Бо Онест
Списъкът (13)

12

Гемижев наистина не губи никакво време. Той влезе в близкото кафене и набра номера на Иво, искаше час по-скоро да му предаде думите на главния секретар. Въобще не бе сигурен, че миналата година камерата пред бара е заснела точно него, но интуицията му, а и държанието на новия му приятел определено насочваха подозренията му натам. Изчака няколко сигнала и отсреща вдигнаха.

— Здравей Николай, радвам се да те чуя!

— И на мен ми е приятно, как я караш?

— Добре съм, не мога да се оплача, а се надявам, че и при теб всичко е наред.

— Да, така е! Иво, днес ще можем ли да се видим, че ми възложиха важна задача, която не търпи забавяне? Веднага искам да ти кажа, че няма от какво да се притесняваш, предстоящият разговор по-скоро може да ти донесе само дивиденти.

— Ти събуди любопитството ми. Знаеш, че съм волна птица и имам много свободно време. Аз ли да дойда до Търново?

— Все едно. Ако имаш път насам ела ти, а мога и аз да ти погостувам в Х.

— Сега се сетих, че в Търново мога да свърша някои приятни задължения, така, че аз ще дойда. Кога ме искаш?

— Добре е още днес да се срещнем, ще ми отделиш час-два, а после си свободен.

— След малко тръгвам, като пристигна там ще ти звънна.

— Окей, ще те чакам!

Иво малко се поучуди, какво ли можеше да иска сега ченгето от него? За София не се притесняваше, нямаше как да са ги надушили толкова бързо, а и при разговора Гемижев беше твърде мек. Излезе на терасата, където двамата му приятели си пиеха кафето и набързо им разказа за неочакваното обаждане.

— Иска днес да се видим, имал да ми казва нещо важно.

— Да не е капан, току-що си идваме от София и веднага ти звънят от полицията?

— Не вярвам, но и да е, нищо не мога да направя. Ще отскоча до Търново и сам ще се убедя защо ме вика. Ако до три часа не ви се обадя се покрийте в пещерата и ме чакайте там, докато дойда! Ако и утре ме няма, минавайте в нелегалност, с толкова пари няма да е трудно и границата да пресечете.

— Дано не се стига дотам, а и нали този полицай ти се пише приятел.

— Някой от вас пази ли онова листче с номерата от колата на наркодилъра от Търново, спомняте си го, преди една неделя се отчиташе на вече покойните Вълев и Попов в Унгарския ресторант?

— Сещам се, мисля, че Цецо се казваше, беше с един син „Форд“. Данните са в жабката на колата, почти съм сигурен, че там ги мушнах, когато ги записах.

— Ще ги взема и ще му ги предам, все едно че за него отдавна сме имали информация. Ако Гемижев го подхване както трябва, оня всичко ще си изпее, а още по-добре ще е да му направят един внезапен обиск, все нещо ще открият.

— Щом си го решил, така направи, ако полицайчето се издигне в службата и за нас ще е по-полезен. Но не му казвай всичко, когато хората мислят, че сами са открили някаква информация са по-склонни да й повярват! Кога ще тръгваш?

— Веднага, само искам да взема малко пари, днес съм решил да се правя на благодетел.

Той влезе вътре и от своя дял отброи 80000 лева. Отдавна бе решил да помогне финансово на няколко човека, но все се случваше така, че или нямаше достатъчно средства, или бе зает да гони бандитите. Сега тези причини вече не съществуваха и той спокойно можеше да осъществи замисленото. Разпредели парите в три плика и се качи в колата, а там в жабката откри данните на регионалния дилър за търновска област, човекът, който заради едната печалба причиняваше такива поражения на част от населението. Командо коректно бе описал марката на колата, регистрационния й номер, а сега Иво добави и името, което чуха, когато прослушваха записа. Махна с ръка на двамата си приятели и потегли, за да чуе от полицая какво толкова има да му казва.

След час беше там, звънна му и си определиха среща в едно кафене близо до пазара. Щеше да го изслуша и според уговорката трябваше да се обади в Х., а ако преди това, не дай Боже го арестуваха, приятелите му знаеха какво да правят.

Гемижев дойде точно навреме, поздрави го и седна на масата, дотук никакви хайки и засади.

— Здравей, Иво, радвам се да те видя! Как ти вървят нещата?

— С обичайното темпо, заради кризата е малко тегаво, но не се оплаквам. Когато си инициативен все ще измислиш нещо, за да накараш месечният баланс да излезе на печалба. Ти как си?

— Жив съм, здрав съм и напредвам в службата. Сега работя по специална задача с благословията на шефа, ако се справя успешно може и да ме повиши.

— Като заговорихме за кариера, ето ти данните на един човек, за когото със сигурност знам, че е едър доставчик на наркотици. Зарежда Търново и региона и според моите източници продава поне пет килограма на месец.

— Пет килограма? Това е огромно количество, ако го сметнеш излизат 50–60 кила за година. Достоверна ли ти е информацията?

— Абсолютно, а количеството дори може да е повече. Действай твърдо с него, като го раздрусаш и тръгнеш по веригата като нищо ще изчистиш града от отровата.

— Ти не преставаш да ме изненадваш, май няма да съжалявам, че станахме приятели!

— От нашето приятелство ти ще имаш само изгода, но не те съветвам заради кариерата си да се ебаваш с мен, защото от здравето и от приятелството по-ценно няма. Не си струва, за да се докараш пред шефовете да си създаваш враг в мое лице, повярвай ми — рискът е прекалено голям!

