Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Бебе на хоризонта (8)

Седма глава
Емоционално въжеиграчество

Сряда, 18 октомври

20:00 ч. Моят апартамент.

— Туйто, аз съм идиот. Всичко е по моя вина. Той никога няма да ми прости.

— Извинявай, но и той има нещо общо с цялата история — посочи Миранда.

— Спа с теб, мамка му, а после брутално те заряза, мамка му — кресна Шац. — Можеше да не е толкова гаден.

— Мила, ти познаваш психопатологията на Марк — впусна се в разсъждения Том. — Той има отбягващо разстройство на личността. Заключва емоциите при първия намек за болка. Ще се осъзнае.

— Не вярвам да се случи — отвърнах. — Спомни си тържеството за годежа ни. Умът ми не побира как можах да съм такава.

Върху екрана на телефона ми със звън се появи текст:

ДАНИЪЛ СБЪРКАНЯКА, НЕ ОТГОВАРЯЙ

(Неотдавна бях прибегнала до известно редактиране на контактите си.)

Всички скочиха стреснати и се втренчиха в апарата, сякаш съдържаше послание от египетско божество, задействано от лъч на утринното слънце, промъкнал се през дупчица в пирамида и попаднал върху амулет.

ДАНИЪЛ СБЪРКАНЯКА, НЕ ОТГОВАРЯЙ

Джоунс, прощавай, че ти затворих телефона онзи ден. Дали е възможно да намина при теб?

После още едно:

ДАНИЪЛ СБЪРКАНЯКА, НЕ ОТГОВАРЯЙ

Естествено, ще нося високи ботуши и дълъг дъждобран.

— НЯМА ДА СЕ ВИЖДАШ С НЕГО — изкомандва Миранда. — Абе ние да не свършихме виното, а?

— Не мога ей така да престана да се виждам с него. Той може да е бащата на моето…

— Трябва да го приемеш — рече дълбокомислено Том.

— Поне НЕДЕЙ да спиш с него.

— Ще вземе отново да те забремени.

— С тризнаци — допълни завалено Шац.

— ЛУНИЧАВИ тризнаци — изпъшка Миранда.

Четвъртък, 19 октомври

19:00 ч. Моят апартамент. Даниъл цъфна на прага със стилен букет цветя, увити в претенциозна кафява хартия и вързани със стрък слама.

— Джоунс, нямай грижа. Остави всичко на мен.

— Ти сериозно ли? — попитах подозрително и го пропуснах да влезе.

— Разбира се, Джоунс. Може да не съм бил идеален в миналото, но опре ли ножът до кокала, съм съвършеният джентълмен.

— Добре — отвърнах и се разведрих, когато той се тръшна на канапето в безукорния си костюм.

— Господи, Джоунс, това шоколад ли е? — рече той и измъкна нещо, върху което беше седнал.

— Извинявай за това.

— Та, както казах, съобщи само къде да се видим, ще дойда с теб за подкрепа и ще платя за всичко.

— КАКВО?

— Не възнамеряваш да го задържиш, нали? За бога, Джоунс, прощавай. Просто допуснах, че в тази ситуация…

— А, не, това беше! Вън! — отсякох и го изтласках към вратата. — О, всъщност има още нещо, Даниъл. Бебето може и да не е твое.

— Моля?

— Има вероятност тя да не е твоя, а на Марк Дарси.

На Даниъл му бе нужен момент да смели това, а после с проблясващо пламъче в очите попита:

— Кой беше пръв, той или аз?

— Даниъл! Тук опира до по-важни неща от това да спечелиш вековния си, датиращ от частното училище двубой с Марк Дарси.

— Джоунс, Джоунс, Джоунс. Съжалявам. Права си.

Той се върна обратно в апартамента, изпусна драматична въздишка и изпълни малък театрален скеч, за да покаже как възвръща хладнокръвието си.

— Искам да направя това. Ще бъда насреща за теб, ставам нов човек, ще дойда за видеозона, каквото кажеш.

