Бо Онест
Списъкът (7)

6

Тази сутрин птиците не успяха в опитите си да събудят нашите приятели. Снощи вечерята се проточи до късно, след първата бутилка вино последва втора и едва около три часа след полунощ успяха да легнат.

През този ден не ги очакваше спешна работа, срещата с Братанов нямаше определен час и никой не бързаше да става. Едва в 11 часа тримата се събраха на терасата около цяла кана горещо и силно кафе.

— Хайде мързеливци, като сте до морето не значи, че сте на курорт! Имаме работа да вършим! Нали цяла зима затова почивахме, а сега излезе, че бутилка вино обърка режима.

— Шефе, закъде си се разбързал, нека оставим оная гнида малко да се поизпоти. Снощи от твоите наздравици не можем да си легнем, а сега припираш.

— Вдигах наздравици, защото виното си го биваше, а тази вечер мога и да повторя. Командо, намира ли ти се още от този еликсир?

— Колкото искаш. Петя също го харесва и съм заредил повечко.

— Има вкус момичето, знае какво да пие. По нашия край такова не съм срещал, като си тръгнем ще сложим 2–3 кашона в багажника, а ако домакинът ни разреши може и Петя да вземем с нас.

— Оня ден момичето само ви се предложи, да сте се възползвали. Надали някога са й отказвали, сигурно сега ни е много сърдита.

— А ще й мине. Хващам се на бас, че ако й изпратиш с MMS снимка на оная купчина с пари, още довечера ще дотича.

— Като заговорихме за снимки, дай си телефона да прехвърля тези с разпльокания Маринов на лаптопа, после ще ги принтирам и на хартия!

— Ти от сутринта само за работа мислиш, чакай спокойно да си изпием кафетата!

— Мисля, защото днес аз съм наред и не трябва да се дъня. Не е зле около 14 часа да потеглим към офиса му.

— Както кажеш, ще приготвим нещо леко за ядене и тръгваме.

Двамата приятели слязоха долу и скоро разполагаха с няколко идеални фотоса, кадрите наистина не бяха никак приятни за гледане. Личеше огромната локва кръв под спуканата глава, а крайниците сякаш се бяха разпилели до тялото, извити под анатомично неестествени ъгли.

Хапнаха набързо, пооправиха къщата и в ранния следобед потеглиха към центъра, но когато стигнаха до офиса на Братанов не спряха, Робинзон нареди да обиколят и да огледат.

— Момчета, виждате ли тези две БМВ-та на паркинга пред сградата, това са типично мутренски автомобили. Има голяма вероятност нашият мошеник да се е сдобил с охрана и добре, че не са се сетили да скрият колите. Хубавото в случая е, че не се е доверил на полицията, но пък тези гадове може и да са въоръжени. Имате ли някакви предложения?

— Действаме по плана — обади се Командо — той мен си ме знае, а и чака теб. Ще вляза в офиса като стар приятел и на място ще преценя ситуацията, ако имам възможност ще поговорим и ще му покажа снимките.

— Добре, но по-кротко, ако тези бабаити са при него, изиграй някоя сценка и се омитай, по-добре да не рискуваме! Наложи ли се да влизаме и ние, нещата ще загрубеят и покрай охранителите му може да пострада и Братанов.

— Съгласен съм, спрете тук колата и ме чакайте на пейката, а каквото има да става, ще става!

Паркираха колата, Иво и Робинзон седнаха на една скамейка с пряка видимост към офиса, а Командо със спокойна крачка и с плика под мишница пое към сградата. На входа се огледа за нещо подозрително и бързо напъха снимките в препълнения кош за боклук, повдигна им палец и влезе вътре. Сега нищо не зависеше от партньорите му и те можеха само да чакат.

А чакането беше дълго. Чак след двайсетина минути приятелят им се показа, взе плика от коша и пак влезе, този път обаче не се бави много. След малко излезе и тръгна към тях, обаче и двамата видяха, че леко накуцва, а и дрехите му бяха поодърпани. Какъв ли екшън се бе разиграл вътре? Все пак щом се показа би трябвало да е победил.

Иво знаеше способностите на приятеля си в ръкопашния бой, техният ментор ги беше обучавал с месеци в горите зад вилата му, а те се оказаха добри ученици. Изстрели не бяха чули, но съдейки по вида на парламентьора реши, че срещата не е минала приятелски.

Командо стигна до тях, поотупа се и се усмихна:

— Всичко е наред, но хайде да изчезваме оттук, ще ви разказвам в колата как протече срещата.

Качиха се и подкараха към Морската градина, там бе по-тихо и можеха необезпокоявани да изслушат подробностите.

— Влизам аз в офиса — започна Командо — и най-културно поздравявам. Мен Братанов ме познава още откак охранявах Буров така, че не предизвиках подозрения. До секретарката беше седнал един як мъжага, уж по работа, а още двама бяха заели дивана в чакалнята. Както и Робинзон предположи, не бяха ченгета, единият бе целият в белези, навярно уличен боец, а другите се правеха на бизнесмени. Още с влизането си едва се удържах да не се разсмея, с тези полиестерни костюмчета, които бяха навлекли, представляваха направо гротескна гледка.

— Те не се ли опитаха да те спрат?

— Понапрегнаха се, но секретарката им направи някакъв знак и те се успокоиха. Нарцис ме покани в кабинета си да види какво ме е довело при него и ще ви призная, че бях впечатлен от обстановката. Картини по стените, барче с напитки, килим с влакна до глезените, а бе тузарска работа. На бюрото му, почти с размерите на футболен стадион, се мъдреха две златни статуетки по половин метър високи.

— Хайде, давай подробностите, че нямаме търпение!

— Прекъсвате ме, но както и да е! Заговорих се с мръсника за незначителни неща, припомнихме си някои минали случки и затова малко се позабавих. Чудех се как все пак ще му дам снимките като и трите горили ме гледаха лошо и накрая избрах най-простия вариант.

— Интересно какъв!

— Разделихме се, аз тръгнах уж да си ходя и докато минавах край вярната му служителка, с един изненадващ замах оправих първия, забих му саблен удар в тила и той клюмна върху бюрото й. Другите двама обаче скочиха и с тях трябваше да бъда по-груб, общото им тегло беше около триста килограма и ако ме притиснеха в някой ъгъл, лошо ми се пишеше. На оня с белезите си вкарах пръстите в очите му и малко ги позавъртях, но без особена злоба, все пак човекът си вършеше работата. Той се разпищя, сигурно още се търкаля вътре из коридорите!

— А третия?

— Последния с три тупаника го вкарах под дивана. Реших да проверя твърденията на нашия учител за бързите азиатски удари и се убедих, че не е преувеличавал, имам чувството, че още двама да имаше, пак щях да ги разхвърлям. Определено ниска класа! Братанов е гледал да мине тънко и е наел аматьори. Негова си беше грешката!

— А той как реагира?

— Като видях, че никой от тях не е в състояние да мърда, се върнах пак при него и вече без преструвки му обясних каква е целта на посещението ми. Казах му, че няма мърдане и след 4–5 дни ще е мъртъв, ако ще и от НСО да си наеме хора. Вдигнах и твоите акции, шефе, споделих, че не си поплюваш и сравнение с теб аз съм като невинно ангелче. Че съм ти просто един чирак.

— А той?

— Шашна се! Последният пирон забих, когато му показах снимките с адвоката, направо се ококори и започна да заеква. Това е! На излизане оня, ослепения, още се блъскаше в стените и виеше, та му вкарах едно мае гери да заспи, един вид упойка, та да не го боли толкова.

— Е, причинил си им някакъв физически дискомфорт, но без това не може.

— Сигурно тогава разтегнах някое сухожилие и затова сега малко накуцвам.

— Командо, справил си се отлично, а и като гледам не си пострадал сериозно. Знаете ли как ще подходим по-нататък?

— Кажи, шефе!

— Вече става опасно да ходим при него, казват, че повторенията са майка на грешките, затова се налага от днес да сменим подхода. Утре ще изпратим последните снимки, тези, на които са децата с непознатия чичко, по куриер, в плика ще сложим и писмо с инструкции. Тази вечер няма да прекалявам с виното, утре, когато мисля върху текста трябва да ми е свежа главата.

— Крайно време е да приключваме с тази задача!

— Този човек вече се е насрал от страх, помнете ми думата, че до два-три дни Мирослав Буров ще си получи фирмата. Хайде да се прибираме, искам да се поразходя до морето докато стане време за вечеря, а вие се забавлявайте както намерите за добре.

Прибраха се и двамата съученици решиха да останат в къщата. Първо разделиха парите на три, подредиха ги в чанти и ги свалиха в подземието на сигурно място. Долу Иво най-после успя да разгледа уникалната охранителна система на сградата и хитринките, които домакинът им бе приготвил за натрапниците.

На няколко монитора се виждаха най-уязвимите части от двора и около него, а на пътя, който водеше към вилата бе обърнато специално внимание. На отделен екран с червени точици личаха местата на датчици за натиск и сензори за движение, алармиращи за всяко неоторизирано нахлуване в периметъра на имота. В края на подземието бе монтирана яка подсилена врата, която водеше към тунела под двора. Два големи тягови акумулатора с UPS системи към тях постоянно се зареждаха и при нужда енергията им захранваше с ток къщата. Добре се бе подсигурил Командо, професията му бе рискова и рано или късно щяха да се появят и врагове.

