Джак Кетчъм
Съседката (16)

XVI

През онези нощи, в които спях при Чандлърови, след като се изморяхме и Джафльо заспиваше, си говорехме.

Основно аз и Дони. Уили почти никога не се обаждаше, а когато го направеше, изръсваше някоя глупост. Но Дони беше достатъчно умен и, както казах, най-близкото, което имах до най-добър приятел, така че ние си говорехме — за училище и момичета, за хлапетата от шоуто „Американ Бендстенд“, за безкрайните загадки на секса, за какво всъщност означават рок песните, чути по радиото и така нататък до късно през нощта.

Говорехме за желания, надежди, понякога и за кошмари.

Винаги Дони започваше тези разговори и винаги аз ги завършвах. В някакъв момент, много след като сме се изтощили напълно, аз се навеждах от горното легло и казвах нещо от сорта на: „Разбираш ли ме?“, а той спеше, оставил ме на милостта на мислите ми, будни и неудобни, понякога до зори. Отнемаше ми време да разровя достатъчно надълбоко, за да разбера какво точно чувствам, а щом разберях, не можех да се откъсна от него.

Все още съм така.

Сега няма диалог. Не говоря. Без значение кой е в леглото с мен, никога не го правя. Понякога мислите ми се отплесват в някой кошмар, но не го споделям. Вече съм се превърнал в това, което бях започнал да ставам още тогава — напълно самосъхраняващ се.

Започнало бе, предполагам, с майка ми, която дойде в стаята ми, когато бях на седем. Спях. Тя ме събуди с думите: „Напускам баща ти. Но не искам да се притесняваш. Ще те взема със себе си. Няма да те изоставя. Никога.“ И знам, че от седем до четиринайсет аз чаках, подготвях се, превръщах се в този отделен Аз, различен от тях.

Така, предполагам, започна всичко.

Но между седем и тринайсет се случи Рут, случиха се Мег и Сюзън. Без тях този разговор с майка ми можеше дори да ми е полезен. Можеше да ме спаси от шока и объркването, когато му дойдеше времето. Защото децата са устойчиви. Те се връщат към увереността и споделянето.

Аз не успях. Заради онова, което се случи после. Заради онова, което направих, и онова, което не направих.

Първата ми жена, Евелин, понякога се обажда, буди ме нощем.

— Децата добре ли са? — пита ме; гласът й е ужасен.

Нямахме общи деца с Евелин.

Тя бе влизала и излизала от институции безброй пъти, страдаше от пристъпи на остра депресия и тревога, но все пак тази нейна фиксация беше много странна.

Защото никога не съм й казвал. Нищо от това, никога.

Как би могла да знае?

Насън ли говоря? Да не би да съм й признал някоя нощ? Или тя просто усещаше нещо скрито в мен — за единствената истинска причина никога да нямаме деца. Защо никога не позволих.

Обажданията й са като нощни птици, които прелитат с пищене покрай главата ми. Продължавам да ги очаквам да се завърнат. Изненадан съм, когато го сторят.

Плашещо е.

Децата добре ли са?

Отдавна съм се научил да не я предизвиквам. „Да, Евелин — казвам й. — Разбира се. Добре са. Сега заспивай.“

Но децата не са добре.

Никога няма да бъдат.