— Никога няма да припариш до видеозона.

— Ще дойда.

— Няма да дойдеш.

— Ще дойда пък.

— Въобще няма да се веснеш. Ще хукнеш да сваляш някоя осемнайсетгодишна моделка на бельо и ще забравиш за мен.

— Ще дойда за видеозона.

— Ни най-малко не ти вярвам.

— Там ще съм, по дяволите. Ще дойда за видеозона на моето дете и ти не можеш да ме спреш. Добре, Джоунс, сега трябва да тръгвам. Имам… имам…

— Среща?

— Не, не, не. Съвещание в издателството. Пиши ми кога и къде и ще се явя с халат и гумени ръкавици.

 

 

20:10 ч. Седнах, налудничаво втренчена в пространството с едно затворено и едно отворено око. Дали всичко опираше до съперничеството с Марк Дарси, или Даниъл действително искаше да бъде баща?

Върнах се в мислите си към времето, когато ходех с Даниъл (по-точно, когато трайно бях разигравана от него), а старата ми приятелка Джуд (сега преуспяващ банкер в Ню Йорк) беше разигравана от Злия Ричард. Тогава Шацър взе да развива теорията за „емоционално въжеиграчество“ и твърдеше, че това явление се разпространява като горски пожар сред мъжете над трийсет.

 

 

20:20 ч. Отворих дневника си, за да прочета философстването на Шац.

„Когато жените преминат психологическата граница от трийсет години, балансът на силите неусетно се променя. Дори най-отявлените любовчийки губят кураж в схватката с първите набези на екзистенциално отчаяние: страх, че ще умрат сами и ще бъдат открити чак след три седмици, полуизядени от елзаската си овчарка. Мъже като Злия Ричард и Даниъл се възползват от пукнатината в бронята, за да се откачат от обвързване, зрялост, чест, деца и естественото развитие на отношенията между мъж и жена.“

Казаното от Даниъл трудно би могло да се квалифицира като естествено развитие на отношенията между мъж и жена. Но възможно ли е дори сбърканяци като Даниъл да искат деца? Те просто не могат да излязат от омагьосания кръг на хватките си, че да вземат решение.

Странното във всичко това е как от трийсетгодишната си възраст насам съм смятала, че децата са нещо, което може да бъде изтръгнато едва ли не насилствено или чрез хитрост от мъжете. Че трябва да се преструваш как не ги искаш, за да задържиш мъжа, иначе той би хукнал да бяга с писъци.

Може би до това опираше разликата между Сами Жени като мен, Миранда и Шацър и Самодоволни Задомени като Магда. Самодоволните Задомени Жени никога не са имали този комплекс или колебания, направили са реалистичния избор при първа възможност, като са сключили сделка за някакъв балансиран начин на живот, без никога да са допускали в главите си мисълта, че даден мъж може да не иска деца от тях.

 

 

20:30 ч. Придобила дързост от новото прозрение, макар и да не ми бе докрай избистрено, пратих на Марк съобщение:

БРИДЖЕТ ДЖОУНС

Марк, давам си сметка колко комплицирана е ситуацията, но имам назначен видеозон в понеделник, 23 октомври в 17 часа и ако искаш да присъстваш, аз много бих се радвала.

 

 

20:32 ч. Вторачила съм се в онемелия телефон.

20:33 ч. Никакъв отговор от Марк.

20:34 ч. Още няма отговор от Марк.

20:35 ч. Ами ако вземе да отговори с „да“? Какво да правя с Даниъл? Ами ако съобщя на Марк, че Даниъл иска да дойде, и той пак каже „да“? Ами ако си замълча пред Марк за Даниъл, при положение че той, така или иначе, надали ще се появи, а после изведнъж Даниъл вземе, че се появи?

20:45 ч. Осъзнавам колко много пъти през живота си съм си фантазирала как отивам за видеозон с Марк или с Даниъл, не с двамата заедно обаче.

