Бо Онест
Списъкът (10)

9

Седмицата преваляше, вече бе четвъртък и Асен най-после се обади.

— Бате Иво, след един час ще бъда на същото място, откъдето ме взе предния път. Свободен ли си да дойдеш да ме прибереш, че нося повече багаж?

— Разбира се, моето момче, чакай ме там!

Веднага съобщи радостната новина на двамата си приятели, вече всички бяха започнали да се притесняват от мълчанието му, все пак цялата операция зависеше от него. Робинзон шумно въздъхна и прегърна Командо, нещата отново потръгваха.

— Хайде, дано всичко да е изпълнил! Бях си дал срок още един ден да го чакаме и след това трябваше да измислям нов план.

— Е, по-добре късно, отколкото никога! Важното е, че се обади и съвсем скоро ще ви го доведа, а какво е свършил ще чуем лично от него.

Иво набързо се облече, изчака да наближи уреченият час и подкара към мястото на срещата. Предишния път го взе от площад „Народно събрание“, сега момчето каза, че пак ще е на същото място и той не се лута дълго. Още отдалеч го видя застанал до пешеходната пътека да се оглежда неспокойно, погледът му търсеше познатия автомобил. Плавно спря до него, отвори му вратата и го изчака да натовари две претъпкани чанти.

— Добре си ни дошъл отново Асенчо, когато се обади всички много се зарадвахме!

— Твоят приятел бая ме затрудни с тези полицейски униформи, точно заради тях се наложи да чакам толкова. Доставиха ми ги едва тази сутрин и веднага тръгнах насам, само се молех докато те чакам някой патрул да не ми направи проверка на багажа, че загивах. Другите неща от поръчката също са в наличност, тях с братовчеда ги измайсторихме за два дни.

— Искаш да ми кажеш, че всичко, което ти поръча Робинзон е тук, така ли?

— Точно така! Чертежът му е изпълнен, той беше най-лесната част, а за телефона и тия реотанчета към него ходих при други хора, които разбират от такива работи.

— Плаща ли нещо?

— Засега с аверите съм на честна дума, но вие сте точни и знам, че ще се издължите.

— В това не се съмнявай, още сега в апартамента ще оправим сметките!

Докато разговаряха, неусетно стигнаха блока в „Младост“, разтовариха скъпоценните чанти и влязоха в жилището, където нетърпеливо ги очакваха.

— Здравейте, момчета, извинявам се за закъснението, но както казах и на бате Иво за някои от предметите изгубих повече време. Ето, тук са вашите поръчки.

Взеха чантите и влязоха в кухнята, там масата бе най-голяма и удобна. Командо започна да вади и да сортира нещата, които според Робинзон бяха ключови за изпълнението на тяхната задача. От по-големия сак извади две полицейски униформи, прилежно сгънати и дори увити в найлон, някой ръчно бе залепил лепенки с размера им върху пакетите. От другата чанта, вече много по-внимателно започна да измъква по-дребните, но също толкова важни предмети — три ловни патрона с едри сачми, един стар GSM „Nokia“, от който излизаха четири тънки кабелчета с различни цветове и пакетирана в отделна кутийка СИМ-карта за него. На етикетче върху кутийката с четлив почерк бе изписан номерът, на който отговаряше тази СИМ-карта, а отгоре му бе залепено тиксо случайно да не се изтрият цифрите.

— Телефонът нарочно е стар, но батерията е чисто нова, аз лично я сложих, за да не стават издънки — обади се Асен — СИМ-картата е непроследима и е добре да се сложи непосредствено преди това, което сте замислили.

— А ти досещаш ли се защо ще ни трябват тези неща?

— Той всеки нормален човек би се досетил, дори с минимални инженерни познания. Но аз не съм любопитен и не се меся в делата на другите, така, че от мен няма защо да се притеснявате.

