Хелън Филдинг
Бриджет Джоунс: Бебе на хоризонта (4)

Трета глава
Мъжете са като автобуси

Понеделник, 26 юни

18:00 ч. Студиото на „Гледай, Британия“.

— Преживей го — отсече Миранда. Седеше на стола на водещия в студиото, заобиколена от камери и гигантски екрани, както винаги с безупречна външност, докато аз ръководех цялото нещо, настанена горе, в остъклената контролна кабина, и й говорех в слушалката, поставена в ухото й.

— Трийсет секунди до ефир — обяви Джулиан, асистент-режисьорът.

— Не мога да повярвам, че си тръгна така, убеден, че искам сериозна връзка и деца — прошепнах на Миранда. — Чувствам се като жалка просякиня.

— Ама какви ги приказваш? — възмути се Миранда, докато звукотехникът завираше микрофона под блузата й.

— Десет, девет, осем, седем… — започна да отброява Джулиан.

— Това тук е „Гледай, Британия“, не „Викторианска Британия“ — натъртено изрече Миранда. — Изчукала си бившия си. Чудо голямо.

Опа! Миранда нямаше идея, че е в едър план на екраните в студиото, а и на тези из цялата страна.

— И без това шибаният ти бивш не влиза в сметките.

— Съжалявам, пропусна знака, в ефир сме — съобщи Джулиан.

ДЗЪН! Зазвуча музикалната тема на анонса на новините — забързана мелодия, внушаваща идеята, че работещите в „Гледай, Британия“ са се втурнали като прилежни мравки да събират и представят информация от разните горещи точки по света, докато в действителност всички лентяйстваха и бъбреха за офис секс.

— Невъздържаните запои! — изчурулика Миранда, изпаднала в лека паника, после бързо превключи на отработения си новинарски глас. — Сериозна заплаха за момичетата у нас или просто добро старомодно забавление?

ДЗЪН! Кратък клип с момичета, напускащи пъб в насипно състояние.

— Според теб дали причината е, че не съм в първа младост? — пошепнах в слушалката на Миранда.

— Не, причината е, че той е емоционален инвалид! — отсече Миранда и отново се изтъпани на екраните на нацията. — Сър Антъни Хопкинс…

— … разширяващ границите на своя безграничен диапазон — импровизирах бързо подсказваща реплика.

— … разширяващ границите на своя безграничен диапазон — повтори Миранда върху кадър на празен стол, където се предполагаше, че трябва да е седнал Антъни Хопкинс за снимката си в „Хелоу!“.

— … с пълната гама от актьорски емоции — довърших отчаяно за нея.

— … с пълната гама от актьорски емоции — изрече Миранда срещу камерата. ДЗЪН!

— И накрая: Кое прави мъжете гейове? Нови открития сочат към средата в утробата.

— По-скоро кое прави сбърканяците сбъркани — подхвърли Миранда и се облегна на стола си, помислила, че клипът е започнал, когато той не беше… съвсем.

— Бриджет! Миранда! — Ричард Финч, отколешният ми шеф, нахлу в контролната кабина. — Наредих да не си приказвате помежду шибаните сигнали. Това е пълна издънка и къде е Антъни Хопкинс?

Изпаднах в паника.

— Мамка му! Къде е той? Къде е Антъни Хопкинс?

Клипът завършваше, а нямаше и помен от Антъни Хопкинс.

— Сложи Антъни Хопкинс на стола — викнах в слушалката на Джулиан, асистент-режисьора.

— А сега, дошъл направо от снимки, нашият следващ гост… — ведро подхвана Миранда.

— Протакай, Миранда, протакай — изсъсках.

Зърнах Антъни Хопкинс, белокос, в костюм, да се шляе безцелно из студиото.

— Джулиан, той е тук, лява камера, тоест дясна, абе някоя там, зад стола.

— Рицарят на кралството… — нижеше Миранда.

— Настани го на стола. Сложи шибания Антъни Хопкинс да седне на стола на мига! — изрекох като гневна алфа женска, чието такси я е подкарало по нежелан маршрут.

— Националното ни съкровище… — Миранда вече отчаяно си смучеше от пръстите. — Награденият с „Оскар“, ядящ човешка плът…

Асистент-режисьорът забързано поведе Антъни Хопкинс към стола, а звукотехникът му поставяше микрофона в движение.