 

 

21:00 ч. Така. Броколи. Ядохме малко в повече картофи със сирене и трябва да включим различни хранителни групи. Броколито е храна с характеристики от няколко основни категории. Като нара.

21:30 ч. Бебето мрази броколи, и това си е. Ще изям един печен картоф със сирене.

22:00 ч. Все още няма съобщение от Марк.

Петък, 20 октомври

18:00 ч. Студиото на „Гледай, Британия“.

— „Гледай, Британия“! — изрече Миранда пред камерата със сериозния си говорителски глас, — вълнуващото новинарско шоу, не се изпускайте!

ДЗЪН.

Докато шапката на предаването показваше репортери, обхождащи земното кълбо с решително изражение, Миранда промърмори:

— Нима казах „не се изпускайте“ вместо „не го изпускайте“?

— Да — изшептях в слушалката й, като се огледах да се уверя, че Пери Кампос не ме наблюдава.

— Ами така е, като ми дават такава непроизносима фраза — заяви Миранда и вдигна поглед към камерата за следващото си аутокю. — Та, питам аз, що за ЧУДОВИЩЕ не отговаря на есемес, с който го канят на видеозон?

— Може да е в заседание.

— От ЧЕТИРИ ДНИ? Тегли му майната. А сега — шапките фасинатор! Ще станат ли те незаменим аксесоар като обеците?

ДЗЪН.

— Стига бе — избърбори Миранда. — Що за щуротия са ми написали? Кой носи фасинатори?

— Пери Кампос го е писал — просъсках, докато вървяха кадри с Камила, Кейт и принцесите Беатрис и Юджени, на чиито глави се мъдреха шапки със сложна украса. — Асистираха му младежите с кокчета, които казват „живо-здраво“ и „мой човек“.

— Пфу — процеди Миранда. — Заложи на Даниъл, мой човек.

— Но неговата първа реакция беше да се отърва от бебето си.

— Преодоля я вече, пък и е първокласен в леглото. И още: протестите в зоната Магреб получават отзвук и пред британското посолство.

ДЗЪН.

— Леле боже, Бриджет! Погледни клипа.

Показваха кадри с тълпи мъже в бели роби пред дворец от червена кал, крещящи хора в близък план, а отзад, проправящ си път през множеството, заедно с Фредо, неговия свръхобразован секретар, беше Марк Дарси.

 

 

21:00 ч. Моят апартамент. Чувствам се много по-добре сега, като знам, че има причина за мълчанието на Марк. Четох „Очаквай неочакваното“ и „Нужни са ни повече междинни категории храни“. Приготвям мъфини от междинна категория с броколи. Намерих рецептата в готварска книга, пълна с хитринки как да бъдат накарани децата да консумират зеленчуци. След това мисля да си направя шоколадов мус с авокадо.

 

 

21:15 ч. Мамка му, мамка му, посегнах да взема чаша от шкафа и я изпуснах. Едно голямо парче стъкло падна в сместа за мъфини, но го извадих. Сигурна съм, че вече всичко е наред.

 

 

22:00 ч. Още няма съобщение от Марк. Явно ще сме само аз и Даниъл. Или по-вероятно само аз. Аха, съобщение.

ДАНИЪЛ СБЪРКАНЯКА, НЕ ОТГОВАРЯЙ

Потвърждавам за големия ден, Джоунс. Довиждане до утре.

Понеделник, 23 октомври

16:00 ч. Кабинетът на доктор Роулингс.

— Аха! Това ли е таткото? — рече нахлулата забързано в стаята доктор Роулингс с многозначителен поглед към Даниъл и мен. — Радвам се да видя най-сетне кой сте. Така, да започваме, става ли?

Тя вдигна нагоре блузата ми, за да оголи корема ми.

— Боже милостиви, Джоунс! — възкликна Даниъл. — Приличаш на боа, глътнала яре.

— Я почакайте — каза доктор Роулингс и ръката й, държаща контактното устройство за ултразвук, застина във въздуха, а на лицето й се изписа невярваща усмивка, отправена към Даниъл. — Този глас ми е познат. Виждала съм ви по телевизията, нали? Не водехте ли вие онова предаване за пътешествия?