— Ще взема думите ти под внимание.

— Кажи сега, за какво искаше да говорим!

— За нещо, което трябва да си остане между нас, то е толкова секретно, че доскоро и аз не го знаех.

— Целият съм в слух.

— Ще си траеш, нали!

— Обещавам!

— Знаеш ли, че тази сутрин главният секретар на МВР идва на инспекция, прави си този труд вече втори път за няколко месеца.

— Това ли е голямата тайна?

— Това е встъплението. След спявката ни извика с шефа при него, дори не можеш да си представиш за какво говорихме.

— Не мога, но имам чувството, че ще ми кажеш. Не знаех, че си толкова високо в йерархията, всъщност каква точно ти е позицията в полицията?

— Там е работата, че съм никой, но заради оня случаи в бара, понеже аз го разследвах, сега съм му любимец. Нали помниш, когато в Х. ти казах, че камерата те е записала. Понеже това не е доказателство и не може да ти навреди, а и честно казано аз не съм съвсем сигурен дали това действително си ти, си позволих да му кажа, че навярно познавам едно от действащите лица.

— Юда!

— Не ме разбирай погрешно, направих го не защото желаех да ти навредя, а защото той ни разказа за една невероятна конспирация, която ще направи участниците в онова сбиване почти герои.

— Това наистина звучи интересно!

— Ти някога чувал ли си, че в България, а и извън нея действат малки групи от хора, които вършат не съвсем законни неща и то в името на държавата? Това съм го гледал само по филмите и ако не го бях чул от такава височайша уста нямаше да повярвам.

— Какво точно вършат тези групи?

— Правят поразии, това вършат! Действат направо на ръба на закона, но с благословията на секретаря. Той ни каза, че връщат бегълци от чужбина, а когато това се окаже невъзможно или не си заслужава разходите, направо ги убиват там. У нас вършели същото с доказани престъпници, които са се откупили от съдиите или по други причини са извън затвора. Знаеш, че хората много се дразнят от тази безнаказаност, затова преди няколко години премиерът и още двама-трима негови съветници са взели решение да се създадат тези дружинки. Оказва се, че тази им инициатива има ефект и обществото е по-спокойно, когато лошите хора намаляват. Ти също гледаш новини, не може да не си забелязал, че мине, не мине малко време и някой мафиотски бос гушва букета.

— Това, което ми разказваш не ми се вярва, ако имаше такива групи досега да се е разчуло, медиите имат къртици навсякъде.

— Дори в Парламента не знаят, навярно затова тайната е опазена и до днес. Но ако се замислиш, наистина е факт, че някой убива онези хора.

— Ти да не ме подпитваш нещо, да не би да мислиш, че участвам в такава група?

— Засега не участваш, но от теб зависи да се включиш. Ето какво ме е упълномощил да ти предам секретарят, но то важи само ако на записите наистина си ти с твои приятели.

— Казвай, заинтригува ме!

— Първо, представям ви лично на него, никой друг няма да знае за вас. Второ, за стореното в бара няма да ви се търси отговорност, то е било един своеобразен изпит, с който сте се доказали. Трето, полагат се щедри възнаграждения, застраховки, ранно пенсиониране и пълен имунитет докато служите, а и за по-раншни ваши провинения, ако е имало такива. Е, какво ще кажеш?

— И какво по-точно са направили тези юнаци в бара, ти така и не ми разказа с подробности?

Николай го изгледа многозначително и се усмихна, но реши да му играе по свирката и заговори:

— Според очевидците, трима на вид кротки клиенти са разпускали в бара, без да привличат внимание, пийвали са си тихо и мирно. Всичко е било нормално, докато дошли 6–7 пияни футболиста на „Етър“, аз ги познавам и мога да ти кажа, че са големи лекета. Пенев, вратарят, започнал да се кодоши с най-дребния от тях и безпричинно да го обижда. Човекът си траел, дори пускал майтапи, но по едно време с нещо вбесил вратаря и той му скочил. Ако не си го виждал ще ти кажа, че е около двата метра и тежи най-малко 100 килограма, освен това е трениран спортист.

— Зная го вратаря, веднъж бяха дошли на спортен лагер в Х.

— Сега започва интересното! Човечето без никакво усилие го проснал на земята, а това накарало останалите футболисти да се намесят, те и без това цяла вечер търсели кого да набият. Резултатът бил същият, след десетина секунди всички се гърчели на пода, а посетителите смаяно гледали и не можели да повярват на случващото се. Още в началото на мелето барманът подал сигнал и двама наши служители се озовали на мястото, но там, вместо да санкционират пияните футболисти решили да се правят на велики и подкарали човечеца и приятеля му към районното. Третият от групата, за когото до този момент никой не подозирал, ги изчакал навън и с някакви заучени похвати натъркалял полицаите и освободил арестуваните, но за да е пълна подигравката закопчали моите колеги с белезници и офейкали със собствената им кола. Оттогава следите им се губят, автомобила го открихме чак на сутринта в центъра, но вътре спокойно си спеше някакъв пияница и нищо не помнеше. Ето, това е историята.

— Е, радвам се, че ме мислиш за такъв Супермен, но за съжаление нямам нищо общо, а и нали ме виждаш, не съм планина от мускули.

— Това нищо не значи, и при нас имаме един слаб като вейка издирвач, но на канадска борба няма кой да го бие.

