Джак Кетчъм
Съседката (7)

VII

— Това, което му липсва на тоя проклет панаир, е малко хубаво старомодно хучи-кучи^[1]!

Беше вторник вечерта, втората нощ на панаира и Рут гледаше как Шайен Боди^[2] за пореден път ставаше шериф и бъзливият кмет на града му забождаше значката на каубойската риза с ресни. Шайен изглеждаше горд и решителен.

Рут държеше бира в едната ръка и цигара в другата, седнала отпуснато с уморен вид в големия мек фотьойл пред камината и протегнала дългите си боси крака върху меката табуретка.

Джафльо погледна към нея от мястото си на пода.

— Какво е „хучи-кучи“?

— Хучи-кучи. Хучи-ку. Танцуващи момичета, Ралфи. Както и представленията на изродите. Когато бях на твоите години, имахме и двете. Веднъж видях мъж с три ръце.

Уили младши я погледна.

— Нее — проточи.

Но се виждаше, че го бе заинтригувала.

— Не противоречи на майка си. Вярно е. Видях човек с три ръце едната представляваше съвсем мъничко нещо, което излизаше оттук тя повдигна ръка и посочи подмишницата си, добре обръсната и гладка над роклята. Другите две бяха нормални, точно като твоите. И двуглава крава видях, на същото представление. Естествено, тя беше мъртва.

Седяхме около телевизора в неправилен кръг, Джафльо на килима до Рут, аз, Уили и Дони — на канапето, а Еди клечеше точно пред телевизора, така че Джафльо трябваше да занича, за да види нещо.

В такива моменти можеше да не се опасяваш от Еди. В тяхната къща нямаше телевизор. Беше като залепен за него. И ако някой бе способен да го контролира, то това бе Рут.

— Какво още? — попита Младши. — Какви други неща си виждала?

Той прокара ръка през русата си коса, подстригана на „канадска ливада“. Винаги правеше така. Предполагам, че му харесваше усещането, макар аз лично да не разбирах как може да му допада мазната гелосана част отпред.

— Най-вече разни работи в шишета. Мъртвородени. Знаете ли какво е това? Във формалдехид. Малки сбръчкани същества — кози, котки. Всякакви неща. Ама беше много отдавна. Не помня. Помня обаче един мъж, който трябва да тежеше около двеста и петдесет килограма. Бяха необходими трима други, за да го преместят. Най-дебелото проклето чудо, което някога съм виждала или изобщо бих искала да видя.

Засмяхме се, представяйки си тримата души, които е трябвало да му помагат да се изправи.

Всички знаехме, че Рут внимаваше да не напълнява.

— Панаирът беше голяма работа, когато бях малка, казвам ви — въздъхна тя.

Лицето й видимо се отпусна и придоби замечтан вид, както понякога, когато се връщаше назад във времето — много назад. Не към Уили, а чак към детството си. Винаги ми бе харесвало да я наблюдавам в такива моменти. Мисля, че с всички ни беше така. Линиите и бръчките се изглаждаха и за нечия майка тя бе почти красива.

— Готова ли си? — попита Джафльо.

Тази вечер за него беше голямо събитие да може да отиде на панаира толкова късно. Нямаше търпение да тръгнат.

— Още не. Довършете си колите. Нека си допия бирата.

После си дръпна силно от цигарата, като задържа дима и накрая го изпусна целия наведнъж.

Единственият друг човек, когото познавах и който пушеше така страстно като нея, беше бащата на Еди. Рут наклони бирата и отпи.

— Искам да науча за това хучи-кучи — заяви Уили.

Той се наклони напред, седнал до мен на канапето, раменете му бяха извити навътре и заоблени.

С възрастта и височината прегърбването му ставаше все по-изразено. Рут твърдеше, че ако продължава да расте и да се прегърбва с тази скорост, щеше да стане гърбушко. Висок метър и осемдесет.

— Да — добави Джафльо. — Какво е това? Не разбирам.

Рут се засмя.

— Танцуващи момичета, нали ви казах. Нищо ли не знаете? Някои от тях бяха и полуголи.

Тя дръпна избелялата басмена рокля до средата на бедрата си, задържа я там за момент, развя я срещу нас и отново я пусна надолу.

— Поли дотук. И миниатюрни бюстиета. Нищо повече. Може би рубин на пъпа или нещо подобно. С малки тъмночервени кръгчета, нарисувани тук и тук — Рут посочи към зърната си и бавно описа кръгове около тях с пръсти; после ни погледна. — Как ви се струва това?