Качиха се отново горе и влязоха в Интернет, там разгледаха предложенията за автономно електрическо захранване и си избраха фирма-изпълнител. Позвъниха им, чуха какви са възможните варианти и веднага направиха поръчката. Когато имаш пари нещата се подреждат бързо, отсреща ги увериха, че до месец всичко ще е готово.

Най-накрая се заеха с вечерята, в това време се завърна Робинзон и също се включи. Ако ги гледаше човек отстрани, така, с кухненските престилки, можеше да си помисли, че са трима кротки роднини, дошли за няколко дни да си починат край морето. Голяма заблуда!

Седнаха край масата, изядоха по една пържола с гарнитура и Робинзон отиде да пише чернова на писмото, а те се качиха по стаите си.

Ден като ден, животът си продължаваше постарому. Едни ходеха на работа и я караха по честния начин, други, но за съжаление все повече и повече, се чудеха кого да измамят или какво да откраднат. Имаше и такива като нашите приятели, които рискуваха свободата и живота си, но се опитваха да попречат това да се случва. Предвид броя на едните и на другите, силите бяха неравни, но какво да се прави, все някой трябваше да вземе отношение и поне малко да възстанови равновесието.

* * *

Отново се съмна и тримата излязоха на верандата. Как няма да са високи цените на имотите, като все повече хора искаха да се наслаждават на идилията, която цареше тук.

Небето беше синьо без никакво облаче, само реактивните самолети оставяха своите пухкави дири. Далеч в морето няколко бели платноходки се надбягваха с вълните, а ветрецът, както никога, едва се усещаше. Прибавете реещите се чайки, ароматното кафе и сърничките, разхождащи се долу в двора и ще разберете за какво ви говоря.

Робинзон редактираше за последно писмото, което щяха да изпратят на Братанов, то трябваше да е едновременно заплашително, но и да оставя някакъв изход на получателя. Снимките на двете му деца и непознатият мъж, който им подава топката, надвесен над тях, щяха да бъдат финалното кресчендо, което да накара лакомия за пари баща най-после да отстъпи.

Горянинът посумтя още малко надвесен над листа и го подаде на Командо.

— Препечатай го, моля те, на компютъра, ако така го изпратим, една графологична експертиза веднага ще докаже, че аз съм го писал! Нека не оставяме доказателства!

— Я прочети какво пише!

— В общи линии го искам вдругиден, в четвъртък сутринта в 9 часа, пред сградата на Съюза на нотариусите в България, дал съм му и координати на адреса. Предупреждавам го, че ако не дойде си е за негова сметка. Да си носи всички документи, печатите и пълния списък на всички сделки, осъществени от „Рос-Одессос“ при едноличното му управление. В 9:10 при него ще отиде бившият му съдружник, ако Братанов е взел правилното решение двамата ще тръгнат по институциите и до ден-два всичко с прехвърлянето ще е приключило. Както се казва, приказката ще има щастлив край, но уви, само за единия герой. Ние с вас ще отдъхнем още няколко дни, за да се убедим, че всичко с документите е наред и когато Буров потвърди това, нашата работа тук ще е свършена и ще ни остане само най-лесното — да освиткаме нещастника. Прибираме се по нашия край, привеждаме си нещата в ред и потегляме за София. Графикът е запълнен, празно няма! Аз искам в Х. да си уредя нещата с къщата, като имам парите, сделката бързо ще се осъществи и през юни можем да потегляме.

— Ти вече всичко си планирал, но я си представи, че и този път Братанов откаже да подпише. Какво ще правим тогава?

— И това е вкарано в уравнението. По принцип пак ще стане на нашето, само дето тук ще се забавим повече.

— В такъв случай какво ще предприемем?

— Вижте сега, той е умен човек и вече е разбрал, че с нас шега не бива. Има два варианта — подписва и за него нещата приключват или отива в полицията и им разказва всичко. При този вариант обаче, той вече се разкрива, че е откраднал фирмата от съдружника си, защо иначе ще го преследват? В този случай има голяма вероятност при едни бъдещи съдебни дела вече законово да я изгуби. Не забравяйте, че свидетелите му вече ги няма и съдът при новите обстоятелства и факти може да си промени мнението. Тогава за теб, Командо ще последват няколко неприятни дни, но нищо повече. Той ще ги насочи към Буров и към теб, мен не ме познава. Твоят шеф може би ще потвърди, че те е молил за помощ, но ти ще отречеш, твоята дума срещу неговата. Относно посещението ти в офиса му няма как да го игнорираме, но ще кажеш, че си ходил да го молиш за работа. Толкова! Там ония са ти скочили и си ги понатупал, но това си е самозащита. Че си му дал ти снимките също няма свидетели, нали сте били в кабинета му. От твоя разказ подразбрах, че възможните очевидци точно в оня момент са били заети да оцеляват. Така, че ще те приберат за 24, най-много за 48 часа, а после ще те пуснат.

— Прав си, навярно така ще стане, но нашата работа ще остане недовършена.

— Няма такова нещо! Накрая ще го грабнем отнякъде и ще го докараме тук, твоето подземие е много подходящо за целта, защото предизвиква дезориентация. Искам да се позанимавам с него само няколко часа, и без това вече много съм му набрал и после ще ме моли да отидем при нотариуса. Оставете ме сам за малко с него и ще излезе половин човек, а дори няма да го бия.

— Това пък как ще стане?

— Има си методи момчета, нарича се разпит от трета степен. В Гуантанамо как мислите караха джихадистите да говорят, а те не се страхуват дори от смъртта. Има много по-страшни начини от физическата болка, но не ви трябва да ги знаете, искам да сте бойци, а не зверове. Освен това аз имам докторат по човешките слабости и определено мога набързо да пречупя един бюрократ, мислещ само за пари.

— И ако все пак без груба сила не успееш?

— Тогава ще се наложи да прибегна до няколко малки ампутации. Наистина малки, но болезнени!

— Е щом не казваш подробности, дай тогава черновата да я прехвърля на компютъра, ще сложа и едни ръкавици, че да няма отпечатъци накрая по листа.

— Ето тия, а най-накрая изгори ръкописа в камината! Предлагам един от вас да отиде и да го изпрати по куриер, а после денят ни е свободен. Командо, още сега се обади на Буров и му кажи, че в четвъртък в 9:10 трябва да е пред Съюза на нотариусите! Кажи му да си носи лична карта, печати — въобще каквото е нужно! Не навлизай в подробности, само му дай да разбере, че Братанов е съгласен и ще го чака там! Ако иска и адвокат да си вземе, той да си решава!

— Окей, ще му звънна още сега, че в четвъртък жив, умрял трябва да е там.

Той слезе долу, препечата писмото и заедно със старателно избърсаната снимка на децата го пъхна в голям плик. На отделен етикет напечата адреса на офиса и го залепи на плика, така изпращачът оставаше анонимен и към тях не водеха никакви следи.

Качи се в колата и от най-близкия клон на „Еконт“ изпрати пакета с ясни инструкции да се предаде лично на получателя. Е, сега вече можеше и да се получи, на този явен намек малко родители биха устояли. И тримата, естествено, никога не биха си позволили дори да докоснат децата, но това Братанов не го знаеше, в неговите очи те бяха едни откачени убийци, готови на всичко.

Той се прибра при приятелите си, помотаха се безцелно из къщата и след кратко съвещание решиха, че е крайно време да се разнообразят малко. Важните им задачи бяха приключили и от този момент, та чак до вдругиден сутринта времето им беше свободно. Поумуваха и избраха да посетят Златни пясъци, на Робинзон му беше интересно доколко се е разраснал курортът, тъй като го помнеше още от времето на комунизма. Обадиха се и на Петя и тя с радост прие поканата, след час малката й кола паркира в двора.

Момичето, както и предния път, беше облечено твърде предизвикателно, за радост на Робинзон повечето от хубавото й тяло бе на показ, а в ръката си носеше малка пътна чанта.

— Мислех да взема и две приятелки, но оная сутрин останах с впечатлението, че сте много стеснителни и се отказах. Правилно ли съм постъпила?

— И ти ни стигаш, а и предполагам, че по Златните жените още не са се свършили. Как я караш, защо не се обаждаш?

— Реших да дам на моя човек малко почивка, че да се видите по мъжки. А вие как сте?

— Всички сме добре, починахме си и тези дни май ще си ходим, стига вече сме ви пречили. Довечера ще се отпуснем в някоя тиха механа, после ще си наемем стаи на първа линия и това ще бъде един достоен завършек на нашата морска екскурзия. Ти идвала ли си някога в Х., имаш ли познати там?

— Не, но Командо отдавна е обещал да ме заведе, при всяка втора дума все за вас говори.

— И това ще стане някой ден. Там аз ще те запозная с моите приятелки, но внимавай, ревниви са!

— Приятелка или приятелки, какво искаше да кажеш? Колко си ги завъртял?

— Аз съм малко по-особен случай. Знаеш, че много нации по света са предпочели многоженството, и при мен е така.

— Ти не спираш да ме изненадваш. Значи когато Командо ме изгони, и аз ще мога да дойда в харема ти?

— Карай си сега с него, виждам го, че е щастлив, а и ти ще имаш само полза. Цял живот е страдал от добротата си, погрижи се за него и няма да съжаляваш! Какво може да искаш повече — къща на брега, има добри доходи, а най-важното е, че държи на теб. Като принцеса ще си, ако не хитруваш! Аз го познавам от много години, още в спортното училище бяхме в един клас. Хареса ли си някоя, напълно й се отдава и това донякъде е голямата му грешка. Много меркантилни жени са се възползвали от него, вземат каквото могат и си тръгват, но какво постигат? Жената, колкото и хубава да е, с годините се изхабява и става все по-малко търсена. Не си ли намери съпруг до 30–35 години, е изтървала влака, докато с нас, мъжете, е обратното. Като ти казвам, че живея с няколко жени не те лъжа, всяка от тях ще даде мило и драго да бъде фаворит, но аз не желая да се обвързвам.

