Бо Онест
Списъкът (14)

13

Командо пръв се бе събудил и приготвяше закуска за тримата. Беше решил да ги изненада и правеше палачинки, намазани с конфитюр от ягоди, те бяха любима част от менюто им. Освен това в едно глинено гърне бе смесил различни видове меса и зеленчуци, бе го запечатал с тесто и сега го печеше във фурната. Днес си тръгваше и по този начин се прощаваше с тях.

По някое време и приятелите му се разбудиха и един по един насядаха около масата.

— Добро утро, приятели, как спахте?

— Нормално, но ти си подранил!

— Нали ще пътувам, реших да е по хладното. Хайде сега, яжте палачинките и споделете харесват ли ви!

— Върховни са, май на раздяла искаш да ни поглезиш!

— Каква раздяла, в нашата малка България разстоянията не са проблем.

— Казвам така, защото свикнахме да сме заедно, а не, че си много далеч. Но което си е истина, истина е — ти ще ни липсваш. Без теб и в София нямаше да се оправим, твоето присъствие много улесни нещата.

— Важното е, че се справихме. Знаехме, че поемаме голям риск, но въпреки всичко отидохме и ги разбихме.

— Така си е, момчета, — намеси се и Робинзон — добре си паснахме тримата. Но сега долавям някаква тъга, а не трябва да е така, всички сме живи и здрави и няма повод да си разваляме настроението. А и като останем двамата с Иво вече няма да рискуваме толкова, ще плаваме в плиткото.

— Разбирам те, шефе, прав си, но сега ми се отваря друг проблем. Налага се да превозя голяма сума пари с колата и не ми се мисли какво ще стане, ако ме спрат за проверка.

— Да, рисковано е! Приготви си в жабката няколко яки пачки и ако има блокада, раздавай на всички, без да ти се свиди! Измисли някаква легенда защо бързаш и стриктно се придържай към нея!

— Така и ще направя! Дай един по-стар плик от спално бельо, мисля в него да натъпча парите!

— Най-добре ги сложи на пода зад предните седалки и нахвърляй стари дрехи отгоре!

— Точно така, — намеси се и Иво — а ако караш и по-бавно, предполагам, че всичко ще е наред.

Изсипаха неговия дял в една захабена цветна калъфка, пачките едва се побраха в нея. После му помогнаха да я занесе до автомобила си, качиха я и умело я покриха с дрехи и найлонови торбички, а най-отгоре хвърлиха един чифт миризливи маратонки.

— Мисля, че е добре, ако много не се задълбочават ще те вземат за обикновен турист.

— Дано, иначе язък за парите, че и за мен, защото ще се предам, няма заради едни хартийки да тръгна да стрелям по момчетата.

— Рискът е минимален, не виждам защо се притесняваш толкова. Карай си нормално и докато се усетиш ще си при Петя!

— Поздрави я от нас, кажи й, че есента ще се видим!

— Непременно! Е, хайде приятели, аз ще потеглям!

— Лек път, партньоре, когато пристигнеш се обади да кажеш как е минало!

— Разбира се, няма да ви държа в напрежение!

Прегърнаха се и той се качи в колата, запали двигателя и потегли, след малко се скри зад завоя. Караше бавно, още бе рано и движението не бе натоварено, но трябваше да внимава и да е нащрек. За всеки случай бе пъхнал заредения пистолет над сенника, искаше да му е под ръка, защото по пътя всичко можеше да се случи. Колата бързо гълташе километрите, скоро стигна и отмина Търново, по-нататък мярна и отбивката към селото на даскалицата.

— „Какво ли е станало с нея — помисли си той — ако разказите на съселяните й са били верни, вече може и да е починала. Какъв ужасен край, но пък и на ужасен човек. Е, ако си е отишла, лека й пръст, какво повече можеше да каже? Но не я съжаляваше, на земята лошите хора бяха останали с един по-малко“.

Пусна си тиха музика и след няколко минути забрави за нея, тя толкова го бе ощетила и такива неприятности му бе създала, че дори не заслужаваше мислите му. Прелетя край Попово и Провадия, а след известно време в далечината се показа Варна. Ето, почти стигна, до вилата оставаха още трийсетина километра. Нямаше търпение да види Петя и да я метне в леглото, сексапилното й тяло отдавна му липсваше. За парите бе решил първоначално да ги свали в подземието, а по-късно на спокойствие да намери подходящо и безопасно място, където да ги съхранява.