— А как секретарят се е сетил точно за тези тримата?

— Гледал е записите от камерата и е останал впечатлен. Групата е действала като по часовник и без паника, все едно тази ситуация са я отигравали стотици пъти, дори накрая са си направили майтап със служебния автомобил. Ако приемем хипотетично, че това си ти с твои хора, от мен се иска само да ви свържа с него, а той ще ви обясни подробностите, защото и аз не ги знам напълно. Предполагам, че ще минете някакво обучение и после ще ви пуснат по широкия свят да гоните мафиотите, а банковите ви сметки чувствително ще набъбнат.

— Ех, това наистина е страхотна оферта и ми се иска да се включа, но ако ти кажа, че съм бил аз, значи да те излъжа. Щом твърдиш, че оня на записите прилича на мен, значи действително така мислиш, но повярвай ми, нямам нищо общо! За мен това е случайна прилика, няма как да е друго. Самият ти спомена, че човекът е бил с качулка, сам разбираш, че не можеш да си 100% сигурен!

— Прав си, не мога, но понеже това ще ми помогне в службата истински се надявах да си ти.

— Може пък и да ги откриеш рано или късно, нищо не се знае. Офертата наистина си я бива и те навярно ще я приемат, но аз съм миролюбив и не ставам за тази работа, от кръв направо ми се повдига.

— Жалко, мислех си, че не съм се припознал. Извинявай, че ти загубих времето и те разкарах чак дотук!

— Няма нищо, тъкмо се видяхме. Оправи се с оня дилър и те уверявам, че началството ще те забележи!

— Заемам се, още следобед ще издействам една заповед за обиск, но щом казваш, че количествата са толкова големи, нищо чудно някой от ръководството да е замесен и да стопира работата.

— Това си е ваш проблем, но ако получиш зелена светлина проверете и колата му, понякога там крият я дрога, я пари!

— Абе ти да не си ми някой колега под прикритие, че си толкова запознат?

— Ако работех в Щатите бих се гордял с такава служба. За нашата родина обаче не мога да кажа същото.

— Шегувам се! Всичко ще свърша както трябва, не се притеснявай!

— Тогава до скоро и съжалявам, че ти попарих надеждите.

— И на теб всичко хубаво! Е, какво да се прави, такъв е животът!

Когато Гемижев напусна заведението Иво оправи сметката и също стана, чакаха го няколко наистина приятни задачи. Излезе навън и първата му работа бе да звънне на Командо, искаше да ги успокои след срещата.

— Ало, предай на шефа, че всичко е наред! Говорихме си за разни работи, но нищо притеснително. Между другото получихме страхотно предложение, точно по нашата част, но ще го обсъдим като се върна.

— Разбрах те! Когато приключиш там, ела направо при нас, ще те чакаме!

— Добре, тук имам още малко работа, но до вечерта ще я свърша. Тогава ще се видим!

Той затвори телефона и погледна часовника, стрелките показваха, че Ина, бившата съквартирантка на дъщеря му още е на лекции и ще трябва да я посети по-късно. Подкара пежото към Окръжна болница, там за пръв път бяха приели Деница на лечение и още тогава му хареса отношението на младия лекар към проблема на дъщеря му. Добре си спомняше имената и на него, и на сестрата, само се надяваше да не са напуснали, а ако бяха и на смяна щеше да извади голям късмет.

Когато пристигна първо се представи на регистратурата, оттам го осведомиха, че и двамата са на работа до обед, още малко и дежурството им ще свърши. Качи се в реанимацията да ги пресрещне и там спомените неочаквано го връхлетяха, точно тук неговото момиченце преди две години след предозиране получи първа помощ. Спомни си я съвсем ясно как лежеше на кушетката и безпомощно го гледаше, а потта се стичаше по нежното й чело. Как му се искаше сега да върне онзи момент и детето му отново да е живо, но уви, заради наркотиците тя отдавна си бе заминала. Какво от това, че след време изби всички замесени, вече не им помнеше и бройката. Сега те бяха в гроба, но и нея я нямаше, оставаха му само спомените.

В края на коридора видя лекаря, който облечен в цивилни дрехи тъкмо си тръгваше, а след него издокарана и гримирана ситнеше сестра Рафаилова, май двамата вече бяха двойка.

— Д-р Станков, помните ли ме? Видяхме се преди около две години, когато идвах тук на свиждане на дъщеря си. Тя лежеше във вашето отделение, бе приела свръхдоза.

— Да, помня ви смътно. Как е тя сега, отказа ли се от този лош порок?

— За съжаление не успя да се пребори със зависимостта и при един следващ случай почина.

— Така ли? Колко жалко, беше прекрасна девойка! Моите съболезнования!

— И аз все още трудно го приемам. Но днес съм дошъл при вас по друг повод, мога ли да ви отнема 5–10 минути.

Какво нещо е съдбата? Лекарят не го знаеше, но от отговора му зависеше част от финансовото му благосъстояние. Ако изморен от изминалите часове бе отказал под някакъв претекст, Иво щеше да се извини и да си тръгне, а това щеше да е последната му среща с тези хора. За негов късмет душата на Станков още не беше загрубяла, той се бе трогнал от мъката на бащата и съчувствено го гледаше. Сестрата му кимна и го хвана за ръката:

— Виж какво иска човекът, аз ще те чакам в колата!

— Извинете ме за нетактичния въпрос, но тогава вие бяхте само колеги, да не би да сте се оженили?