— По това приличаш на мен!

— При Командо е обратното. Той е моногамен, харесал те е, избрал те е и сега ти си на ход. Знаеш ли, че оная сутрин, когато те остави сама с нас, направо беше откачил? Стараеше се да не му личи, но аз добре го познавам. Ето ти един явен признак, че държи на теб. Сега ние ще ти го отнемем за месец-два, негов ред е да ни погостува, но като се върне — твой е. Тъкмо дотогава ще се изясниш със себе си, но ако решиш да сте двамата, бъди само негова, достатъчно си се нахойкала. Искаш нова кола — имаш я, искаш екскурзия в чужбина — няма проблем, Командо е насреща. Само, че нали знаеш израза „за да получиш, трябва и да дадеш“, така че помисли си добре дали си готова! Сега като тръгнем за Х. той сигурно ще ти предложи да се нанесеш тук, стане ли това, значи е взел решение, а по-нататък всичко зависи вече от теб.

— Да ти кажа под секрет, и аз много си го харесвам, както виждаш само да ми звънне и веднага пристигам. Може и да не ми повярваш, но аз не спя с много мъже, интересен ми е самия флирт, свалката, но после си тръгвам. Навремето беше друго, тогава не се спирах, но ти си прав, че възрастта не прощава. И сега ходя по дискотеки с приятелки, но то е защото не ми се седи сама вкъщи и ми е скучно. Ако си осмисля живота с подходящия човек, защо ми е да хойкам и изневерявам, нали ще имам него. Наясно съм, че тия свалячи по баровете искат само да ме изчукат, но повярвай ми, не им се получава. Признавам, че малко съм разглезена, защото семейството ми има пари и не ми се налага да работя. Реституираха ни няколко имота в абсолютния център, от които си получавам дивидентите и паричният ми проблем е решен завинаги. Но мога и да готвя, и да чистя, мога и да пера, дори домакинската работа ми доставя удоволствие. И аз искам един сериозен мъж, но и той да държи на мен, тогава съм само негова.

— Е, значи и двамата говорим за едно и също нещо, тогава работата е почти опечена. Тихо сега, виждам го, че идва, но се радвам, че така откровено си поговорихме.

В другия край на двора Робинзон отново започна да командва:

— Хайде момчета, вземете повече пари и да тръгваме, че път ни чака до Златните!

— Около 30 километра са, нищо работа. Само за половин час сме там.

— А, така ли било, може и да съм се объркал с Балчик.

— Не ни се вярва, всичко знаеш ти, но се бъзикаш.

Нахвърляха в чантите по малко багаж и решиха да пътуват с колата на Командо, заради варненската й регистрация намаляваха риска от пътни проверки.

Всички се натовариха в нея и отпрашиха, пътят натам беше хубав и ненатоварен, а това им позволяваше спокойно да се наслаждават на живописните гледки. Скоро пристигнаха и първата им работа бе да се настанят, още в началото на комплекса намериха едно малко и уютно хотелче току до брега, морските вълни стигаха почти до паркинга му. Пред входа се разхождаха група западни пенсионерки и Робинзон тутакси ококори очи, май нямаше да скучае тази вечер. Какъвто беше стегнат и напет той веднага привлече вниманието им и те вкупом закудкудякаха одобрително на техния си език.

Настаниха се в хотела, взеха по един душ и излязоха на разходка, но само двамата, Командо беше възпрепятстван от красивата си приятелка.

Чак вечерта в механата се събраха в пълен състав, отрупаха масата с храна и напитки и прекараха незабравима нощ. И кючекини им играха до масата, и цигулар им свири на ухо, въобще пълна програма. Иво се захласна по едно от танцуващите момичета, докато другите се надпреварваха да правят еротични движения и мръсни намеци с телата си, то подхождаше изцяло професионално. Танцът извираше от всяка фибра на перфектната му фигура и то, без да си дава много зор засенчваше всичките си колежки.

Впечатлен, Иво в една от почивките се заговори с него, научи, че момичето се казва Ели и я покани след края на програмата да седне на тяхната маса.

Да не сте си помислили, че в това време Робинзон е скучаел? Нищо подобно! Възрастните англичанки се надпреварваха да го канят на дансинга и нашият човек на никоя не отказваше. Вярно, стъпките му бяха отпреди 30 години и смесваше туист, полка и казачок, а понякога брейк и ламбада, но кой ти гледаше такива подробности, с този ретро стил той беше като един неустоим Дон Жуан в съвременния свят.

Призори, уморени от вълнуващата нощ се наканиха да се качват вече по стаите, но Иво се прибра сам, защото две дами, които определено имаха и внуци, дръпнаха приятеля му да се разхождат край морето, а Ели заедно с групата си се запътиха към някаква дискотека. Кога се е прибрал съквартирантът му, той така и не разбра, спа непробудно и се събуди чак на обед.

— Ех, това се казва живот, то не било лошо да имаш пари — сънено се обади Робинзон от съседното легло.

— Не е само до парите, свалячо, всички мъже в механата бяха с възможности, но мадамите по теб луднаха. Чар трябва да имаш, харизма! Накрая и аз получих предложение от едната танцьорка да ходим да се веселим, но направо бях гроги. Остави ми телефона си момичето, може днес да й се обадя и да я разходя из Варна.

— Тя не иска разходки, Иво, друго я мъчи. Съветвам те да й купиш един хубав букет цветя и някакво малко, но оригинално бижу, според мен това е достоен завършек на едно запознанство. Ще й оставиш спомен за цял живот, а знам, че жените се нуждаят от такива принцове в мечтите си.

— Ти пак навлезе в хорската психология, но намирам, че си прав и ще те послушам. Наблизо видях бижутериен магазин, ще й взема нещо и заедно с букета ще го оставим на рецепцията, така доволен ли си?

— Аз винаги съм доволен, когато учениците ми научават нещо от мен, а още повече, когато видя, че го прилагат на практика. Хайде, буди влюбените гълъбчета, че трябва да освобождаваме стаите! Знаеш ли какво, струва ми се, че тази Петя не е лошо момиче, май Командо ще си намери майстора.

— И аз така мисля, пасват си и изглеждат щастливи. Чакай да му звънна!

Той набра номера и зачака.

— Ало, добро утро, наспахте ли се? Ние също отдавна сме будни! Тогава след половин час ще се видим долу при колата, става ли?

Иво и приятелят му пооправиха леглата, измиха се и събраха багажа, а на излизане Робинзон се обърна и тъжно огледа стаята.

— Искаш ли като приключим със софийските тарикати да дойдем пак тук, но поне за 10 дни? За какво е този живот, ако трябва все да бързаме занякъде?

— Обещавам ти го! Ако сме в състояние да мърдаме, още през август или септември пак сме тук. Аз обаче ще дойда с някое от моите момичета, че иначе изкушенията са много големи.

— Така те искам! Знам, че заради дъщеря си загърби веселбата, но поне малко се наслаждавай на живота! Толкова гадове изби заради нея, поне малко не ти ли олекна?

— Не, постоянно ми е пред очите — тате това, тате онова — все едно вчера беше. Знам, че никога няма да се върне, но споменът е винаги жив. Остави сега тия разговори, кажи какво стана с англичанките!

— Ами отидохме на плажа и те влязоха в морето да плуват, а после докато се усетя ме натиснаха до един спасителен пост. Виках аз, дърпах се, но никой не ми се притече на помощ и се предадох. Уж на възраст, а ми взеха силиците, направо ми разказаха играта. Ще кажеш, че и друг път са го правили, толкова синхронизирано действаха.

— Е, отсрамил си България, че за нас все лошо говорят. Ти не беше пиян, как се реши на тази авантюра?

— Виж сега Иво, за мен това не е изневяра, то си е заложено в мъжката природа. Ние не сме като жените, във всичко да влагаме чувства. Тях повече нито ще ги видя, нито ще ги чуя, въпреки че напираха да си оставят адресите. Виж, ако се бях влюбил и да започна все за тях да мисля, тогава вече е лошо, може да се каже, че е предателство към сегашната ми партньорка. А и ми беше интересно, досега само бях слушал за тройки, а след тази нощ вече и сам ще мога да говоря за такива изживявания. Това е, едно мимолетно удоволствие и нищо друго.

Докато си говореха, стигнаха до бижутерското магазинче и влязоха вътре, изненадаха се колко добре е заредено.

— Какво ще желаете господа, търсите подарък за вас или за дама?

— Искам да ми предложите нещо нежно и запомнящо се, ето например оня медальон веднага ме впечатли!

— Имате добър вкус, но той е златен, а това тук са четири брилянта в платинен обков. Цената му никак не е ниска.

— Е, колко може да струва?

— Както вече ви казах скъпичък е, но пък е наистина уникален. Цената му е точно 4000 лева, но имаме и по-малки, а те са и по-евтини.

— Отпред медальонът е богато украсен, а отзад няма нищо, някакъв ефект ли се търси?

— Това е така, за да може да изпратите послание до получателя. В нашия магазин безплатно вършим тази услуга, гравираме с най-новите технологии.

— Колко се чака и за тази екстра?

— Бързо става, до час. Работим с лазер и не отнема много време.

