон отиваме по работа и няма да ти е интересно, а и времето още не става за плаж. Умишлено не те поканих, но за да се реванширам, лятото ще те заведа, когато пожелаеш.

Роси не очакваше да й откажат и се понацупи, но бързо й мина и доброто настроение скоро се върна. Откъде можеше да знае, че се събират да решават чужди съдби и колкото по-малко свидетели има, толкова по-добре.

Иво стана, отвори бутилка вино и напълни две чаши, на себе си наля безалкохолно. Отиде в кухнята, разкъса крехкото печено на едри парчета и го сервира, после хвърли още дърва в огъня. Ако сега и дъщеричката му беше жива, това щеше да е един от най-прекрасните моменти за десетилетия, но уви. Животът на никой човек не е съвършен, но към неговия съдбата се бе отнесла особено жестоко.

Потисна обзелите го чувства и за да не разваля настроението и на останалите се присъедини към закачките им.

След няколко часа от зайчето и виното не беше останало нищо, луната вече надничаше през прозорците и гостите станаха да си ходят.

Домакинът им ги изпрати чак до колата и на раздяла подаде на Роси малко пакетче.

— Това е билката, която ти обещах, след 2–3 месеца ще усетиш ефекта. Пийвай си по малко всеки ден, а ако имаш чист ябълков оцет слагай вътре и по 1 лъжичка от него, той също е природен еликсир! А бе, слушай чичо си и няма да сбъркаш!

— Още веднъж ти благодарим за всичко и пожелаваме лека вечер. Като се приберете от Варна пак ще ти дойда на гости, тогава може и сама да прескоча.

— В такъв случай ще препирам Иво по-бързо да се връщаме, твоята компания ми е по-приятна от всякакви морета. Иво, лека нощ! Утре ще опаковам телескопа в кутията и ще отскоча до моята бърлога за един бут, а вдругиден сутринта потегляме.

— Добре, приятелю, а аз ще звънна на Командо, че ще го посетим, да не вземе да потегли нанякъде. Хайде, до скоро!

— До скоро!

* * *

В уречения ден сутринта Иво спря колата пред вилата и влезе вътре да помогне на приятеля си с багажа. Всичко бе опаковано и не им отне много време да го натоварят.

Робинзон, който водеше много уседнал живот и това щеше да бъде едно от редките му пътувания извън Х., не спираше да говори и радостно се въртеше наоколо. Беше облякъл марков анцуг, явно и той поръчан по Интернет, отделно бе напълнил и голяма пътна чанта с дрехи. Сега изглеждаше много по-различно отпреди и нямаше нищо общо с дивака, вилнял преди няколко месеца в търновския бар. Изглежда изборът му да се откъсне дори за няколко месеца от романтичния, но труден живот в гората, даваше своето отражение, чертите на иначе изсеченото му лице се бяха смекчили, нямаше го вече онзи дебнещ поглед, така типичен за големите хищници. Сега излъчваше някакво измамно спокойствие, обаче Иво и за миг не се съмняваше, че инстинктите му на обучен убиец не се бяха изгубили. Няколко пъти го беше го виждал в действие и знаеше на какво е способен, не завиждаше на никой, изпречил се на пътя му с лоши намерения.

Огледаха да не са забравили нещо, после заключиха къщата и бавно потеглиха по селското пътче.

— Е, най-после се наканихме да попътуваме малко. Имаме толкова свободно време, а рядко предприемаме екскурзии.

— И аз съм много доволен, от 25 години не съм виждал морето, предполагам, че всичко там много се е променило.

— Вярно е, но в отрицателния смисъл. Всяка педя земя е свръхзастроена с хотели и заведения, навремето, който имаше да пере пари, там ги вложи. Командо не сбърка като купи къща чак в лозята край Варна, там поне засега все още има останала някаква зеленина.

— И нашият край тук все още е запазен, но докога ли, тази райска природа не може да е останала незабелязана от хайдуците.

