Джак Кетчъм
Съседката (23)

XXIII

Това, което Рут реши, беше, че от сега нататък на Мег вече никога няма да й бъде разрешено да напуска къщата сама. Или с нея, или с Дони, или с Уили. Най-вече не излизаше изобщо. Така че аз нямах възможността да я попитам какво да направя за нея, ако изобщо искаше нещо да бъде направено, а отделно и да реша дали наистина бих го направил или не.

Не зависеше от мен. Или поне така си мислех.

Изпитвах облекчение.

Дори и да бях почувствал, че нещо е изгубено — доверието на Мег или дори компанията й — определено не бях съвсем наясно с това. Съзнавах, че при съседите нещата са приели доста особен обрат и предполагам, че гледах да се дистанцирам, за да проумея ситуацията сам за себе си.

Така че виждах по-рядко всички от семейство Чандлър през следващите дни, което също ми донесе облекчение. Мотаех се с Тони, Кени, Дениз, Шерил, дори и с Еди понякога, когато изглеждаше безопасно.

Улицата жужеше от новини за къщата. Рано или късно всеки разговор се насочваше към семейство Чандлър. Забележителното беше, че Мег бе забъркала полицията. Това беше революционното действие, нещото, което не можехме да проумеем. Представяте ли си: да предадете възрастен — още повече такъв, който все едно е собствената ви майка — на ченгетата? Бе практически немислимо.

Но също така и изпълнено с потенциал. Виждаше се как особено Еди размишляваше над идеята. Фантазираше си за баща си, предполагах. Един замислен Еди също не беше нещо, с което бяхме свикнали. И прибавяше допълнителна странна нотка към и бездруго странната ситуация.

Но освен частта с ченгетата, всички действително знаеха — включително и аз — че в къщата валяха много наказания на пръв поглед без никакво основание. И това не бе нищо ново, като изключим, че се случваше при Чандлърови — място, което смятахме за безопасно убежище — както и факта, че Уили и Дони участваха. Дори това обаче не ни се видя твърде странно.

Имахме Играта за прецедент.

Не, най-вече бяха ченгетата. И Еди беше този, който, след известно време, даде последното мнение по въпроса.

— Е, в крайна сметка това с нищо не й помогна, нали? — обобщи той. Замисленият Еди.

Беше самата истина. И, доста странно, в резултат през следващата седмица чувствата ни към Мег се промениха. От възхищение към смелостта на постъпката, тип „всичко или нищо“, към самата идея да предизвика авторитета на Рут така цялостно и публично, ние стигнахме до вид неясно презрение към нея. Как изобщо можеше да е толкова тъпа, та да си помисли, че едно ченге ще вземе страната на дете срещу възрастен? Как можеше да не осъзнава, че това само ще влоши нещата? Как можеше да бъде толкова наивна, толкова доверчива, толкова в-името-господне-и-ябълковия-пай^[1] глупава.

„Полицаят ти е приятел.“ Глупости. Никой от нас не би го направил. Знаехме какво ще стане.

Изпитвахме почти истинско негодувание към нея. Беше сякаш като се провали с господин Дженингс, тя бе хвърлила в лицата на всички ни самия факт колко безсилни сме като деца. Да бъдеш „просто дете“ придоби изцяло нова дълбочина на смисъла, зловеща заплаха, за която може би винаги бяхме подозирали, че съществува, но никога не ни се бе налагало да мислим за нея до момента. Мамка му, можеха да ни удавят и в реката, ако поискаха. Ние бяхме просто деца. Бяхме собственост. Принадлежахме на родителите си напълно, телом и духом. Това означаваше, че бяхме обречени при някоя истинска опасност от света на възрастните, което пък водеше до безпомощност, унижение и гняв.

Сякаш чрез собствения си провал Мег бе провалила и нас.

Така че изкарахме този гняв навън. Към Мег.

Аз също. През тези няколко дни превключих някакво малко ментално ключе. Спрях да се тревожа. Изцяло я изхвърлих от съзнанието си.

Майната му, помислих си. Да става каквото ще става.