Джак Кетчъм
Съседката (5)

V

Така и не разбрах какво лошо се беше случило между Рут и майка ми, но нещо бе станало, когато съм бил на осем или девет.

Преди това, много преди да дойдат Мег и Сюзън, оставах да спя при Дони, Уили и Джафльо. Имаха две двуетажни легла в стаята си. Уили обичаше вечер да скача върху леглото, така че вече беше унищожил няколко през годините. Той винаги се мяташе върху нещо. Рут разправяше, че като бил на две или три, напълно разрушил бебешката си кошара. Всички кухненски столове бяха разклатени от начина, по който се пльосваше върху тях. Но сегашните легла в стаята им бяха здрави. Бяха оцелели.

От момента, в който нещото се бе случило между Рут и майка ми, рядко ми се разрешаваше да ходя у тях.

Но си спомням онези нощи от преди, когато бяхме деца. Тогава се смеехме в тъмното, шепнехме си час или два, плюехме през ръба на леглото по онези, които бяха отдолу, след което Рут идваше, развикваше се и заспивахме.

Нощите, които обичах най-много, бяха онези по време на панаира. От отворените прозорци на спалнята, които гледаха към училището, можехме да чуем музика от калиопа, викове, бръмчене и скърцане от машините.

Небето беше оранжево-червено, сякаш бушуваше горски пожар, тук-таме изпъстрено от по-ярко червени и сини цветове, докато Октопода се въртеше точно на границата на видимостта, зад дърветата.

Знаехме какво има там — тъкмо се бяхме върнали от него все пак, ръцете ни все още бяха лепкави от захарния памук. Но беше някак си мистериозно да лежим и да слушаме, много след часа, в който трябваше да сме заспали, замлъкнали като никога, да завиждаме на възрастни и тийнейджъри, да си представяме тръпките и ужасите на големите атракции, които предизвикваха всички тези писъци и за които ние все още бяхме твърде малки. Докато звуците и светлините бавно избледняваха и бяха заменени от смеха на непознати, които се връщаха към колите си, паркирани навсякъде по нашата улица.

Кълнях се, че когато стана достатъчно голям, ще си тръгвам последен.

 

 

А сега стоях сам до будката за храни и напитки, ядях третия си хотдог за вечерта и се чудех какво, по дяволите, да правя със себе си.

Бях се возил на всички атракции, на които исках. Бях загубил пари на всяка игра и колело на късмета, с които това място разполагаше, и можех да се похваля само с едно керамично пуделче за майка ми в джоба си като резултат от всичко това.

Бях си изял карамелизираната ябълка, ледената близалка и парчето пица.

Бях си играл с Кени и Малкълм, докато на Малкълм не му стана лошо на Гмуркачницата. След това бях с Тони и Лу Морино и с Линда и Бети Мартин, докато не тръгнаха да се прибират. Изкарахме си чудесно, но сега бях останал само аз. Беше десет часа.

И оставаха още два часа.

Бях видял Джафльо по-рано. Но Дони и Уили младши не се бяха мярнали, нито пък Рут, Мег или Сюзън. Това бе странно, тъй като Рут обичайно много си падаше по панаира. Замислих се дали да не отида до тях и да видя какво става, но това би значело да призная, че ми е скучно, а аз все още не бях готов да го направя.

Реших да изчакам малко.

Десет минути по-късно пристигна Мег.

Опитвах си късмета на номер седем, червено и обмислях идеята за втора карамелизирана ябълка, когато я видях бавно да върви през тълпата, сама, облечена в дънки и светлозелена блузка — и изведнъж вече не се чувствах толкова срамежлив. Това ме изуми. Може би тогава вече съм бил готов за всичко. Изчаках, докато отново изгубих на червено, и тръгнах към нея.

Почувствах се сякаш прекъсвах нещо.

Тя гледаше към виенското колело, запленена, и отмяташе назад дълъг кичур червена коса. Видях как нещо проблесна на ръката й, докато я отпускаше надолу.

Беше доста бързо колело. Най-отгоре момичетата пищяха.

— Здрасти, Мег — започнах.

Тя ме погледна, усмихна се и отговори:

— Здравей, Дейвид.

След това отново се обърна към колелото.

Веднага се виждаше, че никога не се бе возила на такова нещо. Само от начина, по който го гледаше. Що за живот беше това, зачудих се аз.

— Готино, нали? По-бързо е от повечето.

Мег пак ме погледна, развълнувана.

— Така ли?

— Да. По-бързо е от онова в парка „Плейленд“ със сигурност. И от онова в „Острова на Бъртрам“.

— Красиво е.

В себе си бях съгласен с нея. Колелото се плъзгаше по нежен и приятен начин, който винаги ми бе харесвал, имаше изчистен вид и ясна цел, каквито по-плашещите атракции просто нямаха. Тогава не можех да го изразя, но винаги бях смятал, че колелото бе изящно, романтично.

— Искаш ли да опиташ?

Долових ентусиазма в гласа си и ми се прииска да бях мъртъв. Какво правех? Това момиче беше по-голямо от мен. Може би с цели три години. Бях полудял.

Пробвах да бия отбой.

Може би я бях смутил.

— Ще се кача с теб, ако искаш. Ако те е страх. Не ми пречи.

Тя се засмя. Усетих как върхът на ножа се отдръпва от гърлото ми.

— Хайде — каза.

Взе ръката ми и ме поведе натам.