— Добре тогава, ще го купя, а отзад искам да напишете следното — „За Ели — танцуващата с вълци“. Ето ви капаро, след малко ще дойда да го взема. А да знаете къде наблизо има цветарски магазин?

— Ето там, във фоайето на съседния хотел.

— Много ви благодаря, след около час ще се видим отново, но ще желая и някаква подходяща кутийка.

— Ще се погрижа, бъдете спокоен!

Двамата съмишленици се насочиха към оказаното място и още с влизането розите им привлякоха вниманието.

— Добър ден, госпожо! Моля ви, направете два букета от тези прекрасни червени рози, аранжирайте ги по ваш избор!

— Колко рози ще желаете?

— Нека бъдат повече, бройката не е важна. Ние ще седнем в барчето да пийнем по нещо и на тръгване ще ги вземем.

Седнаха на удобна ъглова масичка и си поръчаха кафе в опит да убият времето. Чаровната сервитьорка ги обслужи и ги остави да си говорят на спокойствие, в тази приятна обстановка докато се усетят времето отлетя и трябваше вече да стават. Минаха през фоайето за букетите, след това се отбиха за изящното бижу и Иво доволен доплати разликата. Отзад на ювелирното украшение с много ситни буквички, но с хубав калиграфски почерк бе изписана поръчаната фраза, а и кутийката беше истинско произведение на изкуството. Това бе един наистина достоен подарък за снощната му позната.

Запътиха се към рецепцията на своя хотел да оставят букета и подаръчето за Ели, там подробно обясниха на служителката за кого е изненадата и когато се убедиха, че тя ги е разбрала правилно се насочиха към паркинга. Тъкмо излизаха от входа и насреща им се зададе групата с английските туристки. Двете палавници като видяха интимния си партньор грейнаха от щастие, а той галантно издърпа две рози от втория букет и с поклон им ги подаде. Останалите дами, явно осведомени с подробности за случилото се през нощта бурно заръкопляскаха и го наобиколиха. Ех, този техен учител, отново обра овациите! Иво стигна до колата и там подари остатъка от букета на Петя, дори с два липсващи стръка той пак бе прекрасен.

— Благодаря ви, мили кавалери, прекарах незабравими мигове във вашата компания и наистина съм впечатлена.

— Аз предлагам още да не се връщаме във Варна, защо да бързаме? Хайде да минем през Албена, после ще вечеряме в Балчик и тогава ще се прибираме.

— Така да бъде, подбирайте приятеля си докато още не са го отвлекли туристките и да потегляме!

Натовариха се и Командо подкара по крайбрежния път, всички бяха в отлично настроение. Скоро в далечината се появи Албена, хотел „Добруджа“ примамливо ги канеше, но решиха тук да не се отбиват. Поеха към Добрич, за да разгледат и него и там всеки купи по някакъв подарък за красивата им спътница, момичето напълно заслужаваше тези мили жестове. Започна да притъмнява, денят неусетно се бе изтърколил и решиха, че имат време да стигнат до Балчик и там да вечерят. Петето се показа изпод кутиите с подаръци и пое ролята на гид:

— Сега ще ви заведа в едно заведение, то ми е любимото, когато идвам тук. Щом обичате романтиката и морето, ще се убедите, че си струва.

Насочи ги към един нос, влизащ навътре в морето, а в края му, точно до водата се виждаше малко ресторантче. Бе вдигнато на подпори като къщичка на баба Яга, за да могат вълните да минават под него и цялото беше сглобено от стъкло, дърво и алуминий. До него, не много далеч вляво, мигаше фарът, предупреждаващ корабите за опасностите на сушата. Влязоха вътре и собственикът се втурна към тях, прегърна Петя и ги поведе към едно сепаре, толкова близо до водата, че ако беше ден щяха да различават рибите, плаващи отдолу. По стените висяха обичайните моряшки атрибути — мрежи, котви, кормила и други морски пособия, а в камината гореше буен огън.

— Пете, впечатлени сме, мястото наистина е добро. Видно е, че имаш добър вкус щом го посещаваш често.

— И аз винаги съм харесвала тази близост с водата, а и живият огън допълва задушевната атмосфера. Тази вечер искам аз да почерпя, поръчвайте кой каквото желае! Спомените с вас струват много повече от парите, които ще оставя тук.

— Щом е така и щом сме на морето, нека да бъде рибно меню, ако не сте яли лаврак ви съветвам да го опитате.

— Така да бъде, но първо салати, аперитиви за желаещите и голяма порция панирани миди.

Собственикът лично ги обслужи и плесна големите парчета риба на скарата.

— Момчета, добре се сетихте за тази екскурзия. И на вилата е хубаво, но еднообразието потиска, а вижте ни сега — в приятна обстановка, добро обслужване и красавица, която дооформя общото впечатление. Какво да искаш повече от този живот?

Мъжете се замислиха. Наистина, какво да искаш повече, освен да не им се налага да вършат нещата, с които се бяха захванали. Но лошотията винаги я бе имало, явно този порок генетично бе заложен в по-голямата част от човечеството и те опитваха да го задържат в някакви разумни граници. Ако във всеки град имаше по една група от жестоки, но безпристрастни съдии като тях, доброто със сигурност щеше да е повече.

Телефонът на Иво завибрира, обаждаше се Ели, снощното момиче от балета.

— Иво, твоят подарък много ме развълнува, благодаря ти от сърце!

— Много се радвам, Ели, но ти напълно го заслужаваш. Рядко ми се случва да срещна някой толкова открояващ се от останалите, защо тогава да не му доставя малко удоволствие?

— Не малко, а огромно удоволствие ми достави, караш ме да се чувствам наистина специална. А как ти хрумна този оригинален надпис отзад?

— Той звучи малко странно, но е много близо до истината. Снощи ти танцува близо до вълците, а според поверието след това винаги можеш да разчиташ на тяхната закрила. Номерът, на който ми се обаждаш ще бъде активен до края на годината, ако имаш някакви проблеми, дори финансови, само звънни! През декември, ако сме живи и здрави ще ти изпратя друг номер. Сега имаш ли нужда от нещо?

— Не бих казала, освен че искам пак да те видя. Вече мислех, че по света не са останали истински мъже.

— А, все още ги има, но по-нарядко, желая ти скоро да срещнеш подобен! Ти все още си много млада и животът е пред теб. Тази вечер ще танцуваш ли?

— Толкова съм развълнувана, че може и да си взема почивка. Кога пак ще се срещнем?

— Все някога, но няма да е много скоро. Засега само ще се чуваме, нали си имаме телефоните. До скоро и успех!

Иво затвори и се усмихна. Момичето, като всяка романтична душа се бе влюбило, но не отчиташе някои фактори, като възрастовата граница например. Той минаваше 50, а тя бе на 20 — дори само това несъответствие след време щеше да я направи нещастна. Колкото и да си влюбен, една тридесетгодишна разлика впоследствие съсипва всяка връзка, дори физиологично да го погледнеш, двамата пак бяха несъвместими. Нищо, момичето ще го превъзмогне, а дано след време наистина срещне своя принц!

Още не си бе прибрал телефона и звънна този на Командо. Бившият му шеф го информираше, че утре жив, умрял ще бъде в 9:10 часа на срещата със стария си бизнес партньор. Започна да му благодари и да задава безброй въпроси, но той се извини, че е зает и бързо-бързо му затвори. Е, сега оставаше само да чакат до уречения час, та да се види как е решил да постъпи непредвидимият Братанов.

Релаксираха още известно време на масата с неангажиращи разговори помежду си, хапваха от печения лаврак и се наслаждаваха на хубавото място. По всяка вероятност, утре проблемът с „Рос-Одессос“ щеше да бъде благоприятно разрешен, след това алчният измамник можеше да поживее още ден-два и групичката им да се сбогува с морето. Но пък добре си прекараха заедно, имаха време и за работа и за почивка. Техният горски приятел също си осигури незабравими спомени, едва ли някога пак щеше да има подобни сексуални преживявания.

Поседяха още малко и се наканиха да тръгват. Петето естествено не успя да плати сметката, но я увериха, че следващия път тя е наред и спорът бе прекратен. На връщане си пуснаха тиха музика, отпуснаха се доволни в седалките и не усетиха кога пристигнаха. Влязоха в двора, разтовариха багажа и подаръците на дамата и Командо се обърна към нея:

— Душичко, навярно ти се остава, но нека го оставим за друг път! Утре ни чака важна работа и ще ставаме рано, по-добре сега се прибери и се наспи хубаво. Неловко ми е да те отпращам така, но ще ти се реванширам.

— Но разбира се, няма проблем, и без това си прекарахме чудесно. Хайде, помогни ми да натоварим подаръците в моя автомобил!

Качиха кутиите в колата й, напрегръщаха я и тя си тръгна, а те влязоха в хола и Робинзон веднага взе думата:

— Момчета, май му се видя краят, искам да ви задържа още малко и отиваме да си лягаме. Иво, нас с Командо, Братанов вече ни знае, време е утре и ти да се включиш. Няма да вършиш нищо сложно, нужно е само да си там и да наблюдаваш. Половин час преди срещата бъди на мястото, седни в някое кафе или на пейка и проследи развитието на нещата! На Буров с тебе не сме му виждали физиономията, но другия, оня с касичката вместо сърце го познаваш. Когато се срещнат, ако влязат в някоя кантора на нотариус или адвокат значи всичко е наред, но все пак изчакай и ги следи поне до обед! Тези прехвърляния стават бавно, не е като да купиш автомобил на старо. Предполагам, че накрая и Буров ще се обади да ни информира, но нас сега повече ни интересува дали срещата въобще ще се състои. Ако единият не се появи, значи има нещо гнило и ние трябва да продължим с натиска, а ако всичко мине добре ще останем още 2–3 дни колкото да освиткаме Братанов и си тръгваме.

