Джак Кетчъм
Съседката (10)

X

След това се появиха гъсениците.

Случи се за една нощ. На единия ден дърветата бяха чисти и нормални, а на следващия бяха покрити с дебели бели пашкули от паяжини. На дъното на пашкулите смътно се забелязваше нещо тъмно и нездраво, а при вглеждане отблизо се виждаше как то се движи.

— Ще ги изгорим — заяви Рут.

Стояхме в двора й, близо до брезата — Джафльо, Дони, Уили, Мег, аз и Рут, която бе облякла тъмносинята си домашна рокля с дълбоките джобове. Беше десет сутринта и Мег току-що бе приключила със задълженията си. Имаше малко изцапано петънце под лявото око.

— Момчета, вие съберете пръчки. Дълги и здрави. И ги отрежете зелени, за да не горят. Мег, вземи торбата с парцалите от мазето.

Рут стоеше на слънчевата светлина с присвити очи и оценяваше пораженията. Около половината дървета в двора им, включително брезата, бяха отрупани с пашкули, някои с размера на бейзболни топки, но други бяха големи и дълбоки като чанти за пазар. Гората беше пълна с тях.

— Малки копеленца. Ще оголят дърветата за нула време.

Мег влезе в къщата, а ние останалите се отправихме към гората, за да намерим пръчки. Дони имаше брадвичка, с която отсякохме няколко фиданки, после ги оголихме и ги срязахме наполовина. Не ни отне много време.

Когато се върнахме, Рут и Мег бяха в гаража и накисваха парцалите с керосин. Увихме ги около фиданките и Рут ги завърза с въже за простиране, след което отново ги накиснахме.

Тя подаде по една на всеки от нас.

— Ще ви покажа как се прави — каза. — След това може да го правите и сами. Само гледайте да не запалите проклетата гора.

Почувствах се ужасно пораснал.

Рут ни се доверяваше с огън, с факли.

Майка ми никога не би го направила.

Последвахме я на двора, отстрани сигурно приличахме на група селяни, преследващи чудовището на Франкенщайн, вдигнали високо незапалените си факли. Но не се държахме като възрастни — държахме се, сякаш отивахме на купон — всичките глупави и развълнувани, освен Мег, която го приемаше много сериозно. Уили приложи хватка на Джафльо — улови главата му и притисна кокалчета в ниско подстриганата му коса, движение от борбата, което бяхме усвоили от сто и четирийсет килограмовия Хейстекс Калхун, известен с неговото „голямо плясване“^[1]. Дони и аз марширувахме един до друг зад тях, размахвахме факлите си като капелмайсторски жезли и се кикотехме като глупаци. На Рут изглежда не й пречеше.

Когато стигнахме брезата, Рут бръкна в джоба си и извади кутийка кибрит.

Пашкулът на брезата беше от големите.

— Аз ще се оправя с този — заяви тя. — Вие гледайте.

Запали факлата и я задържа за момент, докато огънят позатихна и беше безопасно да се ползва. Въпреки това все още гореше доста добре.

— Внимавайте де не изгорите дървото.

Рут задържа факлата на около петнайсет сантиметра под пашкула.

Той започна да се топи.

Не се запали. Стопи се, както се топи стиропор, избледняваше и се отдръпваше. Беше дебел и многопластов, но изчезна бързо.

И внезапно всички тези гърчещи се и щуращи се телца се изсипаха — дебели, черни космати гъсеници, пушещи и пукащи.

Почти можеше да ги чуеш как пищят.

Трябва да бяха стотици само в това единствено гнездо. Изгаряха слой след слой и разкриваха нови. Продължаваха да извират и да падат в краката ни като черен дъжд.

Тогава Рут уцели златната жила.

Право върху факлата се изсипа нещо като съсирек от жив катран с размера на топка за софтбол, разделяйки се, докато падаше.

Факлата зацвъртя, бяха твърде много и за момент изглеждаше, че ще изгасне. След това просветна отново и тези, които се бяха хванали за нея, изгоряха и паднаха.

— Дявол да го вземе! — възкликна Джафльо.

Рут го погледна.

— Съжалявам — каза той.