Те се засмяха и влюбено преплетоха ръце.

— Все още не, но сме сгодени, надяваме се скоро и да се оженим.

— Честито! Тогава това, което имам да ви кажа касае и двама ви. Къде ще можем да поговорим?

— Имаме ведомствено барче, ако не ви притеснява миризмата на лизол и болница, можем да отидем там.

— Хайде, тъкмо ще пием по едно кафе!

Слязоха на първия етаж, в дъното се виждаше голямо помещение пълно с медицински персонал. Седнаха на една тройна масичка, учтив санитар дойде и им взе поръчката.

— Няма да ви губя времето и ще карам направо. Като цяло уважавам лекарското съсловие, а и вие тогава се отнесохте с дъщеря ми напълно адекватно. Въпреки че бях почти в стрес още имам спомен от професионализма и на двама ви, тогава наистина бях впечатлен. Сега навярно ще помислите, че се шегувам, но ви уверявам, че съм сериозен, отдавна обмислям как да ви се отплатя. Знам, че звучи малко грубо, но съм решил вместо подарък да ви дам пари, и без това не знам от какво имате нужда, а така ще си купите каквото пожелаете. Това не е подкуп, по-скоро е жест на благодарност, въпреки че все пак детето ми по-късно си отиде. Радвам се, че съм улучил точния момент, щом ще се жените предполагам, че парите добре ще ви дойдат.

Те го загледаха смаяни, тези негови думи напълно ги бяха изненадали.

— Ами щом така сте решили, благодарим ви, с удоволствие ще си купим нещо за спомен от вас.

— Вие спасявате човешки животи, навярно през годините сте помогнали на хиляди като моята Деница. Ето, вземете този плик и не се изненадвайте от сумата в него, не съм се объркал!

Иво извади от вътрешния си джоб голям хартиен плик, още в колата бе отброил 30000 лева — по петнадесет за двамата. Сложи го в средата на масата, стана и си протегна ръката.

— Желая ви щастлив семеен живот, виждам, че много се обичате, а от това по-хубаво няма. През годините може и да ви се обаждам, ще ми е интересно да се осведомявам как я карате.

— Благодарим ви г-не, но нямаше нужда да отделяте от парите си, в трудни времена живеем.

— Парите са най-малкия ми проблем, повярвайте ми! Много ми е по-важно да виждам щастливи и честни хора, а това, че сте медици ви прави още по-ценни в моите очи.

— Заповядайте моята визитна картичка, там е написан и личният ми телефонен номер! Не се притеснявайте при нужда да ме търсите по всяко време!

— Дано не се налага, но благодаря, убеден съм, че ще съм в добри ръце. Желая ви всичко хубаво!

Той си тръгна и ги остави на масата, учудени от неочакваната му поява след толкова време и от още по-неочаквания жест. Когато видеха колко пари има вътре може би щяха да помислят, че не е съвсем наред. По принцип щяха да са прави, надали някой родител, загубил детето си остава напълно нормален, а и това, с което се занимаваше сега, силно го отклоняваше от общоприетите норми. Човек наистина трябва да е малко луд, за да мисли, че може да оправи света като намали броя на лошите хора, мисия напълно невъзможна предвид числеността им.

Бе решил следващият щастливец да е бившият му треньор от Спортното училище, този човек му бе отдал седем години от живота си, за да го учи на първите стъпки в леката атлетика. Не му телефонира, а отиде направо в тях, той живееше във висок блок близо до стадиона и предвид възрастта си вече предпочиташе да седи предимно вкъщи.

— Тренер, здравей, изненадах ли те? Минавах насам и реших да се отбия, че отдавна не сме се виждали.

— Добре си направил, май само ти все още си спомняш за мен! Как я караш, при теб всичко наред ли е?

— Жив и здрав съм, а това ми стига. Напоследък често се виждам и с Командо, дори понякога си гостуваме.

— Чух някакви слухове, че е останал на улицата, верни ли са?

— Да, преди година една жена го изигра и му взе всичко, но благодарение на мен и на още един човек отново си стъпи на краката. Сега има хубава къща до Варна, добре платена работа и май му предстои сватба. Не така обаче стоят нещата с измамницата, явно и Господ не е харесал постъпката й, защото доколкото разбрах тя е нелечимо болна, без никакви изгледи за оздравяване.

— Е, случват се и такива работи, понякога и лошите страдат! Но той за какъв дявол ще се жени пак, да не стане от трън, та на глог? Не си ли е взел вече поука, че тия бракове са опасни за здравето?

— Ами явно поговорката „Човек и добре да живее, се жени“ е вярна. Влюбил се е като ученик и не искам да му се меся, може пък този път да му провърви. Сега обаче съм дошъл за друго. Наскоро направо от небето ми паднаха едни пари, бая голяма сума. Знам, че пенсията ти не е голяма, а и на времето много нерви изхаби по мен, та искам да ти се отплатя. Вземи този плик, вътре съм сложил нещичко и ако си правиш сметката ще изживееш едни по-достойни старини.

— Ех, Иво, Иво, още тогава ти личеше, че си от друго тесто. Наистина с жена ми едва я караме, то кое по-напред да купиш?

— Точно затова съм тук. Харчете си на воля, а ако пак я закъсате само ми звънни! Има някои хора в живота ми, които не мога да забравя, някои помня с добро, други с лошо, но ти си от първите. Е, аз ще тръгвам, че трябва да се отбия на още едно място.