— То и сега в града има повече хотели от необходимото, едва ли някога се пълнят на 100 процента. Извинявай, но се налага да спра за малко!

Иво отби колата, взе една найлонова чанта, слезе и потъна между дърветата, а приятелят му озадачен остана да го чака.

Минаха повече от двайсет минути и Робинзон започна сериозно да се притеснява за шофьора си, не можеше да си обясни странното му поведение. Къде ли отиде това момче? Отвори прозореца и започна да се ослушва, слухът му бе като на сова, обаче не чу никакви подозрителни звуци. След още малко страховете му се разсеяха.

Иво се появи на пътя с натъпкана чанта, огледа се и бързо влезе в колата, едва вътре облекчено въздъхна и доволен се облегна на седалката. Личеше, че доста е походил, обувките му бяха кални, а косата пълна с борови иглички.

— Къде се загуби бе, човек? Ако не беше взел тази чанта, щях да помисля, че ти е дало зор, но явно случаят не е такъв. Да не си брал гъби за Варна?

— А, не, ходих до личния си сейф. Трябваше малко да попълня запасите, все пак на курорт отиваме. Ето, виж и сам се убеди!

Робинзон надникна в чантата, тя наистина бе пълна с пачки от едри банкноти и той учудено подсвирна, а спътникът му продължи:

— Нали помниш, че миналата година успях да докопам няколко човека, отговорни за смъртта на дъщеря ми. За двамата ти ми помогна с приспивателното и с отровата, които ми приготви, а третия го оправихме с Командо. Тогава в тези хора открихме много дрога и пари и тъй като на тях вече нямаше да са им необходими, аз ги конфискувах и скрих на сигурно място. Само с тези, които намерихме в колата на Иван Асенов решихме жилищния проблем на нашия приятел, при когото сега отиваме на гости, а в моето скривалище има още много. Честно да ти кажа, отначало мислех да струпам всичко на една камара и да го подпаля, но реших да не се правя на по-голям светец от Господ, по-добре с част от парите да помогна на други хора в нужда.

— И ти реши да ги скриеш в гората? Не те ли е страх, че някой ще ги намери?

— На такова място са, че и да се спънеш в тях, пак няма да ги видиш. Чуй ме сега внимателно, защото ако нещо се случи с мен, поне още един човек да знае къде са. Парите и дрогата съм напъхал в стъклени трилитрови буркани, а самите буркани закопах в изоставените дупки на семейство язовци. Всъщност наркотиците може и да са свършили, май последните ги подхвърлих на оная мижитурка Стоян Цанев.

— За бившия ви кмет ли говориш?

— За същия, нали ти измисли сценария как да го нагласим. Но нека да продължа с обясненията! Сега видя приблизително накъде ходих, но точните координати ще намериш отзад на паметника на дъщеря ми, надраскал съм ги с тънко длето върху камъка. Ако ме хванат и осъдят или пък убият, вкарай тези цифри в GPS, той ще ти покаже точното място, пък ти прави с парите каквото желаеш. Разбра ли ме добре? А, ако искаш, за да оставя и аз нещо след себе си, с част от тях откупи на мое име малко земя в центъра на Х. и вдигни едно паметниче, измислил съм и дизайна.

— Няма ли да си ти на него?

— А, не! Нека скулпторът извае фигура на жена с превръзка на очите, която в едната си ръка държи везна, а с другата прибира пари в джоба. Надявам се хората, на които все още им пука за тази държава, да разберат посланието!

— Дано! Предполагам, че по-интелигентните ще направят „обоснованото предположение“, че правосъдието в България винаги си има цена. А аз мислех, че пестиш за пенсия!

— Не вярвам, че ще доживея дотогава. Светът, в който нагазих, е брутално място.

— А, защо? Нали те наблюдавам, ставаш все по-добър. Не се подценявай, не допуснеш ли някой голям гаф, никой не би се усъмнил в теб.

— Да се надяваме, но искам да съм подготвен!