— Така и трябва! Вече си наш човек и каквото и да видиш или чуеш нека си остава между нас! Но аз не виждам последния предмет, а той е най-важният за нашата работа.

— Ето го, в мен е! Него го нося отделно, че хванат ли ме с всичко накуп, десет години не ми мърдат. Аз нямам такива адвокати, които да изкарат, че нося всичко това, защото съм тръгнал за риба.

— Ако те претърсят, и в джоба ти да го намерят пак е същата работа.

— Така е, но докато тарашат чантите мога да избягам, а по улиците все ще го изхвърля в някои контейнер. С пренасянето поех голям риск, но важното е, че всичко свърши добре. Ето ти и последната джаджа!

Той извади от вътрешния си джоб метална тръба, дълга около 40 сантиметра, а точно в средата и се виждаше запоен дълъг винт за дърво, който стърчеше досущ като тирбушон. Робинзон я взе и внимателно я огледа от всички страни, после я остави на масата при другите компоненти.

— Асенчо, много съм доволен от теб, всичко си изпълнил перфектно. Казвай сега какво ти дължа и нека си оправим сметките!

— Униформите са най-скъпи, струват 2000 лева, защото трудно се намират, а всичко останало е още за 1000. Ако понадиш нещо и за изгубеното време смятай, че сме се оправили!

— Ето ти 5000 лева, надявам се да стигат, а лично на теб давам още 1000 като бонус, толкова съм доволен. Предполагам, че няма да се разсърдиш ако и в бъдеще търсим твоите специфични способности.

— С нетърпение ще чакам да ми се обадите, такива клиенти като вас, които не се пазарят, рядко се намират. Сега ще вървя, защото сигурно си имате лични разговори и ви пожелавам каквото и да сте замислили, да го приключите успешно!

— Благодарим ти! Всичко хубаво и поздрави бат Сали и семейството!

Изпратиха го до входа на блока и изчакаха да хване такси, а после се качиха в апартамента и нетърпеливо наобиколиха масата.

— Хайде шефе, казвай какво си замислил, че вече едва издържаме!

— Я първо премерете униформите да видим как ви стоят, че и те са важна част от плана!

Разопаковаха пакетите, вътре, освен панталони и куртки имаше още ризи, фуражки и кубинки.

— За всичко са помислили тези пичове, да им се чуди човек откъде се зареждат с толкова редки стоки.

— Не вярвам да са от пункт за химическо чистене, по-вероятно е да са обрали някоя влакова композиция.

— Сигурно е така, по новините постоянно съобщават за подобни кражби.

Те се облякоха и застанаха пред огледалото, дрехите долу-горе им стояха добре.

— Рапортувайте, майор Командо, как мина нарядът!

— Тъй вярно, г-н полковник, произшествия нямаше — отвърна другия и козирува, — но за тези дни се очакват най-малко двама убити.

— Ха така, момчета, репетирайте, че да няма после издънки! Хайде, елате сега да ви обясня задачите с повече подробности!

Насядаха на дивана и той започна:

— Ще ви разяснявам за всяко нещо поотделно, а ако има нещо неясно, питайте. До неделя има достатъчно време и ще преговорим всичко поне още десет пъти, затова сега няма да бъда толкова изчерпателен. Тази тръба, която прилича на тирбушон е от много здрава стомана, диаметърът на отвора и е около 18 мм., тоест колкото на ловна пушка 12 калибър. Дълга е 45 см. и представлява един вид цев, но вътре в средата е затапена здраво, точно там, където е запоен винта. Тази идея ми хрумна, когато видях, че нашите мишени винаги сядат един срещу друг в ресторанта, вече на два пъти се убеждаваме в това. Най-лесно ми беше да им подхвърля една маломощна бомба, предполагам, че Асен безпроблемно щеше да ми намери някоя самоделка, но в зала, претъпкана с невинни хора е недопустимо да детонираш експлозив. Навсякъде летят шрапнели и заради двама тъпака ще загинат още поне 15 човека. Тръбата е нещо друго, тя е опасна само за тези, които са пред двете дула.

