Джак Кетчъм
Съседката (28)

XXVIII

— Казахме й за Играта — започна Дони.

— На кого?

— На Рут. На майка ми. На кой друг, тъпако?

Той беше сам в кухнята, когато влязох, и си приготвяше сандвич с фъстъчено масло, който, предполагам, трябваше да мине за вечеря този ден. Имаше следи от фъстъчено масло, гроздов конфитюр и трохи от хляб по плота. За забавление преброих приборите в чекмеджето. Все така бяха само пет.

— Казали сте й?

Дони кимна.

— Джафльо й каза.

Отхапа от сандвича и седна на масата. Аз седнах срещу него. В дървото имаше дълбока прогорена дупка от цигара, която не бях виждал преди.

— Господи. Как реагира?

— Никак. Беше странно. Сякаш знаеше, разбираш ли?

— Знаела е? Какво е знаела?

— Всичко. Все едно изобщо не е проблем. Сякаш знаеше, че сме го правили през цялото време. Като всяко хлапе.

— Шегуваш се.

— Не. Заклевам се.

— Глупости.

— Казвам ти. Всичко, което искаше да знае, беше кой е бил с нас, затова й казах.

— Казал си й? За мен? За Еди? За всички?

— Както казах, не й пукаше. Ей. Може ли да го караш по-спокойно, Дейви? Не я притесняваше.

— Дениз? И за Дениз ли й казахте?

— Да. За всичко.

— Казали сте й, че е била гола?

Не можех да повярвам. Винаги бях смятал, че Уили е глупавият. Наблюдавах как Дони си яде сандвича. Той ми се усмихна и поклати глава.

— Казвам ти. Не трябва да се притесняваш за това.

— Дони.

— Сериозно.

— Дони.

— Да, Дейви?

— Луд ли си?

— Не, Дейви.

— Осъзнаваш ли дори за една шибана секунда какво ще ми се случи, ако…

— Нищо няма да ти се случи, по дяволите. Ще спреш ли да се държиш като педал? Става дума за майка ми, дявол да го вземе. Забрави ли?

— О, това ме кара да се чувствам просто идеално. Майка ти знае, че връзваме малки голи момиченца за дървета. Чудесно.

Той въздъхна.

— Дейвид, ако знаех, че ще се държиш като такъв абсолютен дебил по въпроса, нямаше да ти кажа.

— Аз съм дебил, така ли?

— Да — вече беше ядосан.

Метна последната лепкава част от сандвича в устата си. Изправи се.

— Слушай, тъпако. Какво мислиш, че се случва в момента в убежището? Точно в този момент?

Просто седях и го зяпах. Откъде да знам? На кого му пукаше?

И тогава ми просветна. Мег беше там.

— Не — казах аз.

— Да — отвърна Дони.

Отиде до хладилника за кола.

— Глупости.

Той се засмя.

— Ще спреш ли да го повтаряш? Виж, недей да ми вярваш. Иди и погледни сам. Аз се качих само за сандвич.

Изтичах надолу по стълбите. Чувах го как се смее зад мен.

Навън се стъмваше, така че лампите на мазето светеха, голи крушки над пералнята, сушилнята, под стълбите и над дренажната помпа в ъгъла.

Уили стоеше зад Рут на вратата към убежището.

И двамата държаха фенерчета в ръце.

Рут запали своето и го размаха към мен като ченге на блокада по пътя.

— Ето го Дейви — каза.

Уили ме погледна бегло. На кого му пукаше.

Устата ми беше отворена. Чувствах я пресъхнала. Облизах устни. Кимнах на Рут и погледнах край ъгъла през вратата.

Първоначално ми бе трудно да схвана — предполагам, защото беше извън контекста, вероятно защото бе Мег и защото Рут беше тук. Бе като сън — или като игра, която се играе на Хелоуин, когато всички са с костюми и никой не е съвсем разпознаваем, въпреки че знаеш кой, кой е. Тогава Дони слезе по стълбите и сложи ръка на рамото ми. Предложи ми колата.

— Видя ли? — започна. — Казах ти.

Видях.

Бяха взели пирони от по десет пенита и ги бяха забили по гредите, които Уили старши бе наредил по тавана — два пирона, на около метър един от друг.