— Разбрах те, не се безпокой! Сега скулптори под път и над път. Ако се наложи и добър адвокат ще ти наема, но дано не се стига дотам. Хайде да тръгваме, и по пътя можем да си говорим!

Подкараха, след малко се качиха на магистралата София-Варна и колата бързо започна да гълта километрите.

От уредбата тихо припяваше Шаде, предстоеше им да видят верния си приятел и морето, а бе чакаха ги все приятни неща.

— Къде ще се срещнем с него, нещо разбрахте ли се?

— Да, ще бъде на гарата и на всеки кръгъл час ще ни чака на спирката за Златните. Без кола ще е, ние ще го возим, че да показва пътя.

— Аз нямам лична карта и ако ни спрат, това може да се окаже проблем.

— Предполагам, че ще поискат само моята шофьорска книжка, но ако е някаква хайка и се наложи да се легитимираш, извади една пачка от чантата и незабелязано я набутай в ръцете на проверяващия, в повечето случаи това върши работа. Аз съм твърдо против рушветите, те са главния виновник за дереджето на държавата, но нали знаеш, понякога колелата на системата трябва да бъдат смазвани! Все пак от това ще зависи свободата и прикритието ти.

— А ако попаднем на някой съвестен?

— Че къде ги тия, все пак говорим за България. Но ако не се вържат, ще действаме според обстоятелствата и навярно ще се наложи да бъдем по-груби. Обаче дано не се стига дотам.

Докато разговаряха и крояха планове, времето неусетно летеше, така и не усетиха кога наближиха морската столица.

Първо им замириса на море, след това се появиха и огромните кранове, разтоварващи корабите, а накрая пред очите им изникнаха и разноцветните жилищни блокове.

Минаха по Аспаруховия мост, вляха се във все по-оживения трафик към центъра и след няколко километра стигнаха до гарата.

Наближаваше кръгъл час и ако приятелят им беше точен, нямаше да се наложи дълго да го чакат.

Ето я спирката за Златните, ето го и него между хората, видя ги чак когато спряха колата.

— Здравей, аверче, ето ни и нас! Качвай се по-бързо, че да не спираме движението, вътре ще си говорим!

Командо влезе при тях и се хвърли да ги прегръща, личеше му колко много се радва да ги види.

— Момчета, ако знаете колко ми липсвахте, напоследък само за вас мисля. Добре сте ми дошли, ето че доживяхме да се съберем отново.

— И ти ни липсваше, нали затова сме тук. Сега разполагаме с много време, ще можем да се наприказваме. Искаш ли да шофираш или ще ме насочваш?

— Карай ти, за да запомниш пътя, надявам се вече по-често да ме посещавате.

Придвижваха се бавно, след малко минаха покрай квартал Аспарухово и Иво кимна към блоковете:

— В ЦСКА имах голям приятел, Бранимир Богданов се казваше, също лекоатлет. Големи магарии вършехме заедно навремето, но после той тръгна да си търси щастието в Испания и му изгубих дирите. Преди години идвах на гости у тях, в някое от тези блокчета. Чудя се какво ли става сега с него?

— Светът е голям, кой го знае къде се е запилял? А може да извадиш късмет и тези дни случайно да го срещнеш.

— Всичко е възможно, но едва ли? Предполагам, че се е установил някъде по чужбина, за какво му е да се мъчи тук.

— Аз също имах колега от този район — намеси се в разговора Робинзон, — но за съжаление го убиха при нашата злополучна акция в квартал „Белите брези“ в столицата. Много години минаха оттогава, но още си спомням момчето, а и моят живот след това тотално се промени.

— Мисля си, че преди да се съберем май на никой от нас не му е било лесно.

Скоро излязоха от града и поеха по тясно, но асфалтирано пътче между редове с лозя, от време на време преминаваха край малки и кокетни къщички.

След малко в далечината се показа и морето.