— Даааа. „Пътеводител за симпатяги“ — отвърна Даниъл, а доктор Роулингс внезапно се преобрази в кискаща се кокетка.

— Даниъл Клийвър! „Пътеводител за симпатяги“! О, влюбени бяхме в това предаване. Гледахме го всяка седмица без изключение. Изпопадахме от смях, когато се търкаляхте в калта с онези момичета в Тайланд.

— Може ли да видим бебето, ако обичате — обадих се и си помислих как май няма житейска сфера, недосегаема за културата на заплесване по знаменитости.

— Боже мой, ще има да разправям на всичките си познати — продължи възторжено доктор Роулингс. — Дали не бихте ми дали автограф? — Тя остави устройството и се заоглежда за лист хартия. — Ето тук! На бланката за рецепта! Идеално! Напишете нещо забавно.

Видях очите на Даниъл да проблясват. Майчице. Само дано не нарисува пенис или нещо от този род.

— А сега с какво се занимаваш, Даниъл? Някое ново предаване ли подготвяш?

— Написах роман, предстои да излезе съвсем скоро — отвърна Даниъл, докато драскаше нещо върху бланката за рецепта.

— О, супер! Хумористичен ли?

— Не, не, ни най-малко. Сериозна литература. Озаглавен е „Поетиката на времето“. Представлява екзистенциално изследване на…

— Ясно! Е, да продължим тук — прекъсна го доктор Роулингс, която очевидно по-бързо и от мен се беше отегчила от „Поетиката на времето“. Хвърли поглед на написаното от Даниъл и започна да се превива от кикот.

— О, боже, о, боже — рече, докато изтриваше очите си и мажеше корема ми с гел, сякаш бършеше нещо разлято по пода.

— Зън-зън! — каза Даниъл. — Доктор Роулингс, може ли после и на мен да ми направите това. Напоследък чувствам някакво придърпване под талията си. Сериозно се опасявам, че нещо расте там.

— Това е пенисът ти, Даниъл — подхвърлих кисело и доктор Роулингс отново се разкиска неудържимо.

— Добре, сега лежи мирно, Бриджет. Укроти се — нареди тя.

— Аз ли да се укротя?

— Шшшт. Да чуем сърдечните тонове.

Тя включи машината и се раздаде оглушително бумтене. Даниъл беше истински стъписан.

— Всичко наред ли е там? — попита. — Звучи като френски високоскоростен влак.

— В топформа е. Браво! Да погледнем екрана сега. О, ето я малката ръчичка. И още… ах! Ето го пениса!

Изправих се като светкавица до седнало положение.

— Пенис?! Тя има пенис? Малкото ми момиченце има пенис?

Някак бях живяла с твърдото убеждение, че бебето е момиче. Нали знаете как майката си го усеща?

— Да, виждаш ли го тук? И е доста голям.

— Бащичко — разнежи се Даниъл.

— Не искам голям пенис вътре в мен!

— За пръв път го чувам от теб, Джоунс. О, гледай как си търка нослето с ръчички.

— Опитва се да ни помаха — поясних. — Здравей, миличко, мама е, твоето майче, ехо!

Бях зашеметена от възторг. По-прекрасно нещо не бях виждала в живота си, с изключение на предишния видеозон, който също бе най-прекрасната гледка в живота ми.

Погледнах към Даниъл и видях, че той също е разчувстван донемайкъде. Имаше вид, сякаш щеше да се разплаче.

— Джоунс — промълви той и хвана ръката ми. — Това е нашето момченце.

 

 

Тръгнахме си след видеозона с току-що обгрижения мерцедес на Даниъл, чийто светлосив интериор още намирисваше бегло на повръщано. Даниъл караше абсурдно бавно, дотолкова, че наоколо ни свиркаха клаксони и ни задминаваха всички коли без изключение.

