Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Бебе на хоризонта (9)

Осма глава
Семейни ценности

Графтън Ъндъруд. Репетиция за посещението на кралицата.

— Семейни ценности! — ревна в микрофона адмирал Дарси, бащата на Марк.

Цялото село се беше събрало заедно с кмета и представители на двореца, дошли на оглед.

— Семейни ценности и селски живот, това ще е темата ни — продължи с гръмкия си глас Адмирала. — За пръв път в хилядагодишната си история Камъка на Етълред и неговият красив дом, селото Графтън Ъндъруд, ще приветстват управляващ монарх тук, сред сламените ни покриви!

— Сламени покриви? — обади се чичо Джефри твърде високо. — Той какво, почерпил ли се е вече?

Погледнах към Марк в другия край на групата, който се мъчеше да не се разсмее. Бяхме дошли с колата му, карана от шофьора му, но аз изскочих преди завоя към мамината къща, за да изглежда, че пристигаме поотделно. Не искахме още да хвърляме бомбата сред всички.

— А днес — продължаваше Адмирала — за нас е чест присъствието на наместника за Нортхамптъншър на Нейно Величество, който е тук да одобри плановете ни за посещението на кралицата и да насочва комисията по посрещането относно протокола и разположението на местата за сядане.

— Адмирале! — Мейвис Ендърбъри вдигна ръка. — Може ли да взема отношение по повод обяда?

— Наумила си е да се намести до кралицата, и толкоз — просъска мама на Уна.

 

 

Когато речта свърши и хората започнаха да се разпръскват, мама се обърна и ме забеляза. Погледът й се насочи право към циците и корема ми.

— Бриджет — рече, — ти бременна ли си?

Олеле! Толкова явно ли било вече? А Марк, Даниъл, Том, Миранда и Шацър твърдяха, че не си личало.

— Ама естествено, че е бременна, Пам! — възкликна Уна.

Всички зяпаха нас.

— О, Бриджет — запърха мама възхитена. — Колко навреме! — Внезапно стана свенлива. — На Марк ли е? И той е тук, да знаеш. Тъкмо си приказвахме, че сега, след като се разведе с онази ужасна интелектуалка, може би двамата най-сетне ще се вразумите. Помниш ли как си играеше с него в басейнчето? Бриджет, от Марк ли си бременна?

— Може би. Искам да кажа, шансът е поне петдесет процента.

Видях как Мейвис Ендърбъри надава ухо със злорадо изражение.

— Петдесет процента шанс?! Бриджет, ти тройка ли си правила?

 

 

В дома на мама и татко настанаха сълзи и драма.

— През всичките ти години на възрастна чаках от теб бебче, а сега да ми погодиш това пред каймака на Графтън Ъндъруд и най-вече пред Мейвис Ендърбъри. Никога не съм понасяла такова унижение в живота си.

— Но, Пам, — намеси се кротко татко. — Това е бебе. Наше внуче. Винаги си искала внуче.

— Не и така — изплака мама. — Не е редно да е по този начин.

— Ти провери ли го? — изтърси Уна. — Че на твоята възраст може да се пръкне някой монголоид.

— Уна! — срязах я. — Не може да употребяваш думата „монголоид“ в днешно време. Мамо, не съм искала да ти причинявам конфуз. Бях убеждавана от надеждни източници, че коремът ми не е видим за нетренирано око. Дойдох за Камъка на Етълред, защото ти само за това говореше, а аз исках да ти окажа подкрепа. Щях да ти го съобщя дискретно, в семеен кръг. Това е бебе. Нов живот. Твой внук. Мислех, че ще се зарадваш. Но щом го приемаш така, тръгвам си.

Докато вървях към мястото, където беше паркирана колата на Марк, минах покрай имението на Адмирала и Илейн Дарси и чух да се говори на висок глас зад живия плет.

— Що за поведение е това, момче? Не сме на док в някое карибско пристанище! Излагаш на риск кралската церемония, а нас ни караш да изглеждаме като глупаци!

— Драги Адмирале… — раздаде се в протест гласът на Илейн Дарси.

— Гледай ме, като ти говоря, момче. Какво ти става?

— Татко, обясних ти реалността на ситуацията и се боя, че нямам какво повече да кажа. Довиждане.

Последна пауза. Чакълът захрущя под стъпките на Марк по алеята, а Адмирала заговори зад него:

— Защо не може да си стои женен и да се възпроизвежда като всички останали, дявол да го вземе? Дали пък не е обратен?

— Ти настояваше да го пратим в Итън, скъпи.

— Моля? Какви ги дрънкаш?

— Никога няма да си простя.

— За какво? Кажи, жено!

— За всички онези бавачки и пансиони, за това, че поверих на чужди хора възпитанието на едничкия си син.

Настана мълчание.

— Както и да е — рече накрая Адмирала. — Много добре. Писано ми е да понасям всичко стоически.

 

 

Татко приближи забързан и ме спипа да подслушвам до плета.