— Нашето национално съкровище, както няма да се уморя да повтарям, актьорът, носител на много награди, сър Антъни…

Не беше Антъни Хопкинс.

— Хопкинс! Сър Антъни! — ликуващо обяви Миранда, макар да беше очевидно, че нещата не стоят така. — Преследваше ли ви Ханибал Лектър по време на кариерата ви?

— Всъщност тук съм да говоря за евентуален гей ген в средата на утробата — каза мъжът точно в мига, когато зад Миранда се появи сър Антъни Хопкинс с гримаса на ядящия плът Ханибал Лектър.

 

 

После, тъкмо когато Миранда се тръшна до мен в контролната кабина и изпъшка: „Боже, кого трябва да изчукаш тук, та да получиш едно мохито?“, Ричард Финч отвори вратата със замах, стрелна ни един от неговите си погледи и обяви:

— Бриджет! Миранда! Това е Пери Кампос, новият контрольор на мрежата ни. — Той посочи към жена с високи токове зад себе си. — А това е екипът системни анализатори, които наблюдаваха днешното ни предаване. — Неколцина души се намърдаха в тясната контролна кабина.

— Ще продължат да го правят през следващите четири седмици, за да установят къде ще е най-ефективно да се предприемат съкращения на персонала — довърши Пери Кампос, която беше американка, много млада, носеше някакъв перверзен дизайнерски тоалет, а антуражът й се състоеше от младоци с бради и кокчета на върха на главите. — Орязване — продължи тя. — Обожавам тази дума. Имам усещането, че извиква приток на кръв към зъбите ми.

 

 

19:00 ч. Тоалетните на „Гледай, Британия“. Ще бъда уволнена и заменена от младежи с кокчета.

19:03 ч. Беше последният ми сексуален акт на тази земя. Изчукване по милост.

19:04 ч. Аз съм като някоя от едновремешните ни учителки, вечните стари моми, които носеха плътен слой бяла пудра и червено червило, бяха наричани „Госпожица“ еди-коя си и изглеждаха като някакви древни извънземни. Ето че досущ заприличах на тях и… О, да му се не види! Телефонът!

19:10 ч. Том беше.

— В колко часа ще дойдеш за наградата „Арчър-Биро“?

В съзнанието ми настана хаос.

— Бриджет? БРИДЖЕТ?

— Не мога да дойда — отвърнах със слаб гробовен глас. — Няма да присъствам на връчването на наградата „Арчър-Биро“.

— О, я стига, миличка. Не е възможно още да се тръшкаш заради Марк Дарси. Ти си сияйна сексбогиня със супермощ, а той е скучен сухар и сериен двуженец с ръжен в задника. Ще те чакаме в Скайбар в 19:30. Дотътри си задника, кучко.

 

 

20:00 ч. Бална зала „Банксайд“. Южен Лондон. Докато бързахме нагоре по стълбите за събитието, Шацър беше пуснала бесния си нрав на автопилот.

— Копелета неднииии!

Беше възникнало кратко пререкание с облечените в черно двайсет и няколко годишни младежи, застанали на входа със списъка на поканените. Наложи се Шацър да им обясни, че няма начин да не пуснат Том само защото го нямало в списъка, че това било чиста проба Арчър-Биро ХОМОФОБИЯ, как никак нямало да се посрещне добре в социалните мрежи и прочее, и прочее.

Ужасените младежи ни пропуснаха да минем, но Шацър, набрала скорост, не престана да сипе заплахи чак до средата на стълбите.

— И как се осмели да те изчука на кръщене, а после просто да ИЗЧЕЗНЕ? Тоя страдащ от душевен запек, самовлюбен, пиян…

— Емоционално неадекватен — добави Том, който сега е (дръжте се да не паднете) психотерапевт.

— Самовлюбен малоумен мръсник — продължи Шацър на висок глас, докато нахълтвахме в залата, където се беше събрал целият лондонски литературен елит. Държаха чаши с вино и малки пластмасови купички с невъзможна за идентифициране храна. Номинираните авторки от различни нации бяха строени на сцената: една с шарен тюрбан, друга с роба от Гватемала, трета с пълна бурка.

