Джак Кетчъм
Съседката (2)

II

Бях сам край потока, легнал по корем на Голямата скала с консервена кутия в ръка. Ловях раци. Вече бях хванал два в една по-голяма тенекия зад гърба ми. Малки. Търсех майка им.

Потокът течеше бързо от двете ми страни. Можех да усетя пръските по босите си крака, които висяха над водата. Тя беше студена, а слънцето — топло.

Чух звук в храстите и погледнах нагоре. Най-хубавото момиче, което някога бях виждал, ми се усмихваше над насипа.

Имаше дълги загорели крака и дълга червена коса, вързана на конска опашка, носеше шорти и блузка в блед цвят, отворена на врата. Аз бях на дванайсет и половина. Тя беше по-голяма.

Спомням си, че й се усмихнах в отговор, въпреки че рядко приветствах непознати.

— Раци — казах й и изхвърлих една консервена кутия вода.

— Наистина ли?

Кимнах.

— Големи ли са?

— Не и тези. Но понякога се намират.

— Може ли да видя?

Тя слезе от брега точно като момче — не седна първо, а се подпря на земята с лявата си ръка и направо скочи разстоянието от близо метър до първия голям камък по линията, която вървеше на зигзаг през водата. Известно време постоя, изучавайки пътя, след което прекоси до Скалата. Бях впечатлен. Не се поколеба и идеално пазеше равновесие. Направих й място. Изведнъж започнах да усещам тази приятна, чиста миризма до себе си.

Очите й бяха зелени. Огледа се наоколо.

За всички нас по онова време Скалата беше нещо специално. Издигаше се точно в средата на най-дълбоката част от потока, водата течеше бистра и бърза около нея. Имаше място за четири — седнали деца или за шест прави. Превръщала се бе в пиратски кораб, в „Наутилус“ на капитан Немо, в истинско индианско кану и в много други неща. Днес дълбочината на водата беше повече от метър. Момичето изглеждаше щастливо да е там, изобщо не бе изплашено.

— Ние я наричаме Голямата скала — обясних аз. — Някога, имам предвид. Когато бяхме деца.

— Харесва ми — усмихна се то. — Може ли да видя раците? Аз съм Мег.

— Аз съм Дейвид. Разбира се.

Тя надникна в тенекията. Времето минаваше, а ние мълчахме. Мег изучаваше раците. Накрая пак се изправи.

— Готино.

— Аз само ги хващам, разглеждам ги известно време и после ги пускам.

— Хапят ли?

— Големите — да. Ама не могат да те наранят. А малките просто се опитват да избягат.

— Приличат на омари.

— Не си ли виждала речен рак досега?

— Не мисля, че се срещат в Ню Йорк — засмя се тя; аз не възразих. — Имаме обаче омари. Те могат да те наранят.

— Отглеждат ли се? Искам да кажа, омарът не става за домашен любимец или нещо такова, нали?

Мег отново се засмя.

— Не. Ядат се.

— То и речен рак не можеш да си гледаш. Умират. Ден или най-много два. Ама чувам, че хората и тях ги ядели.

— Наистина ли?

— Да. Някои. В Луизиана или във Флорида, или някъде другаде. И двамата погледнахме в тенекията.

— Не знам — каза тя с усмивка. — Няма кой знае колко за ядене там долу.

— Хайде да хванем няколко големи.

Легнахме върху Скалата един до друг. Взех консервената кутия и потопих и двете си ръце в потока. Номерът беше да обръщаш камъните един по един, бавно, за да не се размъти водата и после да държиш консервената кутия в готовност, за каквото изпълзи отдолу. Водата бе толкова дълбока, че бях навил късите ръкави на ризата си чак до раменете. Съзнавах колко дълги и кльощави сигурно й изглеждаха ръцете ми. На мен определено ми се виждаха такива.

Всъщност се чувствах доста странно до нея. Неудобно, но развълнуван. Тя се различаваше от другите момичета, които познавах, от Дениз или Шерил в квартала или дори от момичетата в училище. Първо, Мег беше може би сто пъти по-хубава. Според мен бе по-хубава дори от Натали Ууд. Вероятно беше и по-умна от момичетата, които познавах, по-изискана. Нали живееше в Ню Йорк все пак и бе яла омари. А се движеше съвсем като момче. Имаше силно стегнато тяло и вродена грация.