Домакинът им внимателно го изслуша и се намеси:

— Момчета, и аз имам едно предложение и то актуално. Досега всичко вършихме перфектно, няма как да го отрека, но ако в близките дни убием и последния мошеник от тройката, тогава ще допуснем сериозна грешка. Представете си само как ще изглежда всичко в очите на криминалистите! Един милионер незнайно защо се лишава от бизнеса си и го подарява на друг и три дни след това умира. Вони откъдето и да го погледнеш. Ако се разровят, много малко ще им трябва, за да разберат, че още двама от кръга на убития, мистериозно са починали тези дни. Ще притиснат Буров, той ще им изпее, че аз съм му поел случая и ето ти пробойна колкото на „Титаник“. Затова нека засега забравим Братанов, той и без това ще се поболее след загубата на толкова пари и да насочим усилията си към столицата. Тук е мястото да ви благодаря, че присърце взехте молбата ми и помогнахте на моя човек, но ви уверявам, че той го заслужава. Даже се чудя, като ще ставам шеф на охраната дали да не уредя и Петя за негова секретарка, че цялото семейство да работим на едно място. Какво ще кажеш, Иво?

— Ще кажа, че както си почнал да назначаваш, може и нас двамата да предвидиш, не ти ли трябват директори на клоновете из страната? После аз ще изтегля Роси, Нели и Даниела от Х. и ето ти наистина семейна фирма. Тогава вече и за нас трябва да търсиш къщи тук.

— Ти се бъзикаш, но знаеш ли, че това е идея? Всички сме проверени и поне ще си имаме доверие.

— Бъзикам се разбира се, но ако действително мислиш да правиш Петя секретарка, недей! Ще си развалиш семейството, че и приятелството с Буров. Не се шегувам, знаеш ли, че в 96% от случаите шефът и секретарката по някое време стават любовници, останалите 4% явно са обратни или нещо дребно им е попречило. Не прави тази грешка, нека тя да си реши с какво иска да се занимава!

— Ох, ти и твоите статистики! Добре, просто се размечтах. Но иначе какво ще кажете, прав ли съм за Братанов?

— Нали не искаш да кажеш, че ще му се размине.

— В никакъв случаи, той ни създаде толкова главоболия и ядове, че няма накъде повече, освен това е в списъка. Просто съотношението между риска и ползата се промени, затова няма какво да бързаме. Като се върна от София ще дойде и неговия ред, варианти много. Тъкмо ще е минало време и нещата ще са позабравени, а и той вече няма да е нащрек. Аз така го ненавиждам още от по-рано, че сега няма начин да му простя. Е, какво ще кажеш Робинзон, ти си шефът?

— Ще можеш ли сам да се справиш?

— Каква полза от мен, ако не можех, все пак се учих от най-добрия.

— Прав си, Командо, имаш мозък в тая глава и Иво не сгреши като те взе в групата. Ако всичко с прехвърлянето мине както трябва си тръгваме, а този го оставяме на теб. Иво, извади оня твой списък и го актуализирай, Братанов отива на последно място! Командо му спечели малко време!

* * *

На сутринта другите още спяха, но Иво си направи кафе и се приготви. Облече прилични дрехи, можеше да се наложи за по-пълна информация да влиза в официални учреждения и трябваше да се слива с останалите посетители. На масата Командо предвидливо му бе оставил снимки на Мирослав Буров, все пак на срещата щеше да се оглежда и за него. Изпи кафето и реши да тръгва, нищо, че беше по-рано. Понякога ставаха задръствания, гуми се пукаха, а искаше да е там навреме, та да заеме удобна позиция. Вкара координатите в GPS-а и потегли, но караше бавно и с повишено внимание, точно накрая засечки не бяха желателни.

Пристигна половин час по-рано, паркира и си намери удобна пейка точно до входа на сградата, в която се предполагаше, че ще влязат двамата бизнесмени. За камуфлаж носеше празно дипломатическо куфарче, с него идеално се вписваше в обстановката.

Точно в 9 часа откъм улица „Иван Асен“ се зададе Братанов с още един тип и в първия момент Иво се напрегна, но като видя телосложението на спътника му се успокои — типичен книжен плъх, най-вероятно адвокат. Двамата спряха на уговореното място и нервно зачакаха, от време на време разлистваха някакви книжа и ожесточено ръкомахаха. За тези 3–4 дни сребролюбецът се бе променил напълно, беше брадясал, дрехите висяха по него и неприятен нервен тик постоянно кривеше лицето му.

„Кой ти е виновен — помисли си Иво — имаше 20–30 милиона, защо не си остана с тях, а трябваше да ламтиш за още толкова? След време пак щеше да ги удвоиш, и то без да прецакваш другарчето си. Нека това да ти е за урок, страдай и се гърчи още известно време, докато в края на лятото те навести Командо!“

След малко, около 9:10 по същата улица се появи и Буров, той също си водеше спътник с неизбежното кожено куфарче. Отдалеч забеляза чакащите, побутна човека до него и се насочиха към тях. Ако нещо непредвидено щеше да става, трябваше да стане сега, но всичко беше спокойно и изненади все още липсваха. Двамата бивши партньори се поздравиха хладно и се заговориха, понякога дори повишаваха тон, но предвид обстоятелствата това си беше в реда на нещата. Адвокатите също бяха сближили глави и сверяваха някакви данни, после изглежда постигнаха съгласие и се насочиха към сградата, а Иво с нетърпение зачака отвън. Мина много време, поне два часа, но той знаеше, че това са сложни сделки и трябва да има търпение. Най-сетне групичката излезе и поеха към Агенцията по вписванията, тя се намираше на същата улица. По пътя постоянно се караха, но и това се очакваше, все пак единият губеше абсолютно всичко. Влязоха в агенцията и голямото чакане продължи, но към 12 часа най-сетне четиримата вкупом напуснаха сградата. Сега нещата се бяха променили — Братанов унило се врътна и се отдалечи заедно с адвоката си, а Буров сияещ покани помощника си в близкия ресторант, дори само тази постъпка показа, че всичко е протекло според плановете.

Нашият човек се качи в колата и потегли към вилата, за да занесе добрите новини на партньорите си, тук, във Варна май бяха приключили. Стигна до райското кътче, паркира в двора и влезе при тях.

— Здравейте, ранобудници, вашият вестоносец се завръща доволен. Досега съм се влачил след тях и според мен работата е опечена. В общи линии всичко се получи както го бяхме предвидили и сега Буров и някакво адвокатче празнуват победата в едно заведение.

Командо го прекъсна.

— И ние така разбрахме. Преди малко той ми се обади, едва говореше от вълнение. Всичко е минало както трябва и вече е горд собственик на цялата фирма. Тази вечер от 8 часа ме е поканил на ресторант, иска да почерпи. С удоволствие щях да взема и вас, но по-добре да не ви вижда. Виж, Петя ще я заведа.

— Е, ти пак се уреди да ядеш без пари, а ние все сме прецакани. Но няма да останем на сухо, с Робинзон също ще излезем да се повеселим, нали авер? В края на Аспарухово видях едно квартално ресторантче, тази вечер там ще те заведа. Ако има и жива музика съвсем ще ни хареса, нека и за нас да останат някакви приятни спомени от Варна. Ясно е, че тук задачите ни приключиха и тези дни ще си тръгваме.

— Да, или утре или вдругиден можем да поемаме към Х. Ще извикам тези от фирмата за зелена енергия да им обясня какво точно искам от тях, после ще им оставя ключ и тръгваме. Когато, живот и здраве се върна, предполагам, че всичко ще е готово и тогава сбогом сметки!

— Значи си решил довечера и Петя да водиш? Само внимавай, че нали ги знаеш жените, като видят богат бизнесмен, колкото и грозен да е, нещо им става. Ще речеш, че откачат! Да не се прибереш сам?

— И да искаш не можеш ме ядоса, днес съм пълен непукист. Какво си ми заговорил Петя, та Петя, тъкмо сега ще я проверя и ако мине този изпит вече ще й предлагам.

— Каква романтика? После ще можеш да я оставиш тук да наглежда строителството на генератора, а и тя ще се почувства добре от такова доверие. Но й кажи — без свалки с работниците, защото камерите всичко записват!

— То по-добре да не я светвам за камерите, а после, като се върна да изгледам записите и сам да се убедя дали е била послушна.

— Вярно, това ще бъде не изпит, а цяла матура, но според мен Петето ще я издържи. Робинзон, ти какво ще кажеш?

— Май вече си е седнала на дупето.

— Хайде тогава, обади се на фирмата и им поръчай утре сутрин да са тук, а ние следобед да потегляме към Балкана. Добре е, че тази вечер си с нея, получава се нещо като прощаване.

Робинзон се прокашля и отново се намеси:

— Момчета, вие като че се каните две години да отсъствате. Сега сме април, а аз ви гарантирам, че до месец-два ще свършим работата в София и ще се приберем по живо, по здраво. Надявам се в Х. за няколко седмици да решим и моя жилищен въпрос и потегляме към голямото предизвикателство. Не забравяйте, че сте ми обещали пак да посетим Златните пясъци за нови приключения и по-дълга почивка.

— То може преди това и за сватба да идваме, иначе погледнеш Командо изпуснал принцесата си.

— Нито ще изпускам някого, нито ще го гоня, свалям картите на масата и чакам отговор. Тогава наистина може и сватба да има.