Усетих, че се изчервявам.

Джафльо се засмя.

Уили и Дони я наблюдаваха съсредоточено.

Еди си следеше Шайен Боди.

Тя се засмя.

— Е, предполагам, че нищо подобно няма да бъде подкрепено от добрите, стари Киуанис, нали? Не и от тези момчета. О, би им се искало. Би им се искало! Но всички имат съпруги. Проклети лицемери.

Рут винаги недоволстваше от Киуанис или Ротари, или нещо друго.

Тя не обичаше да бъде част от тълпата.

Бяхме й свикнали.

Допи си бирата и загаси цигарата.

Изправи се.

— Довършвайте пиенето, момчета — каза. — Да тръгваме. Да се махаме оттук. Мег? Мег Локлин!

Рут отиде в кухнята и метна празното кенче от бирата в кофата за боклук.

В другия край на коридора вратата на стаята й се отвори и Мег излезе. В началото ми се видя малко предпазлива — предположих, че е заради виковете на Рут. После очите й се спряха върху мен и тя се усмихна.

Значи така го бяха решили, помислих си. Мег и Сюзън живееха в старата стая на Рут. Логично, понеже тя беше по-малката от двете. Но също така означаваше, че Рут или спеше на разтегателния диван, или заедно с Дони, Джафльо и Уили младши. Чудех се какво биха казали родителите ми за това.

— Излизаме с момчетата за сладолед на панаира, Меги. Грижи се за сестра си и не пипай в хладилника. Не искам да напълнееш тук.

— Да, госпожо.

Рут се обърна към мен.

— Дейвид, знаеш ли какво трябва да направиш? Трябва да отидеш и да се запознаеш със Сюзън, Никога не сте се срещали и така не е учтиво.

— Добре. Разбира се.

Мег ме поведе по коридора.

Вратата им беше отляво, срещу банята, а стаята на момчетата — право напред. Дочух тиха музика от радиото, която идваше иззад вратата. Томи Едуардс пееше „Всичко е в играта“. Мег отвори вратата и влязохме вътре.

Когато си на дванайсет, малките деца са си малки деца и толкова. Дори не се предполага да ги забелязваш. Те са като буболечки, птички, катерички или нечия домашна котка — част от пейзажа, но какво от това. Освен, разбира се, ако не е някой като Джафльо, когото просто не можеш да не забележиш.

Обаче бих забелязал Сюзън.

Знаех, че момичето на леглото, което ме гледа иззад списанието „Скрийн сторис“, е на девет години, Мег ми бе казала, но изглеждаше много по-малко. Зарадвах се, че Сюзън беше под завивките и не виждах гипса на таза и краката й. Изглеждаше достатъчно крехка, дори и без да мисля за всички тези счупени кости. Но пък виждах китките й и дългите, тънки пръсти, които държаха списанието.

Това ли прави с теб катастрофата, чудех се.

С изключение на ярките зелени очи, бе все едно да гледаш пълната противоположност на Мег. Докато Мег беше цялата здраве, сила и жизненост, Сюзън бе сянка. Кожата й беше толкова бледа под светлината на лампата за четене, че изглеждаше прозрачна.

Дони бе казал, че тя продължавала всеки ден да взима хапчета за треска, антибиотици, и че не оздравявала добре, че ходенето все още било доста болезнено.

Сетих се за приказката на Ханс Кристиан Андерсен за малката русалка, чиито крака също болели. В книжката, която имах, тя дори на картинките изглеждаше като Сюзън. Същата копринена руса коса и нежни деликатни черти, същият тъжен вид на дългосрочна уязвимост. Като някой, изхвърлен на брега.

— Ти си Дейвид — отбеляза Сюзън.

Кимнах и я поздравих.

Зелените очи ме изучаваха. Бяха интелигентни. И топли. Сега тя изглеждаше едновременно по-малка и по-голяма от деветгодишна.

— Мег казва, че си мил — допълни.

Усмихнах се.

Сюзън продължи да ме гледа още малко, след което се усмихна в отговор и се върна към списанието. По радиото Алън Фрийд пусна „Малка звезда“ на Елегантс.

Мег стоеше и наблюдаваше от прага. Не знаех какво да кажа.

Излязох обратно в коридора. Другите чакаха.

Усетих погледа на Рут върху себе си. Погледнах към килима.

— А така — одобри тя. — Сега се познавате.