— Ти нали каза, че цевта е една, това не значи ли, че и дулото е едно?

— Тръбата е една, но щом е затапена в средата ние ще я заредим и от двете страни, тогава ще стреля и напред и назад, схващаш ли?

— Вече да, дори се досещам какво си замислил.

— Значи така, разпечатваме тези три патрона, те са от картон и вадим заряда им. Всеки от тях съдържа по 9 едри сачми, които спокойно убиват диво прасе, за човек да не говорим и около 2 грама бездимен барут. За нашата работа и 2 патрона бяха достатъчни, но аз съм се презастраховал, така и барутът и сачмите ще са в повече и ефектът ще е опустошителен. И така, изсипваме половината барут в единия отвор на тръбата, затъпкваме го, прибавяме отгоре сачмите и запечатваме окончателно, може и с хартия. Повтаряме същата процедура и от другата страна и така нашето оръжие е готово. Дълго мислих как да го накараме да гръмне, защото това трябва да стане едва когато Попов и Вълев са заели местата си около масата. Едно време са използвали фитил, което в случая е неприложимо и затова реших да запалим барута дистанционно, а това ще стане с този GSM, който поръчах на нашия ромски доставчик. Както виждате, от него излизат 4 жици, но в краищата се събират по двойки, точно там е запоено по едно тънко телче от кантал, а той има това свойство, че при късо съединение се нагрява, става като реотан. Ние ще увием с изолирбанд телефона към тръбата, а канталът ще пъхнем в ето тези дупчици, те са специално пробити в стоманата и достигат до барута. Когато някой, в случая това ще бъда аз, позвъни на този номер, предизвиква късо съединение, канталът се нагрява и взривява барута, а той изстрелва сачмите. Сега ясно ли ви е?

— Гениална и проста идея, но дали телефонът няма да се раззвъни и те да го чуят?

— И какво от това, и да го чуят няма да имат време да реагират, всичко ще стане в рамките на две секунди.

— Давай нататък, че започнах да се обнадеждавам, тази идея като нищо ще проработи!

— Ако не се случи нещо непредвидено, например точно тогава операторът да няма покритие или барутът да се окаже некачествен, аз съм сигурен, че ще стане. Това е огромна мощ, разстоянието е малко и сачмите направо ще ги разфасоват.

— Доколкото разбирам ти искаш предварително да монтираме заредената тръба под масата, ясно е, че затова е запоен този винт.

— Точно така! Един от нас трябва да се пъхне под тяхната маса, да забие винта в плота от долна страна и да го завърти няколко пъти докато резбата захване, но накрая отворите на тръбата непременно трябва да сочат към столовете на двамата. В цялата задача това е най-трудния момент, защото монтажът ще отнеме поне минута и ние трябва да измислим начин как да го постигнем. След това е лесно, ние ще си седим вън в колата и когато недосегаемите дойдат и се настанят, аз ще позвъня. Това е!

— Наистина добре си го измислил и съм почти сигурен, че ще стане.

— Ще стане, разбира се, крайно време е да разкъсаме паяжината. Дори тази неделя да не дойдат или да седнат по различен начин все някога ще ги сварим неподготвени. Но не се заблуждавайте, когато ги убием ние ще им отмъстим, но нищо повече. Само след два-три месеца тази схема отново ще заработи, разбира се без някои от сега действащите лица. Дори сумата, която се надявам да откраднем в неделя, за тях е нищожна, представете си колко пъти този брониран автомобил е откарвал месечните отчисления в неизвестна посока и за годините каква огромна сума се е натрупала. Никой от кукловодите няма да е съгласен тази кокошка да спре да снася златните си яйца.

— Значи след като прикрепим твоето изобретение под масата напускаме ресторанта и чакаме навън. Те пристигат, настаняват се, ти набираш номера, а после…?