— Хайде да поседнем, миличка.

Отдалечихме се малко от дома на Дарси и седнахме на тревата край пътя.

— Не се притеснявай заради майка ти. Знаеш я каква е, бързо й пламва фитилът. Ще й мине, като свикне с идеята.

Седяхме в мълчание известно време. Чуваха се реката, птиците, гласове в далечината: все същата стара простичка атмосфера.

— Големите очаквания са онова, което съсипва хората. Неизменно. Трябва да е така, трябва да е иначе. Номерът е да приемеш нещата каквито са. Винаги си искала дете, нали?

— Е, да речем, винаги от три години насам за около два часа — отвърнах. — Но сега си давам сметка, че да, това исках.

— И ето че сега ще си имаш свое дете. И той ще е най-щастливото момченце на света, защото ще има теб за майка. Ще си най-любещата и добрата, представям си каква веселба ще е за малчугана покрай теб. Върви сега, дай най-доброто от себе си и не допускай да ти влияят, чиито и да било глупости. Всичко ще се подреди чудесно, гарантирам ти.

 

 

Татко ме изпрати до колата на Марк при чакащия шофьор и обеща да си мълчи пред мама. Когато Марк се появи разстроен и мрачен, татко го потупа по рамото по мъжки и му отправи затворническа усмивка. Но не каза нищо. Това му е най-прекрасното на моя баща. Схващаше, че Марк не би се зарадвал на думи, нямаше нужда от такива.

Когато колата потегли, по примера на татковата житейска философия, облегнах глава на мъжественото рамо на Марк и затворих очи. Докато се унасях в сън, съм сигурна, че го чух да прошепва:

— Дори да се окаже, че детето е на Даниъл, пак искам да съм негов баща.

Събота, 4 ноември

17:00 ч. Тъкмо се връщам от пазаруване за бебето с Марк и Даниъл в универсалния магазин, „Джон Луис“. Универсална е поговорката, че случи ли се нещо лошо, трябва да идеш в „Джон Луис“, защото в „Джон Луис“ никога не се случва нещо наистина лошо.

 

 

Марк държеше огромен куп книги за бебета и кутия с муселинови пеленки с надпис „Нежно повиване“.

— Повиване? — смая се Даниъл, който държеше миниатюрен футболен екип на „Челси“. — Нима си фен на повиването?

— Може да бъде много ефективно — заяви Марк с тон на експертен свидетел, призован да даде съвет дали да се прибегне до военна интервенция или мироопазваща операция. — Стига да не е прекалено стегнато.

— И ако си египетски селянин през четвърти век преди новата ера.

— Предразполага към сън — отбеляза Марк, докато избираше контейнер за подгряване на бебешки кърпи за почистване, сякаш едва регистрираше присъствието на Даниъл.

— Какво? Ще заспи разпнато върху дъска за повиване? Това ми напомня изтезанията в затвора „Абу Грейб“.

— Нямаш никакъв усет кое е прилично и кое не за онова, което наричаш „шега“. Ако оставим на теб, бебето ще пищи цяла нощ, докато не заспи пияно от лъжичките с уиски.

— Вземи си думите назад!

Бързо бяха изведени от магазина от охраната на магазина. В „Джон Луис“ никога не се допуска да се случи нещо лошо. Жалко, че не е така навсякъде.

Неделя, 12 ноември

17:00 ч. Моят апартамент. Отново вкъщи след обучението за раждане. Марк беше пристигнал късно, говорещ по телефона, с куфарче в ръка и удостои мен и Даниъл с кратко кимване, като продължи да говори по телефона.

— Бъди добър, Дарс, изключи го — подкани го Даниъл.

Подписахме се на рецепцията и се втурнахме през двойните врати, за да заварим инструкторка пред маса с гумен модел на долната част от женско тяло. Наоколо седяха двойки и всяка от тях се мъчеше да постави памперс на пластмасово бебе.

— Аха — рече инструкторката. — Добре дошли. Вземете си бебе от коша ей там.

В коша беше останала една-единствена кафява кукла.

— Ако бяхме пристигнали навреме, сега щяхме да имаме бяло бебе — пошепна Даниъл и си спечели скандализирани погледи.

— Даниъл — просъсках, — замълчи!

— Така — намеси се инструкторката, за да прекъсне конфузната ситуация. — Кой е дошъл? Марк? Даниъл? Вие сте втората еднополова двойка днес.

Всички изръкопляскаха любезно, а Даниъл се подсмихна при изражението на Марк.

— И Бриджет? Ти си сурогатната майка? Добре дошла!

Прецених, че не е добра идея да се обяснявам на този конкретен етап, така че се усмихнах неопределено, докато всички наоколо се засуетиха да разместват столове.

— Не — отсече неочаквано Марк, — ние не сме двойка.

За момент настана тишина и всички ни гледаха.

— Ясно… значи…? — каза инструкторката. — Вие с Бриджет сте двойка?

— Не.