— Виждаш ли тази виличка вдясно, още 200–300 метра и сме там. Това е моето местенце, оставил съм нарочно портата отворена, та да влезеш направо в двора!

Асфалтът отстъпи място на чакъла и пътчето закриволичи към постройката.

Паркираха колата, слязоха и гордият собственик тръгна да ги развежда наоколо.

Само един поглед им бе достатъчен да разберат, че изборът му наистина го бива.

Теренът терасовидно се спускаше към морето, къщата беше в средата на имота, а вляво от нея, но чак до оградата белееше малко бунгало. Целият двор бе заграден с як бетонен пояс, от който през 2–3 метра стърчаха метални тръби, а за тях беше заварена оградата. Сякаш това не стигаше, а и над нея бе навита на гъсто бодлива тел, опасваща целия терен, нещо подобно на оградата, построена на границата с Турция заради бежанците.

Монтирани на високи пилони, на всеки ъгъл се различаваше по една камера и по един голям прожектор, насочени в определени посоки.

Задният край на двора, този, който не гледаше към морето, бе засаден с иглолистни вечнозелени дръвчета, вече по 5–6 метра високи, които образуваха импровизирана зелена стена, предвидена като бариера за вятъра.

Пред тях цялата ширина на двора бе заградена с метална мрежа, висока колкото оградата. Вътре в пространството важно се разхождаха два щрауса, до тях лежаха няколко токачки и пауни. В най-далечния край на заграждението три сърнички плахо наблюдаваха гостите.

— Командо, ти не спомена нищо за този зоокът, страхотен е.

— Той е наследство от предишните собственици. Не ти казах, защото мислех да го премахна, но си промених мнението и го оставих. Сега като вляза вътре, всички животинки идват при мен да ги милвам и да ги храня, мога да стоя с часове при тях.

— Как, и сърните ли?

— И те, дори с мъжкия си играем, все дебне да те блъсне с рогцата си.

— А там вътре виждам, че има още едно помещение.

— Да, то е заградено с мрежа и отгоре. Вътре съжителстват каквито птици се сетиш — гълъби, гугутки, фазани, пъдпъдъци, яребици и много видове пойни. Имаше и кеклици, но ги пуснах на свобода, защото мъжките тормозеха всички останали видове. Сега сутрин си като на концерт, всяко се надвиква с другите.

— На дъщеря ми тук много щеше да й хареса, тя беше луда по тези беззащитни създания. Добре е, че не си го демонтирал, виж колко е красиво. А тези дървета отзад навярно пазят от слънцето?

— Да, от сутрин до вечер е засенчено, спират и вятъра. Сега не може да го видиш, но в двора има и таралеж, той обаче излиза само нощем. Когато се нанесох тук-таме се мяркаха и змии, но сега заради Ежко няма ни една. Ако си търпелив и се вглеждаш внимателно под храстите може да попаднеш и на двете ми костенурки — Том и Джери. Те пък се хранят с меки плодове и зеленчуци, а зимата се заравят в почвата. А бе, цяла менажерия е.

— Направо е върхът! А не се ли боиш от природозащитниците, доколкото знам костенурките са защитен вид?

— Ти нали вече добре ме познаваш, мислиш ли, че точно от тях ще изпитвам страх? Те нека първо помислят как да оправят хората, а после да се занимават с животните. А и не ги виждам как ще влязат тук, та да проверяват.

— Много ми харесва, ако съм на твое място, все вътре в заграждението ще стоя.

— Така и правя, отделям им часове от времето си.

Полюбуваха се още малко на тази съхранена частичка от природата и продължиха обиколката.

Минаха покрай три реда лозички и малка зеленчукова градинка и изведнъж пред очите им изникна водната шир. Отпред, в ниското, се виждаше морето, беше много далеч, но и от тук чуваха как вълните с грохот се разбиват в брега.

Въобще цареше пълна идилия, мястото беше прекрасно.

— Командо, как успя да намериш това бижу и то само за стотина хиляди лева?