Взе телефона и набра номера на работодателя си, искаше да се чуе и с него.

— Здравейте г-н Буров, Командо ви безпокои!

— О, здравей! Радвам се, че се обади, днес или утре мислех аз да ти звъня.

— Защо, да не се е случило нещо?

— Да, имам проблеми с Братанов. Не знам как си го принудил да ми върне фирмата, но вече няколко пъти идва в офиса и ме заплашва.

— Това не е разговор за телефона, нека го оставим за след малко! Току-що се връщам от Балкана, само ще си оставя багажа и ще се видим.

— Добре, Командо, в офиса съм! Знаех си, че винаги мога да разчитам на тебе.

„Златен беше бодигардът му, добре, че работеше за него. Преди да се видят неприятностите го следваха като послушно куче, а сега проблемите се решаваха като с магическа пръчка.“

Дотук с бляновете му за Петя и нещата, които бе замислил да й стори, в момента шефът беше по-важен. Отби по познатия път между лозята и мигом забрави за всичките си проблеми. Прибираше се в собствения си дом и при любимата жена, другото оставаше на заден план. Отдалеч видя огромната перка на ветрогенератора, въпреки съвсем лекия ветрец тя и сега се въртеше и пълнеше акумулаторите в мазето му с електроенергия. Ето я и къщата му, преустроена по негови планове и пълна с екстри и секрети, част от които знаеше само той. Спря колата в двора и животинките от зоокъта веднага го усетиха, оттам се надигна невъобразима врява. Още като паркира, телефонира на приятелите си, успокои ги, че вече си е вкъщи, после слезе от автомобила. Навярно Петя я нямаше, иначе досега щеше да е излязла да го посрещне. Той започна да разтоварва багажа, но парите остави в колата, трябваше да се увери, че е сам. Отключи си, влезе и обходи стаите, после отмести пердето и натисна едно скрито копче, което включваше и изключваше камерите вътре. Сега му трябваше дискретност и той ги дезактивира, не искаше след това някой да прегледа записите и да разбере къде е сложил цялото си богатство. Отмести барчето и отвори капака на пода, в подземието осветлението автоматично се включи. Върна се до колата и нарами вързопа, тежък беше мамицата му, но трябваше да го внесе и да го скрие. Бързаше за срещата с Буров, затова направо го пусна в отвора, върна капака на мястото и отново премести шкафчето. Ето готово, парите вече бяха на сигурно място, сега бе по-богат с три милиона и половина. Активира отново камерите, заключи и подкара към офиса.

— Ето ме и мен шефе, разбрах, че сте разстроен и веднага дойдох!

— Командо, добре дошъл! Нямаше да си позволя да ти прекъсвам почивката, но бившият ми съдружник вече два пъти идва при мен и настоява отново да си получи своя дял. Сега всичко е на мое име и не виждам основание да му правя подобни подаръци, още повече че веднъж той вече ме ограби.

— Спокойно шефе, ще оправим работата! Вече съм тук и няма да има проблеми, още утре ще се срещна и ще поговоря с него.

— Всъщност ти как успя да го убедиш, че не е прав, при нотариуса ми се видя, че е много уплашен?

— По-добре да не знаете шефе, но важното е, че подходът ми даде резултат. Искам да ви припомня, че до септември съм все още в отпуск, сега ще оправя работата с Братанов и известно време няма да се виждаме. В къщата ми е лудница, защото правих някои подобрения и трябва време, докато я вкарам в ред.

— Разбирам те напълно, знам какво е след ремонт. Виж се с оня наглец и му кажи повече да не припарва тук, а после почивай!

— Ще се погрижа, вие не се притеснявайте! Тези дни ще ви се обадя да ви информирам какво съм постигнал.

Сбогуваха се и той отново се прибра вкъщи. И без това бе обещал на приятелите си да очисти копелето и щеше да го стори, само трябваше да реши как. В къщата му не ставаше, той живееше в затворен комплекс с охрана, камери и бдителни съседи и без помощта на Иво и Робинзон там нямаше да се справи. Виж го ти мошеникът, не стига, че тогава му подариха няколко седмици живот, а сега бе тръгнал да заплашва Буров и да си иска парите. Крайно неприятен тип, като видя какво се случи със съучастниците му, вместо да се покрие завинаги, помисли, че е недосегаем, повярва, че като върна откраднатото всичко е отминало. Толкова ли бе сляп за собствените си недостатъци? Не става така, мой човек, каквото си надробил, това ще сърбаш!