Бяха изрязали две парчета плат и бяха завързали китките на Мег, бяха сложили примка през всеки от пироните, след което бяха пуснали плата до краката на тежката работна маса и ги бяха завързали там вместо горе при пироните, така че да могат да бъдат преправяни, стягани само с развързването на всяко парче, издърпване през примката и връзване отново по-здраво.

Мег стоеше върху малък куп книги — три дебели червени тома на Световната енциклопедия.

Беше със запушена уста и превръзка на очите.

Краката й бяха боси. Шортите и блузата й с къс ръкав бяха мръсни. В пространството между двете можеше да се види пъпът й.

Бе от вдлъбнатия вид.

Джафльо се разхождаше пред нея и прокарваше лъча на фенерчето си нагоре-надолу по тялото й.

Имаше синина точно под превръзката на очите й, върху лявата й буза.

Сюзън седеше на един кашон с консервирани зеленчуци и гледаше. Косата й беше прихваната със синьо парче панделка.

В ъгъла видях куп одеяла и един надуваем дюшек. Осъзнах, че Мег спи там. Зачудих се от колко ли време.

— Всички сме тук — обади се Рут.

Бледа кехлибарена светлина се разливаше от останалата част на мазето, но там вътре беше основно лъчът на Джафльо и сенките се движеха хаотично, когато се движеше и той, а това караше нещата да изглеждат странни, течни и призрачни. Телената мрежа над единствения висок прозорец сякаш се движеше назад и напред с милиметри. Двете подпорни греди, които придържаха тавана, се плъзгаха из стаята под странни ъгли. Брадвата, мотиката, железният лост и лопатата, струпани в ъгъла срещу леглото на Мег изглеждаха сякаш разменяха местата си, уголемяваха се и се смаляваха, докато ги наблюдаваш, променяха формата си.

Падналият пожарогасител пълзеше по пода.

Но в стаята доминираше сянката на самата Мег — главата назад, ръцете далеч една от друга, люлееща се. Беше като рисунка от всички комикси с ужаси, като излязла от „Черната котка“ с Лугоши и Карлоф, от списание „Известни чудовища от филмите“, от всеки евтин двайсет и петцентов трилър с меки корици за инквизицията, който някога е бил написан. Повечето от тези неща, осъзнах аз, всъщност ги колекционирахме. Беше лесно да си представиш светлина на факли, странни инструменти и шествия, мангали, пълни с горещи въглени.

Потръпнах. Не от хлад, а от потенциала.

— Играта е, че трябва да каже — заяви Джафльо.

— Добре. Какво да каже? — попита Рут.

— Каквото и да е. Нещо тайно.

Рут кимна и се усмихна.

— Звучи добре. Само че как ще го направи със запушена уста?

— Не искаш да го каже веднага, майко — намеси се и Уили. — Все едно, винаги става ясно, когато са готови.

— Сигурен ли си? Искаш ли да кажеш нещо, Меги? — попита Рут. — Готова ли си?

— Не е готова — настоя Джафльо, но нямаше защо да се обажда; Мег не издаде нито звук.

— И сега какво? — попита Рут.

Уили се отблъсна от рамката на вратата, където се подпираше и влезе в помещението.

— Сега взимаме една книга — започна.

Наведе се, измъкна средната и отстъпи назад.

Въжетата вече бяха по-стегнати.

И Уили, и Джафльо бяха пуснали фенерчетата си. Това на Рут беше все още нея, незапалено.

Можех да видя червенина около китките на Мег от опъна на въжетата. Гърбът й леко се изви. Блузката се вдигна нагоре. Едва успяваше да стои на краката си нормално върху двете оставащи книги и вече забелязвах напрежението в прасците и бедрата й. За момент се вдигна на пръсти, за да облекчи китките си, после отново се отпусна на цяло стъпало. Уили изключи фенерчето си. Така беше по-страховито.

Мег просто стоеше там и леко се люлееше.

— Признай — започна Джафльо; след това се изсмя. — Не. Недей — довърши.

— Махни още една книга — намеси се Дони.

Погледнах към Сюзън, за да видя как приема това. Седеше стиснала ръце в скута на роклята си, а лицето й изглеждаше много сериозно. Взираше се напрегнато в Мег, но нямаше никакъв начин да разбера какво мислеше или чувстваше.