— После сигналът задейства телефона и батерията изпраща електрически импулс към нажежаемата жичка, която през дупчиците в стените на тръбата достига до барута. Това е нещо като древните пистолети-тъпканлии или топовете, само, че там е ставало с фитил или с кремък. От нашия импулс барутът се взривява и като с ловна пушка изстрелва сачмите в двете посоки, а според моите изчисления точно на това ниво ще се намират тлъстите кореми на двамата. След двата изстрела, които ще се слеят и ще прозвучат като един, столовете с телата ще се търкулнат назад, хората в залата ще се разпищят и де що има полицаи наоколо ще дотича с пълна скорост. Малко хора са посветени в далаверите им и в първия момент убийствата ще се приемат като посегателство към институциите, едва ли не като терористичен акт. Точно затова като настане суматохата и заприиждат първите полицейски коли ние ще задействаме втората част от нашия план.

— Робинзон, не ни карай да ти вадим думите с ченгел от устата, давай нататък!

— За днес ще ви разкрия още малко, защото прекалената информация понякога води до пропуски в общата картина. Вече казахме, че тримата сме вън в колата, но не ви разясних, че вие ще бъдете облечени в полицейските униформи. Ще изчакаме да дойдат две-три патрулки и дежурните да слязат, а според моите предвиждания те ще са много заети, дори малко в паника. В нашата страна рядко се случват такива ужасни неща и в подобни ситуации искаш или не искаш настъпва хаос, дори сред полицаите. Ще изчакаме да оставят някоя кола без надзор, а те тогава всичките ще са така и вие двамата най-спокойно се качвате в нея и отпрашвате към Панчарево. За там също съм съставил план, но ще ви го разясня в някои от следващите дни. Докато вие вилнеете в имението на Вълев аз ще обиколя с колата 4–5 редакции и ще предам флашките със записите, на когото трябва, обикновено вън има пощенски кутии за анонимни сигнали и мога да ги пусна и в тях. Има още нещо много важно, още тук в „Младост“ ще трябва с вакса да променим номерата на нашия автомобил, защото след това ще се организира мащабно издирване и всички камери около ресторанта и в съседните улички ще бъдат прегледани под микроскоп. При всички случаи ще ни запишат и когато проверят данните в масивите и разберат, че тези номера не съответстват, вече ще знаят каква марка е колата на атентаторите, но само толкова, а такива марки и цветове има с хиляди. Мина ми през ума дори да откраднем отнякъде автомобил за 4–5 часа и после да го върнем, но с това поемаме твърде голям риск. Както вече ви казах, аз ще разнеса флашките по редакциите и с това моите задължения приключват, остава само да паркирам някъде и да ви чакам, а най-добре това да е някъде около „Орлов мост“, че ни е на път за „Младост“. Когато вие приключите с вашата работа и докарате парите, ще ги прехвърлим при мен, а полицейската машина ще я зарежем там. В общи линии това е всичко, но подробностите са много важни, тези дни трябва да изчислим всичко минута по минута.

— Май не ни е за сефте да крадем полицейски автомобил, в Търново вече сме го правили.

— Те ще са в стрес и неподготвени за такава ситуация, когато се съберат на едно място 4–5 коли никой няма да види, че някоя от тях липсва. Докато забележат и се задействат ще мине поне час, а ние за това време почти ще сме приключили.

— Така е, но аз се надявам да установят липсата още по-късно, сега всичките им ведомствени автомобили са с GPS и в централата винаги знаят точно къде се намира всеки от тях. Трябва да сме максимално бързи, защото ако ни сгащят в Панчарево или още по-лошо, някъде по пътя с парите, наистина става напечено. После ще ни свържат и с убийствата, а дали ония са били бандити или не, законът е един — при умишлено убийство, доживотен затвор, никой няма да ти гледа, че народът ще е на наша страна и дори ще иска за извършеното с медали да ни наградят.