— Още веднъж ти благодаря, че помагаш на стария човек!

— Е, чак пък стар, не говори така! Ако сега се затичаме двамата, като нищо ще ме надбягаш.

— Точно теб няма да мога, дори да изпия всичкия анабол на щангистите. Колко пари има в този плик, бая дебел ми изглежда?

— 25000 лева, не са много, но все пак е някаква помощ.

— Как да не са много, та това е пенсията ми за десет години, ако нещо не се майтапиш.

— Напълно сериозен съм, това е моят подарък за теб заради проблемите, които навремето ти създавах в училище.

— Наистина беше много непослушен, с Командо все при директора киснехте. Но винаги съм казвал, че в едно спортно училище децата трябва да са вироглави и с буен характер, а не послушни баби. Все пак ти не тренираше спортна стрелба, та да си спокоен и вял, в леката атлетика се изисква огромна воля и инат.

— Така е тренер, хубави времена бяха тогава, но всичко мина и замина. Хайде да те оставям да си почиваш, а аз ще отскоча и до центъра, че съм взел една студентка под крилото си.

— Студентка ли, не е ли младичка за тебе, все пак премина петдесетте?

— И какво, трябва да лягам и да мра ли? Да ти дам ли няколко примера за дядовци с млади любовници? Но бъди спокоен, моят случай не е такъв, аз по-скоро и се явявам като ментор и финансов благодетел.

— Бягай, моето момче, върши си работата! Аз ще наглася два валидола, че като кажа на жената какъв подарък си донесъл като нищо ще изпадне в някое критично състояние, по-добре да съм подготвен.

— Чао, тренер!

— До скоро, Иво и още веднъж благодаря!

Ето, дори само заради тези думи си струваше да помага на хората, сега бе милионер и хилядарките, които раздаваше, хич не му се свидеха.

Подкара колата към последния плануван адрес — старата квартира на дъщеря си на ул. „Медникарска“ 7, след смъртта й той продължи да плаща наема и остави Ина да живее там безплатно. Момичето би трябвало вече да е приключило с лекциите и ако не бе отишла някъде да се весели, можеше и да я открие там. Предния път тя му сподели, че си има сериозен приятел, днес ако бе в настроение можеше да му разкаже и нещо повече. Докато шофираше си мислеше за разговора с Гемижев, това предложение му дойде като гръм от ясно небе. Ако не бе някоя ченгеджийска хитрост това бе точно по тяхната част и всичко в него бе от хубаво, по-хубаво. Какво по-примамливо от това да издирваш най-доказалите се и най-кръвожадни мерзавци или пък да преследваш и връщаш от чужбина вече осъдени бегълци и то под благосклонния поглед на държавата. Впрочем в много страни има създадени такива групи като например ловците на глави в Съединените щати, които за пари можеха да издирят всеки. На тях тримата заплащане не им трябваше, дори те биха платили за такава работа, но другите облаги напълно ги устройваха — и пътуванията по света, и ранното пенсиониране, и рисковете, които така обичаха да поемат. Но безспорно за тях най-ценен щеше да е имунитетът, който им гарантираше, че никой никога няма да им търси отговорност за нищо. Най-вероятно и Робинзон щеше да се сдобие с така лелеяните документи, навярно с нова самоличност, но пък напълно законна. А може би всичко бе постановка и Гемижев им подхвърляше въдицата с надеждата, че ще си признаят за поразиите, които сътвориха в бара и така ченгетата ще могат да им отмъстят за подигравките с колегите им. Засега все въпроси без отговор, надали и всезнаещият Робинзон ще може да каже доколко вероятно е наистина да има създадени такива групи или предложението на ченгето е само един кьорфишек.

Докато разсъждаваше на тази тема стигна до квартирата, взе последния приготвен плик, отново с 25000 лева в него и позвъни на звънеца. Почака пет минути, но никой не му отвори и той с риск да наруши дисциплината по време на някоя лекция й звънна по телефона. След малко чу познатия, вече добиващ женски тембър глас.

— Каква приятна изненада! Г-н Ников, как така се сетихте за мен?

— Ина, колко пъти вече да ти казвам да ми говориш на „ти“. Ако продължаваш така, сериозно ще се обидя!

— Ох, все забравям! Добре де… Иво, да не би да си в Търново?

— Позна, дори съм пред квартирата.

— Ние с моя човек сме на Царевец, но ако искаш да поговорим за нещо мога след час да съм при теб.

Той се замисли, момичето изживяваше първата си любов и не бе редно да го откъсва от половинката му.

— Няма нужда Ина, и друг път можем да се видим. Сега ти нося малък подарък, затова те потърсих, но аз имам ключ от входната врата, ще вляза в коридора и ще го пъхна под вратата на твоята стая.

— Щом може да мине през процепа вече се досещам какво си ми донесъл. Благодарна съм ти, но искам да ти кажа, че първия път парите бяха предостатъчно.

— Радвам се, че не си лакома като някои други, но нали ти казах, че винаги ще ти помагам, а това съвсем не значи еднократна финансова помощ. Ако при теб всичко се развие както трябва тепърва ти предстои дипломиране, сватба, деца, че и покупка на собствено жилище. За всички тези неща трябват пари, а ти ми каза, че вашите не са богати. Аз обаче съм, а нямам за какво да харча, което е проблем. Така че нека не спорим повече, остави ме да ти помагам и толкова!