Уили се наведе и махна още една книга.

Сега Мег стоеше върху предната част на стъпалата си.

Все още не издаваше нито звук.

Мускулите на краката й ясно се очертаваха под кожата.

— Да видим колко дълго ще изкара така — предложи Дони. — Ще започне да боли след известно време.

— Не — възрази Джафльо, — все още е твърде лесно. Да махнем и последната. Нека стои на пръсти.

— Искам да я погледам малко. Да видим какво ще стане.

Обаче истината беше, че нищо не се случваше. Мег изглеждаше решена да изтърпи това мъжката. И бе силна.

— Не искате ли да й дадете шанс да признае? Не е ли това идеята? — намеси се Рут.

— Не. Още е много рано. Айде. Така не става. Махни другата книга, Уил.

Уили го послуша.

И тогава Мег издаде някакъв звук зад парцала, с който беше запушена устата й, само веднъж, нещо като тъничък издишан стон, сякаш изведнъж дишането бе станало по-трудно. Блузата й се вдигна още нагоре, точно под гърдите. Виждах как коремът й се повдига и спуска в неспокоен тежък ритъм под ребрата й. Главата й за момент клюмна назад, после пак се изправи.

Трудно пазеше равновесие. Започна да се люлее.

Лицето й се зачерви. Мускулите й изпъкнаха от напрежение.

Гледахме в мълчание.

Беше красива.

Звуците, които придружаваха дишането й, сега зачестиха с увеличаването на изтощението. Не можеше да се сдържи. Краката й започнаха да треперят. Първо прасците, след това бедрата.

Тънък слой лъскавина се образува по ребрата й, заблестя по краката й.

— Трябва да я съблечем — реши Дони.

Думите просто увиснаха там за момент, провесени така, както бе провесена Мег, пазейки едно опасно равновесие.

Изведнъж почувствах замайване.

— Да — съгласи се Джафльо.

Мег беше чула. Поклати глава. Имаше възмущение, гняв и страх в това движение. Зад парцала долитаха звуци. Не. Не. Не.

— Млъквай — каза й Уили.

Тя започна да се опитва да скочи, дърпаше въжетата, мъчеше се да ги откачи от пироните, гърчеше се. Но единственото, което постигаше, беше да се нарани, протривайки китките си.

Не изглеждаше да й пука. Нямаше да позволи това да се случи. Продължи да опитва.

Не. Не.

Уили отиде до нея и я удари по главата с книгата.

Мег се отпусна назад, зашеметена.

Погледнах към Сюзън. Ръцете й все още бяха стиснати в скута, но сега кокалчетата им бяха побелели. Гледаше право в сестра си, не в нас. Зъбите й здраво и упорито се забиваха в долната й устна.

Не можех да я гледам.

Прочистих гърлото си и открих нещо като глас:

— Ей, а… хора… слушайте, не мисля, че наистина…

Джафльо се завъртя към мен.

— Имаме разрешение — кресна. — Имаме! Аз казвам да й свалим дрехите! Да я съблечем!

Погледнахме към Рут.

Тя стоеше подпряна на прага, ръцете й бяха прибрани близо до корема.

Около нея витаеше някакво напрежение, сякаш беше ядосана или обмисляше нещо много сериозно. Устните й бяха здраво стиснати в характерна тънка права линия.

Очите й не се отлепяха от тялото на Мег.

Най-накрая Рут сви рамене.

— Това е Играта, нали?

В сравнение с останалата част от къщата и дори с мазето, там долу беше хладно, но сега изведнъж вече не го усещахме така. Вместо това имаше нарастваща мъглява близост в помещението, чувство за изпълване, удебеляване, бавна електрическа топлина, която изглежда се издигаше от всеки един от нас и зареждаше въздуха, обграждаше ни, изолираше ни и някак си въпреки това ни смесваше в едно. Можеше да се види в начина, по който Уили стоеше наведен напред и стискаше енциклопедията в ръка. В начина, по който Джафльо се приближи, лъчът на фенерчето му вече беше по-спокоен, блуждаещ, галеше лицето, краката и корема на Мег. Долавях го от Дони и Рут до мен, как се вливаше навътре, навън и през мен като някаква сладка отрова, едно тихо споделено знание.