— Наистина извадих късмет, но трябва да знаеш, че и много ремонти направих. Знаеш, че съм маниак на тема сигурност, затова са тези огради и камери, тук шетат доста цигани и не искам да ги улеснявам. Всяка камера припокрива другата, а отзад по стволовете на боровете има монтирани още няколко. Сървърът е скрит на тайно място и записите с кадрите се съхраняват там цял месец, ако нещо стане, мога на бавни обороти да проследя всичко. Но вие още нищо не сте видели.

— Как да не сме, аз съм истински впечатлен.

— Като влезем в къщата ще разберете какво имам предвид.

Гостите бавно обиколиха целия двор, наистина за всичко беше помислено. Зад сградата, под широк навес, бяха наредени уреди за фитнес, лост и висилка, а от високо дърво висеше дебело въже, навярно приятелят им продължаваше сериозно да тренира. В съседство, в друго заградено пространство се виждаше барбекю на дървени въглища и огромна маса, обградена от пейки, а до тях, полюшван от вятъра висеше стар хамак, също наследство от старите собственици.

Самата къща бе на един етаж, но просторна, а таванът бе повдигнат и се образуваше огромно подпокривно пространство, по всяка вероятност за спалните помещения. Там пък цялата източна стена, гледаща към морето, бе от стъкло.

Върху гаража, долепен до къщата, бе монтиран красив парапет и през малка врата в стената на жилищната сграда се излизаше на тази импровизирана тераса, обзаведена с пълен комплект ратанови мебели.

От къщата до бялото бунгало водеше бетонна пътека с налепени отгоре каменни плочи, а покрай нея растяха два реда влакнести юки, от тези, които понякога цъфтяха, въобще личеше, че всеки сантиметър пространство бе рационално използван. Но какво се чудеха, при тези цени на имотите така и трябваше да бъде.

Разгледаха двора и усмихнатия им домакин ги поведе към къщата. Когато влязоха започна да обяснява.

— Целият етаж е едно помещение, аз съм сам човек и много стаи не ми трябват. Това там е кухнята, с барплот е отделена от трапезарията, а тази декоративна дървена решетка ги отделя от хола. В ъгъла има баня, тоалетна и перално помещение, килер за провизии и дрешник.

— Отоплението?

— Целият първи етаж отоплявам с камина с водна риза от 28 киловата, ще ме прощаваш, но взех идеята от твоята вила. Тук зимата не е така студена като при вас, можех да мина и с климатици, но какво по-хубаво от живия огън. Сега с тази камина имам винаги топла вода и благодарение на радиаторите цялата къща е топла.

— А лятото, когато не палиш огън, как си подгряваш водата в бойлера?

— Той е на ток, но освен това горе на покрива имам соларен панел, който върши чудесна работа.

— Ясно!

— Ето това е холът, тук си посрещам гостите.

Холът бе най-широкото помещение, заето от голям кожен диван и фотьойли, пред тях хубава резбована маса допълваше интериора, а на далечната стена бе монтиран огромен телевизор, най-малко 48 инча. Виждаше се още маркова стереоуредба и няколко тонколони, Иво предположи, че е система за домашно кино.

— Преди да се качим горе искам да ви покажа още нещо, никой друг, освен мен не знае за него.

Техният домакин ги поведе към ъгъла, където леко килната настрана стоеше подвижна стъклена масичка, пълна с бутилки алкохол.

— Още преди да наредим теракота, накарах строителите да изкопаят в земята малка стая — 3 на 3 метра, казах им, че ми е нужна за изба. Тук, под масичката има капак, който почти не се вижда, отмества се по релси и можеш да слезеш долу.

— Скривалище значи, умно си се сетил!

— Там съм заредил с консерви и минерална вода, стигат да изкараш и седмица, периодично ги подменям с пресни, а старите консумирам или дарявам на една църква. От стаичката до бунгалото, което видяхте в двора, води подземен тунел, тази бетонна пътека, минаваща през градината е таванът на тунела. В бунгалото държа разни инструменти и дърва за огрев, но ако някога ми се наложи, мога да се измъкна незабелязано от къщи или обратното — да се върна тук, нали видяхте, че е точно до оградата.