— Шшшшт! — Културтрегерите от задния ред се извърнаха възмутени, защото в този момент председателката, облечена в искряща рокля като за Оскарите, взе микрофона.

— Дами и — да не ги забравяме — господа!

Тя спря да изчака лекия смях — ама вярно много лек.

— Добре дошли на церемонията по връчването на наградата „Арчър-Биро“ за женска художествена литература, която славно отбелязва петнайсетата си годишнина. Тази инициатива беше създадена с доста общата, но от голяма важност цел да се заличи моделът „чиклит“…

— Прекалено стара съм за това — промърморих.

— … и да се промотира сериозната, със заряд…

Облегнах се на Шацър.

— Никой никога вече няма да спи с мен, докато свят светува.

— … значима, силна…

— Да бе, никога, виж ми окото — смъмри ме Шацър.

— … интуитивна, по женски императивна…

— Ще те уредим с тъпкач, преди да е свършила вечерта — обеща Миранда.

— Момичета, бихте ли помълчали — тросна ни се Юн Чжан, която се беше разположила пред бара.

— О, мамка му, пардон — измънках и тогава усетих ръка да бръсва дупето ми. Замръзнах, после се извърнах и видях позната фигура да се отдалечава през тълпата.

— А сега приветствайте човека, който ще връчи наградата. Телевизионер, бивш председател на „Пергамон Прес“ и, както ми каза едно птиченце, прохождащ РОМАНИСТ! Даниъл Клийвър!

Оооох!

— Той пък какво прави тук? — учуди се Том. — Мислех си, че е в Трансилвания с принцеса Дисни на Тъпландия.

— Дами и господа, „Арчър-Биро“ — подхвана Даниъл, загорял и сияещ като успял политик, току-що претърпял козметична операция. — Огромна и вълнуваща чест е да стоя сред невероятните финалистки. Все едно съм попаднал на алтернативен конкурс „Мис Свят“.

Сконфузих се заради него и зачаках възмутен ропот, но вместо това се раздадоха одобрителни възклицания.

— Всъщност аз чакам момента, когато ще се разходят по бански — добави Даниъл. Публиката избухна в смях. — Няма да се учудите, че ми отне по-дълго време да се науча да произнасям имената на почитаемите финалистки, отколкото да прочета творбите им, белязани с рядка гениалност. Резултатът, който държа в този позлатен плик, е с разлика от останалите колкото острието на бръснач — инструмент, естествено, съвършено ненужен на изисканите дами пред мен.

Литераторките наоколо вече преливаха от възторг.

— А сега с треперещи ръце и с благодарност към Тринити Колидж, Кеймбридж, за това, че ме открехна за древната индоевропейска култура, обявявам победителката и тя е…

Той превърна отварянето на плика в голямо шоу.

— Същото е като да се опитваш да измъкнеш кондом от опаковката, когато… О! Мили мои! Прескъпи читатели и финалистки! Имаме равен резултат! Между Камаданда Нгози за „Хиляда години сълзи“ и Цзяолу Дуибне за „Две хиляди безвременни сълзи“.

 

 

Веднага щом речите приключиха, Даниъл бе удавен в море от изфръцкани млади публицистки, а аз се втурнах към дамската тоалетна да си възстановя присъствието на духа.

— Въобще не поемай в тази посока на мислене — каза Том, когато се извиних и станах от масата. — Само още няколко години и цялата власт ще е на жените. Емоционалното изнудване от страна на мъжете е непостижим лукс, когато започнат да оплешивяват и да пускат шкембе.

В дамската тоалетна преживях пълен срив, отдадена на мисли как изглеждам стогодишна. Взех да се клепам с грим, а в този момент Том провря глава през вратата и рече:

— Спри дотук, мила, или ще излезеш навън като подобие на Барбара Картланд.

Така че накрая напуснах тоалетната само за да се озова лице в лице с Даниъл.

— Джоунс, ах ти, разкошно създание! — възкликна той възторжено. — Изглеждаш още по-млада и по-красива от последния път, когато те видях преди пет години. Не, сериозно, Джоунс, не знам дали да се оженя за теб, или да те осиновя.

— Даниъл! — Това беше Джулиан Барнс, който се приближаваше с възкисела усмивка.