Най-добре щеше да направи ако го удари пред училището, ще изчака да изпрати децата и ще го освитка. Малко неподходящо място за убийство, но друго решение не виждаше, оня никъде не излизаше и не му оставяше друга възможност. Прехвърли няколко варианта и отново се убеди, че най-удачно е да го причака там, тогава ще може да се приближи достатъчно. Само че как щеше да го извърши? С нож беше изключено, кръвта можеше да стресира и възрастен индивид, какво да кажем за невръстни ученици? В бивша Югославия се бе нагледал на убийства с нож, тялото на зрял човек съдържа половин кофа кръв, която, ако засегнеш главна артерия се излива за секунди. С гарота можеше и да стане, така нареченото испанско мюи бе безшумно и действаше безотказно, стоманената тел не оставяше никакви шансове на жертвата. Ако го притиснеше натясно или се озовеше зад гърба му, щеше да се получи. От различни източници бе чувал, че удушените обикновено се изпускат в гащите и оплескват всичко наоколо, но в такива екстремни ситуации това се очакваше. Не можеше да каже, че е силно впечатлен от Братанов, той напълно заслужаваше такава смърт. А дали да не използва единия от пистолетите, така щеше да стане най-чисто? Но изникваше друг проблем, огнестрелните оръжия издават шум, гърмежът щеше да привлече вниманието на другите родители. Тогава се сети как в Камбоджа Алексей, руснак от неговия отряд заглушаваше изстрелите. Една нощ нападнаха пост на червените кхмери и Командо дори не разбра, че руснакът е стрелял, не чу нищо, а на тази мисия със заглушители не разполагаха. Когато се върнаха в лагера притисна боеца и той му сподели тайната си, показа му как от три пластмасови бутилки си е измайсторил потискащо шума устройство. Много години бяха минали оттогава, но той си спомняше достатъчно, ако опиташе можеше и да се справи. Отиде при контейнерите за смет и извади десетина шишета от „Кока кола“, все по един литър. Работниците, които монтираха соларните системи ги бяха изхвърлили и сега те щяха да му свършат добра работа. Сряза с назъбен нож три бутилки на една трета от дължината им като запазваше тази част с гърлото, другото изхвърляше. После напъха срязаните бутилки една в друга, по този начин отворите за капачките образуваха една права линия и погледът му свободно минаваше от край до край. Стегна ги с тиксо, за да не се разместят и пъхна дулото на пистолета в гърлото на първата. За да не се клати и да не се налага постоянно да го крепи с ръка той затегна с тиксо цялото импровизирано устройство към цевта като внимаваше пътят на куршума да минава и през трите отвора по права линия. Получи се някакво подобие на заглушителя на Алексей, само дето при него бутилките не бяха от „Кока кола“, а от някакво местно безалкохолно. Огледа творението си и отиде в бараката за дърва да се убеди доколко е успял да постигне нещо. През прозорчето насочи оръжието си навън към безбрежното море и колебливо натисна спусъка, очакваше да чуе оглушителния трясък на изстрела. Откатът му надигна ръката, но почти нищо не се чу, само тракането на затвора и нещо като кихане. Леле, мале, наистина се получаваше. Имаше шум, разбира се, но по-скоро като от удар с тупалка по килим, а не оня рязък гръм, който издават реактивните самолети и гръмотевиците. Стреля пак, и пак, докато изпразни пълнителя и всеки път се убеждаваше, че руснакът е бил гениален в хрумването си. Върна се в къщата и изразходи почти цялата ролка тиксо, но така облепи всичко, че вече нямаше начин нещо да се размести. Отново зареди пълнителя, провери има ли куршум в цевта и отнесе готовото оръжие в подземието. Влезе в банята, пусна водата и през прозорчето видя как колата на Петя паркира в двора. Явно тя също бе видяла неговата, на бегом влетя в къщата и първо провери стаите, а после нахлу в банята.

Няма да навлизам в подробности, читателите сигурно се досещат какво последва, но по някое време дори пилонът на генератора опасно се разклати, дотолкова двамата се бяха отдали на страстите си. Тази вечер останаха в леглото и не излизаха никъде, до късно през нощта си разказваха за отминалите дни и какво им се бе случило. Всъщност говореше повече тя и по-добре, защото той изпитваше чувство за вина, че се налага понякога да я лъже. Но нямаше как, те не бяха мистър и мисис Смит и истината щеше да се отрази пагубно на бъдещите им отношения.