— Аз пък ще говоря с Ели да дойде с групата си и да танцуват на събитието. Ще намерим отнякъде и жива музика, тогава вече изцяло ще спазим традицията.

Робинзон се усмихна под мустак.

— То за живата музика е ясно откъде ще са музикантите, нали вече имаме връзки и в Самоков. А мислил ли си кой ще е кум, ако желаеш с моята бабичка сме на разположение.

— Виж това е идея. Ако опрем дотам, теб ще търся. Иво обаче увисва, дано не се разсърди.

— Как ще увисвам, нали ще ви трябват и шаферки, Даниела, Роси и Нели за какво са? Те ще носят шлейфа на роклята й, а аз в това време ще я утешавам.

— Че за какво да я утешаваш в този радостен момент?

— Ами ако много се развълнува мога да й избърша сълзичките, нали за това са приятелите.

Ех, живот! И тримата знаеха, че ги очакват смъртни опасности с непредсказуем финал, но пак намираха време да се шегуват. Дори един от тях да загинеше, вече нищо нямаше да е същото, групата им се разпадаше. Но защо пък да не се веселят, нали засега се справяха успешно, с каквото и да се захванеха се получаваше. За тях чашата винаги щеше да е наполовина пълна, поне докато не я счупеха безвъзвратно.

Командо се обади на Петя да я предупреди за вечерята с Буров, а после звънна в „Соларни и вятърни системи“ да им съобщи, че още от утре са наети и могат да започват работа. Разбраха се в 11 часа на следващия ден да изпратят инженер с малък екип, за да уточнят на място кое къде ще бъде поставено. Когато приключи с важните разговори се обърна към Иво:

— Значи и вие сте решили довечера да излезете?

— Ами да, последна вечер ни е. Тебе ще те черпят за добре свършената работа, нека и ние се повеселим. След вечерята ще водиш ли Петя тук?

— Може, нали трябва да й наръчам какво да върши докато ме няма. Ще наглежда строителството, а и животинките трябва някой да ги храни. Тази вечер ще чуя Буров какво точно предложение ще ми направи и ако ме устройва ще го приема. Вече ще имам постоянен доход и наистина мога да се замисля за семейство.

— Да ти кажа, май Петето наистина ще излезе свястна. Първите ми впечатления бяха други, но човек понякога греши. Опитайте двамата и дано се получи!

— Така и ще направим. Утре като символичен жест ще й връча ключ от тук и ако иска нека си прехвърля багажа докато ме няма. Сега ние тримата имаме на разположение цял свободен следобед, мислили ли сте как ще го оползотворим?

— Аз ще се изтегна на онзи хамак под навеса, отдавна ми е мерак. Ти най-добре си посъбери малко багаж, утре може да нямаш много време. За твоя дял от парите имаш ли сигурно скривалище?

— Ами долу в подземието, там съм вградил и метална каса.

— Щях да те питам и друго. Нали каза, че си купил някакъв пистолет на пристанището, искам да те помоля да го вземем с нас. Знаеш какво ни предстои да правим и може да потрябва.

— Няма проблем, но имам и друга идея. Нали помниш, че когато с теб подпалихме Иван Асенов той носеше едно пистолетче в кобур на глезена. Още там в колата му го отнех и сега то е тук при мен. Английски „Юпитер“, джобен модел, но още по-добре. Много ще е по-удобен за скрито носене в София, докато другият е тежък и обемист.

— Прав си, него изпробвал ли си го дали е в ред?

— Стреля си, поддържан е безупречно. По-малък калибър е, само 32, но до 10 метра става, а това ти е достатъчно.

— Този калибър на колко милиметра се равнява, ти по ги знаеш тези работи?

— На 6 милиметра, но това не е малко, съвременните бойни автомати са 22 калибър, а това са само 5 милиметра и половина. Не се подвеждай от малкия калибър, от 300–400 метра куршумът им най-спокойно те убива.

— Добре, него ще вземем, а патрони има ли?

— За съжаление останаха само четири. В пълнителя бяха общо шест, но два изстрелях, за да го изпитам.

— Нищо, колкото толкова! Ако на ония двамата в ресторанта им вкарам отблизо по два куршума в главите ще е достатъчно.

— За тях да, но те ще имат и охрана. Виж какво, за всеки случай ще взема и двата пистолета, още от Камбоджа знам, че огневата мощ никога не е излишна.

— Добре, нека се презастраховаме. Не, че и оттам не можем да си купим нещо, но ако попаднем на някои агент под прикритие ще ни пипнат. Значи решено, взимаме и руския.

Робинзон, който внимателно ги слушаше се намеси:

— Момчета, вземете ги, но още не правете никакви планове! Щом ония се събират в Унгарския ресторант ще отидем и ние, ще поогледаме и ще решим на място. Варианти много, но нека първо да проучим обстановката.

— Прав си, шефе, както винаги. Тогава аз отивам да полегна на хамака, а вие правете каквото си решите!

— А, предполагам, че и ние ще почиваме до довечера. В колко часа ще тръгнем за кръчмата?

— Щом Командо е поканен за осем, той ще ни закара, а ще се върнем с такси.

— Идеално! Почивай тогава, малко преди това ще те събудя!

Иво легна в стария хамак, отпусна се и се замисли. Майтап, майтап, но като нищо след няколко месеца Петя и партньорът им можеха да се оженят. Нека, момчето заслужава вече по-спокоен живот, само дано този път е попаднал на свястна жена. След софийската им одисея повече няма да го търси, ако изникне нещо и двамата с Робинзон ще се справят. Сега Петя е в неведение какви ги вършат, по-добре и така да си остане. Есента Командо ще приеме работата при Буров, ще се кротне и тогава с нея може и детенце да поискат. Обаче той какво да прави? Ако приеме, че оцелеят, как да подходи към собственото си бъдеще? С полицая и с депутата нишката се прекъсва и вече няма да има на кого да отмъщава, значи ще се наложи да живее по-спокойно. Ако остане в Х. обаче, как ще продължи да балансира и с трите си приятелки, в това малко градче рано или късно истината ще лъсне и те щяха да го понесат тежко, в това изобщо не се съмняваше. В началото всичко тръгна като на майтап, но после нещата се задълбочиха и хич не вървеше да изостави една за сметка на друга. Той може и да бе убиец, но чувството му за чест и достойнство бе силно развито и никога безпричинно нямаше да зареже някоя от тях. Ако и той, човекът за когото те бяха готови на всичко им нанесеше такъв удар, това щеше направо да ги съсипе. Много кофти се получаваше, направо не виждаше изход, а те бяха точни и в никакъв случаи не заслужаваха такова изпитание. Дали пък да не подари вилата си на Робинзон и да се изнася и той нанякъде? Ще си купи някое тихо кътче из Родопите, но да е близо до язовир, та поне хобито си да практикува и там ще чака старините. А можеше и в двора да си изкопае някакво езерце, да го зариби и да се наслаждава на живота, пари поне имаше достатъчно. След Роси, Нели и Даниела за други жени и дума не можеше да става, трудно някоя нова щеше да му покрие критериите, а нямаше и да е почтено към тях. Виж ти в какъв омагьосан кръг се набута, почти без изход! Но защо ли ги мисли тези работи отсега, след като отиваха на почти самоубийствена мисия? Дори да успееше да убие тези двамата, охраната им нямаше да го остави лесно да си тръгне. Ако може да се вярва на Иван Асенов, пред ресторанта също ще има хора на пост, тия, които подменяха парите със стока. Трудна ще е тази задача, може би най-сложната от всички, но пък кой им е обещавал, че ще е лесно. Насила никой не го пращаше, ето сега вече е независим откъм пари и само да поиска може да спре дотук. Но защо да го прави? Ония двамата ще продължат да си въртят далаверите, ще пръскат отровата си в цялата страна, а навярно и извън нея и ще останат ненаказани. Ако сега се уплашеше, защо въобще му трябваше да започва? И с какви очи ще отиде на гроба на Деница следващия път? Не, не, най-добре да си завърши започнатото и ако оцелее, тогава вече да я кара по-леко и по-спокойно. За да не губи форма ще държи в страх регионалните доставчици, от време на време ще премахва по някой по-твърдоглав и така ще минава времето.

Да, така ще е най-добре, вече може да се успокои. Ако неговият тъмен покровител реши, в София ще оцелее, а за нататък има време да мисли.

Откъм зоокъта гургуличките започнаха да пеят, пролетта беше любовният им сезон. След малко, за да не останат по-назад се включиха и щиглеците, и те подкараха своите сложни мелодии. Птичият концерт до него в никакъв случай не приличаше на последен реквием, по-скоро бе весел и жизнерадостен и след този знак свише Иво се унесе в сладка следобедна дрямка.

* * *

— Хайде ставай, сънливецо, знаеш ли колко е часът? Наближава осем, а ти още спиш! Виж, и дъжд заваля! После да не се чудиш защо в кръчмата не можем да си намерим места?

Иво се сепна и погледна към надвесения над него Робинзон, той вече се бе стъкнал с марков анцуг и нямаше търпение да тръгват.

— Стана ли време? Толкова дълбоко отдавна не бях заспивал.

— Добре, че беше под навеса иначе досега да си станал вир-вода.

Той се измъкна от хамака и неодобрително огледа приятеля си.

— Ти в спортен екип ли ще бъдеш, няма ли поне веднъж да те видя официален?

— Нали каза, че е някакво квартално ресторантче, защо тогава да се кипря? Ако слизахме към центъра можеше и да се изтупам като съученика ти, но сега не си струва.