— Тогава нека тази вечер да направим копия на записите и да ги запечатаме в пликове, а утре можем подробно да уточним маршрутите до редакциите и до Панчарево. Ако трябва цял ден ще шофираме, но искам да ги научим наизуст!

— Точно така, тогава всяка минута ще е ценна и бързината ще е от съществено значение.

— А има и друго! Това са много пари, дори да са в едри банкноти, пак ще са няколко куфара. Служебните полицейски опели не са просторни, ще можем да поберем 7–8 и то ако са по-малки.

— За нас парите не са най-важното, дойдохме тук, за да убием двамата търговци на смърт. Ако толкова държахме на парите щяхме да откраднем микробус, тези на подвижните криминалистични лаборатории са достатъчно големи. При всички случаи, дори в гаражите на имението да оставим пари, държавата ще ги прибере в хазната и няма да са напълно изгубени, а и тогава общественият отзвук ще е толкова голям, че управляващите няма да смеят да ги откраднат.

— Пак ще ги свият, повярвай ми! Ами хайде тогава да използваме оставащото време за записите, че скоро и Валди ще си дойде, а утре зареждаме гориво и започваме да обикаляме улиците.

Така и направиха. Презастраховаха се и на шест флашки прехвърлиха разговорите между Попов и Вълев от ресторанта, прибавиха и разпита на Асенов в Х. от когото за пръв път научиха подробностите за цялата схема и участниците в нея. За всеки случай скриха едната флашка в апартамента, а останалите запечатаха в пликове и ги приготвиха за редакциите. След това от интернет извадиха адресите на по-независимите медии и начертаха груба карта с най-преките пътища между тях. Когато Робинзон тръгнеше да ги обикаля след убийствата, дори със светофарите и непредвидените закъснения един час би трябвало да му стигне да посети всичките и да се добере до „Орлов мост“, за да чака останалите от групата. Задачата на неговите ученици щеше да е по-сложна, те можеха да се забавят и повече, но щяха да държат постоянна връзка по телефоните на бат Сали. Поне теоретично изглеждаше, че за всичко са помислили, затова когато Валди си дойде се чувстваха готови, хапнаха набързо, погледаха малко телевизия и си легнаха навреме. На следващия ден им предстоеше няколкочасово шофиране по оживените софийски улици, запаметяване на трасетата и куп други неща, свързани с предстоящата им сложна неделна задача.

* * *

Тази вечер нашите съзаклятници си легнаха навреме, но на десетина километра от тях, в имението на Вълев кипеше оживена дейност. Зад затворените и заключени врати на гаражите той, депутатът Попов и още две момчета на негово подчинение брояха и пренареждаха парите в куфарите, защото скоро предстоеше трансфер. Тази събота и неделя последните двама пласьори щяха да докарат своите месечни приходи и понеделник или вторник общата сума можеше да потегли към своето предназначение. И двамата дилъри осъществяваха най-големите печалби, затова винаги се отчитаха последни, след всички останали. Мирко зареждаше сливенския регион, а там заради редица социални фактори повече от половината население здраво се друсаше и количествата наркотици, които той продаваше за един месец бяха в пъти повече, отколкото например в цялата Врачанска област. Въпреки че бе наполовина циганин той не мамеше при отчетите, вече си бе спечелил име на лоялен партньор и на два пъти в годината Главният го поощряваше с тлъсти бонуси. Вторият доставчик — Гроздан от Варна също ги радваше с големи отчисления, мрежата му от по-дребни разпространители бе обхванала цялото северно Черноморие и от митниците едва успяваха да задоволят поръчките му. Организацията бе купила двадесетина куфара „Самсонайт“ от по-големия размер, които постоянно бяха в обръщение, в София пристигаха пълни с пари, а после се зареждаха с дрога и поемаха за провинцията. От години всичко си вървеше перфектно като добре смазан механизъм и участниците в тази дейност вече вършеха всичко почти автоматично. Сега сортираха парите, обикновено едри банкноти и ги редяха в куфарите, винаги точно по милион и половина, по толкова успяваха да съберат без много да ги тъпчат. Бяха забранили на дилърите да им се отчитат в по-дребни банкноти от по 50 лева, но все пак измежду другите имаше и такива, тях направо отделяха настрана без изобщо да ги броят. Валутата също бе забранена, всеки път курсът беше различен и им отнемаше време да изчисляват стойностите в левове, освен това почти винаги между банкнотите намираха по няколко ментета.