Щяхме да го направим. Щяхме да направим това.

Рут запали цигара и хвърли кибритената клечка на пода.

— Давайте — каза.

Димът от цигарата й се изви в убежището.

— Кой ще го направи? — попита Джафльо.

— Аз — обади се Дони.

Мина покрай мен. Уили и Джафльо бяха включили фенерчетата си. Видях как Дони бръкна в джоба си и извади джобното ножче, което винаги носеше там. Обърна се към Рут.

— Грижа ли те е за дрехите, майко?

Тя го погледна.

— Няма да ми се наложи с късите панталони или с другото — продължи. — Но…

Беше прав. Единственият начин да махне блузата бе да я скъса или да я среже.

— Не — отвърна Рут. — Не ме е грижа.

— Да видим какво има — обади се Уили.

Джафльо се засмя.

Дони се приближи към Мег и извади острието.

— Не мърдай. Няма да те нараня. Но ако почнеш с някоя глупост, ще трябва пак да те ударим. Нали знаеш? Тъпо е.

Той внимателно разкопча блузата, отдръпвайки я от тялото й, сякаш се срамуваше да я докосне. Лицето му беше червено. Пръстите му се движеха неспокойно. Трепереше.

Тя започна да се бори, но след това, предполагам, обмисли нещата по-добре. Разкопчана, блузата висеше безформено около тялото й. Видях, че под нея имаше бял памучен сутиен. Поради някаква причина това ме изненада. Рут никога не носеше сутиен. Предполагам да съм очаквал, че и Мег няма да носи.

Дони се пресегна с джобното ножче и сряза левия ръкав на блузата до деколтето. Трябваше да реже през шева. Но беше поддържал острието наточено. Блузата падна зад Мег.

Тя започна да плаче.

Дони мина от другата страна и преряза десния ръкав по същия начин. След това раздърпа шева и се чу бърз шум от скъсване. После отстъпи назад.

— Панталоните — подхвърли Уили.

Чуваше се как Мег тихо плаче зад парцала и се опитва да каже нещо. Не. Моля.

— Не ритай — нареди Дони.

Късите й панталони имаха цип отстрани. Той го разкопча и ги дръпна надолу през бедрата й, нагласяйки тънките бели пликчета, докато го правеше, след това изцяло събу панталоните и ги метна на пода. По мускулите на краката й минаваха спазми и трепереха.

Дони отстъпи назад и я погледна.

Всички я погледнахме.

Бяхме виждали Мег да носи също толкова малко дрехи и преди, предполагам. Имаше бански от две части. Всички имаха такива. Дори малките деца. И я бяхме виждали в него.

Но това беше различно. Сутиенът и пликчетата бяха нещо лично и само други момичета можеха да ги виждат, а единствените други момичета тук бяха Рут и Сюзън. И Рут позволяваше това. Насърчаваше го. Мисълта бе твърде голяма, за да я разглеждам дълго.

Освен това, ето я Мег пред нас. Пред очите ни. Сетивата надвиваха всяка мисъл, всяко съображение.

— Признаваш ли вече, Меги? — гласът на Рут беше мек.

Мег поклати глава за „да“. Ентусиазирано „да“.

— Не, не признава — отсече Уили. — Няма начин.

Проблясък на мазна пот се търкулна надолу по челото му. Той го избърса. Вече всички се потяхме. Най-вече Мег. Капчици блестяха под мишниците й, по пъпа й и по целия й корем.

— Махни и останалото — каза Уили. — След това може би ще я оставим да си признае.

Джафльо се захили.

— Веднага след като я оставим да ни потанцува хучи-кучи — заяви той.

Дони пристъпи напред. Преряза дясната презрамка на сутиена й, а след това и лявата. Гърдите на Мег леко се плъзнаха нагоре, все още ограничени от чашките.

Той можеше да го откопчае отзад, но вместо това застана пред нея. Плъзна острието под тънката бяла лентичка между чашките и започна да реже.

Мег подсмърчаше.

Сигурно болеше да плачеш по този начин, тъй като при всяко помръдване на тялото й, въжетата се впиваха в нея.