— Добре, щом така си решил няма да ти се меся! Изчакай ме малко, отивам да се приготвя!

Той влезе в спалнята и се зачуди какво да облече. Не вървеше да е с костюм, а приятелят му с анцуг, затова обу дънки, а отгоре сложи фланелка и кожено яке. Докато се оглеждаше в огледалото от двора се чу клаксон, време беше да тръгва. Натъпка малко пари в джоба и се спусна по стълбите.

Останалите го чакаха с чадъри до колата, предвид важността на срещата си Командо се бе издокарал с хубав костюм и нови кожени обувки и наистина изглеждаше добре.

— Хайде приятели, готов съм. Да тръгваме, че Петето не бива да чака, кой знае как се е нагласила за милионера.

— Дано да го шашне, защото това е много важен момент за мен. Докато я зяпа може да ме сюрпризира с някоя хубава заплата.

— Ще те изненада, не се бой, в момента ти си му най-ценния човек. На теб дължи всичко и той това го знае. Защо да се лишава от такъв ценен кадър като вече се е убедил на какво си способен?

— Така си е, но нека не прибързваме, богаташите са непредвидими особи. Хайде, качвайте се да ви хвърля до кръчмето, а утре сутринта ще ви разказвам какви блага ми е предложил. Но защо избрахте точно това място да се черпите, то не е нищо особено?

— Стори ми се най-близо дотук, като се напие Робинзон по-лесно ще го довлека до вилата.

— А, планирал си го значи?

Попътуваха малко и скоро светлините на ресторантчето се показаха пред тях.

— Ето че стигнахме. Желая ви весело изкарване и умната, че този квартал не е много на ниво!

— Дано да нямаме проблеми и всичко да мине мирно и тихо. Ще се почерпим, ще послушаме музика и после ще се приберем с такси.

— Ах, какви сте ми примерни! Защо ли не ви вярвам? Добре, до скоро!

Той отпътува към центъра, а двамата приятели си проправиха път в задименото помещение. Още нямаше много хора и успяха да си намерят хубави места, но преди да седнат Иво прошепна на спътника си:

— Още с влизането тези от съседната маса ни загледаха лошо, а сега видях, че си размениха някакви сигнали и с компанията от ъгловото сепаре. Очевидно смятат за свое задължение да зяпат с неодобрение и скрита заплаха всеки новодошъл. Хайде да се махаме оттук, наоколо е пълно със заведения, все ще намерим някое по-сносно!

— Я по-спокойно, моето момче! Ти, вместо да се радваш, че си намерил спаринг-партньори, си тръгнал да бягаш. Каква ти е гаранцията, че и на другото място няма да е същото? Сега разбра ли защо се облякох спортно, а не с някой тесен костюм, който ще ми спъва движенията? На такива места винаги стават търкали, но да не ти пука. Предполагам, че заради ония две красавици на бара е цялата работа, всички искат да се правят на мъже, та да ги впечатлят. Отпусни се и се наслаждавай на момента, в такива улични битки човек най-добре се закалява.

— Не ме е страх от боя, знам, че ще се справим, но ако нещо ни контузят трябва да отложим ходенето до София. Още по-лошо ще е ако ни закопчеят ченгетата, тогава ще се чудя как да те измъквам.

— Досега сме се справяли, не викай дявола! Сядай сега и ми викни като за начало една ракия със салата!

Заеха си местата и поръчаха на някакво изрусено чудовище, което беше толкова дебело, че едва минаваше между масите. От колоните се надвикваха представителки на „Пайнер“ и вече дори отблизо разговорът бе невъзможен. В залата се стелеха гъсти облаци дим и освен да се разговаря, вече бе трудно и да се диша, абе типична балканска обстановка.

— Хей, дупета, къде сте се загубили? Не знаете ли, че непознатите тук плащат такса?

Един от проблемната компания с безизразна като на касапин физиономия се бе изправил до масата им и се тежкареше пред одобрителните погледи на младежите. Отдалеч му личеше, че има слабост към щангите, беше по-масивен и от боен кораб! Ръцете му, добре подплатени с мускули изглеждаха като свински бутове, удивително напомнящи тези на Попай Моряка от анимационните филмчета. Дланите наподобяваха тигани, а кокалчетата на пръстите бяха с големината на едър картоф. На едното му ухо висеше голяма обеца, сякаш с нейна помощ кривото му и сипаничаво лице щеше да стане по-красиво. Беше в онова състояние, което при мъжките слонове е известно като „маст“, тоест напълно непредсказуем. В такъв момент мъжкарите следваха някоя разгонена женска и в кръвта им циркулираше 5–6 пъти повече тестостерон от нормалното.

Придружителите на бабаита знаеха, че е по-луд и от муле на амфетамини и тръпнеха в очакване на зрелището.

Като видя местния тарикат изправен до тях на Иво чак му дожаля за пича, беше въпрос на време Робинзон да го разпердушини, но какво пък — каквото повикало, такова се обадило. Приятелят му бе двойно по-дребен от него, но притежаваше други умения. А и с тази външност като на хорист от църковния хор можеше да заблуди всеки.

В това време полузаспалата сервитьорка донесе поръчката им и грубо тръсна всичко на масата, а непознатият бързо грабна чуждата чаша с ракия и я изля в гърлото си. Другите от неговата маса избухнаха в смях, те вече усещаха как тази вечер ще се забавляват за чужда сметка.

— Защо не каза, че си жаден бе, мой човек? — започна в своя стил Робинзон и Иво усети, че скоро ще последва екшън. — На гладни и жадни винаги помагам. Ето, вземи си и от салатата!

Приятелят му стана, взе чинията и вилицата и ги протегна към натрапника. Оня беше с две глави по-висок от него, поне с тридесет килограма по-тежък и не се притесни, без капка срам си бодна един домат и го лапна.

Робинзон само това чакаше. Докато вилицата беше в устата на едрия хулиган той я чукна с отворена длан, един вид тата-цуки, но с по-малка сила и тя цялата потъна в гърлото на нищо неподозиращия тъпак. Човекът започна да се дави и се наведе напред, а главата му удобно се приближи до Иво. Както си седеше той го прасна здраво с лакът и усети как челюстта изхрущя, а оня политна назад и падна върху масата си. Беше онемял, само мучеше и блещеше очи, а от кръвта бликаща между зъбите му можеше да се предположи, че вилицата навярно се бе забила някъде дълбоко в небцето. Но можеше да погледне на ситуацията и от друга страна, ако имаше болни сливици си бе осигурил безплатна операция. Приятелите му обаче нямаха нито желание, нито време да му оказват първа помощ, те бяха съзрели момент да се изявят пред дамите на бара и вкупом скочиха. Бяха по-едри, по-наперени, по-млади и най-важното, по-пияни. Най-близкият до тях опита да халоса Робинзон и насочи юмрука си ниско под гърдите. Лоша идея, коремните мускули на горянина бяха като броня и все едно тапа от шампанско се удари във валяк. Пръстите на наивника изхрущяха. Тогава и Иво стана, залепи гръб до този на партньора си и се развихри, за три секунди ония бяха по земята, а един зад бара. Азиатската школа на балканеца показа предимствата си, бързите им удари, умело насочени към критични точки по телата на нападателите не дадоха никакъв шанс на подпийналите момчета. Но засега още нищо не бе свършило. Техните приятели от ъгловото сепаре не се поучиха от случилото се с първата група, а като стадо маймуни, прескачайки масите на останалите посетители и крещейки се засилиха към тях. Единият дори със заучени движения размахваше някакво ножче, но без особен ефект, колкото и да се опитваше целеше само въздуха. Уви, и за втората вълна резултатът бе същият, за нула време и те бяха под масите. Направо беше смешно да видиш как 8–9 човека пълзят по пода, а двама възрастни мъже спокойно чакат дали някой няма да направи грешката да се изправи. Само тоя с ножа лежеше неподвижен, заради постъпката му Иво специално се постара да бъде по-груб с него.

Види се, че в тази кръчма вече нямаше да им е комфортно, май беше по-добре да се махат. Огледаха се дали някой няма да прояви някаква криворазбрана смелост, но такива герои нямаше. На път за изхода минаха край бара и хвърлиха 20 лева на сащисания барман, въпреки че за такова обслужване май на тях трябваше да платят.

— Господа, търсите ли си компания? — изчурулика едната блондинка — тук вече не ни е интересно.

— Има ли наблизо по-сносно място?

— Разбира се, изглежда не сте тукашни. Хайде, с моята приятелка ще ви заведем!

Излязоха и се натовариха на колата на момичетата, малка червена „Мазда“. Дъждът продължаваше да вали като из ведро и те започнаха да се досещат как се е почувствал Ной по време на потопа.

— Аз съм Доника, а приятелката ми се казва Моника. Не сме близначки, не правете асоциация с имената ни!

— То е видно. Аз пък съм Иво, а това е моят приятел, наричайте го Робинзон! Къде ще ни водите, красавици?

Момичетата навярно помислиха, че човекът е с чужд корен и поради тази причина името му е толкова странно, затова и не коментираха.

— Ще ви покажем едно по-културно място, добре, че се махнахме от оная дупка. Тези тъпаци всяка вечер правят побоища, сега вас бяха взели на мушка, но най-сетне си намериха майстора. Ако с Моника имахме повече пари нямаше да се врем там.

— Наистина мястото не е за вас, като гледам сте друго качество.

— Благодарим за комплимента, винаги е приятно да срещнеш джентълмени. Ето го клубът, за който ви говорехме, тук сигурно ще ви хареса.