Но очите му бяха широко отворени.

Трябваше да се признае, че бе невероятно. Не бях виждал такова клане. Мравките на верандата бяха нищо в сравнение с това. Мравките бяха малки и незначителни. Когато ги полееш с вряла вода, те просто се свиваха и умираха. Докато някои от тези бяха два-три сантиметра дълги. Те се гърчеха и извиваха — изглеждаше, че искат да живеят. Погледнах към земята. Имаше гъсеници навсякъде. Повечето от тях бяха мъртви, но някои не бяха и се опитваха да изпълзят надалеч.

— Ами с тия какво ще правим? — попитах.

— Зарежете ги — отвърна Рут. — Те просто ще си умрат. Или птиците ще се погрижат за тях.

Тя се засмя.

— Отворихме им фурната, преди да са готови. Не са съвсем изпечени.

— Сега със сигурност са изпечени — отбеляза Уили.

— Можем да вземем камък — предложи Джафльо — и да ги смачкаме.

— Слушайте ме какво ви говоря. Зарежете ги — нареди Рут.

Тя бръкна отново в джоба си.

— Ето — започна да раздава кутийки кибрит на всеки от нас. — И помнете, искам все още да имам двор, когато свършите. Никакво ходене в гората. Тя може да се погрижи сама за себе си.

Всички взехме кибрита. Всички, освен Мег.

— Не го искам — поклати глава тя.

— Какво?

Рут протегна кутийката.

— Аз… не го искам. Ще отида да довърша прането, става ли? Това е… някак си…

Мег погледна към земята, към черните гъсеници, които се бяха сгърчили там, и към живите, които пълзяха. Лицето й беше бледо.

— Какво? — повтори Рут. — Отвратително ли е? Разстрои ли се, мила?

— Не. Просто не искам…

Рут се засмя.

— Да ме вземат дяволите. Вижте тук, момчета. По дяволите.

Все още се усмихваше, но лицето й внезапно се бе стегнало. Това ме сепна и ме накара да се сетя за случката със Сюзън. Сякаш цяла сутрин е била на косъм да се сдърпа с Мег, но ние просто не бяхме забелязали. Бяхме твърде заети, твърде развълнувани.

— Вижте — продължи Рут, — тук имаме нагледен урок по женственост.

Тя пристъпи по-близо.

— Мег е гнуслива. Знаете, че някои момичета са гнусливи, нали, момчета? Дамите са гнусливи. А Мег е дама. Ама със сигурност е такава!

После изостави тежкия сарказъм и лъсна чистият й гняв отдолу.

— И каква, в името на Исус Христос, смяташ, че ме прави това, Меги? Смяташ ли, че не съм дама? Мислиш ли, че дамите не могат да направят онова, което е необходимо? Че не могат да се отърват от проклетата напаст в проклетата им градина?

Мег изглеждаше объркана. Случи се толкова бързо, че не можеше да я виниш.

— Не, аз…

— Точно така, „не“ е правилният отговор, скъпа! Защото не искам да чувам такива намеци от някакво хлапе в тениска, което дори не може да си избърше петното от лицето. Разбра ли ме?

— Да, госпожо.

Мег отстъпи назад.

И това изглежда успокои Рут малко. Тя си пое въздух.

— Добре — каза, — отивай долу. Хайде, връщай се към прането. И ми се обади, като си готова. Имам още нещо за теб.

— Да, госпожо.

Мег се обърна и Рут се усмихна.

— Моите момчета ще се справят. Нали, момчета?

Кимнах. В този момент не можех да говоря. Никой не проговори. Отпращането на Мег бе толкова пълно с власт и с някакво странно чувство за справедливост, че изпитвах страхопочитание към Рут.

Тя погали Джафльо по главата.

Погледнах към Мег. Видях я как отива обратно към къщата, с наведена глава, бършейки лицето си — търсеше петното, което Рут бе споменала.

Рут сложи ръка на рамото ми и се обърна към брястовете в дъното. Вдъхнах уханието й — на сапун, и керосин, и цигари, и чиста, свежа коса.

— Моите момчета ще се справят — усмихна ми се тя; и гласът й отново беше много нежен.