Ножът беше остър и все пак отне известно време. След това се чу тихо „пук“ и сутиенът падна. Гърдите й бяха голи.

Бяха по-бели от околната кожа, бледи, перфектни и прекрасни. Потръпваха заедно с плача й. Зърната бяха розово-кафяви и — за мен — изненадващо дълги, почти плоски на върха. Малки плата от плът. Форма, която никога не бях виждал и която моментално поисках да докосна.

Бях пристъпил по-навътре в стаята. Сега Рут беше изцяло зад мен.

Можех да се чуя как дишам.

Дони коленичи пред Мег и се пресегна нагоре. За момент изглеждаше като обожание, като преклонение.

След това пръстите му се вкопчиха в пликчетата й и ги свалиха надолу по ханша, по бедрата й. Той не бързаше.

И тогава последва още един шок.

Космите на Мег.

Малка туфичка от бледо русо-оранжево, в която блестяха капчици пот.

Видях дребни лунички от вътрешната страна на бедрата й.

Видях малката гънка плът, наполовина скрита между краката й. Изучавах я. Гърдите й. Как ли бяха на пипане?

Тялото й бе невъобразимо за мен. Космите между краката й. Знаех, че щяха да са меки. По-меки от моите. Исках да я докосна. Тялото й щеше да е горещо. Разтрепери се неудържимо.

Коремът й, бедрата й, стегнатото й бледо бяло дупе.

Желанието за секс завря в мен, сгъсти се.

Стаята вонеше на секс.

Почувствах тежест между краката си. Пристъпих напред, очарован. Минах покрай Сюзън. Видях лицето на Джафльо, бледо и безкръвно, докато гледаше. Видях очите на Уили, които се бяха заковали в онази туфичка долу.

Сега Мег беше спряла да плаче.

Обърнах се да погледна Рут. И тя се бе приближила, вече стоеше от вътрешната страна на вратата. Видях лявата й ръка да се движи по дясната й гърда, с леко присвити пръсти, след което я отпусна.

Дони бе коленичил пред Мег и гледаше нагоре.

— Признай — каза.

Тялото й трепереше неконтролируемо.

Подушвах потта й.

Кимна. Трябваше да кимне.

Беше се предала.

— Отпусни въжетата — обърна се той към Уили.

Уили отиде при масата и развърза въжетата, отпусна ги малко, докато краката й стъпиха изцяло на голия цимент и след това ги върза отново.

Главата й падна напред с облекчение.

Дони се изправи и махна превръзката от устата й. Осъзнах, че това беше жълтият шал на Рут. После Мег отвори уста и той извади парцала, който бяха намачкали и натикали там. Хвърли го на земята, а шалчето сложи в задния джоб на дънките си. Едно крайче остана да виси навън. За момент приличаше на фермер.

— Може ли…? Ръцете ми… — каза тя. — Раменете… ме болят.

— Не — отсече Дони. — Това е. Толкова получаваш.

— Признай — обади се Джафльо.

— Разкажи ни как си играеш със себе си — добави Уили. — Обзалагам се, че си вкарваш пръста, нали?

— Не. Кажи ни за сифилиса — Джафльо се засмя.

— Да, за трипера — допълни Уили с подхилване.

— Плачи — нареди Джафльо.

— Вече плаках — отговори Мег и си личеше, че си е върнала малко от добрата стара твърдост сега, когато не я болеше толкова.

Джафльо сви рамене.

— Ами плачи пак.

Мег замълча.

Забелязах, че зърната й бяха станали по-меки, гладко копринено блестящо розово.

Боже! Беше красива.

Все едно ми прочете мислите.

— Дейвид тук ли е? — попита тя.

Уили и Дони ме погледнаха. Не можех да отговоря.

— Тук е — каза Уили.

— Дейвид… — започна Мег.

После мисля; че не успя да довърши. Но и нямаше нужда. Разбрах го по начина, по който го каза. Не искаше да съм там.

Знаех и защо. И това знание ме засрами, както и тя ме бе засрамила по-рано. Но не можех да си тръгна. Другите бяха там. Освен това и не исках. Исках да видя. Трябваше да видя. Срамът погледна право в очите на желанието и извърна поглед.

— А Сюзън?

— Да. И тя — отвърна Дони.