Всичко това ме изнервяше и пропуснах първия. Не беше някой огромен рак, но бе по-голям от онези, които имахме. Той се шмугна на заден ход под Скалата.

Мег попита дали може да опита. Дадох й кутията.

— Ню Йорк, а?

— Аха.

Тя си нави ръкавите и потопи ръце във водата. И тогава забелязах белега.

— Леле. Какво е това?

Започваше точно от свивката на лявата й ръка и продължаваше до китката като дълъг розов извиващ се червей. Мег видя къде гледам.

— Нещастен случай — обясни тя. — Бяхме в кола.

После пак се обърна към водата, по която блещукаше отражението й.

— Леле.

Но изглежда Мег не желаеше да говори повече.

— Имаш ли още от тях?

Не знам защо белезите винаги са толкова пленителни за момчетата, но така е устроен животът и аз просто не можех да се спра. Все още не бях способен да си замълча. Макар да знаех, че тя го искаше от мен, макар че току-що се бяхме срещнали. Наблюдавах я как обръща един камък. Под него нямаше нищо. Обаче го направи както трябва, не размъти водата. Помислих си, че е страхотна.

Момичето сви рамене.

— Няколко. Този е най-лошият.

— Може ли да ги видя?

— Не. Не мисля.

Мег се засмя, погледна ме по определен начин и аз схванах посланието. Тогава вече наистина млъкнах за малко.

Тя обърна друг камък. Нищо.

— Предполагам, че е била гадна, а? Катастрофата.

Мег изобщо не ми отговори и не я винях. В мига, в който го казах, осъзнах колко глупаво и неловко прозвуча, колко безчувствено. Изчервих се и се зарадвах, че не гледаше към мен.

Тогава тя хвана един.

Камъкът плавно се преобърна, ракът влезе на заден ход право в кутията и на Мег й оставаше само да я извади.

Тя изля част от водата и наклони консервената кутия към слънчевата светлина. Можеше да се види онзи хубав златен цвят, който имат раците. Опашката на животното беше вдигната, щипките му махаха насам-натам, то обикаляше по дъното на кутията и търсеше с кого да се сбие.

— Хвана го!

— От първия път.

— Супер! Наистина е страхотен.

— Хайде да го сложим при другите.

Мег бавно изля водата, така че да не го плаши и да не го изпусне, точно както трябва да се направи, макар че никой не й беше казал и когато в консервата останаха само два-три сантиметра, го цопна в по-голямата тенекия. Двата рака, които вече бяха там, му направиха достатъчно място. Това беше добре, защото раците понякога се убиват, убиват собствения си вид, а тези двата бяха съвсем малки.

След малко новодошлият се успокои и ние седнахме да го наблюдаваме. Изглеждаше примитивен, ефикасен, смъртоносен, красив. Много хубав цвят и много елегантно оформление.

Пъхнах пръст в съда, за да се размърда отново.

— Недей.

Ръката й ме докосна по рамото. Беше хладна и нежна.

Извадих си пръста от водата.

Предложих й дъвка и сам си взех една. После за известно време се чуваше само свиренето на вятъра през високата тънка трева от другата страна на насипа, шумоленето на храстите край потока, ромоленето на водата, забързана след снощния дъжд, и нашето дъвчене.

— Нали ще ги върнеш обратно? Обещаваш ли?

— Разбира се. Винаги ги пускам.

— Добре.

Тя въздъхна и след това се изправи.

— Май трябва да се прибирам. Имаме да пазаруваме. Но ми се искаше първо да огледам наоколо. Тъй като никога досега не сме разполагали с гора. Благодаря, Дейвид. Беше забавно.

Докато се сетя да я попитам, вече бе прекосила половината камъни.

— Хей! Къде се прибираш? Къде отиваш?

Мег се усмихна.

— Отседнали сме при семейство Чандлър. Ние със Сюзън. Сюзън е сестра ми.

Тогава и аз се изправих, сякаш някой ме бе дръпнал да стана с невидими конци.

— Семейство Чандлър? Рут? Майката на Дони и Уили?

Тя стъпи на брега, обърна се и ме погледна.