— Мисля, че може малко да увеличиш скоростта — предложих с чувството, че съм изстреляна като с катапулт от участник в „Шоуто на Джери Спрингър“ до статут на Самодоволна Задомена, която с пасивно агресивен маниер взема активно участие в шофирането на съпруга си.

Даниъл настъпи газта, но в този миг колата подскочи от „легнал полицай“ на пътя и той удари спирачка.

— Олеле! Божичко! Изпадна ли той? Джоунс, кажи ми, че е добре. Махни тоя колан, ще му смаже главичката.

— О, не! Възможно ли е? — изписках и отстраних колана. — Дали не го смачкахме? Но как ще го отведем у дома, ако не мога да нося предпазния колан?

Двамата се спогледахме паникьосани, досущ като седемнайсетгодишни.

 

 

Криво-ляво се добрахме до дома ми, като аз придържах предпазния колан на разстояние от корема си, а Даниъл ставаше все по-мълчалив.

Когато спряхме, откачих колана възможно най-предпазливо, за да съм сигурна, че няма да се отплесне и да смачка бебето.

— Ти се качвай — каза Даниъл. — Аз ще паркирам колата. Погрижи се телефонът ти да е включен, ако, не дай боже, стане още нещо.

Даниъл изфуча с рев, а аз извадих мобилния си, като се сетих, че го бях изключила за видеозона, и открих поредица съобщения от Марк.

МАРК ДАРСИ

Бриджет, тъкмо се качвам на самолета за „Хийтроу“ и виждам твоите есемеси. Видеозонът остава ли за днес? Ще се опитам да бъда там, стига да кацнем навреме.

МАРК ДАРСИ

Току-що кацнахме. Ще бързам. Къде ще е видеозонът?

МАРК ДАРСИ

В коя болница си?

МАРК ДАРСИ

Бриджет? Моля те, не се цупи. Бях в Северна Африка без сигнал четири дни.

Докато вървях извънредно предпазливо към апартамента си, за да предотвратя изпадане на бебето, зърнах позната фигура в тъмно палто да приближава от противоположната посока.

— Марк! — възкликнах и забързах към него.

На лицето му цъфна широка усмивка.

— Не можах да те открия. Не получи ли съобщенията ми? Как мина?

Зад гърба ми се чуха стъпки.

— Дарси! Ти пък какво правиш тук, по дяволите — рече Даниъл. — А ние се връщаме от видеозона, нали, Бридж?

Даниъл понечи да ме обгърне с ръка. Измуших се от нея, но тогава за мой ужас той извади снимката от видеозона и я показа на Марк.

— Какво ще кажеш? Красавец е, а?

Марк не погледна снимката.

— Щях да присъствам, но бях в Магреб.

— А, да, знам го това място. Малко клубче за ориенталски танци на Олд Комптън Стрийт?

Марк се хвърли насреща му.

— Стига де, кротко, госпожо Дарси, ще ти падне перуката.

— Престанете — намесих се. — Няма да се биете. Вече имам едно дете вътре в мен.

— Права си — каза Марк. — Редно е да обсъдим тежа спокойно като възрастни хора. Може ли да влезем вътре?

— Де да бяхме се сетили да зададем този въпрос по-рано — подхвърли Даниъл.

 

 

Моят апартамент.

— Някой да иска чай? — предложих ведро, сякаш бях мама в Графтън Ъндъруд и викарият се беше отбил на кифлички и шери.

Двамата мъже се гледаха косо като кандидати за президент на САЩ, готови да подхванат взаимното си оплюване, небрежно маскирано като дебат.

— Дарс — заговори благо Даниъл, — разбирам колко потиснат трябва да се чувстваш, след като години наред всички говореха, че стреляш с халосни патрони.

Марк взе да го изтласква към балкона.

— На Дарси му ги няма войничетата — заприпява Даниъл.

— Какво ПРАВИШ? — възмутих се, когато Марк го изтика навън и заключи френските прозорци.

— Може би ще реши да скочи — процеди Марк.