— Скъпа, утре рано се налага да изляза, Буров ме вика!

— Ходи си, аз сигурно ще спя до обед! После какво ще правиш?

— Щом ще си тук, когато се видя с него веднага ще си дойда, имаме много да си говорим.

Тя закачливо го погледна:

— Да не е за това, за което си мисля?

— Ако си телепат — да! Хайде сега да поспим, че в шест часа трябва да съм на крак!

На зазоряване той тихо се измъкна от леглото и слезе долу. Направи си кафе и се разрови по чекмеджетата, тук някъде имаше гумени ръкавици и черна вакса за обувки. Сложи в една чанта зимна шапка и тъмни очила, после добави един анцуг и шишенце с нафта. От тоалетното шкафче извади гел за коса, с него намаза лицето си и след секунди кожата му се изопна като барабан. Погледна се в огледалото и видяното му хареса, от гела физиономията му коренно се бе променила, а очилата и шапката допълнително щяха да допълнят измамата. През нощта, когато Петя заспа той окончателно реши как ще свърши работата, сега само следваше плана. В такива ситуации винаги нещо може да се обърка, затова е добре да имаш няколко резервни варианта. Накрая облече стари и размъкнати дрехи, които смяташе после да изгори и обу удобни маратонки, защото можеше да се наложи и да бяга. Съвременните криминалистични технологии много бяха напреднали и трябваше да е максимално предпазлив, сега от един захвърлен фас определяха ДНК-то на пушача, същото се получаваше ако на местопрестъплението разследващите откриеха някакви телесни материали, дори влакна от дрехи.

Накрая слезе в подземието за пистолета, но заедно със съчленените бутилки той бе станал дълъг и твърде неудобен за носене, затова го уви с дебел картон и пъхна получения цилиндър в чантата. Погледна си часовника и видя, че времето напредва, след 40 минути училището отваряше врати. Разбърза се, излезе на двора и погледна към прозореца на спалнята да не би Петя да гледа, но след снощните гимнастики тя едва ли щеше да стане преди 10 часа. Качи се в колата и тихо потегли, бе дал дума пред приятелите си и не мислеше да се отмята. Последните часове от живота на Братанов изтичаха! Освен това изпълняваше и професионалните си задължения, този човек открито заплашваше неговия работодател, а неговата работа като шеф на охраната бе да го защитава на всяка цена.

По пътя отби в лозята, слезе от колата и с ваксата за обувки преправи регистрационните номера, по центъра няколко камери неминуемо щяха да го засекат и той искаше да се подсигури. Тази хитринка вече на няколко пъти я бяха използвали и вършеше добра работа, досега неизменно им бе помагала. Удовлетворен от постигнатото той подкара към града, беше се съсредоточил и мислено се подготвяше за най-важната и рискова част от плана.

Скоро стигна до училището, където децата на измамника получаваха знания и го обиколи няколко пъти, за да избере място, където да остави колата. Заради евентуалните очевидци трябваше да е по-далеч, но не чак толкова, че да губи време после и да я търси. Паркира между две сгради, сложи си очилата, нахлупи шапката и слезе. Леко накуцваше, от уроците на Робинзон знаеше, че малките подробности са важни, защото хората запомнят точно тези неща. Скоро видя входа на гимназията, пресече на отсрещния тротоар и притихна под дърветата. Първите коли с родители и ученици вече пристигаха, децата тичаха към входа и никой не обръщаше внимание на самотния човек, почиващ отсреща.

„Дано не съм го изтървал — помисли си Командо, — ако ги е докарал по-рано ще се наложи утре пак да идвам, но имам само няколко възможни дни, скоро започва и ваканцията. Тогава трябва да чакам до септември, а оня кой знае колко поразии щеше да сътвори дотогава“.