Спряха пред малък локал, отвътре се чуваше тиха музика. През затъмнените стъкла се виждаха танцуващи двойки, мястото определено беше класно. Влязоха и учтив оберкелнер ги заведе до дискретна маса в ъгъла, скрита зад декоративни палми, настани ги и взе поръчките им.

Прекараха наистина хубава вечер. Дамите пиха маргарити, а Робинзон си поръчваше малки уискита с ядки, тук не вървеше да се налива с ракии и салати. Танцуваха, говориха си и в един момент навън започна да съмва. В приятна компания не усещаш кога минава времето.

— Момчета, хайде тази вечер пак да излезем заедно, отдавна не сме се чувствали толкова специални!

— С удоволствие, Доника, но само след няколко часа напускаме Варна. Толкова нощи скучахме, а ви срещнахме чак последната, това се казва лош късмет.

— Жалко, много сте печени! Ние сме свободни, ако мислите да обикаляте из България можем да ви придружим.

— Сега наистина е невъзможно, но през септември пак ще идваме насам и тогава може да ви се обадим. Нали дотогава няма да ни забравите?

— В никакъв случай, такъв спомен остава завинаги. Жалко е, че точно днес си тръгвате, но ако искате сега можем да ви откараме донякъде.

— За това наистина ще ви бъдем благодарни, мислехме да си викаме такси.

Оставиха добър бакшиш на усмихнатия сервитьор, който им намигна съучастнически и се натовариха в маздата. Караше Моника като често бъркаше скоростния лост с бедрото на Робинзон, а той примираше от удоволствие. В неговия свят обикновено мъжът беше активната страна и това разместване на стереотипите малко го изненадваше, но всъщност нямаше нищо против. Отзад приятелката й се бе притиснала в Иво, стискаше нежно ръката на своя нов герой и влюбено го гледаше, очакваща предложения.

Беше интересно пътуване, изпълнено с безмълвни обещания, но за съжаление скоро стигнаха до вилата и момичетата, отново изненадани възхитено я загледаха.

— Ех, да можеше да сменим нашите панелки с тази къщичка, нямаше да мърдаме оттук.

— Когато дойдем през есента ще ни погостувате за няколко дни и тогава ще се опознаем по-добре. Сега времето наистина ни притиска и за съжаление трябва да се разделим. Изчакайте ме за малко тук, сега се връщам!

Той влезе вътре и от своята купчина отброи 20 банкноти по 100 лева, върна се вън и ги подаде на слисаните девойки.

— Дано не се обидите, но не се сетих за друг подходящ подарък. Нали споделихте, че сте затруднени финансово и искаме да направим нещо за вас. Това не е заем, а жест, който да ви напомня за нас. Бяхте приятна компания, за което сме ви задължени и това е нещо като отплата.

— Но вие наистина сте много различни, с такива кавалери е истинско удоволствие да се запознае човек. Ето номерата на нашите телефони и очакваме по-скоро да се обадите! Чао, приятели!

Притиснаха се към тях, целунаха ги страстно и заминаха, след тях остана само лекия мирис на хубав парфюм.

Щастливият Робинзон току си пипаше устните, сякаш да се убеди, че това не е било видение. Отиде и прегърна Иво.

— Видя ли, че съм бил прав като ти казах да останем в онази кръчма? Иначе къде щяхме да свалим такива сладурани?

— По-точно е да кажем, че те ни свалиха, но истината е, че и аз не съжалявам. Когато пак дойдем ще им се обадим и ще довършим започнатото.

— Да вземем днес да не тръгваме, защо трябва да бързаме? Ей сега ще им звъннем и ще се върнат.

— Много олекваме така пред тях, приятелю. Спокойно, колкото по-дълго чакаш, толкова е по-сладко после.

— Прав си, търпението закалява характера, но това тяхното си беше чиста покана за секс.

— Ами нали ги видя какви места посещават, ние за тях бяхме като шейхове. Ти да не искаш да си легнат с оня сипаничавия, на който му забучи вилицата в сливиците?

— Прав си, те там нямаха никакъв избор, естествено е, че ще предпочетат нас. Хайде да полегнем малко, че от тия шотландски ракии започна да ми се върти главата! Събуди ме около 10 часа!

— Добре, не се притеснявай! Ще си наглася алармата, че иначе можем да откараме и до обед в леглата. Командо и Петя също всеки момент трябва да се приберат, ако легнат и заспят, ще събудя и тях.

— Добре, сега искам да подремна. Лека нощ!

— Лека нощ, развратнико!

Иво се подвоуми дали да не си застеле едно одеяло на хамака, но после се отказа, сутрин край морето ставаше много студено. Влезе вътре, взе си един душ и легна, на другото легло приятелят му вече хъркаше. В просъница чу, че и третият от групата форсира двигателя на колата си, а после заспа дълбоко и чак в 10 часа го събуди досадната аларма. Можеше да поспи още малко, но вън единият щраус започна да се кара на другия, а няколко токачки мигом му запригласяха. Който е чувал звукът от развълнувана токачка, знае за какво става дума и той реши да става, при тази какофония повече сън бе невъзможен. Сети се, че след малко ще дойдат и от фирмата за възобновяема енергия, затова слезе долу и сложи кафе за всички.

Един по един в хола започнаха да се събират сънените му приятели, след малко се появи и Петя в нейния обичаен вид, тоест полугола. Но пък имаше страхотно тяло, това не можеше да й се отрече, защо тогава да го крие? Той вече я бе възприел като сестричка и много-много не му правеше впечатление, но Робинзон понякога й хвърляше похотливи погледи и току му намигаше. Как Командо щеше да опази това сексапилно момиче бе въпрос с повишена трудност и много неясен отговор. Обаче си личеше, че приятелят им е в добро настроение и причината скоро се изясни. Вече почти си бяха допили кафетата и той им подаде по един голям плик.

— Момчета, това е малък бонус за вас. Нощес Буров ми даде премия, точно 100000 лева. Разделил съм парите на три, ето вашият дял!

— Е, отчел се е човекът, май наистина ще се окаже свестен. Май не сгрешихме като се съгласихме да му помогнем. Но това са много пари, как така се лишава от тях?

— Ние му върнахме няколко десетки милиона, това сега е нищожна сума за него. Направил си е сметката той, не го мислете!

— А предложи ли ти работа, какво стана?

— Той вече ми я беше предложил, нощес само уточнихме заплатата. Ще бъда шеф на цялата охраната, но се договорихме да започна през септември или октомври. Не му стана много приятно, но ми е задължен и прие всички мои условия. На Петето също бе предложена работа, но тя тактично отказа.

Той я погледна и й намигна.

— И по-добре, тогава можеше и да я загубиш.

— Е, тогава честито за новото назначение, то е точно по специалността ти и ще ти доставя удоволствие!

— Да, но не мислете, че ще ми е лесно! Сега той е много по-богат отпреди и рисковете се увеличават. Да не говорим, че и Братанов от злоба може да го поръча.

— За него ще говорим по-късно, нека не вкарваме и Петя в подробностите! Може пък и да няма време да го поръча.

— Като заговорихме за Петя, тя ще остане тук, докато се върна. Това ще са най-много 2–3 месеца, тъкмо и от „Соларни системи“ да приключат.

— Пете, честито, доколкото виждам сте напреднали в отношенията.

— Да, и аз съм радостна, че ме покани. Още днес ще си пренеса малко багаж и ще го чакам. Вижте, вън спря някакъв микробус!

Инженерът беше дошъл и Командо излезе да уточняват подробностите, а те започнаха да си събират багажа.

Интересно гостуване! Уж на гости, уж на почивка, а отхвърлиха и работа по тяхната част. Екскурзии, екшън, а накрая и целувки от красиви момичета, въобще пълна програма, а Робинзон дори отсрами България пред англичанките на Златните. Наистина пълноценно си прекараха, за десетина дни имаше от всичко. Ако речеше някой ден да напише мемоари никой нямаше да му повярва, ще рекат — този си измисля. Но не беше така, за себе си той знаеше, че всичко се е случило.

Навън инженерът и домакинът им обикаляха двора, мереха с една рулетка и умуваха. Накрая стигнаха до някакво приемливо решение, стиснаха си ръцете и оня отпътува, а той влезе за своя багаж. Искаше без много шум да вземе скритите пистолети, които бе поискал Иво и които можеха да им потрябват в столицата. После набързо разведе Петя по стаите, показа й това-онова, но за камерите не й каза, наистина мислеше да й направи една последна проверка, преди да й направи предложение. Обясни й по колко и каква храна да дава на животните в зоокъта и накрая й подаде един комплект ключове.

— Мила, тия са за теб, надявам се завинаги така да си остане! Води си гости, не се притеснявай от нищо и се чувствай като у дома си! От време на време ще се чуваме по телефона и когато с момчетата приключим нашата работа, ще си дойда при теб. Горе под възглавницата съм ти оставил малко пари, знам, че си имаш, но те никога не са излишни. На фирмата ще ги преведа по сметка, ти само ги наглеждай как работят!

— Добре любими, не се притеснявай, всичко ще бъде наред! Лек път, момчета!

Нацелува ги всички по ред и остана на прага, докато колите им се скриха в лозята. Ако знаеше какво мислеха да вършат едва ли щеше да е толкова спокойна, но беше в пълно неведение и радостна от бързото развитие на нещата в личния й живот се прибра вътре.

Така и трябваше, на нея не й бяха нужни вълнения и притеснения, те пък не се нуждаеха от свидетели, а било то и близки хора.