Когато привършиха работата си минаваше полунощ, до стената зад бентлито на Вълев прилежно бяха подредени 6 куфара с общо 9 милиона лева, отделно бяха натъпкали два чувала с дребни банкноти, от които накрая всеки можеше да си вземе колкото пожелае, те бяха безотчетни. В събота и неделя Мирко и Гроздан също щяха да докарат своята месечна заработка и обикновено сумата набъбваше до 15-тина милиона, с леки отклонения според сезоните. Четиримата приключиха с работата си и седнаха в ъгъла на гаража около малка сгъваема рибарска масичка, а домакинът им извади бутилка уиски и щедро разля в чашите на всички.

— Момчета, за днес приключихме, вече можем да се почерпим. Янко, ако имаш някаква работа в неделя през нощта не идвай, тогава парите няма да са толкова много и лесно ще ги изброим!

— Ще видя, още не съм решил, но и да дойда само ще си пийвам от прекрасното ти уиски и ще ви правя компания.

— Да, уискито наистина е добро и щом ти харесва тези дни ще ти проводя един кашон. В събота и неделя нали ще се съберем да пийнем в Унгарския?

— Непременно! Напоследък в парламента е много напрегнато и човек от време на време трябва някак да разпуска. Ще видим, като отчетем сливналията и варненчето може и да отскочим до Лозенец, какво ще кажеш?

— Аз съм те поканил и ще отидем, когато пожелаеш. Все още е малко хладно за плаж, но кръчмите си работят.

— Така е, а нали искаше да ми покажеш и яхтата. Жените ще ги водим ли?

— Ти решаваш, от теб зависи. Но ако сме сами ще видиш с какво девойче ще те запозная, без сили ще те остави.

— Щом е така нашите благоверни няма да ги вземаме този път, тях може да ги заведем чак през отпуската.

Четиримата дружно се изсмяха, чукнаха се и отпиха, а домакинът им отиде за втора бутилка.

Отвън двамата пазачи безцелно обикаляха двора, те не знаеха с подробности за страничните занимания на шефа си, но бяха свикнали на периодичните посещения, на които често ставаха свидетели. Усещаха, че работата не е съвсем законна, защото им правеше впечатление постоянното движение на различни автомобили през портата, но заплатите им бяха повече от добри и предпочитаха много, много да не си врат носовете. Единият от време на време оправяше съпругата на Вълев, тя използваше думата утешаване, другият също й бе хвърлил око и очакваше скоро и на него да му се отвори парашутът, а какви ги вършеше работодателят им си бе негова работа. Честите му отсъствия и командировки посвоему радваха всички, и съпругата му, която едва го понасяше, и тях, защото тогава не си даваха много зор да пазят къщата. А и защо ли да се напрягат, кой би посмял да се ебава с висш началник от полицията? Всички си живееха безгрижно и спокойно, бдителността на охранителите никаква я нямаше и ако някой мислеше да се възползва от тези пропуски сега бе най-подходящият момент.