— Джулиан! Познаваш ли младата ми племенница Бриджет Джоунс?

 

 

21:00 ч. Пак бях в тоалетната да освежа младежката си красота с малко руж. Адски готино парти. Няма спор, Даниъл е чаровник, а аз вече не се чувствам стара.

В известен смисъл цялата тази инициатива с наградата „Арчър-Биро“ внушаваше идеята, че не бива да си позволяваш да се скапваш заради мъж.

— Давай, момиче — окуражи ме Том и ми подаде питие, когато за пореден път излязох от тоалетната. — Яхни пак коня!

 

 

22:00 ч. С Даниъл, попрепили с вино, се препъвахме в потока фиркани присъстващи, тръгващи си от събитието.

— А какво стана с принцесата? — полюбопитствах.

— О, свърши, край. Жалко всъщност. От мен би излязъл един много приличен крал: жесток, но обичан.

— Боже мой. Защо не потръгна?

— Съвършенството й ми изтъпи острието, Джоунс. Всяка вечер все същата лъскава коса, разпиляна върху възглавницата. Все същите перфектни черти, замръзнали в екстаз. Сякаш самият сексуален акт беше дигитално заложен за изпълнение. В контраст с това ти, Джоунс, си като загадъчен тумбест пакет, който пристига в коледното утро — странен, малко безформен, но…

— … такъв, дето искаш да му влезеш вътре. Е, няма що, благодаря ти, Даниъл. Драго ми беше да се видим пак. Мисля да си хвана такси.

— Казах го като комплимент, Джоунс. Освен това, първо на първо, таксита няма; второ, дори да имаше, щеше да се състезаваш за тях с петстотин мастити гиганти от литературната сцена, всичките с изобилни бради и мустаци.

Опитвах се да си поръчам миникаб, но гласовата поща повтаряше все едно и също: „Всичките ни обслужващи агенти са заети в момента, затова за този район се чака необичайно дълго“.

— Виж какво — рече Даниъл, — апартаментът ми е на три минути разстояние. Нека ти поръчам такси от там. Най-малкото, което мога да сторя.

Видях как Е. Ани Пру и Пат Баркър забърсаха последното налично такси, а Юн Чжан изприпка да се присъедини към тях.

 

 

22:30 ч. Апартаментът на Даниъл. Стоях в познатата дизайнерски барната бърлога за секс на Даниъл с изглед към Темза. Всички таксиметрови компании все така имаха „неочаквани закъснения за момента“.

— Виждала ли си Дарси, откакто се върна? — попита Даниъл, като ми подаваше чаша с шампанско. — Емоционално посрамен и провален. Не е чудно за човек, който всяка сутрин, щом се погледне в огледалото, вижда непознат. Той ли беше оня, който плачеше след секс? Или може би преди? Или по време на секс? Забравил съм.

— Хайде стига толкова, Даниъл — възнегодувах. — Не дойдох у вас да ти слушам излиянията, породени от лоша кармична връзка с някой, който…

Неочаквано Даниъл ме целуна по устните. О, боже, страхотно умееше да целува.

— Не, не, не бива — избъбрих немощно.

— Да, да, трябва. Знаеш ли за какво най-много се каят хората на смъртното си ложе? Не че не са спасили света или че не са осъществили своя потенциал в кариерата си, а че не са правили повече секс.

Вторник, 27 юни

20:00 ч. Моят апартамент. Взирам се като някой психопат в телефона. Все още ни звук, ни стон от тях двамата. Така ли ще я карам до края на живота си? Ще къркам шери с Марк и Даниъл, докато играем на домино в старческия дом, а после ще се тръшкам, дето са ме оправили, а не са ме поканили да играем на скрабъл?

 

 

20:05 ч. Не мога да повярвам, че след всички тези години реагирам по същия начин след секс — сякаш съм се явила на изпит и си чакам резултатите. Ще се обадя на Шацър.

 

 

20:15 ч.

— За бившите не се брои — постанови Шац.

— Същото каза и Миранда! Защо?

— Защото тая връзка вече си я оплескала.

— Та да си знам отсега, че са ме скъсали, а?

 

 

20:30 ч. Ще взема да се откажа от мъжете. Низвергвам ги.