— О, боже.

— Заеби това — намеси се Джафльо. — На кого му пука за Сюзън? Къде е признанието?

И сега Мег звучеше изморена и възрастна.

— Признанието е глупост. Няма признание.

Това ни спря.

— Можем да те дръпнем отново нагоре — заплаши Уили.

— Знам.

— Можем да те бичуваме — подхвърли Джафльо.

Мег поклати глава.

— Моля ви. Просто ме оставете на мира. Оставете ме. Няма признание.

Въпросът е, че всъщност никой не очакваше това.

За момент всички просто стояхме наоколо и чакахме някой да каже нещо. Нещо, което да я убеди да играе Играта така, както трябваше. Или да я накара насила. Или може би Уили да навие въжетата отново, както беше казал. Каквото и да е, което би продължило преживяването.

Но в тези няколко секунди нещо изчезна. За да си го върнем, трябваше да започнем отново отначало. Мисля, че всички го знаехме. Сладкото опияняващо чувство за опасност внезапно се бе изплъзнало. Беше изчезнало, щом тя започна да говори.

Това бе ключът.

Като говореше, отново беше Мег. Не някаква красива, гола жертва, а Мег. Човешко същество с разум, с глас, с който да изрази мислите си, и дори вероятно със свои собствени права.

Да й се отпуши устата беше грешка.

Остави ни да се чувстваме сърдити, ядосани и изнервени. И така стояхме там.

Рут наруши мълчанието.

— Можем да го направим.

— Кое да направим? — попита Уили.

— Да направим каквото казва. Да я оставим. Да я оставим малко да си помисли. Изглежда ми в реда на нещата.

Поразмишлявахме над това.

— Да — съгласи се Джафльо. — Да я оставим сама. В тъмното. Просто да си виси.

По този начин, мина ми през ума, щяхме да започнем отначало. Уили сви рамене.

Дони погледна Мег. Виждах, че не иска да си тръгва. Гледаше я съсредоточено.

Вдигна ръката си. Бавно и нерешително я приближи към гърдите й.

И внезапно, сякаш бях част от него, почувствах собствената си ръка там, пръстите ми почти я докосваха. Почти усещах хлъзгавата влажна топлина на кожата й.

— Нее — проточи Рут. — Не.

Дони я погледна. И спря. На милиметри от гърдата на Мег.

Поех си въздух.

— Няма да пипаш това момиче — каза Рут. — Не искам никой от вас да я пипа.

Той отпусна ръка.

— Момиче като нея дори не е чисто. Дръжте си ръцете далече от нея. Чувате ли?

Чувахме.

— Да, майко — смотолеви Дони.

Тя се обърна да си върви. Смачка с крак фаса от цигарата си на земята и ни махна.

— Хайде — подкани ни Рут. — Но първо е по-добре отново да й запушите устата.

Обърнах се към Дони, който гледаше парцала на земята.

— Мръсен е — отбеляза той.

— Не е толкова мръсен — възрази Рут. — Не желая да ни крещи на главите цяла нощ. Слагай го.

След това се приближи към Мег.

— Искам да си помислиш за едно нещо, момиче — заговори тя. — Добре де, всъщност за две неща. Първо, че можеше малката ти сестра да виси тук, а не ти. И второ, че знам някои от нещата, с които си сгрешила. И искам да ги чуя. Така че може би това признаване не е чак такава детска игра все пак. Мога да го чуя от едната от вас или мога да го чуя от другата. Помисли си за това — завърши, след което се обърна и излезе.

Чухме я как се качва по стълбите.

Дони запуши устата на Мег.

В този момент можеше да я докосне, но не го направи.

Все едно Рут още беше в стаята и гледаше. Едно присъствие, което бе много повече от витаещата миризма на цигарите й и в същото време точно толкова нереално. Сякаш Рут беше призрак, който ни преследваше, синовете й и мен. Който щеше да ни преследва завинаги, ако не й се подчинявахме.

И тогава мисля, че осъзнах острия ръб на бръснача, който бе наточила с позволението си.

Това беше шоуто на Рут, единствено на Рут.

Нямаше Игра.

И по тази сметка излизаше, че не само Мег, но и всички ние бяхме съблечени голи и висяхме там.