— Кога ще престанете двамата да се заяждате един с друг и ще пораснете? Като деца сте — смъмрих ги, докато се суетях с чая. — Марк, пусни Даниъл вътре. — Буквално се бях превърнала в Магда и бях на ръба да кажа: „Мама ще пляска, ще пляска здраво“.

— Ние ли да пораснем? — отвърна ми Даниъл, като влезе от балкона. — Ти си тази, която спа с двама ни в тревожно бърза последователност като някой член на „Поколението Зет“.

Отпуснах се изнемощяла до кухненската маса. Така ли щеше да е, като станех майка? Ще приготвям на хора ДА ЯДАТ и ЩЕ СЕ ИЗТОЩАВАМ ДО ПРИПАДЪК, докато те мрънкат и се карат? Внезапно си спомних, че съм забравила да сложа чайника с вода на печката. Дали пък да не им сервирам от мъфините междинна категория?

— Вижте, ситуацията е далеч от идеалната — заговори Марк. — Но може би тя е възможност за нас да вникнем в своето поведение и отговорности и да се проявим като…

— Да, браво, чудесно, майко игуменко. Остава сега някой да подхване химна „Изкачи всяка планина“.

— Наздраве с чая! — подвикнах бодро. — Имам и домашно приготвени мъфини.

Даниъл и Марк се спогледаха, по-ужасени от всякога.

Тримата седяхме около кухненската маса и се борехме да преглъщаме ужасните и по мое собствено признание мъфини с броколи.

Внезапно Марк взе да се дави. Измъкна голямо парче стъкло от устата си.

— Какво е това?

— О, по дяволите! Счупих чаша, докато приготвях сместа. Мислех, че съм извадила всичко. Добре ли си?

Даниъл скочи и изплю мъфина си в мивката. От него извади друго парче стъкло и го вдигна на показ.

— Имам чувството, че животът ми рухва пред очите ми. Нима това е да си родител? Повръщано в колата ми? Шоколад по костюма ми? Мъфини с броколи и стъкло в стомаха ми?

— Съжалявам, ужасно съжалявам. Мислех, че всичкото съм го извадила. Забърках тотална каша. Не мога да се справя.

Захлупих глава върху ръцете си на масата. Исках всичко това да се махне. С изключение на бебето.

Марк дойде до мен и ме прегърна.

— Хайде, успокой се. Справяш се фантастично.

— Не ни уби все пак — допълни Даниъл, докато гнусливо почистваше мивката. — Освен ако в този момент натрошено стъкло не пробива червата ни.

— Беше преживяване близко до смъртта за всички ни — разсмя се Марк.

— Тоест, сега можем да се обединим и да дърпаме заедно напред? — продумах обнадеждена.

— По-скоро да напъваме — подхвърли Даниъл.

 

 

После всички се успокоихме и си изпихме чая като едно възпитано семейство, каквито показват в старомодните филми от петдесетте години. Много са различни от съвременните телевизионни сериали, в които децата нагло изричат на своите гей родители обидни реплики, писани от изтънчени холивудски сценаристи.

— Ами родителите ни? — казах и рязко изправих гръб.

— Ще трябва да ги уведомим, разбира се — кимна Марк.

О, боже, помислих си. Селото! Графтън Ъндъруд! Адмиралът и Илейн Дарси! Мама, Уна и Мейвис Ендърбъри!

— Родители? — смръщи се Даниъл.

— Да — каза Марк. — Ти имаш ли родители?

— Как пък няма да ти кажа.

— Интересно. Другата събота е репетицията за посещението на кралицата, Бриджет. Разбрах, че възнамеряваш да отидеш.

— И да им кажем там ли? — промълвих ужасена.

— Поотделно и насаме, естествено.

— Нали още не ми личи, че съм бременна? Не мога да отида, ако всички в селото ще забележат.

Настана кратка пауза, после и двамата отговориха:

— Не.

— Не, хич.

— Изобщо не се познава.

— Сериозно се опасявам, че бебето ще излезе плоско, Джоунс.