Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Бебе на хоризонта (18)

Седемнайсета глава
Пристигането

18:00 ч. Моят апартамент. Еха! Марк се връща от работа.

— Боже, тия стълби! — изпъшка, като си отвори. Беше с разхлабена вратовръзка и разкопчана на врата риза. Видът му красноречиво говореше за приключило работно време.

— Прощавай, че закъснях, мила — каза и ме целуна по устните. — Из целия град има задръствания. Трябваше да изоставя колата и да взема метрото. Я да го видя този имейл, който толкова те е разстроил.

Оклюмала му показах бъркотията.

Обожавам маниера му да хвърли много бърз поглед на нещо — нещо, което ме е притеснявало и тормозило в продължение на дни — и, сякаш е на работното си място, да направи спешна оценка колко е важно, колко време заслужава да му се отдели и с лекота решава проблема.

— Хубаво де. Просто е извънредно смешно — заключи. — Ти си поправила грешката. Не го мисли повече. Какви са всички тези чанти?

— Багажът ми! — заявих гордо.

— Така — рече Марк. — След като вече преносваш и предвид стълбите, мисля, че трябва да го съкратим малко.

— Ооооооуууууу!

Внезапно бях нападната от най-ужасното схващане/спазъм/болка, каквито не бях познавала никога в живота си.

— Ооооооуууууу!

— Така… ъ-ъ… много добре. О… Аз пък отпратих колата и шофьора. Твоята кола?

— Оставих я у Магда — отвърнах ужасена.

— Бриджет. Без паника. Ще се обадя на таксиметровата компания „Адисън Лий“. Трябва да запазиш спокойствие или…

— Ооооооуууууу!

— О, боже господи! — втрещи се Марк. — Минаха само две минути от предишната контракция. Ще родиш в колата!

— Стига се паникьосва. Ооооооуууууу!

Телефонът на Марк зазвъня. Той се втренчи в него.

— От проклетата служба! — кресна и го изхвърли през прозореца.

— Нееее! — писнах, като видях телефона да полита от третия етаж.

Спогледахме се с безумни очи.

— Звъни моят телефон — казах.

— Добре, добре — отвърна Марк. — Къде е той?

— Не знам!

— Вдигни си краката, дишай.

Той намери телефона и простена, когато беше прехвърлен на гласова поща. Включи го на високоговорител: „Всичките ни обслужващи агенти са заети в момента и работим с големи закъснения поради голямото търсене“.

— Линейка? — Той набра 999. — Ясно, разбирам. Градът е с блокиран трафик — каза, като затвори телефона, и в същия миг ме връхлетя нова контракция. — Пращат само за спешни случаи. Очевидно нормално раждане не е спешен случай.

— Не е спешен случай ли? — креснах. — Чувствам се, сякаш ще изхвърля щраус от тялото си. Мамка му! Би ли извадил замразените близалки от фризера?

— Ще пратя съобщения до всички — реши Марк, докато ровеше във фризера. — Все трябва да има някой в района.

— Да слезем на улицата, може да успеем да хванем такси в движение — предложих.

— Наистина ли ни е нужен целият този багаж?

— Да, да, на всяка цена ми трябват топките за тенис и замразените близалки.

Марк наполовина ме затътри, наполовина ме отнесе до главната улица, а после се върна за четирите чанти. Трафика вярно си го биваше: немърдащи коли, автобуси, камиони, пищящи клаксони, отровни газове. По някакво чудо, равняващо се на непорочното зачатие, от една пряка се появи свободно такси. Марк буквално се метна върху капака му.

— На някое хубаво място ли отивате? — попита шофьорът, докато Марк товареше чантите в багажника.

— Оооуу! — писнах и човекът се втрещи.

— Нали няма да родите в колата ми, а?

— Смучи това — каза Марк и ми подаде замразена близалка. — Между другото, кралицата току-що е пристигнала в залата на кметството в Графтън Ъндъруд.

— Това не е близалка — съобщих му. — Замразена наденичка е!

След двайсет минути, през които шофьорът не спря да опява как току-що бил дал таксито си за чистене, бяхме изминали едва четиристотин метра, а контракциите ми бяха през трийсет секунди.

— Така. Това е безнадеждно. Ще се наложи да вървим — каза Марк.

— Превъзходна идея, господине, ако разрешите да го кажа. Да, да, слизайте — зарадва се шофьорът и ме изтика от таксито си.

— Ами багажът ми? — писнах.

— Зарежи багажа — изръмжа Марк, като тръшна четирите чанти пред един павилион за вестници и даде на недоумяващия продавач двайсет лири.

— Ще трябва да те нося!

Той ме грабна на ръце също като Ричард Гиър в „Офицер и джентълмен“, но мигом се олюля под теглото ми.

— Боже милостиви, колко си огромна.

Телефонът зазвъня.

— Чакай, ще те пусна долу за секунда. Клийвър!… Клийвър тича насам от дома си… Да! Нося я! Сега сме на кръстовището на Нюкъмен Стрийт и А-3.

Препъвахме се по улицата с дружни стенания. Марк често ме пускаше долу и се хващаше за кръста.

Тогава се появи тичащият Даниъл зачервен и задъхан.

— Клийвър — каза Марк. — Вероятно за пръв и последен път в живота си се радвам да те видя.

— Така. Всички да се успокоим. Аз поемам. Аз ще хвана главата, а ти краката — нареди Даниъл, а гърдите му свиреха, сякаш всеки миг щеше да получи сърдечен пристъп.

— Не, аз ще хвана главата — възрази Марк.

— Не, това аз го организирам и…

— Спрете да се разправятееееее! — викнах и ухапах силно Марк по ръката, при което и двамата ме пуснаха и едва ме закрепиха да не падна.

Накрая и тримата с олюляване като някакво смахнато влакче се озовахме пред спешното отделение и се заклещихме във въртящите се врати. С големи мъки се изтръгнахме и влязохме в болницата. Даниъл и Марк долазиха до гишето на рецепцията, тътрейки ме помежду си като чувал с картофи.

— Кой е бащата? — попита рецепционистката.

— Аз съм бащата — отговори Даниъл.

— Не, аз съм бащата — изрепчи се Марк и в този момент се появи доктор Роулингс, бутаща количка.

— Тези и двамата са бащи — подхвърли тя през рамо към рецепционистката, докато всички ме настаняваха в количката.

Не така си представях този миг, помислих си не за пръв път, откакто започна цялата сага.