— Тогава Даниъл и Бриджет…

— Няма двойка сред нас — намесих се. — Аз спах и с двамата и не знам кой е бащата.

— Аха! Значи сте избрали и двамата да имате сношение със сурогатната майка! Това е необичайно! Така или иначе, всички посетители са добре дошли!

— Няма спор, посетихме я — отбеляза Даниъл.

— И така, да продължим — подкани инструкторката и вдигна гумения гинекологичен модел. — Как се нарича отворът на матката? Някой ще каже ли?

Даниъл мигом вдигна ръка.

— Вагина!

— Ъ-ъ… всъщност не е така.

— Шийка — обади се Марк.

— Шийка, точно така! А отворът към шийката?

— Вагина! — тържествуващо отвърна Даниъл.

— Да. Или както ние го наричаме, родов канал, а за бебето е изход към нов свят.

— Към всяко нещо си има две гледни точки — отбеляза Даниъл.

Сега инструкторката беше вдигнала пластмасовото бебе и срязаната наполовина гумена жена. Питам се как някоя връзка е оцеляла след курсове по раждане.

— И така! Да видим какво се случва, когато бебето най-сетне вече е на път. Има ли доброволец за ролята на чичо доктор? Защо не ти, Даниъл?

— След като отварянето на вагини е делото на живота ти — измърмори под нос Марк.

— Добре! Докторе, вие сложете ръката си тук.

И тя насочи ръката на Даниъл в „родовия канал“ на гумената дама.

— А бебето напъва надолу оттук. Усещаш ли бебето?

— Безкрайно съжалявам — отвърна Даниъл, като промушваше ръка в гумения родов канал, — но май не мога да го достигна.

Марк се ухили, щом Даниъл се помъчи да завре ръка по-дълбоко, докато инструкторката тикаше бебето надолу.

— Бррр! — процеди инструкторката, внезапно разкрила раздразнителната си страна. — Всеки път се случва, да му се не види. Колко пъти поисках друг модел. Но каква ти отзивчивост от Националната здравна каса? Ничия вагина не е толкова тясна.

— Явно никога не сте посещавали „Пинг Понг Пък“ в Банкок — каза Даниъл.

— О, боже мой! — възкликна инструкторката, загледана невярващо в Даниъл. — Боже! Ти си човекът от онова предаване за пътешествия, нали? Гледах те в програмата от Банкок! Беше адски смешна! Даниъл Клийвър!

Сега всички гледаха заинтригувано към Даниъл.

— Ще правиш ли ново предаване?

— Не възнамерявам — отговори Даниъл, докато се мъчеше да си извади ръката от родовия канал. — Всъщност написах роман. Нарича се „Поетиката на…“.

— А, не, стига толкова — избухна Марк. — Това е нетърпимо. Тръгвам си.

 

 

Тримата стояхме на улицата под ръмящия дъждец, а покрай нас профучаваха камиони и автобуси.

— Ти си имбецил и инфантилен — гневно се обърна Марк към Даниъл.

— Ами тя каза да задаваме въпроси.

— Извънредно ми е неприятно да бъда поставян в подобни идиотски ситуации с такъв нелеп…

— Ами оттегли се тогава, госпожо Дарси. Бездруго всички знаят, че войничетата ти ги няма. От години стреляш с халосни.

— Вземи си думите обратно — изръмжа Марк.

— Доминантната сперма тържествува.

Марк направи жест, сякаш щеше да го фрасне.

— Марк, спри! — предупредих го.

Двамата стояха наежени един срещу друг като боксьори.

Буквално не можех да понеса повече. Никой от тях не забеляза как махнах на приближаващо свободно такси.

— Довиждане! — подвикнах им, когато то спря. — Ще се чуем по-късно.

— Чакай, Бриджет — каза Марк.

— Много съм уморена — обясних. — Благодаря на двама ви, че дойдохте. Доскоро.

Когато се обърнах да ги погледна през задното стъкло, не се биеха, но Даниъл говореше напрегнато на Марк. После Марк рязко се извърна и се отдалечи от него.

 

 

22:00 ч. Моят апартамент. Виж ти, звъни се на вратата. Може би е Марк!

Не беше Марк, а куриер с писмо от Марк.

Марк е буквално единственият човек, който още пише писма с мастило върху хартия със своя бланка.

Драга Бриджет,

Настоящата ситуация не може да продължи така. Заявих чувствата си към теб и бебето, но става ясно, че нямам място в този нелеп и непредсказуем сценарий. От една страна, съм загрижен за благополучието ти, но от друга, съзнавам, че ако ти беше искрена и открита с мен на много по-ранна фаза, можеха да бъдат избегнати куп неприятни изживявания и объркване.

Приоритетът сега е да не се ангажираш с повече глупости, а да си почиваш и да се грижиш за нероденото дете. Ако по някакъв начин мога да предложа финансова помощ или подкрепа, само ме извести и за мен ще е чест да се отзова.

Искрено твой, Марк