Джак Кетчъм
Съседката (6)

VI

Знаех какво имаше предвид.

По онова време Уили Чандлър старши трябва да е бил много сръчен.

Сръчен и малко параноичен.

Затова предполагам, че когато Хрушчов е казал на ООН: „Ще ви погребем!“ Уили старши е изръсил нещо като как пък не, мамка ви, и си е построил бомбоубежище в мазето.

Представляваше стая в стаята, два и половина на три метра широка и метър и осемдесет висока, изградена точно според държавните изисквания. Слизаше се по стълбите от кухнята им, минаваше се покрай кутиите с боя, натрупани под стълбите и мивката, след това покрай миялната и сушилнята, завиваше се зад ъгъла, минаваше се през тежка метална врата с резе — първоначално е водела към склада за месо — и се влизаше в бетонно помещение поне с десет градуса по-студено, тъмно и миришещо на мухъл.

Нямаше контакти, нито осветление.

Уили беше забил трегери към гредите на кухненския под и ги бе укрепил с дебели дървени подпори. Беше натрупал чували с пясък пред единственото външно прозорче на помещението и бе покрил вътрешната му страна с дебела телена мрежа. Беше осигурил нужните неща: пожарогасител, радио на батерии, брадва, лост, фенер на батерии, аптечка и бутилки вода. На ниска, тежка, ръчно изработена масичка от твърда дървесина бяха подредени кашони с консервирана храна, редом до малка, преносима готварска печка, будилник и въздушна помпа за надуване на дюшеците, навити в ъгъла.

Всичко това бе построено и купено със заплатата на млекар.

Той дори имаше кирка и лопата вътре, за да се изрови след взрива.

Единственото, което Уили бе пропуснал, а правителството препоръчваше, беше химическа тоалетна.

Бяха скъпи. А и той си бе тръгнал, преди да опре до нея.

Сега мястото изглеждаше овехтяло, провизиите бяха овършани заради готвенето на Рут, пожарогасителят беше паднал от стойката си на стената, батериите в радиото и фенера бяха изтощени и всички предмети бяха мръсни след цели три години на мрачно пренебрежение. Убежището напомняше на Рут за Уили. Нямаше намерение да го чисти.

Понякога играехме там, но не много често.

Мястото беше плашещо.

Изглеждаше сякаш бе построил килия вътре вместо убежище, в което да скрие нещо, ужасна черна дупка, от която нищо да не може да избяга.

По някакъв начин централното му разположение изпълваше цялото мазе. Както си седиш долу, пиеш кока-кола и си приказваш с Рут, докато тя пере, поглеждаш през рамо и виждаш това зло, бункероподобно нещо, тази дебела бетонна стена, която непрекъснато се поти, тече и е напукана на места. Като че ли самата стена е стара, болна и умираща.

Ходехме там от време на време и се плашехме.

Само за това го биваше. Да се плашим. И за почти нищо друго. Използвахме го пестеливо.