Както се бе замислил видя познатия автомобил, който тъкмо взе завоя откъм Руската църква. Наглецът пристигаше, сега щеше да остави децата и да потегли, предстояха секундите, в които чакащият го убиец трябваше да избере най-подходящия момент. За негово успокоение Братанов го улесни неимоверно, когато спря колата пред входа той слезе от нея и поведе синовете си към двора, без да я заключва, явно искаше да ги изпрати десетина метра и затова не се притесняваше от крадци. Командо изчака групичката да се отдалечи, огледа се и с нехайна походка се приближи до колата. И други превозни средства пристигаха и тръгваха, всеки бързаше занякъде и никой не му обърна внимание. Той отвори тихо задната врата, хвърли последен поглед към жертвата си и се вмъкна вътре. Това беше, сега само му оставаше да чака. Извади пистолета от чантата, зареди го и легна на постелката зад предните седалки, стъклата бяха затъмнени и когато се качваше, шофьорът надали щеше да го усети. В този момент предната врата се отвори, Братанов се вмъкна вътре, позабави се малко и стартира двигателя. Колата плавно потегли и Командо реши да изчака, не искаше да убива човека точно пред училището на децата му. Всъщност той нямаше да липсва на никого, бившата му съпруга изобщо не разговаряше с него, а заради особеностите на характера си и пословичната дребнавост той нямаше и приятели. Вече бе и беден, ако изключим луксозното му жилище и хубавия автомобил свободни пари надали имаше, така че и децата му нямаха особена полза от него. Командо беше решил за в бъдеще да помоли Буров да подпомогне финансово синовете му, шефът му обичаше справедливите каузи и щеше де се съгласи. Огледа за последно пистолета, искаше да се увери, че заглушителят не се е разместил и тихо се изправи. С периферното си зрение видя, че колата наближава първото кръстовище и ще спре на светофара, получаваше се идеално, иначе с мъртъв шофьор щяха да катастрофират. Когато автомобилът се подреди на опашката и спря, той доближи дулото до тила на жертвата си и натисна спусъка, пистолетът подскочи в ръката му. Качествената тапицерия пое голяма част от звука, който се чу въпреки заглушителя, но и уличният шум бе толкова силен, че едва ли някой в съседните автомобили разбра нещо. Нямаше смисъл да му говори разни прощални глупости от рода на „Много поздрави от Буров“ — това ставаше само по филмите. Мярна в огледалото угасващите му очи, оня се килна напред и увисна на коланите, но Командо за всеки случай стреля още веднъж. Тялото повече не мръдна, от това близко разстояние и с този калибър Братанов просто нямаше как да не е мъртъв. Отново прибра оръжието в чантата, отвори си вратата и излезе, след малко множеството по тротоара го погълна.

Закуцука към колата си размахвайки чантата, досущ като пенсионер, тръгнал на ранни покупки. Откъм булеварда още нищо не се чуваше, но това нямаше да продължи дълго, скоро разгневените шофьори щяха да открият трупа. Ето, колата му се показа отсреща, той се приближи и се качи. Огледа се в огледалото, търсеше някакви следи от кръв по лицето, но закономерно не откри такива, посоката на изстрела бе напред и по себе си нямаше никакви доказателства за това, което току-що бе извършил.

По заобиколни пътчета подкара към вилата, засега замисълът успяваше и той пристъпи към подробностите. Отби и спря в средата на Аспаруховия мост, напъха отново пистолета в картонения цилиндър и като изтича до парапета го засили надолу към дълбоките води, като едва не уцели един любопитен гларус. По оръжието нямаше отпечатъци и дори след време да го намереха с водолази, риск за него не съществуваше. Проследи с поглед полета на най-горещото доказателство докрай, върна се в колата и я подкара. Когато навлезе между лозята отново отби, взе чантата и навлезе навътре между редовете, очакваше го една последна задача. Смъкна ръкавиците, очилата и шапката, съблече всички дрехи, събу и маратонките. Натрупа всичко накуп, разля нафтата отгоре и я запали, после облече резервния анцуг. Остана бос, но това не го притесняваше, сега важното беше, че всички улики водещи към него вече не съществуваха. Разбърка горящата купчина и изчака огънят окончателно да изгасне, после разпиля пепелта наоколо. Това беше! Изчисти номерата и подкара към къщата си, след десетина минути бе в банята. Къпа се продължително, няколко пъти търка ръцете си до лактите с различни препарати, накрая ги обля с разредена във вода белина. Правеше това, защото въпреки ръкавиците, от изстрелите винаги остават барутни частици по кожата и при една навременна проверка могат да се открият. Когато реши, че е готов, облече домашния си халат, направи една голяма кана с кафе и почука на спалнята:

— Хайде слънчице, ставай, кафето те чака!