Изведнъж в изражението й се бе появило нещо ново. Предпазливост.

Това ме спря.

— Точно така. Ние сме братовчеди. Втори братовчеди. Падам се племенница на Рут, предполагам.

Гласът й също ми прозвуча странно. Беше станал равен — като че ли имаше нещо, което не биваше да знам. Сякаш ми казваше нещо и в същото време го криеше от мен.

За миг се почувствах объркан. Имах усещането, че и тя се притесни.

За първи пътя виждах смутена. Като броя и разговора за белега. Но не позволих на това да ме тревожи.

Защото къщата на семейство Чандлър бе съседна на моята.

А Рут беше… ами Рут бе страхотна. Въпреки че понякога децата й бяха идиоти. Рут беше страхотна.

— Хей! — възкликнах аз. — Ние сме съседи. Аз живея в кафявата къща до тях.

Гледах я как се качва по склона. Когато стигна най-горе, се обърна и усмивката й отново се бе върнала, имаше ясното открито изражение, с което седна до мен на Скалата в началото.

Махна ми.

— До скоро, Дейвид.

— До скоро, Мег.

Чудесно, помислих си. Невероятно. Ще я виждам непрекъснато.

 

 

За първи път ме спохождаше подобна мисъл.

Сега го осъзнавам.

В онзи ден, на онази Скала се сблъсках челно с юношеството си в лицето на Меган Локлин, две години по-голяма от мен непозната, и тя имаше сестра, тайна и дълга червена коса. Това, че всичко ми се виждаше толкова естествено и излязох неразтърсен и дори щастлив от преживяването, говори, мисля, много за моите бъдещи възможности и, разбира се, за нейните.

Като си помисля за това, мразя Рут Чандлър.

Рут, ти беше красива тогава.

Много съм мислил за теб, не — проучвал съм те, стигнал съм дотам да се ровя в миналото ти, един ден паркирах срещу онази административна сграда на Хауард Авеню, за която все ни говореше, където ти ръководеше цялото проклето представление, докато Момчетата бяха заминали да се бият в Голямата Война, която щеше да спре всички войни, втора част — онова място, където ти беше напълно, абсолютно необходима, докато „малките посерковци не се върнат наперено пак — у дома“ както се изразяваше ти, а после изведнъж се оказа без работа. Паркирах там и мястото изглеждаше обикновено, Рут. Изглеждаше мизерно, тъжно и скучно.

Отидох до Мористаун, където си се родила. И той не беше — впечатляващ. Разбира се, не знаех къде се предполагаше да ти е била къщата, но със сигурност не успях да видя и как големите ти рухнали мечти са се зародили там, в това градче, не успях да видя богатствата, които родителите ти предполагаемо са ти поверили, с които са те обсипвали, не успях да видя свирепата ти неудовлетвореност.

Поседях в бара на съпруга ти Уили старши — да! Открих го, Рут! Във Форт Майърс, Флорида, където е живял, откакто те е зарязал с твоите трима врещящи пикльовци и ипотеката преди всичките онези трийсет години, намерих го да си играе на барман пред възрастните граждани, кротък човек, дружелюбен, отдавна преминал разцвета на силите си… Седях там, вглеждах се в лицето му, в очите му, разговаряхме и не можах да видя мъжа, който винаги си твърдяла, че бил жребецът за разплод, „прекрасното ирландско копеле“, онзи подъл негодник. На мен ми приличаше на мек и стар човек. Нос на пияница, шкембе на пияница, дебел увиснал задник в торбести панталони. И изглеждаше сякаш никога не е бил твърд, Рут. Никога. Това беше истинска изненада.

Разбрах, че твърдостта е била другаде.

 

 

Така че какъв бе случат, Рут? Всичко е било лъжа? Или изцяло твои измислици?

Не бих се изненадал.

 

 

Или пък за теб — преминали през теб — лъжа и истина бяха едно и също.

Сега ще се опитам да променя това, ако мога. Възнамерявам да разкажа нашата малка историйка. Колкото точно мога оттук нататък и без прекъсвания.

И пиша това за теб, Рут. Защото така и не успях наистина да се разплатя с теб.

Така че ето го моят чек. Просрочен и с превишен кредит.

Осребри го в ада.