Някак успях да купя билети за двама ни, влязохме в кабинката и седнахме. Всичко, което помня, беше усещането от ръката й, топла и суха, в студения нощен въздух, пръстите й слаби и силни. Както и яркочервените ми бузи, които ме подсещаха, че съм на дванайсет и седя на колелото с някой, който вече много напомня голяма жена.

И тогава изникна старият проблем какво да кажа, докато се качваха останалите хора и ние се издигахме към върха. Разреших го, като си замълчах. Мег явно нямаше нищо против. Изобщо не изглеждаше да й е неудобно. Бе просто спокойна и доволна да бъде тук горе, да наблюдава хората долу и целия разпрострял се около нея панаир, изпъстрен със светлини, като от време на време насочваше поглед над дърветата към къщите ни. Тананикаше си мелодия, която не знаех, и леко полюляваше кабинката с усмивка на лицето.

Тогава колелото се завъртя, тя се засмя и аз си помислих, че това е най-щастливият и прекрасен звук, който някога съм чувал. Почувствах се горд от себе си, че я поканих, направих я щастлива и я накарах да се засмее по този начин.

Както казах, колелото беше бързо, а горе на върха цареше почти пълна тишина, целият шум на панаира оставаше долу, сякаш нещо го задържаше там. И когато се гмурнеш и след това изскочиш отново, шумът бързо заглъхва и докато стигнеш върха, се чувстваш почти в безтегловност на хладния ветрец, така че ти се приисква да сграбчиш лоста пред себе си от страх да не отлетиш нанякъде.

Погледнах надолу към ръцете й върху металната дръжка и тогава видях пръстена. На лунната светлина изглеждаше тънък и блед. Проблясваше.

Престорих се, че се наслаждавам на гледката, докато всъщност ме радваха усмивката, вълнението в очите й и вятърът, който караше блузката да потрепва върху гърдите й.

Когато колелото вече бе набрало скорост и се въртеше по-бързо, а въздухът се плъзгаше покрай нас елегантно, грациозно и вълнуващо, я погледнах — прекрасното й открито лице преминаваше първо през рамка от звезди, след това покрай тъмното училище и светлокафявите палатки на панаира. Косата й се издигаше и после отново падаше край страните й, докато се спускахме и издигахме. Внезапно почувствах тези първи две или три години, през които тя бе живяла, а аз не, като ужасна ирония, като проклятие и за момент си помислих, че не е честно. Мога да я повозя тук, но това е всичко и просто не е честно.

Чувството отмина. Докато въртенето спря и ни остави да чакаме близо до върха, всичко, което беше останало, бе удоволствието колко щастлива изглеждаше. Колко жива.

Сега можех да говоря.

— Харесали ти?

— Божичко, беше прекрасно! Продължаваш да ми показваш нови неща, Дейвид.

— Не мога да повярвам, че не си се возила досега.

— Родителите ми… Знам, че винаги са искали да ни заведат някъде. Увеселителният парк „Палисейдс“ или подобен на него. Просто никога не стигнахме дотам, предполагам.

— Чух за… всичко. Съжалявам.

Ето. Казах го.

Мег кимна.

— Най-лошото е колко ти липсват, разбираш ли? И да знаеш, че няма да се върнат. Просто да го знаеш. Понякога забравяш и е все едно са на ваканция или нещо подобно и си мислиш — божичко, иска ми се да се обадят. Липсват ти. Забравяш, че наистина ги няма. Забравяш, че последните шест месеца изобщо са се случили. Не е ли странно? Не е ли откачено? Тогава се усещаш… и отново е истина. Често ги сънувам. И те винаги са все още живи в сънищата. Щастливи сме.

Очите й се насълзиха. Усмихна се и поклати глава.

— Не ме карай да започвам — каза тя.

Сега се спускахме, оставаха само пет или шест кабинки пред нас. Видях следващата група чакащи да се качват. Погледнах към ръцете на Мег и отново забелязах пръстена. Тя ме видя.

— Брачната халка на майка ми — отвърна на погледа ми. — На Рут не й харесва особено да я нося, но мама би се зарадвала. Няма да я загубя. Никога.

— Хубава е. Красива е.

Мег се усмихна.

— По-хубава от белезите ми?

Изчервих се, но всичко беше наред, само ме занасяше.

— Много по-хубава.

Колелото помръдна още малко надолу. Оставаха само две кабинки. Времето се движеше като насън, но дори така се изнизваше твърде бързо. Не ми се искаше да свършва.

— Харесва ли ти? — попитах. — При семейство Чандлър?

Тя сви рамене.

— Нормално е. Не е като вкъщи. Не е както беше вкъщи. Рут понякога е… малко странна. Но смятам, че ни мисли доброто — Мег направи кратка пауза, след което довърши: — Джафльо е малко особен.

— Напълно съм съгласен.

Засмяхме се. Въпреки че коментарът за Рут малко ме смути. Спомних си сдържаността в гласа й, студенината в онзи първи ден до потока.

— Ще видим — сви рамене тя. — Предполагам, че отнема време да свикнеш, нали?

Вече бяхме стигнали до платформата за слизане. Един от служителите повдигна лоста и подпря кабинката с крак, за да я спре напълно. Едва го забелязах. Слязохме.

— Едно нещо не ми харесва — добави Мег.

Каза го почти шепнешком, сякаш очакваше някой да я чуе и да я докладва на някой друг и сякаш бяхме близки приятели, равни, съзаклятници. Това много ми допадна. Наведох се по-близо.

— Какво? — попитах.

— Онова мазе — отвърна тя. — Изобщо не ми харесва. Онова убежище.