— Добре, съгласна съм, но някак ми е неудобно, с Деница бяхме приятелки, а сега баща й се грижи за мен.

— Точно затова те чувствам така близка, ти беше с нея до края, ти беше човекът, който ми се обади при първата й криза.

— Така беше — тя заподсмърча — да знаеш колко ми липсва, и не само на мен, тя бе душата на всяка компания.

— И на мен много ми липсва, Ина, на майка си също. Тежко е да изгубиш дете, малко хора оцеляват след подобна трагедия. Виж, разговорът ни стана прекалено емоционален и ще те оставя да продължите разходката си. Добре ли се държи с теб приятелят ти?

— Е, поскарваме се понякога, но за дреболии, а във всички книги пише, че и при другите двойки е така.

— Имат право, иначе става скучно и безинтересно, но и с кавгите не трябва да се прекалява. Сега ще ти оставя плика под вратата и ще поемам към Х., а ти ако имаш нужда от нещо ми се обаждай!

— Добре, Иво, благодаря ти за всичко! И за ценните съвети, и за парите!

— От мен трудно ще се отървеш, мисля още дълго да ти досаждам и трябва да ти кажа, че рядко съм имал по-осмислен ден от този.

— Е, аз няма да се дърпам. Оценявам помощта ти, малко хора са толкова щедри.

— Тогава до скоро! Пази се и бъди внимателна във всичко, че лошото бързо идва!

— Ще го имам предвид! Дочуване!

Той затвори, напъха парите в стаята й и отново заключи външната врата. За днес беше приключил, на четирима човека пооправи живота и вече можеше да се прибира. Подкара към Х., искаше още днес да се види и с приятелите си и подробно да им разкаже за разговора си с Гемижев. Колко хубаво беше, че в този свят на подлости, завист, корист и безчестие все пак имаше хора, на които може да разчита. Напоследък доверието бе рядка стока и той бе истински щастливец, че имаше такива верни приятели. И Робинзон, и Командо щяха да дадат и живота си за него, към тази малка групичка спокойно можеше да причисли и Валди. Как ли е той, какво ли си бе помислил, когато е заварил апартамента си празен, само с една бележка оставена от тях? Погледна си часовника и видя, че може да му се обади, навярно той вече бе приключил работата си в сервиза. Набра номера и зачака, след малко отсреща му вдигнаха.

— Валди, здравей приятелю, радвам се да те чуя!

— Здравей Иво, хубаво е, че звънна, когато изчезнахте така набързо малко се притесних.

— Успокой се, няма нищо страшно, просто така се стекоха нещата. Ти как я караш, добре ли си?

— Добре съм, здрав съм, но самотата все повече ми тежи. Докато ми гостувахте беше съвсем друго, покрай вас живнах, но за кратко.

— Скоро може пак да се видим Валди, нищо не се знае, а и ти винаги си добре дошъл тук. Знаеш ли защо ти се обаждам? Моят съученик Командо се интересува от сервиза, в който работиш. Наумил си е нещо и ме помоли да разуча продава ли се, на каква цена и така нататък. Ще можеш ли да провериш тези подробности?

— В днешно време всичко се продава, предполагам, че сервизът също. Тези дни ще поразпитам и ще ти се обадя.

— Направи го, ако е законен и собственикът иска да се отърве от него, Командо ще извади парите!

— Радвам се да го чуя, но ако това стане нали няма да ме изхвърлите от работа?

— И таз хубава, ти чуваш ли се какво говориш? Други планове имаме за теб, но първо провери тези неща!

— Окей, когато разуча всичко, ще те информирам.

— Тогава дочуване, куме!

— Дочуване!

Ето, задейства и сделката със сервиза, скоро Валди можеше да получи хубав подарък. После, вече като собственик и бизнесмен нищо чудно да се запознае с някоя подходяща жена, време беше и той да си оправи живота.

Улисан в мисли неусетно стигна в Х. и без да се отбива в града директно се качи на вилата. Приятелите му отдалеч чуха колата и слязоха в двора да го посрещнат.

— А, жив си и на свобода, значи Гемижев не те е прибрал?

— С него само си поговорихме, но ви нося невероятни новини. Сигурно ще решите, че се шегувам.

Тримата се качиха горе и излязоха на терасата, напоследък тя се бе превърнала в любимото им място за взимане на важни решения. Всеки си наля в чашата каквото желае и се отпуснаха около масата. Вече се смрачаваше, ветрецът леко шумеше в клоните на дърветата и обстановката предразполагаше тримата съмишленици да се поотпуснат. Чукнаха се и Иво започна разказа си, без да бърза им обясни всичко, което бе чул от Гемижев, като остави за накрая списъка с облагите, които щяха да получат, при условие че се съгласят да станат част от тия забулени в секретност групи.

— Виж ги ти нашите как са я измислили — поклати глава Робинзон, — така държавата, без да си цапа ръцете решава част от основните си проблеми и задължения. Но който се е сетил за това е умен, признавам му го! То досега какво беше? С триста зора задържат някой бос, той бутне тук-таме по някой лев и докато делото влезе в съда, доказателствата изчезнали. Всички знаят, че е той и че е виновен, но няма как — пускат го. Хорицата в клетата ни България, половината от които са жертва на престъпления, с право започват да се бунтуват — отново няма наказани. С този ход правителството си е решило проблема, хем престъпниците намаляват, хем хората доволно потриват ръце, когато освиткат някой. Колкото и да плащат на тия групи, каквито и привилегии да им дават, цената пак е нищожно малка в сравнение с това, което вършат. Освен това ти казваш, че повечето пари са от спонсори, от богати хора, пострадали от същите тия насилници!