* * *

В петъчната сутрин пръв се събуди Командо, взе си един бърз душ и отиде в кухнята, където направи кафе за всички. Докато ги чакаше да дойдат се вгледа в магическия кръг нарисуван на вратата и няколко пъти изпълни ритуала, научен от Робинзон. Не можеше да разбере дали си внушава, но наистина усещаше, че след няколко повторения всичките му сетива чувствително се изостряха. Досега менторът им каквото бе казал винаги излизаше вярно и нямаше причина да се съмнява в думите му. Снощи, когато си легна опита пак според неговата теория да си припомни по ред всичко, което бе вършил през деня и на втората минута заспа, дори не си спомняше докъде стигна в спомените си. Щом този така наречен автогенен тренинг вършеше работа, значи и свойствата на кръга не бяха измислица. Реши като се прибере във Варна и той да си нарисува тази фигура някъде и когато има време да релаксира, а можеше да го въведе като иновация и във фирмата на Буров, защо не? Вече беше шеф и можеше да прилага нововъведения, нали затова му плащаха. Ето ти една рационализация за повишаване на производителността! Чу шум в коридора, приятелите му се бяха събудили и скоро щяха да дойдат.

— Добро утро, Командо! О, кафето е готово, рано си станал.

— Естествено, аз дори пия второ. Добре ли спахте?

— Аз да, а и за Робинзон съм сигурен, на него нищо не може да му наруши спокойствието.

— Тогава нека да закусим и малко да се повозим, за днес само това сме планирали!

— Ще вземем само едната кола, така и тримата ще запаметяваме едно и също.

Закусиха, натовариха се в колата на Командо и още на първата бензиностанция напълниха резервоара догоре, предстоеше им голямо обикаляне и искаха да са подсигурени. Извадиха картата и започнаха да обикалят редакциите, брояха светофарите, отбелязваха си пешеходните пътеки, а отзад Робинзон засичаше времето и чертаеше някакво подобие на карта. После зад волана седна самият той и няколко пъти мина по маршрута, след два-три часа всички знаеха наизуст дори завоите. Починаха в една закусвалня и се отправиха към Унгарския ресторант, там пък Командо зае шофьорското място и с помощта на GPS-а подкара по булеварда, по който бе проследил полицейската кола още първата неделя. В началото беше трудно, с времето спомените му бяха избледнели, но с помощта на навигацията се справиха, криво-ляво стигнаха до Панчарево и спряха на едно по-високо място.

— Ето я къщата, в края на улицата! Те влязоха през оная автоматична порта, забавиха се двайсетина минути и си тръгнаха.

— От записа знаем, че разтоварват парите в гаража, но оттук виждаме, че те са два.

— Да, навярно и съпругата му има кола.

— Когато в неделя влезете ще се наложи да проверите и двата, още една загуба на ценно време.

— Няма как, хубавите работи не стават лесно. Но виждам, че единият е по-голям и предполагам, че този е на Вълев, там ще са парите.

— Логично е, първо него отворете!

От мястото си огледаха целия периметър, като на длан виждаха двора и постройките в него.

— Ето я и съпругата му, но какво виждам? Май се натиска с единия пазач.

Иво не познаваше госпожата, но въпреки това й съчувстваше.

— То си е нормално! Мъжът й е като лоена топка и сигурно отдавна я отвращава. Но това е орисията на хубавата жена, която се омъжва заради пари и власт, след няколко месеца изневерите стават ежедневие.

— Момчета, нахвърляйте един бърз чертеж, че може да е тъмно тогава!

— Ако ги гръмнем в неделя вечерта 100% ще е тъмно, докато откраднем кола и докато се придвижим ще стане поне 22 часа.

— Затова ти казвам, нахвърляй си една карта и отбележи подробностите на нея — разположение, метри, такива неща!

— Тези ролетни врати как се отварят?

— По моите планове главната порта ще ви я отворят отвътре и в двора ще влезете без проблем, но с гаражните врати трябва сами да се справите. Доколкото знам при тях е трудно с първите двайсетина сантиметра, а после сами се навиват нагоре.