Робинзон закима важно с глава.

— Осигурил си си път за тайна евакуация.

— Сигурно никога няма да имам нужда от толкова екстремни действия, но искам да съм подготвен, това, което вършим с вас създава много врагове. Долу също имам малък телевизор, за да следя новините, а тока си осигурявам с ЮПиЕс и акумулатори. Освен това има независима връзка с интернет и някои други шпионски хитринки. Оттам мога да наблюдавам камерите и винаги знам какво става в двора, в къщата и на пътя пред нея.

— Добре си се сетил, идеално си го измислил. На горния етаж какво е разположението?

— Две спални, баня, тоалетна и терасата. Когато сутрин видя през стъклената стена летящите чайки и морето, не мога да повярвам, че съм такъв късметлия, но и за миг не забравям, че всичко дължа на теб, Иво.

— Е, ние понякога ще се възползваме от твоето гостоприемство и смятай, че сме квит. Хайде сега да се качим горе!

Красива вита стълба ги изведе до второто ниво.

— Ето тази спалня е за вас, аз спя в съседната, но ако на двама ви не е удобно в една стая, ще се настаня временно долу на дивана. А оттук се излиза на терасата, вижте само какъв изглед!

Наистина беше така, тук, от високото, морето изглеждаше сякаш по-близо, а отзад, на двайсетина метра естествената стена от боровете тихо шумеше от вятъра.

— Изчакай тук, взели сме ти малък подарък, сега ще го донеса!

Иво слезе до колата и се върна с телескопа, с общи усилия го сглобиха, монтираха го на триножника и го насочиха към морето.

— Хайде, ти си домакин и имаш честта първи да погледнеш през него!

Командо беше онемял от радост, обикаляше наоколо и не сваляше очи от подаръка. Приближи се до него, насочи го и настрои копчетата. След миг възхитен се обърна към тях и извика:

— Елате да видите, невероятно е, сякаш съм на палубата!

— Какво гледаш?

— Един кораб в далечината, почти на хоризонта.

Двамата гости знаеха отлично качествата на оптичния уред и не се изненадаха от реакцията на приятеля си. Мощта на лещите му отначало впечатляваше и тях, но вече му се бяха наситили.

— Радваме се, че ти харесва, а ще ти е и от полза. Ако го обърнеш към пътя, ще виждаш номерата на колите от два километра далечина и неканен гост трудно ще те изненада.

— С такъв съвършен апарат и луната мога да наблюдавам.

— Така си е, много е мощен.

Командо още дълго се въртя около устройството, насочваше го към корабите, четеше имената им и броеше моряците, едно малко момче с любимата си играчка.

Иво седна на един от ратановите столове да се полюбува и той на гледката, а Робинзон отиде до колата да донесе и своя подарък. Върна се, нарамил осоления бут, окачи го под стряхата на проветриво и сухо място и седна до момчетата си.

По едно време Командо се усети, че има гости, нежно намести капачките на окуляра и влезе в ролята на домакин. Донесе отдолу кафе, пепси и вино, после се присъедини към компанията.

Денят беше към края си, но топъл за сезона и на никой, при наличието на такава гледка не му се влизаше вътре. Решиха да оставят важните разговори за утре, заникъде не бързаха, а искаха и малко да се отпуснат. Нарязаха на тънко месо от бута, бавно похапваха и си говореха за незначителни работи. Седяха до тъмно, радостни, че най-после са се събрали. По някое време, вече изтощени от емоции се прибраха в къщата, взеха по един душ и си легнаха, искаха да са свежи и отпочинали за утрешния ден. Заслушаха се в непрестанния грохот на прибоя в далечината и изморени от напрегнатите часове и дългия път неусетно заспаха.