— Така е, по този начин и вълкът сит и агнето цяло. Обаче ако приемем, че се съгласим да вършим тази работа това значи да се разкрием, да ни заведат на отчет в техните ведомости и вече край със свободния живот. Сега правим каквото си искаме, а тогава ще сме на каишка, въпреки успокояващите думи на ченгето за автономност все ще ни наложат някакъв контрол.

— И аз така мисля — намеси се Командо, — а и защо да излизаме на светло, когато ние пак вършим същото, нали убиваме точно такива изроди. Сега си имаме пари, имаме и всичката свобода на света, защо са ни техните бонуси и пенсии? Според мен добре си направил, че не си признал, по-добре е да си я караме постарому.

— Значи ако трябва да обобщим, приемаме, че „План А“ е ако продължим да си живеем живота както досега, само от време на време да раздаваме правосъдие и да вкарваме в пътя някой самозабравил се. „План Б“ ще бъде ако решим да приемем предизвикателството, а това значи да разширим нашия обсег, ако ни изпратят да връщаме бегълци можем да видим и малко свят.

— Те не те изпращат, там нищо не се прави насила. Предлагат ти няколко задачи, нещо като каталог, а ти сам избираш с какво да се заемеш.

— И това е добро хрумване, каквото и да избереш, то пак е насочено срещу някой мафиот.

— Въпреки предимствата на „План Б“, както ти го наричаш, според мен ще е най-добре ако си останем независими. Ако толкова искаме да обикаляме света моля, туристическите фирми предлагат различни дестинации и за мен ще е удоволствие да платя билетите на всички.

— Предлагат, но Робинзон е без документи и е закотвен тук до края на живота си, не можем да го скрием в трюма на кораба както едно време и да отпътуваме. Минават се граници, наемат се хотели и навсякъде ти искат паспорт или поне шофьорска книжка.

— Оставете ме мене, аз няма вече закъде да пътешествам! Вие сте по-млади, щом имате желание, организирайте си някоя екскурзия!

— В такъв случай, доколкото усещам настроенията в отбора и тримата сме за „План А“, покриваме се, живеем си живота и не сме зависими от никого.

— Ами да, какво по-хубаво от това? Командо е прав като казва, че вече си имаме всичко, тогава защо да се разкриваме пред властите? Ако нямахме пари и като останалите хора разчитахме само на уменията си тогава аз пръв щях да настоявам да се срещнем с главния секретар и да си предложим услугите.

— В такъв случай единодушно отхвърляме „План Б“ и залагаме на спокойствието.

— На спокойствието, на привилегията да вършим каквото искаме и изцяло да разполагаме с времето си. Къщата ми е почти готова, сега ще ми трябва поне месец да я обзаведа и да я подготвя за живеене, точно затова искам да съм свободен.

— Аз също имам ангажименти във Варна, Петя вече нервничи заради дългото ми отсъствие, а доколкото разбрах фирмата за енергийна ефективност е приключила работата си. Оня ден са изпробвали всичко, за да се уверят, че работи и са си събрали инструментите. Сега денем ще ползвам слънцето, а нощем вятъра, какво повече мога да искам!

— Не съм експерт, но предполагам, че тези мощности ще са ти в повече, защо не говориш с хората от съседните вили да захранваш и тях на половин цена?

— Не е ли по-добре вие да ми станете съседи, все ще има някой парцел наоколо да се продава?

— Ако искаме море ще ти дойдем на гости, няма смисъл и ние да строим. А и да ти кажа, добре ми е тук в планината, по-спокойно се живее. Ти кога мислиш да ни напускаш?

— Ако е възможно още утре, от вас зависи дали няма да съм нужен за още нещо. Иначе при Буров ще започна чак през септември, но вече мисля да се прибирам, сега моят дом е там, на морето.

— Разбира се, приятелю, нашата уговорка беше само за софийските тарикати и вече си свободен. Значи твърдо си решил от утре да си ходиш?

— Щом повече не съм ви необходим, да! Не забравяйте, че съм поел ангажимент аз да оправя Братанов, тези дни ще помисля как мога да го свърша по най-безопасния за групата начин.

— Да, той е последният от нашия списък, всички други получиха възмездие. Ако имаш нужда от помощ или от съвети, обаждай се!

— Учих се от най-добрите, все нещо ми е влязло в главата. Когато приключа с него ще ви информирам, че да го зачеркнете от списъка. Но искам да ви припомня, че сте ми обещали още нещо, дори не помисляйте да се отмятате. Разбрали сме се в края на лятото да се съберем на моя територия, нека се повеселим малко и на морето!

— По Черноморието в края на сезона всичко е по-хубаво — и заведенията още работят, и вече не е такава жега. Щях да кажа, че и цените тогава падат, но нас тези подробности вече не ни вълнуват. Робинзон, ти какво ще кажеш, нали ще отидем?

— Че как, аз още пазя номерата на ония момичета, с които се веселихме през последната нощ. Как се казваха, Иво?

— Мисля, че бяха Моника и Доника.

— Точно така, нали тогава им обещахме, че ще има продължение. А ти там имаш и друга обожателка, оная, на която подари медальона.

— А, за Ели ли говориш, балерината от механата? Така е, тя от време на време ми звъни по телефона, не е лошо отново да се видим.