— Значи ще ни трябва и лост да ги повдигнем, помни довечера да поръчам един на Валди, в сервиза не може да нямат нещо подходящо!

— Ако сме видели всичко важно време е да се изнасяме, че вече правим впечатление. Днес ще минем оттук поне още три пъти, тогава ще обърнем внимание на по-дребните детайли. Иво, седни сега ти зад волана, все още не знаем кой ще шофира в неделя!

Подкараха и минаха по същия маршрут още 3–4 пъти, при всеки курс запаметяваха различни подробности. В късния следобед приеха, че са готови, купиха една кутия вакса за обувки и капнали от умора се прибраха в апартамента. Едва днес се убедиха колко изморително е да си шофьор от градския транспорт, особено в голям град, вече с други очи щяха да гледат на хората с тази професия. Насядаха около любимата си маса в кухнята, Робинзон се прокашля и им заговори:

— Момчета, това беше, поне теоретично сме подготвени за неделя. Предлагам ви малко да отдъхнем, нека тази вечер изведем нашия любезен домакин на ресторант, а утре да изпълним и желанието на Иво като посетим Зоологическата градина. Утре е събота, там на спокойствие ще ви кажа с пълни подробности как ще стане цялата работа и в неделя вечерта действаме.

— Амин, — прекръсти се Командо — дано всичко да мине както трябва и да се махаме оттук, моето местенце на морето започна вече да ми липсва.

— Остава ни още малко до края, само няколко дни. Имаме едно последно ходене до Унгарския да монтираме устройството и после всеки ще се заеме със задачите си. Но ти не забравяй, че във Варна имаш една последна мисия, достатъчно допълнително време дадохме на Братанов.

— Той е моя грижа, само дано не се е покрил някъде в чужбина!

— Не вярвам, оставихме го без пари и няма бъдеще извън границата. По-вероятно е отново да замисля някоя далавера, той е умен, а светът е пълен с балъци.

— Нека да се прибера при Петя и като минат няколко дни ще го издиря. Всъщност той е последен от списъка, нали?

— Ако оправим Попов и Вълев, да, ти ще имаш честта да го закриеш.

— Имайте ми доверие! Когато се разделим няма да минат и 10 дни и ще чуете скръбните вести.

— Така те искам, нека всички самозабравили се мошеници да са наясно, че няма как да останат ненаказани!

— Кога мислиш да посетим ресторанта за последно?

— Най-удачно е в неделя на обед. Ще отидем и тримата, ще обядваме и когато намерим сгоден момент някой от нас ще се пъхне под масата и ще завие винта.

— Тогава е добре да го направим след 14 часа, тогава хората са най-малко, а сервитьорите вече са изморени и не толкова работоспособни. Не очаквам в този час да тичат като коне в заведението, вече ще са се кротнали около кухнята.

— Добре, решено! Иво, звънни на кума си, че го чакаме и да побърза, а ние можем да се обличаме!

Така и направиха. Валди зарадван се прибра по-рано и четиримата отидоха да вечерят в ресторанта на Японския хотел. Културното обслужване, леката и ненатрапчива музика и приятната обстановка ги накараха да забравят всичките си проблеми. Наблегнаха на морски дарове и на леки ордьоври, но храната бе толкова майсторски приготвена, че докато се опитваха да вкусят от всичко останаха до късно през нощта. Много им се събра през последните седмици, най-вече психическо напрежение от дългото чакане и този изискан ресторант ги караше да забравят за предизвикателствата на външния свят. По някое време решиха да се прибират, че Валди отново го очакваше тежък ден, със съжаление се надигнаха от удобните столове и поеха към реалността. Знаеха, че ако всичко се развиеше както трябва след 2–3 дни щяха да са си изпълнили задачите, да се сбогуват с гостоприемния си домакин и окончателно да напуснат столицата. Помолиха го на тръгване от сервиза да вземе един як лост, тип кози крак, пожелаха си лека нощ и се прибраха по стаите.