— Виждаш ли, оказва се, че дори е наложително пак да се разходим до морето! Няма само за работа да мислим, човек трябва понякога и да разпуска!

— А, твоето разпускане го знаем! Или ще завъртиш главата на някоя вдовичка, или ще набиеш някого, но винаги е нещо такова.

— Да си ме видял някога аз да направя първата стъпка? Не си, нали? Първо другите ме канят на танц, тогава ставам, пък и като ще сме на морето нека малко да се развихрим! Ти да не мислиш, че и там няма продавачи на дрога, изнасилвачи на деца и друга измет? Пълно е с такива, какво му е лошото да ги пораздрусаме?

— Няма лошо, но като действаме импулсивно накрая ще ни хванат, няма винаги да имаме късмет. Като ни вкарат в районното иди доказвай кой си и защо нямаш лична карта!

— Е, и какво? Ако видим, че наистина сме в безизходица тогава като нищо ще задействаме твоя „План Б“ и веднага ще ни пуснат. Щом Командо е зает със семейство и работа, какво ни пречи на хорото да се хванем само аз и ти?

— Ти сериозен ли си?

— Ако загазим здраво и нямаме друг изход, защо не? Ще вършим добрини вече законно и никой няма да ни закача. Това е съвсем хипотетично и се надявам никога да не се случи, но ти го казвам като вариант, като последен изход. Никога не се предавай, само добре избирай пътя, по който си решил да тръгнеш!

— Това пак някоя от твоите сентенции ли е?

— Не, сега ми хрумна, но си е точно така. Ти нали имаш номера на Гемижев, звъниш му, той се задейства и ни освобождават без повече въпроси.

— Така е, прав си, но дано никога не се случва! По-добре ще е да сме внимателни както е било досега!

— Момчета, докато вие си говорите аз ще пристъпя към „План Це“, отивам да си глася багажа. Ако още малко ви послушам като нищо ще ме навиете за още някоя задача, а тогава Петя наистина ще ме убие.

— Ти по-добре внимавай като се прибереш да не я завариш с някой! Представяш ли си, влизаш, а твоят шеф Буров тъкмо си вдига панталоните?

— Мисля, че не съм оня наивник, който бях. При жените вече нищо не може да ме учуди, затова и първо ще проверя през тези седмици какво са записали камерите вкъщи. Ако нещо не ми хареса ще я натиря и вече ще си я карам като теб Иво, само приятна компания и без никакви чувства.

— Лошото е, че аз вече изпитвам чувства към моите момичета, а в началото мислех точно като теб. И трите са перфектни посвоему и след толкова време прекарано с тях вече не съм безразличен. Но съм в безизходица, колкото и да умувам как да подходя не виждам изход, все някоя ще нараня.

— И таз добра, нима коравата ти душа изпитва подобни чувства?

— Боя се, че да. Явно превратностите на съдбата и лошите хора, с които постоянно се сблъсквам още не са успели да ме променят необратимо. Но в нещата, с които се занимавам, това се счита за слабост, по-добре ще е нищо да не ме трогва.

— Така е, но ти приключи с убийците на дъщеря си, време е отново да заживееш нормално!

— Опитвам се, нали точно затова казвам, че се чувствам гузен заради Даниела, Роси и Нели. Какво са ми виновни те, че първо съм ги накарал да се влюбят в мен, а после са разбрали, че съм негодник многоженец?

— Твоята наистина е сложна, излиза, че ти е по-лесно да убиеш някого, отколкото да сложиш в ред отношенията си с трите.

— Така е, за отрепките не ми е жал, но тия жени не са ми направили нищо лошо, те винаги са ме карали да се чувствам щастлив.

— В този случай не мога да ти помогна, там трябва сам да се справиш. Извинете ме, но отивам да се подготвям за път!

Той влезе вътре, а те останаха на терасата и се умълчаха. От време на време го чуваха как товари нещо в колата си, но не предложиха помощта си, и без това багажът му бе съвсем малко. Усещаха, че групата им се разпада, но това бе неизбежно, нищо на този свят не е вечно.

След малко мръкна съвсем и като си пожелаха лека нощ тримата приятели мълчаливо се разотидоха по стаите.

В леглото Иво дълго не можа да заспи, в главата му се блъскаха различни мисли и съзнанието му трескаво работеше. Беше напрегнат, много неща се случиха през последния месец и то все рискови за всички тях. Всъщност защо не се отпуснеше, трудностите отминаха, а те успешно се бяха справили с всичко. Все още никой не ги преследваше, лошите си бяха получили заслуженото, а те и тримата останаха невредими. Какво можеше да иска повече? Дори Командо да бе останал за постоянно при тях нищо не се променяше, вече им предстоеше по-спокоен живот без постоянното озръщане както досега. Като е във Варна какво от това, да не е на Марс? Само да му свирнеха и за 3–4 часа щеше да е при тях, в пълна бойна готовност. Точно така, няма нищо страшно, а и нали се канеха скоро да му отидат на гости. Какво се е закахърил, приятелите му сигурно отдавна спяха, от стаята на Робинзон се чуваше мощно хъркане, навярно и съученикът му бе потънал в сън.

Достигнал до тия логични изводи Иво се отпусна и се замисли за други, много по-приятни неща. Скоро се унесе, а когато отново отвори очи навън отдавна бе съмнало, в кухнята някои шеташе и явно готвеше, защото в къщата се усещаше приятен аромат на екзотични подправки.